В последната година така свикнахме с цикъла "скандали - избори - скандали прим - избори...", че буквално не можем да се опомним и да поразсъждаваме трезво за политическите процеси у нас. Както се казва - по будистки да поемем дълбоко дъх и да се опитаме да разчленим всичко, което се случва, да надникнем в огромната и непозната земя на българското колективно несъзнавано, което на територията на изборите се осъществява като кошмар. И така на 14 ноември (ако приемем рискованата мисия да се доверим на социолозите) обществото ни ще се сблъсква с един много екзотичен парадокс. Всички проучвания показват, че абсолютен фаворит за президентските избори е Румен Радев, а основната мистерия там е дали ще успее да победи още на първи тур или ще се налага да се минава и през втори. За сметка на това в парламентарната надпревара процентите са на страната на ГЕРБ. Проучващите общественото мнение до един отреждат първо място на провалената партия на Бойко Борисов. Това, разбира се, не е някаква сензация, защото дори и първи доскорошните управляващи пак няма да могат да попаднат в управлението, но парадоксът е налице. Единият вот показва смазваща и епична победа на Радев, а другият мъчителна, но все пак преднина на ГЕРБ. На какво може да се дължи това? Откъде произтича подобно странно съчетание, което по никакъв начин не се връзва логически.
Не знам дали можем да наречем това мизерия, но президентските и парламентарните избори не дават отговор на един и същи въпрос, независимо от оптическата илюзия за това. Именно тук трябва да търсим извора на този политически парадокс.
Преди да се опитаме да формулираме двата въпроса, нека да припомня на изкушените в политическата теория, че по темата вече един е път разсъждавала госпожа Цвета Караянчева. Преди три години тя се опита да влезе в ролята на политически мислител и да обясни на електората си как така ГЕРБ държат правителството, но българите избраха Румен Радев. Според нея средностастическия български избирател би отговорил по един начин ако го питат кой да олицетвори единството на нацията и по съвсем друг, ако го притиснат да отговори кой иска да управлява. Винаги съм смятал, че след подобно разсъждение всички политолози трябва да извършат колективно самоубийство. Защото госпожа Караянчева очевидно смята, че когато дойде въпросът за управлението е съвсем естествено да се управлява единствено и само в името на една малка група от хора. Понеже въпросът за единството на нацията е разграничен изцяло, то въпросът за управлението може да се отнася единствено и само за избирателите на ГЕРБ, а може би дори само за едни 10 процента от тях. Всички, които смятат, че управлението също трябва да търси национално единство или поне максимално широка база са обявени за ходещи полуидиоти.
Припомням този измъчен опит за разсъждение, защото всъщност президентските избори през 2021 година отговарят не на въпроса за единственото на нацията, а за това кой символизира промяната. Ето тук се крие кошмарът на ГЕРБ. Защото вдигнатият юмрук на Румен Радев не беше жест за разделение, а порив по различна държава. Точно в този смисъл го разпознаха хората. И ГЕРБ буквално нямаше кого да издигнат, за да пречупят това разбиране. Ако Бойко Борисов бе излязъл от зоната си на комфорт и влязъл в тази битка, щеше да бъде нокаутиран жестоко. Заставането зад гърба на проф. Анастас Герджиков обаче не заблуди абсолютно никого. Герджиков не е подходящ кандидат, защото не носи никаква промяна. Дори и слоганът на кампанията му е абсурден - "Да върнем нормалността". Все едно някъде там в безвремието на ГЕРБ всички сме били нормални, весели, доволни и дебели от щастие, а днес стенем в окото на бурята от тирания и хаос. Всъщност именно по резултата на Герджиков си личи основния проблем на ГЕРБ днес - те вече нямат никаква периферия. Нещо повече - продължават да бъдат токсична партия до която никой не иска да се доближи точно както до сметище за радиоактивни отпадъци.
Поривът за различна държава никъде не си е тръгвал и нацията се нуждае от символ на този стремеж, някой, който да напомня къде е правилната посока. В този смисъл точно Радев е човекът на промяната. Опитите на останалите политически сили да мерят мускули с него е обречен да се превърне в карикатура както ни показаха телевизионните изстъпления на Лозан Панов. И мнозинството от българите искат промяна - те намериха за кого да гласуват. Президентските избори са абсолютно ясния индикатор, че времето на ГЕРБ е свършило, а опитите на Борисов да се върне начело на държавата са нелицеприятна фантазия.
Парламентарните избори обаче трябва да отговорят на съвсем различен въпрос - кой и как да извърши промяната. Точно тук букетът от мнения и раздробяването на вота вади ГЕРБ на повърхността като коркова тапа. Защото в търсенето на промяна избирателите дават много различни отговори. Едните смятат, че хулиганската телевизионна лексика на ИТН е най-добрия начин за унищожаването на ГЕРБ, други са убедени, че единствено и само последователността, политическата упоритост и експертиза на БСП могат да съкрушат доскоро управлявалата партия, а трети фанатично вярват, че само Демократична България може да бъде оръжие срещу Бойко Борисов. И, да, имаше и четвърти, които смятаха, че развихрения популизъм на Мая Манолова и гневните тиради на Бабикян и Хаджигенов може да бъдат отговора на искащите промяна. При такова разпиляване на вота единственият възможен изход беше всички посочени партии да седнат да една маса и да се договорят за конкретни политики, но цялото това упражнение завърши с болезнено фиаско. И днес логичното се случи - ГЕРБ отново излезе като първа политическа сила. Това не е продукт на нова сила, а просто е последен опит на клиентелата да се обедини с надеждата, че всичко ще стане по старому и корупционните паяжини отново ще възкръснат. Това е изначално губеща стратегия, защото леенето на сълзи и въздишки по миналото никога не върши работа като мобилизационен порив. Всъщност дори и новата партия на Кирил Петков и Асен Василев възникна, защото обръщането назад не е продуктивно. И новите социологически проучвания показаха почти мелодраматично разместване на класацията под ГЕРБ. БСП се връща на втора позиция, трайно следвана от "Продължаваме промяната", ИТН и ДБ. Тоест днес българите продължават да отговорят на въпроса кой да извърши промяната, но вече научиха болезнения урок, че телевизионните партии имат много малко общо с реалността. Ето как се ражда парадокса - Румен Радев - фаворит и ГЕРБ - първа политическа сила. Всъщност това е привиден парадокс. Защото в крайна сметка след 14 ноември ще имаме нов опит за правителство на промяната. Тоест можем да приемем лидерските позиции на ГЕРБ като черна политическа шега на вселената. И честно казано - те си го заслужават. Има ли по-болезнено от това да "спечелиш" изборите, а след това като огладнял котарак да гледаш как всички останали стъпка по стъпка те изчегъртват от историята.