В много отношения българската политика е едно от най-скучните неща на земята. Тя прилича на лабиринт без изход, на влудяващо архитектурно чудовище, без стълбища и врати в които човек като призрак от отвъдното може да броди цяла вечност, без надежда за спасение или даже възможност за малко радост. От години насам българската политика е заключена като зандан във въпросите: възможно ли е изобщо нещо да се промени, има ли изход от политическото отчаяние на системата, ще направи ли партия президента и колко е средната дължина на краката на мацките от ДженЗи (да, това последното със сигурност си ги измислих, но като отчитаме странната налудничавост на повечето неща край нас, няма да се учудя след някоя и друга година и това да бъде обект на спор).
Всеки един от тези въпроси е болезнен и прилича на ритник в слабините. Проблемът за това възможна ли е промяната изобщо възниква всеки път, когато страната минава през конвулсии и протестни вълни. Протестът сам по себе си винаги е нещо хубаво, защото протестиращият човек е истинска поезия. Но политическият махмурлук след всяка вълна носи болка, повръщане, апатия и пореден опит на градската десница да си пришие девствена ципа и да се самообяви за жертва на изнасилване. И през 2014, и през 2020 година протестите завършиха с политическо предателство и презареждане на системата. Ситуацията влудяващо прилича на онзи момент в подценявания филм „Матрицата“ 2 в който главния герой Нео с ужас установи, че „Избраният“ е изчислен бъг в системата, програмиран начин цялата матрица да се презарежда и да си остане абсолютно същата. Бунтът, установи киногероят, е предварително заложен в настройките на системата. Той е разтърсва, но след това всичко си продължава по старому.
В началото на 2026 година българското общество отново е стигнало до подобен етап. Улиците почерняха от протестиращ народ, но големият въпрос, който остана да виси във въздуха е – дали всичко това беше пулсация на алгоритми, някакъв преходен политически тренд или истинско желание за промяна, което ще се излее през урните и ще предизвика истинска изборна революция? Всички знаци показват, че България отново върви към сивата пустиня на поредната апатия, защото даже костюмарите от ПП/ДБ, които умират да се правят на по-млади и модерни отколкото е прилично, са същите познати мутри, които навремето погребаха надеждата за промяна. България е като призрак в безлюдна пустиня и човек вика от дюна на дюна, но гласът му се разтваря в гадното безразличие на вселената.
Точно тук се появява колективната надежда за нещо ново, което ще се появи от безличното нищо, но ще бъде толкова ярко, различно и победоносно, че веднага ще трансформира прецаканата система. Всички тези надежди от години насам са свързани с проект на президента Румен Радев, за ужас на всички градски десни, които с години флиртуваха с идеята, че бъдещето е тяхно и, че те са единствените говорители на промяната. Заради това страната беше притихнала в новогодишната нощ, защото из медиите като снежна топка се затъркаля идеята, че точно в своето поздравление към българските граждани, Радев ще захвърли цялото политическо приличие и ще обяви грандиозно новия си проект. Самият факт, че тази фантазия бе възможна в душите на очакващите, а и ужасените, показва какво е нивото на отчаяние, което превръща политическия живот в безкрайна конвулсия. За Радев щеше да е политическо самоубийство да превземе ефира по този начин, защото върху него щяха да се посипят всевъзможни обвинения, че се е възползвал от своя пост. В една раздрана от интриги политическа среда подобна бомба няма как да носи след себе си надежда за нещо мощно, а щеше да е пълно с аромата на поредния инженерен проект, на които българите се нагледаха в последните години.
Проблемът с мечтите винаги е реалността. Възможно е Радев най-накрая да послуша гласа на своите съветници и да излезе на политическия терен като комета, но така той веднага би се оплел в бодливата тел на всички български политически метастази. Най-големият въпрос пред нова партия би била нейната политическа идеология. Докато един проект е фантазия той успява да топли сърцата и умовете на разнообразни хора от целия спектър, но материализацията му в реалността ще е изключително проблематична. В момента в който Радев посочи кои разглежда като свои потенциални съюзници – градските десни или ще търси по-суверенистки настроени партии, той веднага ще бъде разкъсан от политическата турбуленция на гнева. Всъщност не е ясно дали уличните протести ще се отразят на резултата на ПП/ДБ, но определено накараха Борисов за пореден път да им хвърли оферта на масата. В интервю пред Явор Дачков лидерът на ГЕРБ направи изключително мелодраматично усилие да припише всички проблеми и „самонадеяност“ на Делян Пеевски, а себе си да изкара политически мъдрец и мислител, който е усещал края, но е от лоялност е стоял докато корабът потъва. Подобно послание е коварен капан, защото психодясното отново подуши властта, но прекрасно знае, че достигането до нея ще е колективно усилие. За да скрият този проблем те го опаковаха в сладострастна слюнка, че ще се борят за 121 депутатски мандати, което сигурно е като политическа виагра за стари реститутки, но звучи като ефект от халюциногенни гъби в ушите на нормален зрител на политическите процеси. Значи те също имат да отговорят на въпроса – приемат ли Радев като партньор или се връщат с махмурлук в коалиционната спалня на Борисов, за нова тестване на сглобките и ефектите от тях.
И понеже това са важни въпроси, дори повече от важни – те са ключови, точно в техният отговор магията на новото започва да се изпарява. Но след НДСВ през 2001 г., ГЕРБ от 2009 г., ИТН от 2021 г. и ПП от същата 2021 г., всеки избирател би трябвало да е готов да ги зададе. Политиката може да бъде романтична, но нейната технология никога не е такава, а винаги технологията се оказва важна при задържането на властта и нейното овладяване. Градската десница – наркоманите на романтичното начало в политиката – от години насам държат идеята за съдебна реформа като свое знаме, което е опит да се запази романтиката безкрайно дълго, но конкретните им технологични отговори досега винаги са били пълен провал и мелодраматично фиаско. Ето защо 2026 година ще бъде мъчителна. Годините след години на протести винаги са главоболни. ДженЗи по трудния начин ще трябва да разбират, че всъщност протестното и политическото началото са два различни вектора на отношение към света. Защото политическото изисква мобилизация дори и в скучни и протяжни времена, а не само инцидентно усилие, което дори не успява да роди конкретна визия за развитие на държавата.
С всичко това не се опитвам да отчайвам никого. Но просто в рамките на половин век преживях достатъчно разочарования и се нагледах на рухнали идеали и надежди, за да знам какво предстои оттук-нататък. Защото, когато човек изчисти политическият разговор от патетичната емоция, вижда, че на хоризонта не се мержелеят нови политически идеи, които могат да преконструират системата. Напротив – искат да ни сипят още от същото, но в блестяща паничка от антикорупционна реторика и романтични блясъци.
А междувременно цялата световна политика ни се стоварва само като фонов шум. Чаках цели два дни, за да видя дали българска партия и институция ще каже поне няколко думи за американската терористична операция във Венецуела, но по тази тема мълчанието беше оглушително. Франция бе разтърсена от протести, в други европейски страни народното негодувание се надигна, но България остана кротка и тиха, заклещена в капана с трудностите при плащане в евро с магазините и неясната надежда на някаква група, че еврозоната е някакъв пиянски сън от който ще събудим след три месеца.
Ето това е голямата ни драма като страна и народ.
Светът се разтърсва от реални кризи, но ние живеем с тръбичка в устата, потънали в мъртвешкия сън на симулацията на политика и после се чудим защо нищо никога не се получава.
Когато стана първия протест срещу правителството аз се зарадвах, защото той беше брандиран като протест срещу бюджета.
И макар, че по никакъв начин не приемам дясната патетика срещу левите мерки се зачудих дали най-накрая не дойдохме до състояние в което можем да спорим за нещо съществено.
После пак дойдоха призивите за „морал“ и мастурбацията на тема „протестът надрасна първоначалната си тема“ и видях, че пак ще се давим в блато в което сме се давили преди.
Дано пък да не съм прав, но 2026 година започва буреносно, а във времена на вихрушки нищо не е такова изглежда и обещава.
No comments:
Post a Comment