След като страстите утихнаха, срещата на ГЕРБ с ДПС-Ново начало обиколи медиите и социалните мрежи, а следите от непосилно закъснялата криза на средната възраст на Бойко Борисов се разнесоха във въздуха като аромат на дразнещ до болка парфюм, след като мозъчните бомби на не един и двама телевизионни шамана оставиха трайни поражения върху мозъчните клетки на случайните зрители, чисто драматургично остана само да влезе митологичният Фортинбрас и да изкрещи ключовата реплика: "Изнесете труповете!". Уви, защото това е България се оказа и, че трупове няма чак толкова, а сал една Наталия Киселова трябва да плати цената на цялата театрална сценка. Но дори и тя не е плаща с политическия си живот и дух, а само с възкресяването на зловещата дума "ротация", която още предизвиква гърчове в определени партии.
Да, след 10 дни катастрофично мъртво вълнение и приказки за преформатиране, най-накрая опряхме единствено до смяната на шефката на парламента и то най-вероятно не по чак толкова политически, колкото романтични причини, както говорят злите езици. Цялата буря се се оказа торнадо в чаша вода, маскарад на политически клоуни, но въпросите, които изкуствената криза предизвика продължават да тежат с пълна сила. Защото за това кратко време не видяхме преформатиране, но видяхме как БСП вдигна ръце от Киселова, а ИТН подобно на щраус се опитаха да забият главата в пясъка и да не видят какво точно се случва. Май само в мигове на криза у нас си личи, че имаме коалиция на нежелаещите, които участват в управлението с идеята да отложат неизбежната съдба поне с няколко години. А понякога съдбите са по-лоши смъртта, особено, ако питаме стария американски левичар Кърт Вонегът, който беше напълно наясно с непостоянната природа на живота.
Сега след като всички утихна, преформатирането се отложи, Борисов обяви, че "лидира" процесите, а партията на Пеевски се провъзгласи за държавническа май е време да видим какви са щетите от цялото упражнение и най-важното - защо се стигна до тази кризисна ситуация, изкуствена като силиконов бюст на начинаеща фолкаджийка или като надути джуки на софийска парти-гърла.
Истината е, че двата големи разказа за съществуването на това правителство вече не работят. Първият мегасюжет, който трябваше да обясни защо толкова различни партии влизат в съвместно управление беше: "ние борим политическата криза". Това е почти богословски сюжет, мотивът за саможертвата в името на спасението. И понеже този сюжет е зареден с огромно количество мелодраматизъм, той наистина работеше на пълни обороти. След серия от кошмарни предсрочни избори, българският народ наистина получи алергия от вечната разходка до урните. И заради това големият наратив за жертвоготовността имаше своят блясък и красота. Проблемът е, че като всяка свръхромантична история и тази много бързо се изхабява в очите на публиката. Благодарността за спасението е кратка, след това идва досадната баналност на битието, където дебнат вечен скок на цените, безводие, катастрофи, блокирала съдебна система, театрални арести, зловеща геополитическа ситуация. В такова клокочещо море няма как да задържиш вниманието на публиката за много дълго време, а и тя не е длъжна да бъде вечно благодарна за спасяването от политическата криза.
Вторият голям разказ беше - "ние ще управляваме заедно, за да вкараме България в еврозоната". Тази свръхцел изначално е проблемна за големи групи от хората, но дори и за тези за които е значима, блясъкът бързо премина. Еврото е икономика, а не църква и опитът да превърнеш единната европейска валута в политически параклис просто не сработва дори и на психологическо ниво. Но дори и да приемем, че това е консенсусна национална цел, то след обявяването на приема, всеки ефект от нея се разсея. И така кабинетът увисна в празното пространство без ясна цел, някаква ярка посока и особено голям смисъл. Борисов като политическо животно, научено да оцелява, с кожата си усети, че този вакуум е другото име на смъртта и набързо разигра политическата сценка с драмите, истериите и спектакъла. Той се нуждаеше от този пърформанс и да заобиколи или поне да фарсовивизира темата за своята симбиоза с Пеевски и това доколко е значима тя. И понеже ГЕРБ и до днес съществуват в безкритична медийна среда никой не се опита да бомбардира Борисов с истинските въпроси за отношенията му с Пеевски. И голямата бомба за пореден път се оказа в ръцете не на някой друг, а на...БСП. Именно в левия лагер започна голяма буря от драми, взаимни обвинения и неочаквани позиции. Депутатът Иван Петков, неформалната вътрешна опозиция в парламентарната група, веднага се обяви за напускане на управлението и дори предупреди, че ако БСП остане в правителството пак може да се стигне до "нощта на белия автобус". "Картаген трябва да бъде разрушен", обяви той на пленума на БСП, цитирайки Катон стари, а под Картаген би трябвало да се разбира Делян Пеевски.
Младостта на Петков е някакво извинение, защото в този случай позоваването на Катон не е особено подходящо. Фиксацията в разрушаването на древния Картаген е типична имперска фантазия, защото Картаген се опитва да търси алтернативен начин за политическо устройство на своята общност, доста по-различен от този на натежалия и консервиран Рим. Но както й да е. Това, което Петков не успява да види през призмата на своя медиен патос е, че Пеевски по никакъв начин не е естествен враг на десницата, независимо от това какво твърдят те. Приемаме, че БСП морално слиза от сцената и страната отива на нови избори. Градската десница моментално ще свали Пеевски от своя списък с демоните, ако той е нейния ключ към властта. Досега са правили няколко пъти. Ще го направят отново. Това съвсем не означава, че БСП трябва да е партия, която се дави в циничен прагматизъм, но просто трябва да е ясно, че утре Пеевски пак може да бъде изпран, защото десницата е хищна за власт и брутално гази по черепите на хората, за да я постигне.
Донякъде е хубаво, че светкавицита блясна точно в БСП - последната истинска общност в която е възможно и опозиционерството и идейната дискусия. И, да, трагедията на левицата е, че в окото на политическата криза тя се смали и днес трябва да търси алтернативни начини за оцеляване, а там, където говорим за оцеляване вече е цинично да търсим принципи. Те идват по съвсем друго време и на съвсем друго място.
Но нека да се върнем на общата картина. В светлината на големите скандали не бива да сме слепи и за друго. Борисов е изгубил полиитическа инициатива. Той знаеше как да функционира най-добре в черно-бяла оптика за света наоколо, защото знае как да се позиционира като положителен герой. Но днес вече не е 2009 година, политиката се усложни до безкрай, партиите са капсулираха и свиха и днес политическата криза на ГЕРБ е в пряко следствие от кризата в неговия образ или поне от невъзможността той да си намери ново амплоа. Покрай помпозните изявления не бива да забравяме, че Пеевски му подряза крилата като обяви, че ще подкрепя единствено кабинет, начело на който е Росен Желязков. И така всъщност имаме литературен герой, който е в края на политическия си цикъл, а страшно много иска да не изпадне от големия роман, защото там му е харесало и му е уютно.
С други думи - театралната сценка и последствията пред нея показаха, че всъщност политическата криза не е укротена, нито си е тръгвала. Тя лежи на дъното на обществения живот и просто чака своя миг, за да заяви присъствие. Съвсем наскоро в една своя статия Тома Биков доста находчиво, но и и жестоко обрисува историческа картина на България, която в своята модерна история винаги е съществувала в криза и изводът е, че само смъртта ще ни отърве от нея. Това не звучи особено успокоително, но от друга страна задава една оптимистична перспектива - нищо особено не се е случило. България живее от криза в криза, от чудотворец до чудотворец, от телевизионен спектакъл до поредната купчина от интриги след които нищо не следва. И на този епичен фон всеки, който каже, че знае кога ще има избори, ще ги има ли изобщо и какво ще се случи е пълен мошеник и клоун. В България всички се държат така сякаш наистина знаят какво ще стане и заради това изкарват повечето си време в състояние на пълна изненада.
Единственото сигурно е, че сценките на Борисов ще продължат и в крайна сметка точно те най-ясно показват, че кризата е останала тук и чака удобния момент да се завърне.
No comments:
Post a Comment