Thursday, December 26, 2024

Как се обърна евроатлантическата палачинка?

 

Способността на българския евроатлантически елит да обръща палачинката е една от най-зашеметяващите и предизвикващи гадене особености на българския преход. За 35 години се нагледахме на такива политически трансформации, че даже новините за радикалните интервенции за смяна на пола изглеждат невинни в сравнение с тях. Това подсказва само едно – българската политика живее единствено в конюнктурата, а не в света на идеите. Идеите са полезни на държава с гръбнак, а България определено придоби имиджа на гъвкава стриптизьорка на световната сцена.

Тази идеологическа смяна на пола си личи най-вече по свръхсветлинната скорост с която бе променено отношението към Украйна. Опитът на служебния премиер Димитър Главчев да получи парламентарен мандат за подписване на дългосрочното споразумение за сигурност с Киев, удари на камък. Срещу него скочиха не само БСП, „Възраждане“ и „Меч“, но дори и ГЕРБ. Първоначално плаха атака срещу договора дойде от бившия външен министър Даниел Митов, който обяви, че споразумението е безкрайно закъсняло, а и дори и да бъде подписано, това трябва да го направи редовно управление. После се чу и атомния взрив. Бойко Борисов пред журналисти каза буквално следното (поради историческия характер на изявлението ще го оставим изцяло в авторския вариант, без да се опитваме да го опростяваме):“ Преди шест месеца, когато беше сглобката, щяхме да подкрепим подобен договор. Сега, когато и Европа, и Америка, особено в изказванията на президента Тръмп относно прекратяването на войната в Украйна, ние малко като на 9-ти септември фабрика си купуваме…“.

Това е величествен обрат в позицията на Борисов, а в неговите думи са такава геополитическа акробатика, че несвикналите с пируети зрители могат да получат сърцебиене. Всъщност, ако сведем думите до тяхната същина от тях става ясно, че световното статукво се е променило и България бърза да вземе завоя. Борисов лесно изчислява, че Украйна се превръща в дългосрочен политически пасив, а това може да развали не само преговорите за правителство, но и да подкопае всяко следващо управление. Защото оттук-нататък Киев се разглежда не като обетованата земя на европейските ценности, а като котва на шията, която ще влачи цяла Европа надолу. Толкова за българския евротлантизъм и неговите дълбочини. Покрай това споразумение се получи и нещо иронично – Демократична България се опитаха да останат слепи за пируетите на Борисов, а „Продължаваме промяната“ запази аутистично мълчание, защото нали…декларацията за санитарен кордон е темата на темите на българския политически живот.  Дежурните изявления за подкрепа не ги броим, защото от тях нищо не следва, освен галенето на твърдия електорат по перчемчето.  Решителен отпор на този геополитически завой от страна на градското дясно просто нямаше. Даже техните инфлуенсъри не успяха да се възмутят качествено и написаха дежурните си статуси единствено и само, за да не помисли тяхната аудитория, че твърде рано са се отдали на коледен запой. Единственият твърд евроатлантически талибан, горд защитник на западните ценности и носител на украински орден се оказа Делян Пеевски, който се разфуча за коалиция „Москва“, но всички знаем, че когато в гърба ти е забит закон „Магнитски“ е живо чудо, че още не си запял американският химн пред медиите.

Бедният Зеленски! 

Тепърва му предстои да научава, че със съюзник като България врагове просто не са му необходими.

Нека да припомним, че само преди година и половина ситуацията беше съвсем различна. Тогава украинският президент бе посрещнат в България като Исус Христос. Анализатори от всякакъв калибър със сълзи на очи и мелодраматични придихания обясняваха, че Зеленски валидира нашата политика, че той като истински геополитически патриарх благославя Сглобката и вкарва България в светлото бъдеще. Разни психодесни екземпляри се надпреварваха да му ръкопляскат, да превъзнасят словото Му и да си правят селфита с него. По едно време дори тръгна крилат лаф, че във времената на Сглобката нямаш ли селфи със Зеленски никъде няма да те вземат на работа.

Тогав Доналд Тръмп беше само неясно петно в американския политически пейзаж, любим герой за обругаване на либералните неофити беше Виктор Орбан, а президентът Румен Радев бе сочен с дълги, криви и обвинителни пръсти, че си позволява да споменава прокълната дума „мир“. Какви идилични времена само!

През януари тази година имаше второ действие на същата евроатлантическа пиеска. Тогава на една маса седнаха Делян Пеевски, Бойко Борисов и Кирил Петков, за да проведат видеоразговор с украинския президент. Зеленски реши да се раздаде. Той се обърна умилително към събралото се трио и обяви: „Във ваше лице имаме истински големи приятели“.  Българската компания беше снимана как се разтапя от тези думи и се смее самодоволно. Борисов, същият за който днес темата Украйна е като фабрика на 9 септември, тогава обяви, че ще подкрепя Киев до последно. И че бъдещето на Киев е в ЕС и НАТО, двата кита на западния свят и седалището на евроатлантическите ценности.

Истината обаче е, че точно този тип приповдигната патетика, несъобразена по никакъв начин с интересите на България, доведе и до рязкото обръщане на палачинката. Бойко Борисов, който е като гайгер-мюлеров броят за световния климат, веднага разбра, че силните на деня вървят към някаква форма на сделка за Украйна. А и вероятно бързо схвана, че ако войната там продължи, то САЩ ще се оттеглят финансово от нея и ще я харижат изцяло на ЕС, който и без това се задъхва от поредица грешни решения, неясна политика и талибанско отношение към един конфликт, който със своята динамика може да разруши вътрешната политика на всяка една държава.

Истината е, че доставките на оръжие за Украйна, редовното тръскане на бюджетите на отделни страни не водят до никакъв решителен пробив на фронта. Напротив – руснаците съвсем целенасочено не бързат в своето настъпление, защото виждат как европейските икономики се задъхват, политическите процеси истерясват, а ръководството на ЕС от ден на ден се държи все по-неадекватно. Стигна се дотам, че Зеленски трябваше сам да признае, че Украйна няма сили да си върне Донбас и Крим. А точно това ни набиваха в главите всякакви самозвани експерти и кръчмарски евроатлантици.  Само, че две години и половина по-късно реалността си зае мястото и красивите розови сънища свършиха. Единствено Пеевски обитава тази земя. Борисов емигрира от нея и това си личи от рязкото обръщане от всичко, което ни обясняваха до онзи ден.

Може би обаче в този случай връткането на палачинката не е най-лошото нещо на земята. Всички социологически проучвания, които бяха направени за отношението към конфликта в Украйна показваха, че българите имат специфично отношение към него. Най-малкото близо 65 на сто бяха за мирно уреждане на конфликта и категорично настояваха България да не взема страна в него. Малкото, истерично и медийно надрусано евроатлантическо котило обаче категорично отказа да се съобразява с мнението на своите сънародници. Когато сънуваш бъдещи грантове и украински ордени винаги така се получава.

Трябваше само малко да се смени световната конюнктура и виждаме една различна България. Дори и Главчев за който никой не е гласувал и може да си позволи безкрайна свобода, отказа да поеме отговорност за дългосрочен договор с Украйна. И така с две години закъснение българският политически елит чу своя народ, макар и да го направи, за да извие гръбнак пред силните на деня, а не пред тези, които им плащат заплатите.

Щом Борисов и компания обаче изоставиха Зеленски можем още отсега да видим каква ще е и съдбата на украинския президент в бъдеще. 

Дано той да е запазил светли спомени за своите евроатлантически приятели у нас. 

Че скоро никой от тях няма да се сеща за него.

Thursday, December 19, 2024

Вечните български демони и котката на Шрьодингер в политиката

 

Независимо от отпушването на парламента и неочакваният избор на председател, българският политически живот продължава да се намира в състоянието на котката на Шрьодингер. Това, нека да припомним, е онова митологично животно, което обитава кутия и в зависимост от ситуацията и експеримента може да се окаже едновременно жива и мъртва от гледна точка на квантовата физика. Това правило със същата сила важи и за политическите процеси в България. Те могат да родят правителство със същата вероятност с която да гръмнат поредната бомба, да разрушат всички нещастни опити за диалог и да пратят страната на поредните предсрочни избори. Нека да не се подвеждаме по театралния наратив за необходимостта от редовно управление. Истината е, че фрагментацията на парламентарното пространство не предполага нито стабилност, нито дълготрайност на какъвто й да е кабинет. Светът се тресе от геополитически бури, а България страда от вътрешнополитически газове - абсолютно нищо не е страната на хората, които са изморени от избори, страдалци на кризата, но същевременно и абсолютно разочаровани в надеждите си за промяна. Дори и днес страната е затворена в страшния капан от безвремие - партиите, които трябваше да изхвърлят ГЕРБ от политическата сцена и от кораба на историята са принудени да приемат подадената от Борисов ръка и да търсят приемливи форми на взаимодействие. Това е като да се събудиш с махмурлук, да разбереш, че са ти откраднали портфейла, жена ти да ти е пратила есемес, че те напуска, а дъщеря ти да ти съобщи, че ще се жени за възрастния чичко от по-горния етаж. Не ти остава нищо друго освен да махнеш с ръка и да се чудиш как да го продължиш този проклет, противен и вкиснат живот...

Този дълъг увод служи като извинение за това, че няма да се занимаваме с актуални събития. 

Те към момента са непрогнозируеми и заради това опитите за ранна политическа алхимия с тях ще избухнат в лицето на всеки експериментатор. 

Нека обаче да се върнем само една година назад, когато се случи събитие, което по прекрасен начин илюстрира всички дефекти на нашия съвместен живот и политическо битие. 

Точно преди години тогавашната областна управителка на София даде заповед за варварското разрушаване на Паметника на съветската армия. Тя го направи незаконно и с една много очевидна цел - да се опита да сплоти дясното пространство, разнебитено, изнасилено и осквернено от поредната лъжа на своите политически лидери. Те нямаше да правят коалиция с Борисов, а най-накрая не само се гушнаха под неговия мускул, но и заради най-глупавите промени в Конституцията в света изобщо превърнаха Делян Пеевски в незаобиколим фактор в управлението. Разрушаването на Паметника беше действие епично със своята безсмисленост. То не донесе нищо на управлението, не превърна държавата в цъфтяща райска градина, нито пък пребори политическата криза. Единственото, което целеше бе да се поиграе със старите травми, мании и обсесии на градското дясно, което като политически фетишист е влюбено в символичните битки и войни в които знае, че не може да пострада наистина.

Само преди около година десет хиляди представители на психодясното еякулираха в реално време като споделяха снимки на това как режат торса на войника с "Шпагина". 

Още десет хиляди инфлуенсърки пускаха сладострастна лига пред компютрите си като споделяха фотосите на работници с оксижени, които режат фигурата на майката. 

Крановете, които сваляха на земята скулпторите предизвикваха нежни бодежи в угоените им стомаси и социалните мрежи бяха превърнати в нещо като форум на политически канибали. 

Пик на този разгул стана коледното тържество на ДСБ в София, където костовистите от последния ден се почерпиха с торта на която имаше фигурки с отрязани глави, нещо като символична сладкарска война с паметника. 

Снимките от тържеството и до днес потрисат като надникване на събрание на секта - стари рестутутки и младите им наследници се облизват, която преживят тази торта все едно са осъществили едновременно свой политически, но и еротичен блян.

Вакханалията беше пълна, а психодясното скимтеше от коледно кърваво щастие. 

Тук няма да се спираме на това колко е безопасно да водиш битка с паметници. 

Те все такива войни си избират. 

И нека все пак да припомним - тези са толкова нефелни, нелепи, смешни и карикатурести, че 34 години паметниците побеждаваха. 

Да не говорим за това, че символичната битка не само не е приключила, но има всички шансове да завърши с неочакван край. 

Поне това българската история го е показала, че го владее най-добре като жанр.

След като еуфорията приключи, тортите бяха изядени и изходени, а политическата дрога на разрушението приключи, дойде баналната реалност на политическата безпомощност. 

Чувахме големи идеи за това какво ще има на мястото на разрушения паметник. 

Някои казваха, че там трябва да се вдигне мощна фигура на истински български владетел, който гледа в бъдещето със сияещ поглед с намек за евроатлантически ценности. 

Други казваха, че им е писнало от история, повръщало им се вече от такава националистическа пропаганда - те искали там на има парк с нежна тревица, където на цъфти толерантност, разбирателство и крехки дръвчета. Трети смятаха, че в там, където преди е имало войник с автомат, застрашаващ потентността на всеки психодесен от жълтите павета заради своята застрашителност, би трябвало да се настани увеселителен парк напук на гадните руснаци, комуняги, селяни, простаци, дебили и конспиратори на свободна практика (сами знаете как е - списъкът с враговете на психодясното редовно се допълва и обогатява, защото нашите са автентични евроатлантически ислямисти). 

Грандиозни планове. 

Искрометни обещания. 

Изтънчени гурме-политически визии. 

И най-накрая абсолютно нищо. 

 

Защото след рязането на фигурите абсолютно нищо не последва. Постаментът още си стои. Другите фигури също. След ислямистите с оксижени цялата градина беше зарязана в недовършен вид. И до днес тя е като музей за дясна политика на психодесните. 

Фигурите бяха нарязани, но нищо друго не беше пипнато. 

Металните ограждения си стоят там и вече започват да ръждясват. 

През лятото у нас беше екип на френската обществена телевизия, които првеха специален репортаж за безкрайната поредица от изборите и за битката с паметници. Журналистът ме попита кога според мен ще бъде демонтирано всичко. Събрах всичките си гадателски способност и им казах, че паметникът ще стърчи като развален зъб още с години. Че точно това е характерно за българското дясно - те абсолютно нищо не могат да доведат докрай. Че символичната им краста беше начесена, но огражденията, другите фигури, целият постамент ще си останат там, където са и, че единственият нормален изход от тази психиатрична ситуация е един ден фигурите да бъдат върнати на тяхното място. Иначе ще си имаме такава черна дупка в центъра на София поне още едно десетилетие, а защо не и две. Кой ти бърза с решенията?

Точно това е вечният български демон. 

Започваме нещо и не го довеждаме докрай. 

Така ИТН бяха ентусиасти на изчегъртването, но с хулиганството си се докараха до просто парламентарни клоуни за които се гласува не, защото от тях се очакват решения, а защото някой трябва да прави шоу. 

Същото е и с евроатлантическите ислямисти. 

Гласуването за тях е сектантско, защото не никога не са изпълнили дори и малка част от своите обещания. 

Дори войната с Паметника не проведоха както трябва и следващите поколения ще останат да мислят как да заличат следите от техните разрушения и безкрайни тъпотии.

Именно тези символични войни ни доведоха до задънена улица в политиката. Липсата на истинска визия не вкара в грешния крачол на времето и доведе до ситуацията в които всички се чувстват затворници на безнадеждност по-голяма от пропаст и по-дълбока от Марианската падина. Защото се въртим като хамстер в колело - и след всяко завъртане идва епоха една идея по-проста, гадна и абсурдна. И само полуразрушените паметници могат от време на време да ни напомнят, че нищо не е такова каквото изглежда. 

Вероятно изход от този кошмарен кръг има, но ние сме като котката на Шрьодингер - мъртви и живи едновременно. 

В такова състояние как да мислиш за бъдещето и да градиш някакви планове. 

Заради това сме пленници на вечното шоу на разрушението и самите ние сме полуразрушени от отчание, но вече на кой ли му пука...

 

2024 - историческата година за БСП

 

Левицата се освободи от виновното минало, показа парламентарна класа и за първи път от много време насам тръгна нагоре

 


2024 година се оказа преломна за БСП за огромна изненада на всички журналисти, анализатори и телевизионни шамани. Тя се превърна в истински политически коктейл за левицата и съставките в него бяха разнообразни - надежда, отчаяние, гняв, промяна, интриги, съдебни драми и въпроси за неясното бъдеще. Има и такива години. Обикновено точно те остават в учебниците по история.

2024 година започна с неясното усещане за предстоящи избори. Правителството на Николай Денков започна да дава всички признаци на политическа проказа. Сглобката успешно сведе обществения живот в България до ежеседмични скандали, корупционни схеми и битка с паметници. И още от декември 2023 година медиите бяха фиксирани в премиерската ротация през февруари. Само че тя се провали с гръм и трясък и политическият живот в страната тръгна към нови избори.

БСП начело с Корнелия Нинова имаше всички шансове да очаква по-добър резултат на предсрочния вот, насрочен за 9 юни. Партията беше опозиция на Сглобката, а след такова провалено управление, основано на лъжа, левицата имаше надежда най-накрая да излезе от плаващите пясъци на постоянния срив и да възстанови част от своята енергия, както и да влее адреналин на левите избиратели. "Искахме да е по-добре, но се получи както винаги", гласеше един крилат лаф на бившия руски премиер Виктор Черномирдин. БСП се оказа пленник на този афоризъм.

 

Срив в пропастта

 

На 1 май Нинова тържествено обяви голямо ляво обединение и го подпечата с тържествено събиране в старата зала на парламента. "Поканили сме над 25 партии в левия спектър, над 20 граждански сдружения и НПО-та, с които сме близки идеологически – да направим дискусия за модерна лява политика и обща алтернатива на статуквото за управление на България", триумфално коментира тя пред медиите. БСП очакваше и по-добър резултат, защото заедно с предсрочния вот се проведоха и изборите за Европейски парламент. Скандалите обаче започнаха още с обявяването на имената на водачите. Недоумение предизвика реденето на водачите - Нинова не прояви никакво въображение - седем души бяха наредени начело на две листи, а част от тях предизвикаха силни брожения със своята номинация. На заседанието на Националния съвет хората от Габрово скочиха срещу спускането на Иван Ченчев като водач. Техните аргументи бяха, че в областта си имат утвърден авторитет като Валери Митов и не разбират действията на ръководството. Притесненията на плевенското БСП за това, че им пращат като политкомисар Георги Свиленски, бяха поуспокоени от неговото уверение, че той ще влезе в НС от София и ще освободи мястото за местен кадър. Най-големият скандал в листите обаче се оказа тайното вкарване на бившия младежки председател на СДС Калоян Методиев на второ място в листата в 25-и МИР в София. Неговата поява там се случи като в истински трилър. До последния момент второто място стоеше празно и никой не знаеше коя ще е митичната "гражданска квота", която ще го попълни. 15 минути преди крайния срок за регистрация на листите членовете на ИБ получават съобщение, че Калоян Методиев ще е този кандидат.

Така БСП отиде на избори със скандални парламентарни листи. Такива неприятни изненади за евровота нямаше. За водач беше определен Кристиан Вигенин, на второ място проф. Румен Гечев, а на трето - евродепутатката Цветелина Пенкова.

Резултатът на вота бе катастрофален. БСП се срина до 151 557 гласа и получи само 19 депутати в Народното събрание. На евровота имаше мини изненада - левицата вкара двама представители в ЕП, но Цветелина Пенкова пререди Румен Гечев с преференции.

 

Нинова срещу партията си

 

Корнелия Нинова мълча цели два дни за резултата на партията. Злите езици и до днес твърдят, че първата й реакция е била: "е, не е чак толкова лошо нашето представяне", а вторият й въпрос е бил дали Калоян Методиев влиза като депутат. Гневът на левите избиратели обаче стана нетърпим.

Заради това на 11 юни Нинова даде пресконференция, за да обяви, че подава своята оставка заради "катастрофалния резултат", като си остави вратичка да се кандидатира за лидер отново, въпреки че според наложените от нея промени в устава мандатите на председателя са ограничени до два. Тя насрочи и пленум на Националния съвет на партията за обсъждане на резултатите. Два часа по-късно лично тя разпорежда пленумът да бъде отложен поне с една седмица. Действията й разклатиха устоите на БСП. Членовете на Националния съвет започнаха подписка за извънредно заседание, а към нея се присъединиха всички заместници на Нинова, както и цялото Изпълнително бюро. Това постави бившата председателка в цайтнот. Тя обяви, че няма да участва в заседанията на ръководството на партията, за да не "влияе на решенията", но преди самия пленум внесе писмена оставка на цялото Изпълнително бюро, увенчана с нейния нервен подпис. Пленумът не се съобрази с тези отчаяни маневри и взе няколко важни решения. За и.ф. председател на партията бе посочен Атанас Зафиров, а за председател на парламентарната група - Борислав Гуцанов. НС единодушно реши Калоян Методиев изобщо да не бъде регистриран като член на Парламентарната група на "БСП за България" и така депутатите на левицата от 19 станаха 18. Нинова обаче бе запазила още един коз в своя ръкав - в качеството си на регистриран от съда председател тя отказа да даде пълномощно на Зафиров да представлява партията, анулира всички други пълномощни и от нейно име упълномощи само Иван Ченчев и Георги Свиленски да имат правото да бъдат юридическото лице на БСП.

Тези действия на Нинова вкараха левицата в дълга юридическа сага, която продължи буквално до началото на новата кампания за поредните предсрочни избори. Накратко тя може да бъде обобщена така - на първа инстанция съдът призна Зафиров за представляващ БСП. Последваха серия от обжалвания от приближени на Нинова. Окончателното решение започна да се бави, а междувременно Ченчев и Свиленски се опитаха да подадат документи за регистрацията на БСП в ЦИК с идеята те да посочат и да редят листите. На 9 септември обаче ВКС взе решение, че заличава Нинова като представляващ БСП, и призна Зафиров.

Заради тези опити за саботаж на работата на партията Корнелия Нинова, Георги Свиленски, Иван Ченчев и Крум Дончев бяха изключени. БСП се яви на новия вот в широко ляво обединение.

 

Нови пътища

 

В анализа на катастрофалния резултат на изборите като един от основните изводи за провала бе посочено разпарчетосването на левицата. На 9 юни в интегралната бюлетина имаше 6 различни леви формации и коалиции. Заради това новото ръководство започна разговори за широко ляво обединение. На разговори бяха поканени "Левицата", "Изправи се, БГ", "Движение 21" и всички останали леви формации за общо явяване на следващия вот. Провеждането на празника на Бузлуджа мина изцяло под този знак. Историческият връх за първи път от много време насам събра цялото ръководство на БСП, но там бяха и Румен Петков, Мая Манолова, Георги Първанов, фигури, оставили своята следа в историята на партията. "БСП прекрати войната с миналото", беше изводът на здравомислещите анализатори за това, което се видя на върха.

На 5 септември коалиционният договор за лявото обединение беше подписан. Новото име на коалицията стана "БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА". До датата на изборите оставаха 52 дни.

На 27 октомври обединената левица повиши своя резултат с 32 846 гласа и за първи път от 2017 година БСП тръгна нагоре. "БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА" пак остана пета политическа сила, но този път с 20 депутати.

Точно в тази ситуация обаче левицата показа истинска парламентарна класа, защото новото Народно събрание изпадна в същата криза като предишните. В течение на 11 заседания то не можеше да си избере председател. БСП единствена не мръдна от своя кандидат - доц. Наталия Киселова. Тя е и една от приятните изненади на парламентарните избори с мощната си преференциална подкрепа. Ръководството на партията и на групата трябваше да изтърпи десетки обвинения за продажба на партията, но в крайна сметка принципността надделя. След мъчителна политическа агония в крайна сметка Киселова бе избрана за председател на парламента. БСП показа не само кадрова мъдрост, но и парламентарен кураж, защото успя да спечели подкрепа за своята кандидатка и от ГЕРБ, и от ПП-ДБ.

Изборът на Киселова показа, че левицата не е ходещо политическо зомби, което отказва да приеме своя край. Той на практика демонстрира, че БСП не само не ев изолация, ами се оказва в ситуацията на най-необходимия партньор в един разпарчетосан и разкъсан парламент.

И заради това 2024 година е историческа. БСП показа, че има път към бъдещето. Дали то ще е светло, зависи само от нейните действия, от нейните идеи и от това да продължи по пътя на обединението, вместо да се дави в постоянни интриги. Най-тъмно е преди зазоряване и изминалата година го доказа по безспорен начин.

Дали зората за БСП идва, ще видим през следващата.