Професор Дайнов, призракът на Карл Маркс и еднорозите на българското политическо блато

В България новини като тази, че Карл Маркс е обявен за най-влиятелния мислител на хилядолетието обикновено се посрещат с масово медийно недоумение. Заради това такива информации се съобщават като върховен политически парадокс, а цяла сюрия от недоучени кандидат-философи или начинаещи икономисти (обикновено бакалаври, които едвам са изкласили УНСС) се подсмихват иронично и пишат  дълги коментари за интелектуалните особености на западния свят. Всичко това обрича страната ни да бъде нещо като сметище за токсични идеи, където най-мракобесните идеологии са постигнали статута на официализиран мейнстрийм. А непознаването на Маркс или неговото умишлено затъмняване е капан, защото с това, че го пренебрегваме неговото влияние по никакъв начин не намалява. И доказателство за това открих тези дни в текст не на кой да е, а на иконата на градското либерално дясно проф. Евгений Дайнов. В друга вселена, в алтернативна реалност професорът сигурно щеше да е свободен анархистки електрон, който не крие остатъците от марксизъм в себе си като мрачна тайна, но в тази нещата стоят по малко по-различен начин. Тук той е гуру на градското дясно, а това е дълготраен ангажимент, макар и все по-често карикатурен. Градското дясно е нещо невъобразимо.  То е аморфна сплав от хора, които често нямат нищо общо помежду си освен усещането, че част от някакъв интелектуален елит, който е обречен да съществува в море от идиоти, които не ги разбират и уважават достатъчно. Нещо повече – градското дясно у възможно само в държава, където политическите процеси са в насипно състояние и еволюцията е отложена за безкрайно дълго време. Това ражда сектантската напрегнатост на описваната група. Тя съществува сама за себе си, извън времето и пространството, като общност, която винаги си намира оправдание за политическите провали и вярата в абсолютни халюцинации. И понеже е неудобно да бъде описана като секта, професор Дайнов се е заел с непосилната задача да открие някаква групова идентичност, която да запуши пробойните и да й създаде усещането за историческа мисия. Инструментите за процеса той, разбира се, открива у Маркс, макар да смятам, че дори подложен на тежка инквизиция, състояща се в безкрайно слушане на дискографията на Азис, няма да го накара да си признае.  Поводът за поредния текст професорът намира в приетия от Народното събрание закон, който задължава собствениците на кучета, които тежат над 5 килограма да ги извеждат задължително с намордник. Тук няма да се спираме на въпроса прав ли е в критиката си (прав е, да) или не, а върху начина по който подхожда в нея. След двегодишен властови флирт с Бойко Борисов, градското дясно още ближе отворени рани от мъчителната връзка, но вместо с разкаяние то е изпълнено с гняв и реваншизъм. Хора като мен, свидетели на катастрофата отстрани, безкрайно повтаряха, че всяко сгушване под мускула на Борисов е самоубийствено и е нещо, което дори закалени камикадзета не биха направили, но тази секта, пардон, група е известна с това, че не слуша никого друг освен себе си. И заради това атаката срещу ГЕРБ в текста на Дайнов не е проведена на полето на политиката, о не. Тя е превърната в класово противопоставяне. Умните срещу глупавите. Прекрасните срещу селяните. Светлите срещу орките. Това е истинска поезия и несъгласията ни с анализатора не бива да ни пречат да й се насладим качествено.

Професор Дайнов обаче има определен проблем с дефинирането на своето собствено понятие за класа. Според Маркс класата е социално-икономическо образувание, което е една доказуема и проверима дефиниция. Уви софийският му подражател не иска да се заплита в тази мрачни, тъмни и буреносни бездни, защото те по никакъв начин няма да докажат неговата елитарна теза. Заради това при Дайнов наблюдаваме някакви морално-ценностни конструкти. Ето защо при него класата-фаворит фигурира с поетични определения като: „градските хора“, „културните градски хора“, „добре възпитаните българи“ и „по-възвисените граждани“. ГЕРБ са плебеите, необлагородените лумпени, некултурните маниаци, които са взели на прицел обществото и си отмъщават за своето по-ниско еволюционно развитие. Не отричам правото на съществуване на подобна теза, но тя е много трудно защитима през идеята да си разхождаш кучето както искаш. Защото така класата-фаворит се топва в идеята, че иска единствено лежерно и необезпокоявано от историята съществуване. Дай им шампанско и свободни разходки и те никога няма да се замислят върху политиката. Разрешете им да живеят като истински сноби и не ги мислете повече. При Маркс е различно. Класовият антагонизъм според него произтича от коренно различните икономически интереси на двете групи и този сблъсък определя историята във всеки един неин миг. Битката там е за бъдещето, а при Дайнов голямата идеята е неговите любимци просто да бъдат оставени на мира, за да съществуват в своята илюзорна нирвана.  Оказва се, че добре възпитаните просто не искат да забелязват, че власт има, или ако им се наложи да се сблъскат с нея да бъдат обслужвани като аристократи от 18-век – от икономи с ливреи, които приемат с придихание всяко тяхно искане.  За тях не съществува нищо извън комфорта на съществуването. Социалните протести – глупост. Исканията за различен живот – ооо, престанете да ме занимавате с глупости. Възвисените искат недосегаемост. Това е марксизъм, но с обратен знак. Имаме проповедник на класата, която е обсебена от мисълта да приватизира политиката единствено за себе си.
Иронията в цялата ситуация е, че ГЕРБ като политически продукт е незаконно дете на градското дясно. ГЕРБ е това, което възпитаните граждани искат да бъдат, но не могат да си признаят. Не напразно, когато тази банда от илитерати нахлу в управлението тя се идентифицира в дясно и досега продължава да бъде припознавана като такава. Старото СДС като паразит опоска общественото си пространство и на терена на тази катастрофа се появи новото политическо животно – десният администратор, без никаква идеология, но с безкрайна алчност за когото беше естествено да се припознае като десен. Градското дясно може до утре да се изживява като каймака на историята, но отходните му продукти са ясно различими, а ароматът им е непогрешим. „Робът иска да мъсти“, казва като пророк на апокалписиса проф. Дайнов. Нищо не е по-далече от истината. Това не е мъст. Чудовището сътворено от доктор Франкещайн просто не е трябвало да съществува, а когато е сътворено то знае да прави единствено зло. Същото се случи с ГЕРБ. Колективните ритуали по масова невинност на градското дясно извикаха на бял свят Бойко Борисов и заради това той с лекота ги приключва политически.

Проблемът на добре възпитаните и извисените е, че те не могат, а и не искат да осъзнаят къде и как е уязвима партия ГЕРБ. Това корпоративно и корупционно чудовище роди смайващи нива на неравенство, сътвори хаос във всяка управленска сфера, превърна се във фабрика за купуване на гласове и дирижиране на избори, но нашите им дай само да слюноотделят за това, че съдебната система била нереформирана. Правото е инструмент на управляващата класа, за да налага своите интереси. Винаги е било така, а Маркс го формулира блестящо. Точно тук се проваля професора. Защото утре дори и да увековечим Лозан Панов като император на съдебната система, той няма да е в състояние да промени нищо в управлението. Сблъсъкът просто не е плебеи срещу извисени. Извисените не могат да бъдат аутисти. Докато не осъзнаят социалните противоречия,  докато не схванат, че всички сме плебеи докато гербаджийската класа е на власт, всеки бунт ще е буря в чаша вода, всеки опит за промяна ще е смешен като вестникарско моралистично есе. „Лесно е да бъдеш светец, когато не искаш да бъдеш човечен“, гласи една легендарна мисъл на Маркс. Това е проблемът на градското дясно. Те дотолкова са оперирани от човечност, че се изживяват като непогрешими светци. И така класовата им идентичност е крехка и измислена, защото извън нея те просто нямат нищо. А най-накрая в някой ден от близката история – тези същите, възпитаните, свободните, нравствените пак ще се гушнат с ГЕРБ. Това не е историческа прогноза, а съвсем ясно осъзнаване на реалността. Точно заради това историята ги изличава като с гумичка от нашето ежедневие. Еднорозите живеят само във вълшебните приказки. В реалността действат различни процеси и всеки, който е сляп за тях рано е обречен на пълно изчезване. Историческата мисия на възпитаните беше да пуснат на бял свят своите чудовища. Така истинските плебеи знаят вече кой е противника и рано или късно ще загреят какво трябва да се направи, за да му се противопоставят.