(кратък опит за история на една институция, в която никой не вярва)
Президентската институция има приказен статут в българския политически свят - всички говорят за нея, но никой не вярва, че тя има сили да направи нещо конкретно. За нея се водят битки, ожесточени дебати, сипят се обвинения, подозрения и интриги, но в крайна сметка всички партии стигат, рано или късно, до извода, че да си президент е почетно звание, а силата на почетното звание се състои в това дали ще откриеш начина да натрупаш обществен капитал покрай него. Заради това може би президентските избори са единствената форма на реален мажоритарен вот в страната, защото тази институция изцяло зависи от личността на държавния глава, от неговите умения да балансира в един свят в който той няма реална политическа власт и единствено чрез силата на авторитета и внимателни медийни изстрели може да наложи своето мнение за парламентарен или публичен дебат.
Всъщност кратката история на президентската институция ще ни убеди в това, че държавният глава е анимационният герой в обществените отношение. Човекът, който може сам да провали или издигне себе си, както и да зададе влиянието на своето китно местенце от властта.
В историята на българския преход Желю Желев се титулува със станалата клише фраза "първият демократично избран президент на България". В една книга на рекламният гуру Жак Сегела (той прави първата кампания на СДС за изборите за Велико народно събрание) срещнах любопитен портрет на Желев. Сегела, опиянен от собствената си визия за света и от доволно количество нарцисизъм, вижда във философа нещо много повече отколкото днес виждат всички българи. Той твърди, че Желев е постоянен и умен и това му е помогнало в невероятно изнервена обстановка все пак да стане първият демократичен държавен глава на страната.
От дистанцията на времето не можем да не забележим политическите грешки на френския медиен рекламист. Желев в крайна сметка не можа да надскочи собствената си биография и беше непълноценен президент. Ореолът му на един от дисидентите от живково време се разтроши на парчета твърде бързо, а харизмата му се стопи като цената на акциите на Уолстрийт.
Първият президент не можа да излезе от собствената си тясна рамка като човек и политик и постави егото си над всеки обществен интерес. Резултатът: лично Желев разпали две яростни институционални войни, които го обезглавиха като политик и го пенсионираха преждевременно от политиката. Първата беше насочена срещу собствената му партия СДС чрез спектакълът наречен „Боянски ливади”, когато Желев остро скочи на правителството на Филип Димитров. Основателността на неговите критики тогава днес ясно се вижда, но не можем да отминем факта, че битката не бе разпалена заради принципни позиции, а беше просто тотална война за влияние върху СДС и красивата халюцинация, кръстена „синя идея”. Желев спечели институционалната битка и кабинетът на Димитров безславно се сгромоляса с помощта на самия премиер, който извърши харакири пред очите на всички като поиска вот на доверие, който предварително знаеше, че ще изгуби. Филип Димитров обаче спечели битката за партията и превърна СДС във фанатична, непримирима и налудничава секта, която като мафиотски клан започна да се отървава от всеки, който не бе съгласен с ръководството. Това доведе до първото развенчаване на митът „Желев” и то бе отбелязано с колективно горене на книгата „Фашизмът” от озлочестени и озверели сини фенове.
Втората си пуническа война президентът поведе с правителството на Жан Виденов. Сега, пак от дистанцията на времето, може да се съгласим, че част от намесите на Желев вероятно са били правилни, но трябва да не спираме дотук. Президентът блокира голяма част от законодателните инициатива на червеното правителството и превърна политическият живот в размирната среда на 90-те години в истинска касапница.
Тази битка никак не помогна на Желев да върне доверието на сините в себе си. Напротив – в сраженията той остана сам, изолиран и вманиачен. Най-накрая беше неудобен едновременно на Виденов и на СДС, за което основната вина е на самият Желев. Той просто остана на едно място, а политиката се движеше със скорост на болид от Формула 1. Заради това в крайна сметка сините извъртяха страховит номер на бившия си кумир, излъгаха го да участва в предварително нагласени вътрешни избори и вместо него седесарите гласуваха техен кандидат на президентския вот през 1996 година да бъде никому неизвестният, пълният анонимник, на практика господин Никой, Петър Стоянов.
Това беше политическата трагедия на Желю Желев, той просто замръзна във времето и никога не успя да се превърне в държавник. Оказа се, че властта е в състояние да промени мисленето към по-лошо дори и на един укрепнал във философската методология човек. Ако днес Желев изглежда леко симпатичен в кратките мигове на интерес на медиите към него, това се дължи именно на анахроничността му. Той остана последният, който напомня за краха на романтичните времена на българската демокрация. Желев обаче сам е виновен за своето падение, защото беше автор на една от радикалните подмени на българската нова политическа история – превръщането на гражданския съюз СДС, формация, която искаше в началото „социализъм с човешко лице”, в деформирана дясна партия с талибански привкус.
Следващата фигура на ветровият президентски пост трябва съвестно да бъде изучавана. Петър Стоянов дойде от нищото и само след пет години отново потъна в нищото. Спокойно можем днес да го определим като първият президент на страната, който медиите наложиха, хората избраха в състояние на гняв и екстаз и също така бързо след това го намразиха и оплюха. Човек без реална политическа биография, освен с нищо незапомнен престой като заместник-министър на правосъдието в кабинета на Филип Димитров, Стоянов стана президент във времената в които СДС можеше да предложи и шимпанзе и то пак да спечели изборите. Всъщност тогава президентската институция стана заложник на изпълнителната власт. Предчувствайки, че ще бъде следващият премиер на страната, Иван Костов умишлено наложи безлична и анонимна фигура, която да може да бъде пионка в ръцете му и да стои в пряка зависимост от него ден и нощ.
В разгара на драматичните януарски събития от 1997 година обаче Стоянов получи медийният ореол на герой и той сляпо повярва в измамния блясък, който бе насочен към него. Медиите си въобразиха новия президент като герой, те бяха като Пигмалион, който си влюбва в изработената от него скулптора. Пиарите на Стоянов се възползваха от това и започнаха да му градят имидж. Новият президент бързо се превърна в ходещо клише от жестове, помпозни фрази, бляскащи очила и кухи речи. Моделираха един празен човек в опит да имитират висшо съдържание в него.
Това политическо инженерство бързо започна да дразни добралият се до министър-председателското място Иван Костов. Той няколко пъти публично зашлевява новия президент, за да му напомня откъде е дошъл. Стоянов обаче като човек, който вероятно и за пет минути не е бил себе си, вече бе увлечен от вълната, която създава и разрушава с еднаква лекота. Всъщност обаче той превърна президентския пост в постмодерен театър. Беше президент, но твърдеше, че си остава седесар. Беше лидер, но под тежкия ботуш на премиера. В крайна сметка Стоянов постъпи най-лошо от всички възможни начини – повярва си, че е нещо, но не успя да осъществи никакъв бунт или инициатива. Комедийните му опити да бъде изцерител на статуквото се проваляха с гръм и трясък, а част от репликите му от този период („Иване, кажи си!”) и до днес са символ на единствено на това, че балоните са възможни не само в икономиката, но и в политиката.
Заради крехкостта на собственото си политическо битие Стоянов изгуби изборите, когато всички предричаха, че ще е сигурен победител още на първи тур през 2001 година. Днес модерната легенда на въобразените политолози гласи, че като кандидат тогавашния президент сам си е отсякъл главата с размахването на една папка, но това обяснение за провала се родее с обяснението, че бебета се носят от щъркели. Стоянов беше човек без лице, биография и смислен живот и в мига в който трябваше да спечели поне една битка със собствени усилия, той просто изпуши и изчезна от картата на политиката.
След като бе разгромен унищожително, той направи опит да реанимира политическата кариера, която никога не бе имал, но нищо не възкреси ореола му. Опита се да бъде лидер и се провали, опита се да бъде ментор и се провали, а сега броди някъде из чужбина и безнадеждно е зациклил в 1999 година от която вероятно никога няма да излезе.
Тогава, през 2001 година, на сцената излезе Георги Първанов. Неговата победа изненада всички, защото медии и социолози успешно бяха повярвали в безкрайните си лъжи и манипулации.
Първанов стана президент като в холивудски филм – след голяма серия от постоянни загуби като партиен лидер, той просто спечели единствената битка, която не можеше да си позволи да изгуби. Това киноусещане за политическия живот винаги ще вълнува хората, независимо какво говорят неошаманите, които никога не обясняват правилно света. Заради това Първанов съвсем бързо успя да се отърве от негативите на своето минало като партиен лидер в безкраен цикъл от разгроми и зашемети медиите с неочакваната светлина на своя триумф.
Каквото и да говорят противниците му днес, на практика Първанов бе първият истински президент на страната. Нарекохме тази институция приказна в началото. Ето защо да си истински президент в България не е много трудно, ако успееш да съчетаеш своята личност с особеностите на това да си лидер без реална власт.
Първанов се вписа най-качествено в образа на държавен глава, а и политическата обстановка допълнително наду платната му като управленец. В един момент - след иронията на провала на Желев и сюрпризиращият крах на Стоянов, президентът за първи път стана фактор в целия обществен процес, а мнението му бе търсено по всеки въпрос.
В един момент заради тоталният срив на доверие към всички механизми на политическият процес в страната, президентската институция се превърна в нещо като остров на стабилност с всички произтичащи от това добри и лоши последици. Добри, защото винаги имаше кой да е рефер на споровете и лоши, защото създаде усащенето (критиците твърдят, че това е променило и самия Първанов), че президентът узурпира много власт и се превръща в инженер на политическите процеси, а не в техен страничен и критичен наблюдател.
Първанов започна да олицетворя президентската институция по консенсусен начин и за първи път се видя, че държавният глава може да полага целенасочени усиля да бъде обединител на българите. И това трябва да бъде признато съвсем ясно. Не напразно той осъществи невъзможното политологическо чудо - беше преизбран за втори мандат, нещо за което се твърдеше, че е непосилно в условията на засилен български негативизъм.
Точно силното президентстване на Първанов (силен първи мандат, противоречив втори) предполага, че сегашните избори за поста му ще се превърнат в кръвопролитно сражение. Партиите за първи път видяха възможностите за влияние, които предоставя президентската институция, ако подходящият човек поеме кормилото. Заради това в последните две години всички критики бяха съсредоточени в Първанов, защото той бе припознат като мощна сила, която не може да бъде преодоляна по обикновен начин.
Самият Първанов, трябва да бъдем честни, със своят стил на управление демонстрира и част от дефектите, които могат да се получат. От един момент нататък държавният глава започна да работи за историята и за себе си, а това го превърна в трън в очите на цялата политика, дори на моменти и на собствената му партия. Защото силата на институцията му даде възможност той да работи по собствени граждански проекти, които допълнително размиха и без това крехките устои на политическия свят в България. Силата на президента се оказа възможна единствено при пълен срив на останалите части от политическото пространство.
Но пък заради това призракът на Първанов дълго ще тормози следващият обитател на "Дондуков" 2. За разлика от настоящия президент, който никой никога не направи дори опит да сравни със Стоянов (eдин ден историците ще имат проблем да си спомнят, че България е имала държавен глава на име Петър Стоянов), следващият заемащ постта постоянно ще трябва да участва в състезание, което е обречен дълго да не спечели. Защото Първанов, одобряван или не, вдигна летвата толкова високо, че надпреварата с неговите мандати ще поизпоти всеки.
Ако се абстрахираме от шегите, интригите, клюките, и постоянната жълтина, ще видим, че българският президент все пак може да не бъде безличен наблюдател на процесите. Чрез вота за президент поне напоследък българите имат моментното щастие да видят какво е да се гласува мажоритарно, а този избор поставя на изпитание и възможностите им да разсъждават за бъдещето на държавата в която искат да живеят. Но да се гласува за президент има голям смисъл. Защото липсата на позиция, усещането, че нещата не вървят може да бъде единствено и само измамно и внушено.
И днес, тук вече ще си позволя политическо пристрастие, виждаме как десните партии, наричани много иронично "традиционни", се опитват да пробутат някакви фигуранти за поста отново. За пореден път се опитват да обезличат институцията, защото за тях никога не е било удобно да има реален баланс между властите. Ириночно е, но се оказа, че демокрацията най-много пречи на тези, които уж я издигнаха като знаме.
Ето защо можем да кажем, че всъщност президентът трябва да е като приказен герой. Приказните герои оправят нещата и възцаряват щастливия край. Нуждаем се от президент, който не е чудотоворец, но задължително трябва да сме сигурни, че той иска да оправи нещата.
Дори и това да звучи като приказка.
