Ако някой през януари месец тази година беше направил прогноза, че в края й ще има правителство в което заедно ще съжителстват БСП и Демократична България, той сигурно моментално щеше да бъде посетен от здравните власти и принудително въдворен в клиника, където стаите са с тапицирани стени, а ризите не позволяват на наблюдавания обект да се самонарани. Всъщност точно с това ще остане 2021 година в историята - това бяха турбулентни 12 месеца, които прекараха целия политически модел през ужасяваща центрофуга от избори. Партии се възкачиха за кратко на върха, а след това бяха пометени от торнадото на промените, безразличието и буреносните процеси. Нима някой някога можеше да предположи, че "Има такъв народ" ще лидират в политиката само за няколко месеца, а след съдбоносните избори на 14 ноември ще се сринат до петото място. Нима някой убедително можеше да прогнозира, че след страхотния и успешен резултат на ДБ на вота през 11 юли, партията ще бъде така тежко ударена от резултатите от гласуването. И, нека да бъдем честни, едва ли някой някога е подозирал, че БСП може да загуби не просто първото, а и второто място, а водовъртежът от избори я докара дотам, че най-накрая дори остана четвърта. Както и точно обратното - дори и политолог с вяра в чудесата и магиите, едва ли можеше да предположи, че "Продължаваме промяната" само за два месеца ще успеят да станат първа политическа сила и да положат основите на една четворна коалиция, която окончателно остави ГЕРБ и Бойко Борисов в историята.
Може би точно тази политическа турбуленция, която беляза с кръв, пот и сълзи 2021, направи възможен един такъв напълно непредвидим съюз между ПП, БСП, ИТН и ДБ. Последните избори заличиха всички претенции, червени линии в смисъла на "с този си говоря, ама с другия - не", тийнейджърски инат и пиротехнически изстъпления на всички партии. Отрезвяващите резултати, ниската активност и неспирната арогантност на Борисов и компания станаха най-доброто коалиционно лепило, което някога се е раждало в България. И противно на мнозина телевизионни шамани, които побързаха да разпишат кратък живот на следващия кабинет, аз лично смятам, че той има потенциала, възможностите и силите да изкара цял един мандат. Най-малкото поне до местните избори през 2023 година никой няма да иска да чуе думата "избори", защото въртележката от непрестанно гласуване беше на път напълно да изчегърта не просто ГЕРБ, а абсолютно всички политически субекти. Хората три пъти бяха питани едно и също и три пъти даваха един и същи отговор - че искат промяна, но си я представят с много различни политически лица и заради това партиите трябва да намерят начин да си говорят с една друга и да се разберат. На два пъти "новите" партии отказаха да научат този урок и цената за това се оказа свръхсолена и болезнена. След това избирателите наказаха абсолютно всички и след толкова бой, синини и удари по гърба дойде новият кабинет, съчетал противоположностите, събрал хора, които доскоро се биеха в гърдите, че никога няма да си говорят едни с други. Ето защо понякога шамарите са полезни. Те са мъдрост, която се усвоява чрез болка.
И беше достатъчно да се види как лицата на депутатите от ГЕРБ се променят при споменаването на Корнелия Нинова или Бойко Рашков, за да стане ясно, че на бял свят се материализира техния голям кошмар. Идват хора, които знаят как и са твърдо решени да разградят модела "Борисов". Това е заслугата на "Продължаваме промяната" - те направиха този многостранен диалог възможен и дадоха платформа на хора с различни политически биографии най-накрая да постигнат онзи странен съюз, който ще отсече ГЕРБ със скалпел като злокачествен тумор.
Разбира се, трудностите тепърва предстоят, а новата коалиция още от първия ден ще е подложена на безчет изпитания. В този текст обаче ще се концентрираме върху вътрешните трудности на всяка от партиите, защото те са част от скритите фактори, които ще предопределят срока на годност на новото правителството. Още през януари предстои конгрес на БСП на който трябва да стане ясно какъв ще е изходът от драмата в левицата. Резултатите от изборите бяха катастрофални за БСП. За първи път в своята история партията остана четвърта. Знайни и незнайни хейтъри започнаха да се упражняват по темата, че оттук-нататък точно това щяла да бъде съдбата на левицата и че скоро ще се бори буквално за влизане в парламента. В тази ситуация Корнелия Нинова имаше два начина за действия - единият е напълно да хвърли кърпата и да дезертира от битката, а другият да изиграе умно своите карти. Защото въпреки депресивните резултати и непостигнати амбиции, БСП все пак остана незаобиколим фактор при съставянето на правителство. Не бих се учудил, ако честотата на изборите през тази година беше не толкова за изчегъртването на ГЕРБ, колкото за пълното унищожение на БСП. Нинова избра умната игра. Между другото видях, че това влуди нейните най-яростни критици. След изборите от нея се очакваше тя да е зашеметена от ударите, да е в политически нокаут и да не смее да каже нищо, а просто да си трае и да приеме съдбата. Вместо това Нинова изплува от пепелта на поражението и проведе преговорите с ПП със самочувствие, което е достойно за уважение. Това ми го каза един мой познат, запален по бриджа: "Не съм фен на БСП. Даже ме дразните доста, но не мога да не призная, че Корнелия Нинова изигра Играта с финес, който е достоен за уважение". Не ме разбирайте погрешно. Проблемите в БСП остават, идейните гърчове и търсения също. Участието във властта няма да ги реши с магическа пръчка и очевидно партията се нуждае от задълбочен, дори болезнен разговор за своето бъдеще. Но този разговор щеше да бъде разрушителен и апокалиптичен, ако левицата не беше част от управлението. Сега като основна част от реалната промяна в страната, БСП вече ще дискутира по съвършено различен начин. Защото носи отговорност и за стабилността на управлението. Между другото това стана ясно още на пленума на който БСП трябваше да одобри коалиционното споразумение. Нито един от т.нар. "вътрешна опозиция" не събра сили да гласува срещу него. Нинова просто ги изправи пред такъв избор, че повечето от тях си тръгнаха в момента в който го осъзнаха. И тогава стана ясно, че БСП съществува в два паралелни сюжета - единият от тях е по медиите, където всичко се представя в катастрофична светлина, а другият е в реалния свят, където Нинова със сигурност има противници, но тя ги надигра. И не смятам, че това е просто маневра тя да си осигури политическо бъдеще и преимущество, това беше начин тя да остави своята следа и наследство в левицата. Лидерката, която докара БСП до властта отново след 2009 година (2013-2014 не ги броим, защото там има съвсем различни фактори и влияния). И за създаването на кабинета Нинова има своята заслуга, защото ако преброим колко пъти се опитваха да я удавят в различни медийни интриги и измислици, направо можем да полудеем. Тя все пак удържа и наложи социалния вектор в управлението, което разбира се тепърва трябва да бъде доказвано с ежедневна работа и упоритост. Всъщност усилията на Нинова бяха в основата на постигането на съгласие, защото тя така и не остави да бъде пометена от медийните манипулации и атаките срещу нея. Ако БСП беше тръгнала по друг път - по пътя на ваденето на ножове, дълги пленуми, караници, спорове и ярост, днес левицата можеше да не е част от управлението. А всяка една партия съществува, за да може да приложи своята политика на практика, а не да бъде като самодеен политически кръжок. Ето как всъщност участието на левицата в правителството вместо в извор на деструкция, стана фактор на стабилност. И конгресът през януари ще докаже това.
No comments:
Post a Comment