"Туй наше вечно "утре", "утре", "утре" пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе и сетната частица на срока ни...". Това една от безсмъртните реплики в пиесата "Макбет" на Уилям Шекспир. В красивия и духовен свят на английския бард това е поетично предупреждение за изменчивостта на живота, за вечното отлагане на големите цели и за сриването на всички мечти, които вечно се изплъзват между пръстите на човек в краткото време, което му е отредено на тази планета. Опасявам се обаче, че в тази поезия можем да открием и вледеняващо пророчество за политическия климат в България, който се е настанил в последните две години. Достатъчно е човек да си пусне произволен сутрешен блок или да отвори някоя медия, за да види как духът на Макбет шества като призрак из новините, анализите и жълтите интриги. Така от 2 октомври насам страната живее с постоянното усещане за някакво "утре" в което може да има, но може и да няма правителство. Анализите отдавна са изгубили познавателна стойност и са превърнали в нещо като хазартна букмейкърска дейност в която хора с по две образования и три дипломи се чудят как да се изравнят с врачките от кабелните телевизии като дават прогнози за вероятността 48-ото Народно събрание все пак да произведе някаква, макар и нетрайна форма на управление.
Истината днес е, че българската политиката отчайващо прилича на митичната котка на Шрьодингер, която разкрива влудяващата природа на квантовата физика - котката може да е мъртва или жива едновременно и това прецаква напълно баналната човешка логика. Същото е с прогнозите за кабинет - правителство може и да бъде създадено със същата сила с която парламентът може да изгърми и да потъне в блатото на историята още при започването на първите консултации. Тук вече прогнозите не работят, анализите стачкуват, логиката е избягала в космоса, а реалността започва да прилича на абсурдистка комедия.
Всъщност от две години насам основната идея в предизборните кампании беше огромното чертаене на червени линии. От един момент нататък това беше основното, което вълнуваше медиите - при какви условия бихте развалили преговорите за кабинет. Няма партиен лидер, който да не е бил питан за това. И вината не е на журналистите - самото общество, настръхнало, ядосано, гневно и шумно, потъна в такава омраза и разделение, че всяко споменаване за прекрачването на тези червени линии се превръщаше в шумен скандал, обвинения в предателство. От 45-ото Народно събрание насам пък политическите формации започнаха да се дебнат една друга и да се подозират взаимно коя чака другите да се разсеят, за да сключи безпринципна коалиция и да започне да упражнява власт. В такава атмосфера диалогът на практика е невъзможен, а там, където той все пак се случи пак беше на основата - дайте да се обединим срещу ГЕРБ. Далеч съм от мисълта да смятам това за неверен постулат. Този санитарен кордон около ГЕРБ е най-голямото постижение на последните две години, но токсичността на тази атмосфера започна да разяжда всичко останало в политическите процеси.
Това превръща всеки опит за съставяне на кабинет в минно поле, особено като вземем предвид парламентарната аритметика, която не е дала предимство на нито една от двете части на новото Народно събрание. ГЕРБ и да искат няма как да реализират първия мандат. БСП, ПП, ДБ категорично са заявили, че няма да преговарят с тях за правителство, нито ще подкрепят правителство на партията на Бойко Борисов. И в тази позиция има безкрайна политическа логика. БСП с години търпя коварния ботуш на ГЕРБ, който я риташе по гърба, а най-накрая я обзаведе и с вътрешна опозиция, за да я обезсили и пречупи. ПП излязоха на сцената като алтернатива на политиката на чекмеджетата и кюлчетата и въпреки постоянните глупости, които правят и вършат, това е една от останалите им симпатични страни. А ДБ вече са усещали целувката на смъртта на ГЕРБ. В предишното си издание като Реформаторски блок те издъхнаха и старото им тяло още е на политическите гробища. Наскоро четох мнение на Андрей Райчев, че единствено Христо Иванов може да издаде индулгенция на Бойко Борисов и да го спаси от изолацията. Има логика в неговото мнение, но Иванов трябва да е камикадзе, за да даде такава прошка. Това веднага ще занули ДБ и електоратът му като едното нищо ще прелее в ПП. Това е процес, който няма как да не го притеснява и тревожи. Убеден съм, че когато никой не ги гледа ДБ със сигурност калкулират как ще им се отрази нова прегръдка с ГЕРБ, но едва ли ще се престрашат на този политически флирт. В друга ситуация можеше да очакваме всякакви лозунги за национално спасение и обединение в името на спирането на кризата и добруването на българите, но другата година идват редовните местни избори и едва ли ще се намери политическа партия, която днес и сега да плати цената на големия компромис за управлението. Самите ГЕРБ биха изгорели в пещта на собствения си електорат, ако забъркат управленски коктейл, който техните избиратели не могат да смелят или да погълнат.
Вероятно заради това в последната седмица Бойко Борисов рязко смени лексиката и начина на говорене. Сега в неговите тиради вече виждаме едно остъпление от цялото биене на гърдите, което виждахме след вота. В село Малък Поровец в края на миналата седмица той започна да твърди, че партията му би подкрепила и друг мандат, но само при условие, че преговорите започнат преди официалното връчване на мандатите. Тоест Борисов вече си представя сценарий при който ГЕРБ е канена на преговори, тоест официално е пусната като партия от политическия изолатор. Това обаче едва ли е покана за съставяне на правителство. Дори и Борисов едва ли цели това. Той просто иска има с какво да се похвали в следващата предизборна кампания - ето аз лично ни изведох от изолация. Защото едва ли ГЕРБ биха клекнали на кабинет в който нямат основна политическа роля. Техните спонсори и клиентела едва ли биха приели това.
В подобен капан е и всяка друга партия, защото няма как да има правителство без голям компромис в едната или другата посока. Благодарение на БСП парламентът все пак успя да заработи и излезе от ступора, но стигането до съгласие за правителство е съвсем различен процес. Цената е много по-солена и никой не иска да я плати. Ироничното е, че ако все пак стигнем до нови избори, които да се проведат в началото на март например, времето ще е много по-близо до местните избори, но тогава кабинет във всякаква форма може да има много по-лесно. Просто всички вече ще са изморени до смърт - избирателите, партиите, анализаторите, а дори и журналистите. Тоест буквално в навечерието на вота компромисът ще е много по-лесно постижим, отколкото днес. Това е парадоксалната природа на българската политическа реалност. Митичният трети мандат, независимо при кого ще отиде, също ще се сблъска с ледената стена от недоверие и подозрение. Като сложим уравнението и това, че "Възраждане" няма как да бъдат приобщени в никакви комбинации, а самите те вече се готвят за нов вот, това придава на целия сюжет едно усещане за стивънкинговска обреченост и предстоящ ужас.
А всъщност България отчаяно се нуждае от редовно правителство. Икономическата и геополитическата буря стават вече непоносими, но разделеното общество просто няма как да изтърпи почти никаква комбинация от партии. Разбира се, винаги е възможно да стигнем до някакъв изненадващ вариант и правителство все пак да се появи, но неговият хоризонт наистина може да бъде единствено и само до местните избори. При толкова кратък срок едва ли някой ще се навие да прави компромиси. Което означава, че ни предстоят няколко много театрални месеца. Всички ще се правят, че искат да участват в избори и искат да има правителство, но никой няма да се престраши да направи крачката на компромиса, защото това ще е изстрел в слепоочието. Просто вървим към нови избори. Бързо или бавно, но те идват на хоризонта с крачета ситни. Проблемът е, че май пак ще донесат основно усещане за обреченост, а не за разрешение, катарзис и надежда за светло бъдеще.
Започнахме с "Макбет" и нека пак да завършим с него. В същия легендарен монолог се появява подозрението, че животът е история, разказана от луд. Нямаше да ви занимавам с това литературно прозрение, но наскоро се опитах да обясня българските политически процеси на един френски журналист. Погледът му казваше всичко.
Все едно историята му беше разказана от луд...
No comments:
Post a Comment