Eдин от сериозните проблеми на българският политически живот е чудовищната инфлация на думите. Злоупотребата с тях доведе до буквалното унищожение на техния смисъл, а в много случаи дори и до пълна трансформация на значението. Вижте какво се случи с думата "реформа". Тя беше мачкана, политически изнасилвана, прилагана като екзекуция и днес голяма част от хората щом чуят за реформи се готвят за природно бедствие, катаклизми и бедност. Не стана ли същото с митичното съществително "Европа" - използвано като аргумент в безкрайни скандали, драми и тъпотии, днес за много от избирателите думата е изгубила своето значение или е разглеждана с омраза, фучене и ярост. Инфлацията на езика не е безопасен процес. Тя буквално взривява политическите стойности.
Покрай битките в БСП и неспиращите телевизионни рицари на словото и словоблудството напълно се обезцени пък думата "опозиция". Защото нали така трябваше да наричаме безкрайната върволица от хора, които с наслаждение се отадаваха на спорта да не спират да плюят собствената си партия - "вътрешнопартийна опозиция". Само че в идеалната вселена "опозицията" е нещо градивно. Тя не е перманентна вътрешна война, а идеен спор, дискусия за бъдещето, идейна алтернатива, която води до обогатяване на една партия, а не до нейното разложение. И това е проблемът на БСП в последните няколко години. Това не е "вътрешнопартийна опозиция", това е откровено враждебна сила, която с удоволствие работи срещу собствената си партия, разрушава нейната избирателна база, обслужва чужди политически проекти, а в края на този процес първа настоява за носенето на отговорност, оставки и конгреси. Умишлено не използвам имена. Защото тук е важен процесът, който приклещи БСП в своите лапи и не иска да я пусна. Последният пленум на партията стана знаков за това, което говоря.
Медиите отново надуха фанфарите и зажадуваха за кръв и отрязани глави, които се търкалят по стълбищата на "Позитано". Това е час от медийният тероризъм срещу левицата. Защото именно този наратив за БСП създадава атмосферата на нетърпимост и обществено смущение, която в крайна сметка е един от елементите за слабите резултати на партията в последните избори. Но какво се получи?
С очите си видях как отговорност, оставки и драми искат основно хора на които никой не им е видял дори и очите по време на избори. Защото това е основен момент в т.нар. „опозиция“ – когато дойде времето за върховно политическо изпитание, нито един от тях не се опитва да помогне. А една партия си личи в миговете в които трябва да се бори като колектив. Винаги има време за анализи на проблемите. Но преди избори всяка организация се нуждае от единствено, обща посока и усилия. Една от тях, Весела Лечева, дори си призна неучастието в изборите в прав текст – тя не участвала в изборите, защото нямала доверие в ръководството. Според мен след такова признание просто трябва да си вземеш чантата и да напуснеш залата, защото когато не си вложил усилие на вота с какви очи и съвест можеш да търсиш отговорност, а? Но предполагам, че задаването на такива въпроси веднага ще ме превърне в „корнелианец“, както обичат да говорят морално извисените търсачи на отговорност в БСП.
Лично на мен нещо друго ми направи впечатление по време на драматичния пленум. Винаги съм смятал, че добрата тактика за една „опозиция“ е да печели хората с идеи и диалог. А в залата на „Позитано“ видях насреща си безкрайна драма и скандал. Вместо опит за спечелване на душата на БСП чух едни мелодраматични прокурорски речи за това как всички сме виновни са състоянието на партията, един безкрайно размахан пръст срещу всеки, който има наглостта да не мисли като извисените съвести и трубадури на промяната.
Ами така не се печели вътрешнопартийна битка.
В крайна сметка аз лично така и не чух какво различно предлага за бъдещето на БСП „опозицията“, вън от смяната на Корнелия Нинова и бързият конгрес, ако може утре, ако не може, след две седмици. Честно ви казвам от цялата истерия аз разбрах само едно – че бързият конгрес беше необходим, за да може уставът на БСП да бъде разпарчетосан и от него да бъде извадена така омразният за опозицията пряк избор на лидер.
За мен това е ключова реформа в БСП. Демократизацията на партията изисква не някакъв конклав от посветени да избира лидера, а за него да имат думата всички членове. Защото това е начинът левицата да стигне до своите избиратели и да ги ангажира в партийните процеси, а не да ги използва като крепостни селяни само по време на избори.
Ако тръгваш на поход за БСП, но първото нещо, което предлагаш е да я върнеш в миналото, за мен това е тежка политическа грешка и гаф. Ако тръгваш да говориш за промяна в БСП, но искаш да върнеш времето на шушукането по кулоарите в НДК, договорките и търговията с делегати, за мен това е червена линия, която не мога да прекрача. Смятам, че не съм единственият, който мисли така и гласуването на пленума го доказа.
По време на заседанието чух много викове, истерии, обвинения, накъсани монолози, но пак ще повторя – вече нямам никакво съмнение, че това не е битка за БСП. Да, те искат лидерското място, но не предлагат нищо за самата БСП. За нейното реално развитие напред. Което няма да попречи на цяла кохорта от морални съвести да направят поредното турне по телевизиите със сълзливи есета на тема „БСП умира и си отива“. Тъпото е, че го правят хора, една част от които буквално работеха за други партии по време на изборите. Е, как да им се довериш, че им пука за левицата?
Ето защо гледам с мъка на унищожаването на думата „опозиция“. БСП беше голяма, смислена и яка партия, когато имаше опозиция, която е несъгласна, но никога не я предаваше в чужди ръце. Опозиция, която се бореше за идейното богатство на левицата, а не изпадаше в елементарни личностни спорове и патологична персонална омраза. Това е изключително лоша основа на която да градиш някаква битка за партията, защото дори и да дойдеш на власт в окото на такова торнадо, не можеш да постигнеш нищо друго освен поредната буря.
Няма да съм човекът, който ще каже, че крайният резултат от вота е добър за левицата. Но, признавам си откровено, не мога да гледам как хора, които постоянно нанасяха удари с нож в гърба на партията, след изборите ми застават в морална позиция. Тази подлост води до загниване на партията. И така не може да продължи.
БСП има нужда от тежък разговор за самата себе си и своята промяна. Но този разговор не може да бъде воден с вдигнати пръсти, пръскани слюнки, викове, интриги и медиен картечен огън.
Тези, които го правят, не трябва да се учудват от крайния резултат.
И от това защо днес „вътрешнопартийна опозиция“ звучи като мръсна дума.
No comments:
Post a Comment