Парадоксът на президентските и парламентарните избори

 

В последната година така свикнахме с цикъла "скандали - избори - скандали прим - избори...", че буквално не можем да се опомним и да поразсъждаваме трезво за политическите процеси у нас. Както се казва - по будистки да поемем дълбоко дъх и да се опитаме да разчленим всичко, което се случва, да надникнем в огромната и непозната земя на българското колективно несъзнавано, което на територията на изборите се осъществява като кошмар. И така на 14 ноември (ако приемем рискованата мисия да се доверим на социолозите) обществото ни ще се сблъсква с един много екзотичен парадокс. Всички проучвания показват, че абсолютен фаворит за президентските избори е Румен Радев, а основната мистерия там е дали ще успее да победи още на първи тур или ще се налага да се минава и през втори. За сметка на това в парламентарната надпревара процентите са на страната на ГЕРБ. Проучващите общественото мнение до един отреждат първо място на провалената партия на Бойко Борисов. Това, разбира се, не е някаква сензация, защото дори и първи доскорошните управляващи пак няма да могат да попаднат в управлението, но парадоксът е налице. Единият вот показва смазваща и епична победа на Радев, а другият мъчителна, но все пак преднина на ГЕРБ. На какво може да се дължи това? Откъде произтича подобно странно съчетание, което по никакъв начин не се връзва логически.

Не знам дали можем да наречем това мизерия, но президентските и парламентарните избори не дават отговор на един и същи въпрос, независимо от оптическата илюзия за това. Именно тук трябва да търсим извора на този политически парадокс.

Преди да се опитаме да формулираме двата въпроса, нека да припомня на изкушените в политическата теория, че по темата вече един е път разсъждавала госпожа Цвета Караянчева. Преди три години тя се опита да влезе в ролята на политически мислител и да обясни на електората си как така ГЕРБ държат правителството, но българите избраха Румен Радев. Според нея средностастическия български избирател би отговорил по един начин ако го питат кой да олицетвори единството на нацията и по съвсем друг, ако го притиснат да отговори кой иска да управлява. Винаги съм смятал, че след подобно разсъждение всички политолози трябва да извършат колективно самоубийство. Защото госпожа Караянчева очевидно смята, че когато дойде въпросът за управлението е съвсем естествено да се управлява единствено и само в името на една малка група от хора. Понеже въпросът за единството на нацията е разграничен изцяло, то въпросът за управлението може да се отнася единствено и само за избирателите на ГЕРБ, а може би дори само за едни 10 процента от тях. Всички, които смятат, че управлението също трябва да търси национално единство или поне максимално широка база са обявени за ходещи полуидиоти.

Припомням този измъчен опит за разсъждение, защото всъщност президентските избори през 2021 година отговарят не на въпроса за единственото на нацията, а за това кой символизира промяната. Ето тук се крие кошмарът на ГЕРБ. Защото вдигнатият юмрук на Румен Радев не беше жест за разделение, а порив по различна държава. Точно в този смисъл го разпознаха хората. И ГЕРБ буквално нямаше кого да издигнат, за да пречупят това разбиране. Ако Бойко Борисов бе излязъл от зоната си на комфорт и влязъл в тази битка, щеше да бъде нокаутиран жестоко. Заставането зад гърба на проф. Анастас Герджиков обаче не заблуди абсолютно никого. Герджиков не е подходящ кандидат, защото не носи никаква промяна. Дори и слоганът на кампанията му е абсурден - "Да върнем нормалността". Все едно някъде там в безвремието на ГЕРБ всички сме били нормални, весели, доволни и дебели от щастие, а днес стенем в окото на бурята от тирания и хаос. Всъщност именно по резултата на Герджиков си личи основния проблем на ГЕРБ днес - те вече нямат никаква периферия. Нещо повече - продължават да бъдат токсична партия до която никой не иска да се доближи точно както до сметище за радиоактивни отпадъци.

Поривът за различна държава никъде не си е тръгвал и нацията се нуждае от символ на този стремеж, някой, който да напомня къде е правилната посока. В този смисъл точно Радев е човекът на промяната. Опитите на останалите политически сили да мерят мускули с него е обречен да се превърне в карикатура както ни показаха телевизионните изстъпления на Лозан Панов. И мнозинството от българите искат промяна - те намериха за кого да гласуват. Президентските избори са абсолютно ясния индикатор, че времето на ГЕРБ е свършило, а опитите на Борисов да се върне начело на държавата са нелицеприятна фантазия.

Парламентарните избори обаче трябва да отговорят на съвсем различен въпрос - кой и как да извърши промяната. Точно тук букетът от мнения и раздробяването на вота вади ГЕРБ на повърхността като коркова тапа. Защото в търсенето на промяна избирателите дават много различни отговори. Едните смятат, че хулиганската телевизионна лексика на ИТН е най-добрия начин за унищожаването на ГЕРБ, други са убедени, че единствено и само последователността, политическата упоритост и експертиза на БСП могат да съкрушат доскоро управлявалата партия, а трети фанатично вярват, че само Демократична България може да бъде оръжие срещу Бойко Борисов. И, да, имаше и четвърти, които смятаха, че развихрения популизъм на Мая Манолова и гневните тиради на Бабикян и Хаджигенов може да бъдат отговора на искащите промяна. При такова разпиляване на вота единственият възможен изход беше всички посочени партии да седнат да една маса и да се договорят за конкретни политики, но цялото това упражнение завърши с болезнено фиаско. И днес логичното се случи - ГЕРБ отново излезе като първа политическа сила. Това не е продукт на нова сила, а просто е последен опит на клиентелата да се обедини с надеждата, че всичко ще стане по старому и корупционните паяжини отново ще възкръснат. Това е изначално губеща стратегия, защото леенето на сълзи и въздишки по миналото никога не върши работа като мобилизационен порив. Всъщност дори и новата партия на Кирил Петков и Асен Василев възникна, защото обръщането назад не е продуктивно. И новите социологически проучвания показаха почти мелодраматично разместване на класацията под ГЕРБ. БСП се връща на втора позиция, трайно следвана от "Продължаваме промяната", ИТН и ДБ. Тоест днес българите продължават да отговорят на въпроса кой да извърши промяната, но вече научиха болезнения урок, че телевизионните партии имат много малко общо с реалността. Ето как се ражда парадокса - Румен Радев - фаворит и ГЕРБ - първа политическа сила. Всъщност това е привиден парадокс. Защото в крайна сметка след 14 ноември ще имаме нов опит за правителство на промяната. Тоест можем да приемем лидерските позиции на ГЕРБ като черна политическа шега на вселената. И честно казано - те си го заслужават. Има ли по-болезнено от това да "спечелиш" изборите, а след това като огладнял котарак да гледаш как всички останали стъпка по стъпка те изчегъртват от историята.

 

 

ДБ – големият лузър на изборите

 

Градското дясно винаги е приличало на странните радиоактивни елементи в дъното на Менделеевата таблица - тъкмо учените установят, че те съществуват, намерят ги в безкрайния химичен мрак, а те веднага започват да се разпадат, верни на своята най-тъмна природа. Това е единственото възможно психологическо обяснение за поведението на Демократична България в навечерието на изборите за президент и парламент на 14 ноември. Нека само да ви припомня - на вота на 4 април ДБ блесна като комета на хоризонта и след четиригодишна суша партията отново се добра до парламентарните брегове. На 11 юли успехът не само беше затвърден, но и подобрен така внушително, че виртуалните инфлуенсъри на градското дясно се раззмечтаха за третото място и окончателното детрониране на БСП. Изобщо бъдещето беше розово, Козилата влезе в парламента, а Христо Иванов вече се виждаше като сив кардинал на политическите процеси...

И точно тогава реалността се намеси, детронира фантазиите и раздаде справедливост. След 11 юли ДБ нагази в блатото на цяла поредица от стратегически и политически грешки, които я доведоха днес до състоянието да се бори за шестото място и да се чуди до последно дали ДПС няма да ги победи с едни гърди. И е време някой честно и почтено да разкаже тази мелодраматична сапунена сага с езика на истината, а не с придихания, въздишки и неолиберален патос. Голямата издънка на ДБ дойде в момента в който не успяха да се споразумеят с Има такъв народ за управление. Дълбоко не твърдя, че ИТН са невинни, но всички знаем каква алчност за власт изпитват градските десни. Тоест при тайните преговори със сигурност е имало условия за това кой, как и къде да стане министър. Хей, не напразно се говореше, че Стефан Тафров е ходил да оглежда сладострастно вътрешния интериор на Външно министерство. Взривяването на преговорите доведе до абсолютното обезсмисляне на понятието "партии на протеста", медийно наложено като поетично пропагандно клише. От целия този политически хаос се видя, че единствено и само БСП иска сериозно да има управление и е готова да води реален диалог, без условия, извиване на ръце и министерски претенции. След като първия мандат беше торпилиран 46-ото Народно събрание беше напълно обречено. Но може би имаше известен шанс ДБ да получи своето опрощение, ако беше приела поканата на левицата за преговори. Дори не беше от значение дали ще се съгласят на съвместно управление или не, важното беше да дойдат. Защото щяха да демонстрират желание за диалог и поглед отвъд техния политически пъп. Но това е Демократична България - те не са в състояние да променят своята природа, дори и ако някога сме били на път да повярваме в това.

След края на парламента дойде и другия удар - Кирил Петков и Асен Василев обявиха свой собствен политически проект. В интерес на истината градското дясно се усети навреме, че ще бъдат пробити по този фронт и вероятно заради това основните морализатори и истерици на ДБ близо две седмици пишеха сълзливи статуси, че мястото на "Асен и Кирил" е в ДБ, а самия Христо Иванов намекна, че са готови да им дават водачески места и други екстри само и само да не се явяват отделно. Уви, тази тактика не сработи. В крайна сметка харвардското дуо буквално отряза претенциите на Христо Иванов и компания към управленските небеса и ги постави в особено неловка позиция. А трансферният удар, който "Продължаваме промяната" направи като привлече Ицо Хазарта вероятно е политическият аналог на силен ритник в топките и злобен смях след това.

Комедията от грешки обаче не приключи дотук. Въпреки, че среди в ДБ прекрасно знаеха, че Лозан Панов изобщо не става за кандидат-президент, цялата партия подкрепи неговата кандидатура. А самият Панов се зае със задачата веднага да докаже, че това е тежка стратегическа грешка, а дори и тотален гаф. Още в първото си интервю той обяви ГЕРБ и ДБ за естествени партньори, а във второто тръгна да се зъби на Радев, че не бил направил достатъчно за съставянето на правителство, дори и с участието на ГЕРБ и ДПС. Като черешка на тортата трябва да отбележим и завъртането на приказната фея на малоумния пиар Ивет Добромирова край Лозан Панов, чийто резултат беше едно клипча в което кандидат за президент приличаше на телевизионна врачка, която лее куршум и чака обаждания по импулсна телефонна линия за разваляне на магии на живо. Лозан Панов се оказа изцяло медийна фантазия. Мечтата за него го беше украсила до такава степен, че реалният човек подейства като глътка киселина. И беше повече от забавно да се наблюдават реакциите на видни фигури от ДБ, които трябваше да вървят след него и да обясняват какво точно е искал да каже техния кандидат. Почти съм убеден, че цялата им кандидат-президентска кампания ще мине в този стил.

Всъщност името на Панов се развъртя като кандидат за президент още през 2016 година, както научихме от едни плъзнали в нета стенограми, но тогава лидерите на градското дясно се спират от този ход на камикадзето. Сега вече поеха напълно в самоубийствена посока. Това ще е допълнителен проблем, защото социологията показва, че поне една трета от десните избиратели ще гласуват за Радев, независимо какво им казват техните лидери и в този случай единственият полезен ход е да си купим пуканки и да гледаме бляскавите спецефекти, които ще ни сервират.

И ако злощастията спираха дотук вероятно нямаше да стигнем до комедийните нотки. Целият този коктейл от гафове беше украсен от отказа на РИК в Стара Загора да регистрира листата на ДБ. И понеже слез това чухме много героични обяснения - как дигиталните рицари на дясното се сражавали с аналоговите фигури от миналото, нека да внесем малко яснота. Провалът за регистрация е патологичен проблем на цялото дясно. РИК им дава възможност да излязат от задънената улица като канят водача на листата Атанас Славов да отиде и да завери документите. Той отказва. Оттам-нататък идеята, че има някаква конспирация сигурно звучи вълшебно в ушите на твърдото ядро, но всъщност е доста тъпа форма на кризисен пиар. При това, ако ДБ толкова много искаха да вкарват в 21-век изборното законодателство можеха да го направят в рамките на два парламента. Както се казва - дори Луна успя да се регистрира, но листата на ДБ в Стара Загора - не. Това в много отношения е по-тежко от диагноза.

И в цялата тази комедия не бива да пропускама вътрешните противоречия, които избиха при целия този водопад от проблеми. ДСБ в София въстана срещу лидера си Атанас Атанасов, защото според тях лично той е пренаредил листите и е отсякъл главата на популярната в столицата костовистка Цецка Бачкова. В стил запазен доскоро само за левицата представителите на партията поискаха провеждането на Национално събрание и оставката на Атанасов. Заговори се също и за това, че Антоанета Цонева и Ивайло Мирчев лично са прочиствали листите от граждански квоти, за да осигурят места за партийците. Първи за това заговори общинския съветник от ДБ Методи Лалов, който доскоро ни беше рекламиран като гневната съвест на българското правосъдие. В момента в който той започна да изобличава вътрешните машинации на сивите кардинали го изкараха човек на Пеевски. Което е повече от смешно. Защото най-малкото това означава, че през 2019 година ДБ е била дадена на концесия на Пеевски, а неговия човек доскоро беше председател на общинските съветници на партията. Точно този тип лицемерие, обвинения, интриги и скандали винаги са потопявали градското дясно в неговия съвършено излъскан снобизъм.

Истината е, че към момента ДБ се очертава като големия губещ на изборите. И това си е напълно заслужено. Нека да ви припомня, че големите борци за съдебна реформа най-накрая ни представяха като блестящ ход преместването на Бюрото за защита на свидетели от прокуратурата в правосъдното министерство. Освен медийно стържене, така и не видяхме техните представители в реална битка срещу Иван Гешев. Тоест - съдбата на ДБ е потвърждение на една максима. Че една партия не може да си позволи да се виртуализира докрай. Не може да си позволи да се отдаде единствено на пиар, без реални и смислени действия. Резултатът винаги е нещо като Лозан Панов. Нещо като нищо на света.

 

 

Идеята за Лозан Панов се оказа по-добра от реалния Лозан Панов

 

Рядко се е случвало кандидат за президент да започне своята кампания с толкова грандиозни и епични гафове като Лозан Панов, тайният политически оргазъм на градската либерална полудесница. Още в първото си интервю като претендент за поста на "Дондуков" 2 Панов реши да показва мускули, но не на ГЕРБ, а на Румен Радев и го нарече "фалшив герой". Това мнение отприщи буря от неприязнени емоции и само в един миг шефът на ВКС се превърна от кандидат на промяната в телевизионна карикатура. Заради смущаващата глупост на тази фраза, всички изпуснаха обаче още по-голям проблем в медийната логорея на Панов - той буквално нарече Демократична България естествен партньор на ГЕРБ и в друга държава, в нормална ситуация, това вече щеше напълно е торпилирало неговата кандидатура. Не е нормално, нито полезно да виеш гръбнак пред партията на корупцията и да твърдиш, че ГЕРБ щяха да бъдат различни, ако бяха влезли в коалиционен брак с градското дясно.

Цялото интервю показа един потресаващ факт - ако Панов продължи с подобен стил на поведение и скоро няма да могат да го изберат дори и за домоуправител на някоя панелка в "Надежда". То трябва да влезе в учебниците като ярък зрелищен провал и пик на самоунищожителния инстинкт на един твърде повярвал си човек. Панов например така и не излезе от руслото на предварително назубрените опорни точки и научени наизуст клишета. И понеже пред нас имахме абсолютно монотематичен кандидат оказа се, че единственият проблем на страната е правосъдието. Което (първи ще призная) е добър пълнеж за 6-7 минути разговор, но оттам-нататък се превръща в средновековно мъчение понеже има сравнително малък на брой начини да кажеш "съдебна реформа" и "Гешев е мръсник". Тоест - Панов се очерта като тотален господар на космическата скука в надпреварата и съм убеден, че дори феновете му знаят, че ще е точно така. Така още при първата му изява стана ясно едно нещо. Лозан Панов е кандидат, който звучи прекрасно на хартия, но в реалността е като комикс. Идеята за Лозан Панов е по-добра от самия Лозан Панов и това е телевизионната трагедия на градското дясно.

Пътят на камикадзето обаче не свърши дотук. Панов продължи да се самоунищожава с толкова бързи темпове, че само някой френетичен режисьор като Тарантино вероятно може да схване тази кървава логика. Пред "Свободна Европа" само няколко дни по-късно той обяви, че Радев е трябвало да положи повече усилия по съставянето на кабинет, дори с ГЕРБ и ДПС. Подобна изцепка прави дори Йоло Денев да изглежда като политически мъдрец в сравнение с бляна на градското дясно. Защото с подобно изявление Панов буквално занули гневът на всички хора, които миналата година въстанаха срещу безумието на ГЕРБ, срещу сенчестата им коалиция с ДПС, срещу схемите, суджуците, олигархичните паяжини и корупционни изцепки. Голяма част от феновете на градската десница бяха на площада, а изведнъж се оказа, че "техния" кандидат, ако беше на мястото на Радев, щеше да помага за правителство на ГЕРБ и ДПС. Това не е шамар, а удар с юмрук в лицето.

А най-накрая дойде и нещо още по-поразително. Предизборния клип на Лозан Панов се оказа като нещо, което е направил петокласник. Шефът на ВКС срича някакво полуесе на тема "България на бъдещето" на фона на небе с облаци. Не напразно безмилостните ироници във фейсбук веднага оприличиха Панов на телевизионна врачка. Всъщност в случая това може да е вина на самия Панов, но всеки, който си мисли, че Ивет Добромирова разбира от пиар и политика, рано или късно е платил с репутацията, парите си и здравия разум. Защото тази аматьорска постановка буквално постави под въпрос здравия разум на екипа на Панов и неговите разбирания за кандидат-президентската битка. Мнозина от нас чакат с лек потрес следващата изява на кандидата, защото още едно такова интервю и наистина ще имаме феномен - Луна ще вземе повече гласове от Лозан Панов.

А не трябва да изпускаме и вицето на кандидата - Мария Касимова - Моасе, за която има тежки съмнения, че в последните пет години не е живяла в България и съответно не покрива изискванията на закона за това за което я предлагат. Достатъчно е да се потопите в нейното творчество, за да усетите абсолютно фанатичната й омраза към българския народ - в нейните есета българите ядат шумно, смеят се високо, приличат на селяни. Това е много по-зле от "Сексът и градът" - това са размишленията на някаква градска снобка, която мрази в себе си най-много своята национална принадлежност. И ето този екип, опитват се да ни убедят, ще бъде двойката на промяната. Някои хора наистина трябва да спрат с незаконните субстанции.

Истината е, че градското дясно отдавна оглежда Лозан Панов като кандидат за президент. Още през 2016 година неговото име беше обсъждано като потенциална възможност, както научихме от изплували стенограми от разговора. Тогава самият Христо Иванов обяснява, че жената на Лозан Панов е "черен лебед", тоест може да е фактора, който да прецака участието му в изборите заради съмнения за нейно участие в някакви афери. Днес виждаме, че всъщност черният лебед винаги е бил самият Лозан Панов.

Смятам обаче, че серията от гафове в които градското дясно се заплете съвсем не са продукт на случайност. Те представляват закономерност за всеки, който е следил с научен интерес политическият път на десницата. Те блясват на едни избори, след това започват да си вярват толкова много, че грандиозно се дънят на следващите. Няколко фактора трябваше да покажат на ДБ, че е необходимо да подходят към вота с повече внимание и с различна стратегия. Появата на "Продължаваме промяната" буквално разтърси техните редици, а привличането на Ицо Хазарта показа, че Кирил Петков и Асен Василев буквално са се прицелили в електората на градското дясно. Отделно от това доста социологически проучвания показаха, че голяма част от десните избиратели ще гласуват за Румен Радев. В такава ситуация ДБ показа, че не е научила нищо ново, а под напрежение партията буквално се разпада. Точно на това можем да отдадем фиаското с регистрацията на листа в Стара Загора. Красивите обяснения, че ДБ се опитвала да предизвика администрацията, която живеела в 20, а те били формация от 21 век могат да задоволят единствено крайните им фенове. Как всички останали партии се регистрираха, а те не можаха?

Всъщност с поредицата си от грешки днес ДБ плаща цената за странното си поведение в рамките на 46-ото Народно събрание. Ако бяха отговорили на поканата на БСП, ако бяха направили опит за съставяне на правителство на диалога, може би днес кондицията им щеше да бъде друга. Но всички виждаме, че гневът на избирателите днес търси виновника за третите парламентарни избори, че хората се опитват да разберат кой ги изправи пред абсурдната ситуацията за трети път да отговорят на един и същи въпрос в рамките на шест месеца. И партиите на ината ще платят. Тези, които не забелязаха какво се опитват да им кажат хората, днес ще бъдат наказани. Лозан Панов тепърва ще има да го научава по трудния начин. Както и Демократична България.