Последните гърчове на отиващата си власт

 

 Политическата трагедия на бояджиите на паметници

 

Покрай преговорите за съставяне на правителство, политическите стенания на ГЕРБ, бурята на кризите, които идват и парламентарните страсти в 47-ото Народно събрание, една важна и мрачна новина остана леко встрани от общественото внимание. Скандалният блогър Асен Генов, прочул се основно с крайните си позиции и перманентното съскане по адрес на всички, осъди България в Страсбург. Самият той шумно се похвали за това във фейсбук, но може би заради промененото политическо време, не успя да предизвика достатъчен медиен интерес. Нека да припомним - презз 2013 година Генов и негова съучастничка бяха арестувани, защото нацапаха с боя паметникът на партизаните пред "Позитано" 20. Тогава монументът осъмна с червени надписи "КОЙ? БКП-ПОЗОР. КОЙ?", а главите на самите партизани бяха омацани в червено, подобно на качулките на позабравените руски псевдобунтарки от "Пуси Райът". Генов и неговата колаборационистка бяха арестувани. На първа инстанция блогърът беше оправдан, но на следващите бяха признати за виновни и очевидно това е принудило двамата да отнесат случая до Европейския съд по правата на човека.

Казват, че съдебни решения не се коментират, а се изпълняват, но това е случай в който напълно ще нарушим неписаното правило. Защото решението от Страсбург е пълно с парадокси, нелогичност и глупост, която парва като плесник по врата. Съдът приема, че действията на нарушителите едва ли са довели повреждане на паметника и заради това след това в мотивите изцяло се отдават на политика. Още тук обаче съдът стъпва накриво. Защото в момента в който елементарното хулиганство беше извършено имаше скулптори, които ясно заявиха, че чистенето на един такъв паметник със сигурност го уврежда. Тоест - решението на българският съд е повече от легитимно. След това обаче идва бруталната политика. В решението четем буквално следното: "паметникът е бил издигнат по време на комунистическия режим в България и е бил ясно свързан с ценностите и идеите, за които се застъпва този режим. Следователно, едва ли може да се разглежда като ползващ се с всеобщо почитание в страната". Много яко! Тоест, ако един паметник не се ползва с всеобщо почитание, той става легитимен обект на атака. С други думи - прословутият паметник на Роналд Рейгън в Южния парк трябва да се готви за много бурни времена. И това няма да е наказуемо по никакъв начин. Четете какво ни казват от Страсбург. Винаги ми е било интересно да чета съдебни решения с политическа окраска, но това буквално смазва с нечистоплътността на изводите си.

През 2013 година България беше разтърсена от протести след назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но никой никога не е ограничавал правото на Генов и компания да протестират, ако искат и три дни пред "Позитано". Заливането на паметника с боя обаче вече не е протест. Това е вандализъм. Елементарен акт на простотия. Политическо безсилие доведено до абсурд. Бездарие, което стига до откровен фашизъм. И съдът по правата на човека буквално легитимира това.

Днес Генов разглежда решението на съда и своите действия в политически контекст, но понеже паметта е форма на дисидентство нека да върнем лентата назад и да си припомним, че в началото той обявяваше своите действия за едва ли не арт-бунт. Даже се сравняваше с Давид Черни, Пикасо и кой ли още не. Това е другата драма на подлото време - днес всеки самозванец с кофа боя и налудничави идеи може да се самопровъзгласи за творец. Изключителен опит за естетизация на обикновената простотия. Между другото един много ексцентричен марксист като Валтер Бенямин беше очертал много ясна разлика между фашизма и комунизма в сферата на изкуството - фашизмът е този, който естетизира, комунизмът политизира изкуството. Скулпторите пред "Позитано" не са естетизация на нищо, а политическо изкуство в най-чиста форма. Следователно, посягането върху тях е драматично посягане върху идеята за политика, тоталитарен опит за заличаване на миналото, реванш на демоничното мракобесие, маскирано като бояджийска гавра с институциите в изкуството. Това е паразитна форма на съществуване, но нека да бъдем честни - българската десница в своето най-ярко проявление винаги е съществувала само така. Заради това нейната основна битка и до днес е битката с паметници. На тях им пречи самата история. И това е проблем, защото тази фобия от миналото направи така, че дясното в България никога не се роди по нормален начин. Дълго време то беше заклещено между патологичен антикомунизъм и банална истерия. Точно заради това, когато се роди корупционната партия ГЕРБ тя изсмука и занули това политическо пространство. Там просто нямаше политика. Имаше реваншизъм, историческа комплексарщина и тя направи възможен Бойко Борисов и неговият авторитарен едноличен режим. Ето това е истинският проблем на времето, но но можем да искаме десните блогъри на свободна практика да мислят в такива политически дълбини.

Всъщност точно тази фобия от историята стана причината за политическата криза в която България беше доскоро. В два поредни парламента съставянето на правителство се провали гръмко, защото десните партии продължаваха да живеят в миналото и да слагат абсурдни разграничения. Спомняме си, че в 46-ото Народно събрание Демократична България дори не се появи на разговорите с БСП, защото видите ли не искали да подкрепят правителство с мандат на левицата. Всъщност това беше елементарният трик на ГЕРБ по време на цялото им съществуване. Те правиха всичко възможно да заличат всяка форма на диалог между лявото и дясното, защото прекрасно знаеха, че ако той стане възможен, Бойко Борисов ще остане в историята. Днес, когато това се случи, виждаме, че ГЕРБ не просто остана в опозиция, а остана заложник на мрачното минало. Въпреки, че там буквално няма какво да се отбранява. За кое да се бориш с голи гърди? За източването на пари от магистралите? За дрийм-тиймовете ли? За кръга от партийни фирми, които изсмукваха ББР? За похитените и пленени медии? За честта на Мата Хари и снимките на похъркващия премиер? За кюлчетата в чекмеджето и пистолета на шкафчето? Но това е техен избор. Те сами са решили да бъдат камикадзета.

Всъщност вероятно има и друга причина решението по аферата "Генов" да не получи чак толкова голямо обществено внимание. За първи път от много време насам България отказа да се дави във въпросите по историята и да се опита да си начертае някакъв път към различно бъдеще. Видях, че много хора виждат в идеята за ново правителство символичен край на прехода. Защото този път четири толкова различни партии успяха да се разберат, че задача номер 1 е създаването на различна обществена среда. След нея споровете ляво-дясно пак ще бъдат актуални, интересни, напрегнати и яростни, пак ще има политически битки, скандали и свади, но България днес трябва да изстърже остатъците от корпоративната държава на Борисов. Защото, когато срещу тебе стои хунта, нейното премахване е национално усилие. Политическите разграничения важат за демократична ситуация. Когато демокрацията е полумъртва от толкова много схеми, арогантност, корупция и произвол, е необходим дори и съюз на противоположностите. Между другото направи ли впечатление колко много пъти медиите се опитваха да хиперболизират различията между партиите в усилията за съставяне на кабинет. Това бяха последните гърчове на отиващата си власт. Последен опит за провал на всяко усилие за нещо различно, за промяна в това, което получихме като мрачно наследство. Това, че не стана вероятно е знак, че паметниците у нас могат да си отдъхнат.

Това не означава, че останки от миналото като Генов и сие няма пак да се опитват да си пробиват път към медиите със своите нещастни пърформанси, но със сигурност е знак, че нещо в основния блокиращ механизъм за развитието на България вече е променено. Заради това десните блогъри напоследък са доста нещастни. А това е една добра новина в отиващата мрачна, непредвидима, хаотична и буреносна 2021 година.