Оплисканите с кръв ръце на Йорданка Фандъкова

 

Случаят с убитото от оголен кабел 16 годишно момче потресе цялата страна. Вече близо 10 дни коментарите по темата не спират, защото много българи видяха в тази трагедия ужасяваща метафора на нашия собствен живот. Всичко в историята крещи за такава аналогия. Момчето, заедно със своя баща излизат в студения зимен ден, за да почистват сняг за 10 лева, когато кошмарът се случва. Заровен в снега дебне оголеният кабел, който лишава един млад живот от бъдеще. Който почерни семейството му и накара квартал "Факултета" няколко дни подред да излиза на протести, да блокира влаковата линия, да настоява за оставки и поемане на отговорност. Само че в държавата на ГЕРБ отговорност и съвест са чужди думи. Достойнството пък е забравена ценност. И това си пролича от действията на столичната кметица Йорданка Фандъкова след като ужасът стана национално известен. Вместо тя веднага да си напише оставката и да се оттегли в заслужено презрение, започнаха оправданията, прехвърлянията на отговорност и откровено циничните опити да се избяга от отговорност. Цялата вина за трагедията беше стоварена върху администрацията в район "Триадица", където много удобно районният кмет не е от партията на Бойко Борисов. Но в случая има една малка подробност - новият кмет е на власт само от година и три месеца. Изключително арогантно и нелепо само той да бъде обвиняван за проблема и натоварван с цялата вина по случая. Фандъкова и сама Фандъкова носи отговорност за подобни драми, защото в противен случай ще се окаже, че тя е само кукла на конци с представителни функции. А всички знаем, че не е така. Инцидентът отвори и друга тема. Темата за града, потънал в корупция и бездействие, където един незаконен павилион може 10 години да функционира във вакуум, невидим за контролните органи, с опънат политически чадър над него. Винаги ми се е струвало, че фразата "корупцията убива" е литературно преувеличена. Сега разбрах, че не е така. Корупцията унищожава. Не само обществото като цяло, но и отделния човешки живот. Корупцията убива страховито. А корупцията е второто име на партия ГЕРБ. Оголеният електрически кабел е логичният завършек на години източване на общината, на тоталната некадърност, некомпетентост и примирение с паяжината на управляващата партия. Случаят с момчето потресе страната, защото за пореден път ни показа един страховит контраст. Контрастът между телевизионната и реалната България. Между телевизионната и истинската София. По телевизиите удобно се представя само зализаното лице на това управление. Журналистите като пуделчета преследват Фандъкова и трепетно отразяват нейната поредна порция уверения за светло бъдеще и справяне с проблемите. Безкрайният пиар на ГЕРБ ни се натрапва като паве в черепа от страниците на вестниците, от електронни сайтове, хванати в усмирителната риза на властта. А истината е съвсем различна. София е един разпилян, хаотичен град, където нищо е такова, каквото трябва да бъде. Град в който господства корумпирана администрация, удобно мнозинство, което не работи в полза на гражданите, корупционни схеми, които като тумор изцеждат живота на столицата и в крайна сметка вече убиват хора. Без да им мигне окото. И всичко това съчетано с брутална доза постоянни извинения, вечно търсене на други виновници и шокираща неспособност за казването на истина. А в случая истината е само една - ГЕРБ и Йорданка Фандъкова носят отговорност за трагедията. И в друга държава такъв инцидент отдавна щеше да ги е пратил в историята. Само тук те настояват за невинност като момичета на повикване, които са заловени при среднощна акция на полицията. Но няма по-голяма лъжа и по-голяма измама от това, че ГЕРБ не носят отговорност. Нека да видим какви са политически факти.

Бойко Борисов влезе на "Московска" като кмет на 10 ноември 2005 година. Вече 16 години ГЕРБ управляват София и то по единственият начин, който познават - с корпоративните схеми, тоталното овладяване на властта, купуването и продаването на политически биографии, с неподправена наглост, източвайки държавни пари, които потъват в бездънните джобове на тяхната алчност. Йорданка Фандъкова пък е кмет от 2009 година. Тоест обичайната поза на върховната невинност вече не върви. В много отношения София е витрината на ГЕРБ. София е мястото на което Борисов и компания изрепетираха своите инструменти и след това овладяха България с тях. Именно в столицата за първи път се случи смазващата комбинация между политическа кубинка и похитени медии. Четири години Бойко Борисов не направи абсолютно нищо за града, но журналистите надуваха фанфарите и го изкарваха политически супергерой. Именно в София партията срещу статуквото ГЕРБ се превърна в най-отвратителната част от статуквото. Борисов успя да корумпира почти всяко опозиционно усилие и да превърне столицата в своя собствена губерния. Само си представете колко много са 16 години. Това е половината преход. ГЕРБ държат столицата от толкова много време, а никога не са виновни за нищо. Дори изобретиха уникални оправдания за провалите. Когато преди няколко години ремонтът на "Дондуков" влезе в новините със своята некадърност и забяване, премиерът обяви, че БСП е виновна за това. Все едно социалистите в столицата по тъмни доби са ходили да вадят павета, за да разрушат прекрасния имидж на партията. Трябва ли да ви припомням и ремонта на "Графа", който влезе в народната памет със своята кичозност, скъпотия и отвратителност. И тогава и сега Фандъкова действа по един и същи начин. Щом стане ясно, че има проблем, тя решава да се раздели с луксозната си усмивка и да раздава театрални пози пред медиите. Тогава започват да ни уверяват, че ще има наказания, глоби, тежки последствия. След това идва нов скандал и темата за "твърдостта" бива забрявана до следващия път. Междувременно тлъстите бизнескотараци продължават да дебелеят и да благославят управлението на ГЕРБ.

През 2019 година империята на Борисов и Фандъкова за малко щеше да бъде съборена. Още тогава обаче стана ясно, че столицата ще плати кървава цена за новия мандат на една провалена кметица. Тогава Фандъкова стана кмет с гласовете на циганските квартали. И не ме разбирайте превратно - вотът на ромите трябва да бъде уважаван, но тя беше длъжна да заяви някаква програма за гетата, в предвид на масовото си одобрение там. Провалената кметица не го направи. И изключително тъжно - убитото момче се оказа точно от "Факултета". В своя живот то не помни други кметове освен Фандъкова. Тя е била в началото на осмисленото му битие, а след това се оказа и в края му. И на човек му става страшно като се замисли за тази кошмарна реалност. Реалност в която охранените костюмари на ГЕРБ няма защо да се притесняват от оголени кабели, защото те не слизат от луксозните си возила. Реалност в която един блокирал град започва да се саморазправя със своите жители. А те вече не искат от живота лукс и уют. Докараха ги да искат само истината. Някой да се появи и да поеме отговорност. Някой, който да не играе политически хазарт с един погубен млад живот, а да покаже съвест. Това е най-утопичната надежда в епохата на срутището ГЕРБ.

Фандъкова вече няма моралното право да е кмет. Нейните ръце са оплискани с кръв. И не знам как изобщо ще може да я измие. Телевизионният сапун не работи, а и оправданията също. Това е нейният край като политик и управленец. 

И съвсем скоро ще й стане безпощадно ясно.

 

Избори като нищо друго на света

 

До 4 април, митичната дата на изборите, вероятно българското общество ще бъде натровено от социологически проучвания, анализи, коментари, откровени интриги и плиткоумни манипулации. Това е природата на политическата реалност в епохата на социалните мрежи. Информациите изригват като мини насред бойно поле и в целия пушек, викове и взривове на отделния човек му е много трудно да се ориентира за подробностите или интересните детайли. Точно това ми се губи в социологията. Тя е фиксирана във въпроса за властта - кой има шансове да състави управление, които от партиите, които загряват край тъча могат да влязат в парламента, политическата математика на бъдещите коалиции и така все в подобен дух. На мен обаче ми е интересно друго. Как се определят партиите, които ще играят за доверието на хората? В кой край на политическия спектър се разполагат? Дефинират ли се в класически политически категории или се опитват да се представят за нещо ново, екзотично, възвишено, тоест като "нищо друго на света", както отбелязваше навремето Сароян. Преди да се опитаме да се гмурнем в тази тема обаче, нека да върнем времето малко назад, защото в България се забелязва една много досадна особеност, която май не е коментирана достатъчно често.

Парламентарните избори през 2017 година показаха за пореден път, че повечето партии, които се явяват на вот представят себе си като десни. "Дясно" очевидно е аналогът на минижупа в политиката. Всяка партия си го слага, за да се презентира като нещо модерно, като нещо от бъдещето, като да заголи коляно и да прелъсти веднага избирателите с идеята за десен просперитет и градска светлина. Ако човек направи статистика за целия период на прехода ще види, че десните партии са възниквали като микроби и вируси постоянно, за да изчезнат (повечето от тях) в тъмнината на канализацията на историята.

Президентските избори през 2016 година обаче показаха съвсем друго - тотален наплив на кандидати вляво. Тогава за удивление и кротък ужас на повечето телевизионни шамани повечето от участниците в състезанието определено се опитваха да блеснат с леви послания и социална насоченост. Трябва ли да ви припомням имената на Александър Томов, Татяна Дончева, Ивайло Калфин, дори Жорж Ганчев, който без време си отиде от този свят. В крайна сметка президент стана Румен Радев, подкрепен и издигнат от БСП.

Всъщност идеята ми е следната. Очевидно, когато трябва да избират личности българите повече се впечатляват от социалните послания и левите идеи. А когато се избират партии неясно кой си е наумил, че десните формации са обречени да бъдат любимци на народния вот. Дали това е така или не не смея да кажа, защото историята на политическите процеси у нас показва, че обича да е по-непредсказуема от филм на Кристофър Нолан.

И сега вижте какво се случва - за предстоящите избори отново имаме гъмжило в дясното пространство, където е пренаселено до степен непоносимост. ГЕРБ опакова СДС в коалиция със себе си и те са мастодонтът там. Но освен тях вдясно виждаме като пирани да се мотаят - ВМРО, Консервативно обединение на десницата (това е формацията на Петър Москов, а се опасявам, че това само по себе си звучи като диагноза), БЗНС на Николай Ненчев, "Глас народен" на Светльо Витков (тях ги слагаме тук заради неудачната им коалиция с Реформаторския блок, която години наред беше повод за много злостни шегички), "Републиканци за България", Демократична България, както и политическата копулация между НФСБ и "Воля".

Всъщност в това отношение БСП определено в по-голям политически комфорт, защото край нея в лявото пространство има доста по-малки играчи, някои от които с откровено съмнителни способности изобщо да спечелят гласове. АБВ вече имат опит на избори, но за тяхно съжаление, в обществената памет с огнени букви е останала следата от тяхната коалиция с ГЕРБ. Това е като венерическа болест, която няма лекува, въпреки опитите за прикриването на симптомите. Освен тях вляво се е обявила и формацията Българска прогресивна линия на Красимир Янков. С нея той най-накрая изпълнява детската си мечта да стане председател на нещо, пък било и само на политически кръжок. Не искам да злорадствам за политическото бъдеще на проекта, който се опитва да се представи като ляв, защото е свил прилагателното "прогресивно", но забелязвам една изключително злокобна тенденция в тях. Като класически ренегати хората от БПЛ през по-голямото част от времето си коментират не своите идеи, а БСП. Отворих веднъж една от техните групи и чак на около 15-тия пост видях нещо за новата формация. Всичко останало беше мелодраматичен хейт по БСП. Което е изключително показателно за политическото ниво на това ново "ляво". Необуздани амбиции, поръсени със социална пудра, които ще корабокрушират на изборите. "Отцепниците" от БСП на всичкото отгоре набързо се спазариха с ГЕРБ в рамките на този парламент и почти съм убеден, че са път да повторят трагичната синосуида на АБВ. Всъщност формацията на Красимир Янков не е нищо ново в политическото пространство. От години насам с настойчива налудничавост някой се опитва да възкреси идеята за "двете писти в лявото пространство". Проблемът обаче винаги е един и същи. Втората писта вляво или се договаря с десницата или се самоубива със злоба срещу БСП. Та прогресивните са се запътили към същия безславен край. Да не говорим за това, че дори и сега медиите ги използват единствено като машина за агресия срещу Нинова и БСП, а това винаги е лош знак за бъдещето.

Александър Томов и неговата формация няма смисъл да коментираме. Животът е твърде кратък, за да се занимаваме с екзотиките на прехода и опитите им да убедят всички останали, че са живи. Вероятно за левия вот ще играе и формацията на Николай Малинов "Възраждане на отечеството", която честно казано е единствената достойна за уважение. Не знам колко гласа могат да изкарат, но работят за тях почтенно като развиват програмата си и своите идеи вместо да се занимават с катастрофично плюене срещу конкуренцията.

И тук стигаме до уникалното в нашите избори. Имаме поне две формации на които социолозите дават шансове за влизане в парламента, които не подлежат на класификация. И двете носят дълги и сложни имена - "Изправи се! Мутри вън! и "Има такъв народ". Всяка формация заслужава уважение, особено, когато стоически се бори за доверие, но всеядността на тези двете мен лично ме изпълва със съмнение. Дайте да прегледаме едната комбинация - Мая Манолова, фигура, която завинаги е свързала името си с БСП, независимо, че днес не иска да си го спомни, Арман Бабикян, Николай Хаджигенов, хората на Меглена Кунева, Мария Капон, остатъците от НДСВ, остатъците от Реформаторския блок. Това е някакъв ляво-десен коктейл, който е като котката на Шрьодингер - съществува само от определено гледна точка. Това е коалиция пъстра като знамената на "Гей прайда" в София, което не е опит за обида, а дори лека завист за шаренията. Какъв точно електорат ще търси този гръмокипящ коктейл е една от големите мистерии на предстоящите избори. Предстои да видим. Но с тези съставки "Изправи се! Мутри вън!" просто няма как да са от лявото пространство. И е добре избирателите да го знаят.

"Има такъв народ" също са политическа мистерия от нивата на конспирологичните наративи на Дан Браун. Това е партия, която упорито отказва да представи програма и да се опитва да трупа популярност единствено по пътя на голямото отрицание. Не твърдя, че това не е легитимен подход, но той определено не е честен. Защото много хора търсят реална алтернатива, а не телевизионно ръмжене и неясни закани. Може и да не съм прав. Може би формацията на Слави Трифонов ще се окаже приятна изненада и неочаквано експертна, но към момента виждаме, че тя се е затворила в своята телевизионна кула и почти не дава знаци, че забелязва нещо от реалността. Трудно е да се търсиш реалност, когато смяташ, че вместо програма можеш да пробуташ точките от отдавна забравен референдум.

И така България отива на избори с пренаселено дясно пространство, с вражески клетки в лявото и с партии, които отказват да се припознаят в политическата координатна система. Което прави очакването на резултата от вота едно във висша степен поетично занимание. Непредвидимо, странно, а най-накрая може да се окаже и безсмислено. Но пък подобни мигове правят живота интересен.

 

 

Защо ДПС вече отказва да бъде скритата държанка на властта?

 

За повечето български партии не е чак толкова трудно да се пише. Само трябва да проумееш логиката на действията, да я съобразиш с апокалиптичния пейзаж на българските политически настроения и перманентно хейтърство и в повечето случаи картинката ще ти се изясни. За да разбереш ГЕРБ ти е необходим калкулатор и по математически път, следвайки пътя на парите всеки съвестен анализатор ще успее да изчисли кой, кога, къде и как ще изгори в ненаситната пещ на тази партия. В БСП трябва да си наясно с тежестта на историята, вините на прехода, заблатените отношения и вътрешната съпротива срещу всяка идея за реална промяна и горе-долу ще можеш да схванеш безкрайния екшън, който тече в левите редици. При патриотите също не е трудно. Човек просто трябва напълно да пренебрегне тяхното дрънкане, да го окачестви като бял шум и ще прогледне за истинската същност на тази формация. Но виж всички медии си трошат зъбите, когато трябва да анализират ДПС. И именно заради тази трудност е възникнал един от най-големите политически митове на прехода. Нека да го наречем "Митът за умонепостижимата политика, коварство и софистицирана увъртяност на ДПС". И всяка реч, послание, писмо или интервю на Доган презареждат този мит отново и отново, защото по телевизиите плъзват редица анализатори, които отказват да видят истината, да я произнесат и и поднесат на публиката. Ето защо днес сме в ситуация като се заговори за ДПС да се чувстваме като детектив в посредствен криминален роман - знаем, че истината е някъде под повърхността на това, което се говори, но никой не смее да бръкне до дъното, за да я извади пред очите на публиката.

Последните политически послания от лагера на ДПС вече ясно сочат, че движението иска да се върне във властта. Хората на Доган са глезените деца на прехода - свикнали са да въздигат и качват правителства, да започват и да унищожават политически кариери, дори и такива в други партии. Заради това посланието им повече от естествено. С една малка поправка обаче. ДПС никога не е излизало от властта. Вероятно автентичното им съобщение е, че искат официално да бъдат припознати като част от управлението, което вече задава различна политическа картина. За последен път официално ДПС бяха на власт в краткия промеждутък между началото на 2013 и средата на 2014 година по време на правителството на Пламен Орешарски, избрано с мандат на БСП. След серия от пиене на кафе между Бойко Борисов и тогавашния лидер на Движението Лютви Местан обаче кабинетът беше торпилиран зрелищно, а ДПС мина в управленска нелегалност. Ако трябва да преведем - на думи беше в опозиция, но всъщност запази солидното си присъствие във властта и политическо влияние при взимане на решения. Нещата станаха особено перверзни от 2017 година насам, когато официално ни обявиха, че ще ни управлява коалиция между ГЕРБ и Обединените патриоти. Патриотите дори тържествено обявиха, че са изпълнили основната си политическа цел - оставили са ДПС вън от властта и управлението. Което днес вече можем да окачествим като една от най-големите политически лъжи и измами на прехода. ДПС вън от властта? Тук всеки български гражданин вече е направил своя коментар, а в повечето случаи той е бил доста циничен и пиперлив. 

Всъщност истината е, че оцеляването на ГЕРБ през третия им мандат (първият път, когато изобщо ще докарат до край свое управление) се дължи основно на ДПС и на тайното им съучастие на Бойко Борисов. Кабинетът "Борисов 3" можеше да е останал в историята още през 2019 година, когато левицата обяви бойкот на парламента, но силите й не стигнаха да прекърши кворума на мнозинството. Ключът към края на властта на ГЕРБ беше точно в ръцете на ДПС и те спасиха кожата на властта. Депутатите от движението отново и отново влизаха сутрин за регистрацията и така дадоха необходимия кислород на ГЕРБ за тяхното политическо оцеляване. Всъщност през последните четири години истинската коалиция беше между ГЕРБ и ДПС, а патриотите бяха адамовото листо, предназначено, за да прикрие срамотията от очите на ядосания и вбесен народ.

Днес обаче наистина сме изправени пред нов и непредсказуем сюжет. ДПС вече не искат да са в нелегалност, отказват да бъдат тайна държанка, изолирана далеч от очите на хората, а поискаха официално участие във властта. Може би така трябва да си обясним тяхната непоискана от никого и пусната публично позиция, че няма да подкрепят президента Румен Радев за втори мандат. Това от една страна е реверанс към ГЕРБ, макар и пълен с недомлъвки, а от друга е ясна заявка, че всеки, който иска промяна на токсичното статукво е заплаха за тях и няма да бъде търпян. Това е позиция на партия, която ясно заявява, че иска съвсем официално да се върне в ролята си на основен политически картоиграч, който определя управлението и легитимира всяка следваща власт. Пред Движението обаче стои един основен проблем, който е абсолютно нерешим към настоящия момент - политически то е аналога на радиоактивния отпадък към който никой не иска да се приближи. Опитите на телевизионната политология да изпере със сладникав шампоан тази ситуация са обречени на пълен провал. Българският народ, основната жертва на заблатената политика, наказва всеки, който си позволи съюз ДПС. Питайте БСП, питайте всеки социалист - той веднага ще има какво да ви каже и да се оплаче. Точно това прави заявката на Движението към настоящия момент или опит за опипване на почвата или началото на пореден политически рекет, който сведен до основните си принципи звучи така: "Ние казваме кой да управлява, ще се съобразявате с нас".

Умишлено не прибягвам до политическа терминология в този анализ, защото се опасявам, че от години ДПС прилича повече на бизнесформирование, отколкото на политическа партия. И заради това вместо идеи, програми и визии, тук трябва да се закопаем в скритите мотивите и патологичното желание за власт. Времето за тази заявка е избрано доста удачно - разцеплението на патриотите прави така, че тяхното оставане вън от парламента е изключително възможно, загряващите край тъч-линията извънпарламентарни партии така и не успяха да формулират ясна идея и послание за взимане на властта, особено, ако представяването им не е така добро, както си го представят. При толкова раздран от лични амбиции и страсти терен ДПС буквално дават заявката, че те отново ще държат ключа към следващото управление и този път не искат да са само в ролята на портиер, а на реален партньор. Апетитите на движението, нека да повтаря, се появиха, защото формациите, които кресливо искат мутрите да са вън, изобщо не успяха да кажат как си представят отстраняването на ГЕРБ от власт. В тази политическа мъгла най-добре се ловят шарани и заради това на хоризонта се появи ДПС. Отново. И отново. Вечният кошмар на тази страна, която е обречена да го преживява във всяка криза докато не успее да излезе от тази самозатворена реалност по радикален начин.