Стига упражнения на гърба на левицата

 

В последните няколко седмици изведнъж (абсолютно дирижирано и съвсем неслучайно) БСП отново стана обект на масирана медийна бомбардировка. Знайни и незнайни сайтове заредиха автоматите и започнаха да се упражняват за пореден път на гърба на левицата. Така научихме, че в цялата страна общински организации въставали срещу Корнелия Нинова. Една след друга те приемали декларации с искане за оставката на лидерката на БСП и настоявали за спешен, скоростен, светкавичен, направо свръхсветлинен конгрес, по възможност още в първите дни на декември. Целият този експлозивен коктейл бе гарниран с поредното телевизионно турне на хора от средите на БСП, които да се отдадат с удоволствие на любимия си рефрен – партията се гърчи, партията агонизира, партията ври емоционално и се разтърсва душевно, но ако под някаква форма успеем да изгоним Нинова всичко отново ще е цветя и рози, светло бъдеще и политическа утопия…

Разбира се, при по-внимателно вглеждане целият този сюжет се разпада като картонена кула. Оказа се, че повечето организации, които били приели „декларации срещу Нинова“ всъщност не знаят това. А там, където такива текстове са били предложени те са приети при отчайваща липса на кворум. Което между другото издава доста екзотичен стил на работа – ако още щом си в опозиция започваш да прилагаш апаратни схеми, това за какъв стил на работа говори, ако някога доближиш до властта, а?

Ръководството на БСП тръгна из страната и особено впечатление направи това, че из Хасковско например всички „опозиционери“ се изпокриха. Което е повече от странно – от години слушам как в левицата няма диалог и чуваемост, а ето че Нинова ти идва на крака и получаваш възможността да изкажеш очи в очи всичките си забележки, критики, вътрешни недоволства и терзания, а точно тогава – няма никой на терена. Много по-лесно е да си опозиционер в сенките, скрит зад комфорта на някаква измислена колективна декларация. Което издава само едно – проблемите на БСП съвсем не са тези, които публично ни се изнасят и медиите тръбят със страстта на млади поетеси. БСП определено има какво да решава за собственото си бъдеще и функциониране, но това няма как да се случи в киселинна медийна атмосфера, която редовно се подклажда от нарцистични изблици на определени хора, които направиха политическа кариера от простичкия факт, че винаги са готови да плюят своята партия или да я пържат публично от екрана. Но това сме го дъвкали многократно. Очевидно в БСП точно този факт трудно ще се промени. Смятам обаче, че е важно да го проговорим, защото слушах всякакви анализи на тема  „защо левицата получи този резултат на вота“. Тежки политически грешки, колебливо поведение, неясен идеологически профил, организационен разпад, липса на диалог – какво ли не мина пред очите ми като обяснение. И вероятно във всяко едно от тях има доза истина. Но дайте да си кажем честно една от големите причини за загубите обикновено не се споменава. Или ако я посочиш веднага срещу тебе граква хор от будни съвести и леви треперливи сърца и започва да стене – „вижте го – този е ниновист, този е нагаждач, този обслужва ръководството“. Ще оставим тези обвинения встрани, защото невъзможността за разговор никога не е по вина само на една от страните в спора и ще посочим причината. Можете ли да ми покажете друга партия, освен БСП, в която всички вътрешни проблеми се разнасят по медиите и ехтят от сутрешен блок на сутрешен блок. И това не започна от 2021 година. Това е факт още от 2017 година, когато стана ясно, че БСП излиза от мъртвата си точка и става мощна, безкомпромисна и яростна опозиция. Точно тогава започна парадът на суетата по медиите, който с години трещеше като буря. Всеки пленум на левицата се превръщаше в ревю на оскърбените, които ходеха по медиите да обясняват колко драматични са нещата. А най-накрая за капак на всичко, когато дойде поредицата от избори в която се пържим и до днес повечето от „оскърбените“ играха и помагаха на други партии – първо на Мая Манолова, след това на Има такъв народ, после на Продължаваме промяната, а най-накрая и на Стефан Янев. Което не попречи на тези познати лица да са първи на медийния фронт след всеки вот и да настояват за носенето на отговорност, за бързи промени, конгреси и какво ли още не. И нека никой да не си мисли, че тази причина е странична като обяснение. Партия с вътрешен разрив, с отворена политическа рана няма как да се пребори за допълнително доверие. На скарано семейство никой не му ходи на гости. БСП беше обезкървявана, източвана, блъскана по медиите. Интригата се превърна в основното оръжие на вътрешнопартийните схеми за удари по ръководството. Между другото – така е и с митичния конгрес. Националният съвет гласува той да е през февруари. Решението е прието. И фактът, че медийното дефиле на основни фигури отказва да се съобрази с този факт също е много странен. Каква е разликата между декември и февруари? Нали форум ще има? И защо му е на някой бърз конгрес? В крайна сметка цялото меню от проблеми, които ни сервират по медиите няма как да се реши със скоростен форум. Необходима е добра подготовка, за да може все пак на този конгрес да се обсъждат значимите проблеми. Но не – бързият конгрес е евфемизъм. Цялата пара в свирката опира до оставката на Нинова. Това е основното искане. Промяна на устава, скъсване с демократичната практика за пряк избор на лидер и взимане на главата на лидерката. Ще видите, че ако това се случи изведнъж всички други разговори ще спрат. Телевизионните нарциси повече няма да се сетят да правят идеологически дискусии и политически тиради.

В името на тази амбиция вече виждам, че се активизират изключително интересни, дори екзотични тези. Наскоро Костадин Паскалев изстреля по една телевизия, че ще прави „голямо ляво обединение“, а по-късно даже обяви с кои партии си и личности си го представя – Мая Манолова, Татяна Дончева, Румен Петков, Красимир Янков, Георги Кадиев…Прави ли впечатление общия признак – това са все хора, които в някакъв момент от историята са напуснали БСП. Защо и как е важно да са знае, но ще оставим тези спомени за някой друг текст. Но истината е, че с повечето от тях БСП е правила обединение. В рамките на предишното Народно събрание АБВ имаха депутат. В по-предишното Георги Кадиев също беше народен представител от БСП. Тоест никой не може да обвини БСП, че не е търсила диалог, разговор и път към тези партии. И понякога преговорите сполучваха, друг път се разбиваха в огромното самочувствие и претенции на някои хора.

Въпросът с това ляво обединение, който винаги ме е вълнувал обаче е – какво различно от БСП може да предложи то? Искам да чуя конкретните идеи, визии и предложения, които изведнъж ще възстановят лявото и ще му осигурят много по-силно обществено присъствие и смисъл, ако правилно тълкувам въздишките на Паскалев. Отсега мога да ви кажа – няма да чуем нищо различно. Защото тук също битката не е за идеи, а за превземането на митичното и вълшебно трибуквие – БСП. Защото няма как да има ляво обединение без най-голямата партия в това пространство. Партия, която никога не е отказвала диалог, но и не е позволявала на хора, които трудно могат да покажат изборни успехи, да й извиват ръцете. Ще си призная честно – аз самият също съм за ляво обединение, но не за сметка на БСП, защото всички опити досега за обединение встрани от БСП са се превръщали в упражнения по реторика срещу единствената лява партия в парламента. Което винаги е било катастрофално. За всички. Между другото за мен е лично удоволствие да видя, че Мая Манолова пак се приема за част от лявото пространство, защото си спомням как като кандидат за кмет на София бягаше упорито от разполагането й в оста „ляво-дясно“ и беше основен говорител на тезата, че вече няма ляво, нито дясно. Какво ли не прави политиката с хората, ей?

И понеже сме започнали нашата екскурзия сред красивите тези с които БСП редовно е пържена по медиите, нека да се заядем с още една. Наскоро чух евродепутатът Петър Витанов, който изказа следното твърдение – че БСП е постигнала един успех в последните години и това, че е успяла да се раздели с етикета „статукво“, но после само за една вечер се върнала в предишния си отбор.

Само накратко – БСП никога не е била от статуквото. И всеки, а Петър Витанов е от тях, който е бил на банките в 44-ото Народно събрание, може да го потвърди. То заради това срещу левицата беше изсипан толкова много политически огън. След това този етикет се използваше, за да може БСП да бъде натиквана в ъгъла всеки път. Целта беше левицата да гласува послушно и да си мълчи, докато телевизионните експерименти бесуват. Точно заради това днес всичко е като дежа вю – в момента в който БСП защити своя, но неудобна на другите идея, тя пак се превръща в „статукво“. И смятам, че един истински социалист не би търпял ПП да се изживява като някакво бюро за политически сертификати. В крайна сметка няма никакво значение как ни изживяват външните за нас партии. Това си е изцяло техен проблем. Като се вживяваме толкова в темата за „прокълнатата“ хартиената бюлетина за пореден път правим БСП заложник на външни страсти, които имат много малко общо не просто с реалния дневен ред на страната, но и с реалния дневен ред на партията. Ох, какъв ужас, че умните и красивите пак започнали да викат „червени боклуци“. Дори да приемем да се гласува по интернет – тези хора никога няма да бъдат наши избиратели. Но ние все гледаме да се харесаме на външните, а самите социалисти – кучета ги яли. И всъщност, ако започваме промяна, трябва да я започнем от там. Добро начало е – да си кажем всички проблеми на конгреса през февруари. Но точно там. Там, където се дискутира. А не по телевизионните студия, където се интригантства. Надявам се, че някои хора не се загубили способност за първото.