Чакаха от БСП сълзи и сополи, а се стреснаха от идеята й за бързи избори

Интервю за "24 часа"

 

- Г-н Симов, доколко ви изненада лидерът на БСП Сергей Станишев с искането за оставка на кабинета веднага и за избори в края на юли?

 

- В рамките на една седмица на два пъти Сергей Станишев успява да изненада всички и да зададе политическа инициатива. В този смисъл и аз бях сред изненаданите.

Изненадата ми стана тройна, след като видях как хора, които ставаха и лягаха с мисълта за предсрочни избори, изведнъж решиха, че бързият вот съвсем не ги устройва. Както се казва, дори и само тази задача да бе свършена с това предложение - да свали маските на фалшивите претенции, да разобличи неискрените и да покаже част от политическите истини, то значи е имало смисъл от него.

- Това ли е най-добрият вариант за БСП в тази ситуация? За да не ви извива ДПС ръцете ли се прави?

- Ще подходя разумно и няма да търся втори план в подобно предложение. Според мен отговорът е очевиден. Наистина, след европейските избори се създаде усещането, че кабинетът е във вакуум, и удължаването на неговия живот щеше да е наистина поетична и трагична агония. Заради това единственият изход са наистина бързите избори, защото в такава ситуация отговорът на кризата е в ръцете на българските граждани. Не смятам, че ДПС има нещо общо с желанието за бързи избори. Също така не мога да прогнозирам с пълна сигурност дали това е най-добрият вариант за БСП, но пак ще повторя - пускането на тази идея веднага разкри много политически фалшификатори.

- Възможно ли е в бързането си БСП да изиграе лоша шега сама на себе си - и Станишев призна, че в момента партията не е в добра кондиция, хората са уморени и обезверени?

- БСП наистина не е в най-блестяща форма. Но

БСП е

биткаджийска

партия,

въпреки че медиите се опитват да го забравят. Тя успява да се консолидира, когато никой не очаква това от нея. Аз тълкувам призива на Станишев за бързи избори и като опит за вдигане на адреналина и за максимална мобилизация.

Да, този път кампанията ще е наистина трудна, защото БСП има да отговаря на много въпроси - и за самата себе си и за управлението. Но пък каква по-добра възможност да излезеш на чисто от едни избори. Нека хората да кажат каква е тяхната оценка, а не случайните медийни герои.

- В анализа на партията за изборния провал се посочва, че негативно влияние имат "корпоративни и частни интереси чрез властта и позициите на ДПС в нея". Какво точно се има предвид?

- Ще се опитам максимално честно да предам това, което съм чувал от хората по места. Съюзът с ДПС е един от основните проблеми, който посочваха на много места. ДПС беше в уникална ситуация - нейните кадрови провали се записваха на гърба на БСП. Така всеки знае да управлява. По време на съвместното управление двете партии записаха доста положителни неща, но това не е причина да не си кажем истината в очите.

Голяма част от

кадровите

амбиции на ДПС

бяха спорни

Повече от спорни. Социалистите по страната имат очи и реагираха. Щеше да е много въздухарско, ако този извод не бе включен в анализа. Никой анализ не може да е пълен без тази констатация.

- Възможно ли е чисто организационно и юридически да се направят избори толкова скоро и не беше ли по-добре да се изчака есента?

- Идеята за избори през юли е съвсем прясна. Но колкото повече я обмислям, толкова повече ми допада. Нали всички искаха предсрочен вот? Защо да не се избърза с него? Или всички държат да гледат отново правителствените упражнения на Росен Плевнелиев за по-дълги срокове? Избори до края на юли ще позволят нормална есенна сесия на един нов парламент и ще осигурят политическо спокойствие преди зимата. Според мен реакцията срещу тази идея идва от неувереност. От БСП се очакваха хленчове, сълзи и сополи, а изведнъж партията стана инициатор на активно политическо действие. Това изпълва със страх някои хора. Това е моето убеждение.

- БСП обаче се прощава с властта, защото е в пълна изолация и май няма шансове да участва в следващо коалиционно управление?

- Темата за изолацията на БСП е голяма като бюст на фолкпевица. Най-важната изолация, за която БСП трябва да мисли, е за изолацията си от своите собствени избиратели, които не излязоха да гласуват. Това е голямата тема и големият проблем пред нас. Другото са само временни явления. Аз не вярвам в идеята за предрешените избори. Хората излизат, гласуват и казват тежката си дума, след това може да си говорим кой е в изолация, кой не е и кой е победител. Искам само да припомня и друго.

Политическата история на България след прехода е показала, че БСП е единствената партия, която може да бъде в опозиция, без това да я стопи до санитарни нива и без да се държи като хулиган, прекалил със забранените препарати, както прави ГЕРБ. Заради това всеки път, като прочета, че БСП е в изолация, ми е смешно.

- Не пропуска ли така БСП шанса си да посочи следващия български еврокомисар?

- Следващият български еврокомисар трябва да е въпрос на консенсус. Според мен БСП показва нещо друго. Показва, че темата за българския еврокомисар съвсем не е толкова в центъра на цялостната дейност, както много интриги се опитват да казват. А и всеки еврокомисар, посочен от един по-легитимен и стабилен кабинет, ще има по-голямо самочувствие и терен за действие. Мисля, че това е нещо, което трябва да се признае на БСП - тя показва, че не е обсебена от кадровите реализации. Въпросът е - колко други политически сили могат да го кажат за себе си?

- Темата за изборите не е ли просто удобно измъкване на Станишев от въпроса за отговорността и оставката?

- Всеки, който си мисли, че темата за изборите ще заличи темата за отговорностите, не познава достатъчно добре БСП. Това ще е анализ, който едни избори не могат да спрат, дори напротив - ще го поставят по един много остър и нов начин.

- Какъв е полезният ход на БСП за излизане от кризата в партията?

- Станишев в доклада се опита да отвори голямата тема за отговорностите в БСП, за това кой каква работа е свършил и как ще продължава оттук нататък. Знаете ли - допреди няколко години мислех, че с една магическа оставка всички проблеми могат да се решат. Но как беше - който трупа знание, трупа тъга.

БСП днес е

жертва на

годините, в които

мълчеше за

своите проблеми

или просто ги подминаваше с идеята, че има по-важни неща за вършене. Днес вече е ясно, че парливата тема за това кои сме ние, какво искаме от света и каква България желаем вече трябва да бъде изговорена докрай. Когато сме наясно с това, ще мога да ви поднеса цял лист от кадрови промени, които трябва да се случат незабавно. Защото БСП може да бъде левицата, която българите заслужават, и това е голяма цел за постигане. Това обаче няма да се случи с дежурни думи и зализани истини.

Властелинът на втечнения газ

Език мой, враг мой, бяха възкликнали древните хора. Ако бяха доживели до наши дни, щяха да преповторят мъдростта си, особено докато наблюдават международните совалки на Бойко Борисов. Неговият политически воаяж в САЩ вече се очертава да бъде легендарен, не само защото лидерът на ГЕРБ редовно дава интервюта по актуалните теми, но и защото успя да заплете поне три икономически интриги.

Първата работа на сънуващия се вече като премиер отново бе да обещае на американците находищата на газ в Черно море. Нещо повече. Пред своите приятелчета зад океана Борисов изригна в политическа изповед, че проклетите комунисти спрели концесията за "Хан Аспарух" и така държали народа в газово иго. Разбира се, това се оказа фундаментална лъжа, с която лидерът на ГЕРБ всъщност срита собственото си управление. Издадената през 2012 година концесия все още действа, а трите фирми, на които е дадена, действат упорито. В името на това да се хареса обаче лидерът на ГЕРБ побърза да дава парчета от баницата, че белким си осигури усмивките на американския бизнес и лобисти. 

В името на тази припламнала наново любов Борисов обеща България да внася и втечнен газ от САЩ. Красива идея. Разбира се, страната ни не разполага с терминал, който може да посреща такъв газ, но това са само дребни заяждания. Реалността е само пречка за романтичните политически мечти. Човекът иска да се връща на власт и да бъде със силните на деня. Ще им обещае дори, че ще вдигне петорно потреблението на американски хамбургери, ако се наложи. 

Език американски мой, власт българска моя! 

Май така трябва да коригираме древните.

Политическите ченгета на империята

Само преди няколко дни попаднах на книгата "Империя" на страхотния английски журналист Джеръми Паксман. В нея той се опитва да пресъздаде политическата и идеологическата история на идеята за Британската империя. За това как са се развивали нещата политически и с какви идеи е била въоръжена тази експанзия. Британия през 18 и 19 век е това, което са Щатите днес - световният хегемон, който се чувства задължен да посещава и най-далечните кътчета на планетата, да ги обявява за свои протекторати и да черпи с пълни шепи ресурсите им. Книгата на Паксман обаче е култова с друго - той показва, че идеята за империя никога не може да се крепи единствено и само върху свободния пазар, макар че той е добър стимул за развитие. Рано или късно всяка империя започва да изгражда своя идеология, свои идеи, които месиански да разпространява из света като едничка и безалтернативна истина. В случая с Индия (перлата в короната на онази империя) това е идеята, че страната тъне в мрак, бедност и отчаяние и очите на местните диваци трябва да бъдат отворени, най-често насила и те да приемат идеята за Великобритания като едничкото просветлено, което разпространява светлината и издига народите. Това, че империята гази, мачка, убива и експлоатира винаги се замъглява зад красиви думи и стройни идеологически схеми. Паксман е почтен и не крие нито един детайл от миналото на своята страна. Описва как една голяма част от основанията за експанзия към Индия всъщност почиват на лъжи, измислени истории или на градски легенди, добили статут на истина. Защото империите се нуждаят от история само дотолкова доколкото тя работи в тяхна полза, в противен случай историята е пречка, защото тя е вид памет, а нищо не убива империите по-качествено от хората, които искат да помнят.

Днес времената са по-подли. Новата империя не иска да си признава, че е такава. Тя се е прикрила зад разни институции, нормички и правила, които обаче са наложени единствено и само от нея. И понеже една империя не може да се съществува без голям враг, който да я държи сплотена и консолидирана, този враг бе открит след много усилия и медийна пропаганда. Колко е лесно! Съчиняваш врага си докрай и после започваш да се бориш с него, защото империите правят точно това. Започваш да издирваш и всички страни, които се опитват поне малко да покажат воля за незавимост, воля за измъкване от желязната прегръдка и стоварваш всичките си политически юмруци там.

Трябва ли да ви посочвам пример. Трима американски сенатори (които вероятно преди са имали проблеми да намерят България на картата) долетях на спешна мисия тук. Срещнаха се с Пламен Орешарски и неясно какво са си говорили, но сред тази среща стана ясно, че България замразява "Южен пото" докато не се отстранят всички неща срещу, които ЕС недоволства. Много е яко. Американците говорят от името на ЕС. Изведнъж те се оказаха загрижени за един енергиен проект и пратиха политическите си ченгета на мисия тук, очевидно, за да покажат кой командва. А българската власт клекна толкова радостно пред тях, че дори е тъжно да четеш новините. Представителите на империята действат именно така. Искат да не оставят и грам съмнение в това кой командва парада, кой раздава заповедите и кой дава хонорарите.

Но още по-гадно е да четеш реакциите на верните поданици на империята. Това са хора, които са останали без всякакво чувство за достойнство. Всеки имперски шамар те го възприемат за благословия. Всяка сърдита дума им звучи като ангелски химн. Всяко полицейско действия им изглежда като небесна правда. Такова радостно извиване на гръбнаци историята просто не помни. Вероятно така им е по-лесно. Лесно е да се приспособиш към състоянието на вечен лакей. Лесно е да си въобразиш, че империята е вечна и радостното лизане на нейните подметки ще ти донесе вътрешен упокой и голяма банкова сметка. Няма лошо, всеки сам прави избора си, но е гадно да гледаш как тези, които пищят всеки път като видят руски филм по телевизията, с възторга на пуделчета възприемат имперските действия на американците.

Не съм убеден дали направо не трябва да поканим външно управление на страната. И без това е ясно, че когато американците дойдат ние се съгласяваме с всичко, което ни кажат. Спираме "Южен поток" и ще се топлим от изпиратстваните холивудски филми очевидно. Или от сластните погледи на Анджелина Джоли. Американската делегация тук и нейните действия ясно потвърдиха основното правило на империята - България няма право на собствени национални интереси. Има хора, които ще ни измислят националните интереси, ние няма какво да се бутаме в клуба на богатите.

Защо ли се учудвам обаче? Всяка империя е съществувала благодарение на слугинажа си. Европейският съюз е добра алтернатива на империята, но едва, когато се научи, че няма какво полезно да вземе от съюза си с нея. Защото тези, нашите "европейци" ние си ги познаваме добре и знаем, че до един са американски креатури. Сега просто нещата си дойдаха по местата. Не само стана ясно, че България няма самостоятелно управление, но и паднаха останалите маски. Това е добрата новина. Като си изясниш кой кой е поне вече си наясно в какъв свят съществуваш. А империите отчаяно искат да спрат това знание. Защото, колкото повече хора се осъзнават, толкова повече хора отказват да приемат. Прочетете Паксман. Когато човек пише за една империя в минало време винаги е интересно. Защото е трудно да държиш един свят с лицемерна идеология. Просто не става. Това е ахилесовата пета на империите. 

Тази, новата, тепърва ще го усеща.

Новият Уорлик в пола

Има новини на които всички реагират. Когато например Веселин Маринов се обясни в любов на Цветан Цветанов и го нарече принц от приказките с белия кон, който разнася светлина и доброта. Когато към края на 2013 година това изявление стана факт, фейсбукът ми преливаше от ехидни коментари и злъчни забележки. Когато пък Николай Малинов честити на всички славяни победата в Третата кримска война, протестърската общност изрева като Калин Янакиев, случайно попаднал във фолк-клуб и обяви неговите думи за някакво драматично посегателство срещу морала, независимостта и честта на нацията. Заради това ми е странно, че същите ченгета на виртуалните страсти никакви ги нямаше, когато се случи далеч по-драматично събитие. Американската посланичка Марси Рийс обяви, че САЩ ще налагат санкции на всички българи, които работят по "Южен поток". "Моментът не е подходящ да се работи с Русия по обичайния начин", обяви представителката на Съединените щати. По-директна, пряка и очевидна намеса във вътрешните работи на страната аз лично не съм срещал от времето на Джеймс Уорлик насам. Само с едно заявление Рийс показа кой се чувства господар на положението в страната и разби картонените образи на измислените борци срещу Кремъл у нас. Това не е обикновено заявление, това си е направо имперска заповед. Нещо повече - подобно вмешателство във вътрешната политика не се случва за първи път и определено показва, че американците се опитват да диктуват нашите приоритети. Очаквах буря от възмущение. Очаквах драматични викове и призиви за екстрадация, но срещнах единствено една виртуална тишина.

Американската агентура у нас, която обикновено се прикрива в ролята на горещ привърженик на "цивилизационния избор" и ЕС се направи, че такова събитие няма. Някои дежурни по любов сайтове пък треснаха заглавия: "Нов шамар". Ти да видиш! Това е фактическо признание за срамния факт, че американците колят, бесят и възпитават по нашите ширини. И вместо горещите защитници на независимостта да се обадят, те се свиха в своите миши дупки все едно подобна нагла проява е нещо съвсем в реда на нещата. Имам една новина за вас - не е!

Марси Рийс има правото да командва в собствения си дом и вероятно има правото да подбира менюто на съпруга си, но да си позволява подобни изявления е истинско политическо кощунство. Но, ако приемем, че това е американския стил на политическа арогантност, най-тъпото е мълчанието на тези, които се изживяват като съвести на нацията. Значи Кремъл да поставя условия е вид терор, а когато го прави Вашингтон това са небесни заповеди, така ли?

Знаете ли къде е важната разлика? Европейската комисия има правото да прави да забележки по проекта "Южен поток". Но американците трябва да получат отговор: "Защо просто не си гледате работата?". Такава намеса във вътрешните ни работи не може да си позволява никой, но очевидно американската посланичка се чувства някакъв свръхдипломат с неограничени правомощия. В съобщението на Рийс се забелязва и още една политическа подлост. Тя прикача заедно ЕС и САЩ все едно двете политически сили си вървят в комплект. Е, да, ама не, както казваше един от легендарните доносници, осветени по време на демокрацията. ЕС е съюз към който принадлежим, а САЩ може и да са ни стратегически партньор, ама не са ни икономически законодател. Те защо не прекратят икономическите си взаимотношения със Саудитска Арабия? И аз отдавна съм възмутен, че янкитене спират да дават политическа подкрепа на един средновековен и репресивен режим. Колко пъти сте видели български дипломат да поставя условия на САЩ? Сигурно въпросът ми звучи абсурдно, но всъщност не е. Демокрацията, казваха, е процедура на равните възможности. Само, че след изявлението на Рийс става ясно, че живеем в някакъв свят по Оруел - едните са по-равни от другите. Подобно имперско самочувствие е израз или на закъснял комплекс или на някаква паника, но нито едно от двете не е нормално, нито приемливо.

Още нещо. Защо американците, ако толкова не искат "Южен поток" не предложат негова алтернатива? Нека Рийс да сподели как вижда доставките на газ за България за период от 20 години напред. Ще чуем ли от нея нещо като план за развитие на страната ни след като има претенции да командори все едно си е вкъщи?

Ясно е, че реакция на тази арогантност няма да има. Нито "демократите", нито някой от властта ще се осмели да репликира една самозабравена дипломатка, но това издава съществен проблем с мястото на България под световното слънце. Поне да ни кажат истината - ако Рийс ще командва у нас, направо да разпускаме институциите, да я назначаваме за губернатор и да се отдаваме на пуканки и хамбургери. Американският интерес е коренно различен от европейския, но защо не чуваме трубадурите на истерията да реагират, защоооооо? Защо американците продължават да ни пращат тук един мултиплициран Уорлик, който се чувства задължен да ни дава акъл как трябва да осъществяваме своята независима политика. И точно американците да ми говорят за това, че трябва да има последствия за действията на друга страна в Украйна е доста тъпо. Нека най-напред да се замислят кога ще ги сполетят последствията за техните окупации, които май ще се окажат вечни. Ама Марси Рийс за това няма да обели нито дума.

Лунапаркът на реалността в която ДПС има четири мандата...

В България има една прослойка от виртуални хора, които все са знаели предварително, все са били наясно с развитието на ситуацията, все са имали тайни жокери, които са им направили бъдещето кристално ясно, докато ние глупаците и идиотите сме поглъщали жълтите пикантерии като изненада и сме се чудили на кой свят живеем. Аз например съм от прослойката на хората, които се учудиха. Не очаквах от ДПС такъв брутален ход - да излязат с три сценария за предсрочни избори. Не съм наивник, след тегавият резултат на евровота стана пределно ясно, че това управление няма да издържи докрая, но все пак смятах, че двете партии, които го подкрепят си дължат отговорно отношение. Да, знам, в БСП след загуба винаги е хаос. Всички се чудят какво да правят, всички говорят каквото мислят, че трябва да се говори и резултатът е една какафония, която е трудно издържима дори за закален симпатизант за мене. БСП попадна в лек капан. Тя трябваше да прояви сила в мига в който всички я мислеха за най-слаба. Защото резултатът от изборите не отменя отговорностите на управлението и влизането в битка за "Южен поток" е много смислено действие, независимо от това, че платените анализатори видяха в нея битка за излизане от Европейския съюз. Те биха видели, че сам Азис излиза от тръбата, ако им платят добър хонорар, така че тези индуцирани видения просто не подлежат на допълнителен коментар. Със загуба на избори БСП трябваше да е силна в управлението и точно тогава дойде пресконференцията на Местан...

Нека да припомним. За това, че нещо бълбука в химическата лаборатория на тази партия стана ясно в драматичната нощ на вота. Тогава Местан като квантов физик открил струнната теория почна да говори, че виждал една реалност при три техни мандата в ЕП и съвсем друга реалност при четири. Стивън Хокинг ряпа да яде в сравнение с този откривател на политически измерения. Но лично аз се впечатлих от друга тирада на лидера на ДПС. Той обяви, че има серия от прилагателни, които всеки човек вече автоматично като сюрреалистичен поет ще закача към ДПС: коректен, предвидим, лоялен и всичко това като украса на красивата дума "партньор".

ДПС, разбира се, в духа на хулиганската традиция на експресионизма плюха в красотата на своята поезия постъпиха съвсем обратното на това, което описваха. Което, между впрочем, си е тяхно върховно право, стига, разбира се, да не се опитват да го морализират като нещо, което не е имало начин да не се случи.

Преди да продължим с анализа, нека да посочим очевидното отново, че винаги ще се намерят гласове на недоброжелатели. Да, БСП е виновна за това поведение на ДПС. БСП трябваше на всяка цена да спечели европейските избори, но не успя. Това отключи тези процеси на които сме свидетели днес. И по въпроса кой е виновен в БСП разговорът тепърва предстои. Но, както се казва в добрите сериали, не това е основната тема тук. По нея - друг път.

Сега пак за ДПС. По време на цялата си пресконференция Лютви Местан много настояваше за това, че е кристално ясен и разбираем. Не беше. На всички ни е ясно, че това описание на свят от сценарии, на този политически роман с три отворени края всъщност може да е част от залог, може да е опит за сделка, има възможност да е откровен рекет и чак на последно място можем да поставим два процента вероятност подобен подход да е предизвикан от някакви идеалистични причини, забулени в розовата мъгла на романтиката.

Ясно е, че ДПС се опитват да търсят друга легитимност за своите властови амбиции, но парадоксалното в техния ход е погазването на принципите, които твърдяха, че спазват. Защото подобно пътна карта е пряк опит за намигване на ГЕРБ, а досега си мислехме, че ДПС не приемат гербаджийските прийоми за правене на политика. Но в реалността на четири мандата и ценностната система се променя по някакъв начин.

Всъщност, ако имаше нещо наистина изумително в този лунапарк, то това беше абсолютно бързото преобръщане на много други "висши разуми". Тези, които само допреди два дни описваха ДПС като някакъв осъществен политически ад на земята, някакво чудовище с петдесет корупционнни глави и всяка една с хищен блясък, изведнъж започнаха да търсят висш смисъл и европейски разум в техните действия. Тези, които довчера скачаха и от маса с въпроса "Кой, кой, кой, кой?" и сънуваха Делян Пеевски в кошмарите им (как той идва и с ги кара лично да си купят цигари от "Лафка") изведнъж простиха всичко, проляха по някоя и друга сълза, а най-накрая откриха принципност, там, където има единствено някаква нелепа форма на мрак. Медийната поръчка е ясна. БСП трябва да бъде представяна като партия на два милиметра от лудостта, която не знае какво прави, но в името на тази клоунада изведнъж дори и умните и красиви почнаха да хълцат за принципи в действията на ДПС. Точно заради това имам определени съмнения в цялата идея за възможото просветление. Не ми е много ясно, но изведнъж колективната идеология реши на висшите разуми реши, че БСП най-много от всичко се страхува от предсрочни избори. Това е доста голяма виртуална нелепица. БСП всъщност сега има един-единствен полезен ход - самичка да поиска тези избори, защото е ясно, че дори и когато всички се въобразяват, че тя е в страшен крах, то нейният резултат със сигурност ще е с няколко обиколки пред този на Реформаторския блок например. Четох вчера, че някакъв депесар бе дал мнение, че в България било време за дясна политика, а не за лява. Тази еластичност на убежденията вече почва да тежи повече отколкото се вижда на пръв поглед. Заради това предсрочните избори са спасение. Те могат да помогнат на БСП да се отърве от лепката паяжина на безвремието и идеите, че е важна единствено технологията на властта, а не нейните цели. В този смисъл, ако това, което видяхме е развод с ДПС, то със сигурност тук важи формулата - вземи панелите, но ми остави въздуха. Кой да подозира, че старите седесарски песни ще почнат да имат левичарски привкус, а?

БСП е единствената партия в тази страна, която може да е в опозиция без да произвежда единствено институционално разрушение. Заради това не загубата на избори е страшна. Страшна е загубата на принципи. А в реалностите, които са ни извадили на тезгяха май твърде много искат да се откажем от всичките си принципи. Ресто, не струва. Нали така казваше поета.

С трепет изчетох поредицата от злобни подмятания за БСП вчера. Знам винаги, че когато те се появят авторите им изпитват подсъзнателен страх, че ако не използват ирония, могат просто да ревнат от безсилие. Това е опит за демоничен смях от хора, които не разбират основния принцип по който функционира историята. Има злободневен смях (сега го виждаме) - това е смехът на днешния ден, който може да е заслужен, може и да не е, но го има. Но има и исторически смях. Това е смехът на някой, който има традиции, има история и има живот, дори и тогава, когато всички се опитват да го отпишат от живите. Това е смехът на някой с корени срещу някой, който просто си въобразява, че съществува. Този смях е запазен за БСП. Повярвайте ми. Господарите на различните реалности поне трябва да го осъзнаят. За тяхно добро е.

Мечтателят Никола Вапцаров, европейските избори и бунтът срещу Холивуд

Стихотворението "Кино" на Никола Вапцаров, което се падна на матурата на гимназистите, май изненада доста неприятно повечето от тях. Нещо повече - чуха се някакви странни възклицания, че произведението било много лошо, изобщо не било представително за Вапцаров, а някакви дами от сектата на последните костовисти дори го обявиха за "хейтърско". Според тяхната версия Вапцаров се бил проявявал като мърморко, изобщо като някакъв културен задръстеняк, който не е бил в състояние да оцени цялата хепиендова прелест на нововъзникващата холивудска естетика. Именно ученическо-родителските страсти обаче разкриха един отдавнашен политически проблем, който от началото на прехода е като пирон забит в телесата на нашата страна. А именно - България има огромен проблем със своята история, защото бе направен опит една грандиозна част от нея да бъде изхвърлена на боклука, а с такава обществена празнина нито едно общество не е в състояние да функционира нормално. Това е все едно да имаш дупка в черепа, а да твърдиш, че си съвсем наред.

Вапцаров е култово име в нашата поезия и литература, но истината е, че училищата имат проблем с него. Как да преподаваш едно творчество, което така неразривно е свързано с политическите реалности? Повечето учители предпочитат да не се занимават със запълването на тази дупка, защото иначе трябва да обяснят на учениците и какво е било времето тогава, срещу какво и в името на какво се борил Вапцаров. Да не говорим, че от днешна гледна точка в поезията му е пълна с отрицание на съвременните лъжи. "Един е лозунгът: "Терорът долу, съюз със СССР!", казва поетът. Как да обясниш на младото поколение откъде се взима този терор, когато днес се твърди, че България е била една процъфтяваща държава с доволно население, кротки граждани и надебеляващи селяни, които са живеели в идилична обществена хармония. Странно е, но днес именно поезията от миналото звучи като най-голямото дисиденство, защото проваля и унищожава удобните клишета за минало, насадени не от порив към истина, а от някакво желание за постпреходно политическо инженерство. В този смисъл България има своята вина пред Вапцаров, защото днес расте поколение, което не е в състояние да разбере докрай разтърсващата сила на неговата поезия, вечният вик на протеста му и ослепителната енергия на непресъхващия му оптимизъм. Интересно е, но именно "Кино" е едно от стихотворенията за които винаги съм мислел, че е изцяло в противоречие с културата на днешния ден и заради това е повече от знак на съдбата, че именно то се падна на гимназистите.

Помислете си само - в това стихотворение за първи път някой в българската литература прави опит да се противопостави на холивудската естетика. Не напразно основният протест в "Кино" е срещу опитът на хората да се представи една зализана реалност, изчистена от проблеми и битки и сведена единствено до розов сън за някакъв невъзможен живот. Оказва се, че интелектуалните и политически сетива на Вапцаров наистина са изпреварили времето си, защото той първи в България разбира, че през розовата напудреност на отделен филм, може да се прокрадва идеология за вечна непроменяемост на живота.

 Това е свръхбитката на левицата, която е актуална и до днес. Защото в политическите пространства винаги е имало кипящ двубой, но Вапцаров е един от първите, които виждат заплахата в една културна хегемония, която чрез образи иска да закрепи своята власт над съзнанията на хората.

Образът на "един размазан Джон целува сластно Грета" не е обикновена картина на любов, а опит целият живот да бъда разказан като идилия. А именно срещу тази спусната насила идилия е цялата поезия на Вапцаров. Заради това в "История" той описва стиховете си като нещо, което не диша парфюмен аромат. Той се бори с несправедливостта не само в полето на политиката, но и в полето на естетиката и заради това изгражда своя поетичен свят невисокопарен, обикновен, истински. Просто Вапцаров е схванал своята битка не конкретно срещу властта в България тогава, а като битка за нов поглед за целия свят. И поради тази причина той упорито не иска да приеме естетика, която да го примирява с ежедневието или да му внушава розови образи за живота. Това е свръхбитка за справедливост и поради тази причина Вапцаров може да бъде разглеждан като един от малкото морални компаси в нашата литература, защото при него живот и творчество се сливат по уникален начин, за да тържествуват много след физическия край на поета.

Днес обаче ние живеем в овещественият холивудски блян. Свръхрепресия на образите на успеха и култура, която се опитва да ни внуши, че фиксирането в социалната несправедливост е някакъв емоционален дефект на отделния индивид. А България стана особена жертва на този процес. В името на тази напудрена естетика и в опита да отречем напълно миналото, ние стигнахме до недозирана екзекуция на историческия смисъл у нас. И това е проблем, който е отвъд изборите, отвъд ежедневните политически събития, отвъд картината на истеричната парламентарна демокрация, която осъществихме като проект у нас.

И точно, защото нямаме отговори за миналото, стихотворение като "Кино" звучи като нещо написано за друг свят и изглежда на пророците на статуквото хейтърско и ненормално. Разбира се, мечтата на Вапцаров за една различна страна, технологична, индустриална и просперираща остава актуална. Проблемът е, че можем да четем целия преход като умишлен поход срещу нашата собствена идеалистична литература. "А моят народ работи, умира, както в дълбоката бронзова ера", казва Вапцаров. Само който не е обикалял из България днес не е видял, че времето се е върнало все едно в този поетичен образ - разрушени предприятия, безлюдни индустриални зони, села без лекарска помощ, опустяващи градове, цели региони, които са белязани зловещо от бедността.

Анализът на Вапцаровата поезия вероятно звучи странно в седмицата на евроизборите, когато стана ясно, че ГЕРБ се е откъснал напред като партия в резултатите. Всички видяхме в нощта на вота самодоволната истерия на Бойко Борисов, който обяви, че е време за предсрочни избори и, че партията му ги била извоювала. Само че глобално погледното това също е част от диктатурата на образите, от тиранията на идеята, че светът не търпи промяна. Да, левицата яко се издъни, но това е издънка на отделната партия, а не на самата идея, че нещата не могат да продължават така. Но ние сме в поствапцаров свят, където основите на битието се определят единствено от медийните фрази, дежурните пресконференции и анализите, които се бият в опита си да опишат нищото. Защото на фона на огромните проблеми на страната политическите дебати като правило се водят само за незначителни подробности, за някакви щрихи от пейзажа, но никога не достигат до главното и важното. Това е триумф на холивудската патетика на българска почва. И политиката у нас е пленник на тази идея, а съответно и целият електорат. Въпреки, че партията на негласуващите пак излезе на първо място, тези, които гласуват го правят с идеята, че хепиендът е възможен, въпреки, че светът в който съществуват е пренаселен от мошеници. Политическият спринт на ГЕРБ през 2014 година не доказва тяхната сила, а доказва колко е мощно статуквото на безвремието. 

Защото най-голямата партия не се показва като формация на промяната, а като партийна структура на едно свръхголямо его. ГЕРБ са "сладострастната лига", която трябва да ни продаде фактът, че промяната няма да дойде сега, а най-вероятно и никога и това трябва да радва колективно широките народни маси. Точно заради това Вапцаров не трябва да бъде забравян. Той е онова хапче срещу амнезията, което сме пропуснали да взимаме в дългата липса на памет на прехода. Днес ни предлагат реалност като холивудски филм, всяка партийна програма прилича на сценарий за романтична комедия, но всички хора подсъзнателно осъзнават нередността на един такъв свят и, че нещата могат да стоят по друг начин. Само че това никога не е попречило на електората да гласува самоубийствено. Хората просто са загубили политически ориентири и са готови да гласуват вот на образите, които постоянно бълват лъжи. Това е големият проблем, когато трябва да се прави анализ на избори в България. Защото е пределно ясно, че никой не гласува с разум, а всеки гласува воден от неясна комбинация от хормонални емоции и тъмни страсти.

Междувременно обаче в България нищо не се променя. Страната живее от политическа драма до политическа драма, но това не развива битието, а просто лъжовно го кара да си мисли, че живее някакъв вътрешен живот. Десните не са десни, левите не са леви, националистите не са националисти - това е някакъв психарски свят на подменени стойности и именно в такъв свят е възможно една от най-провалените партии на прехода да продължава да печели избори.

Страхувам се, че ние наистина живеем в осъществения свят на стихотворението "Кино". В него всички лъжовни стойности са придобили статут на истина и най-тъжното е, че няма нито един човек, който може да се провикне и да попита: "Къде съм аз? Кажете!". Изводите са парадоксални - България има проблем не само с миналото, но и с настоящето. Заради това очаквам резултатите от всички избори в следващите поне 10 години да потвърждават това, че ние живеем в картонен свят, който не може да излезе от състоянието на измислица.

Но стига толкова с депресията. Когато изненадата от евроизборите попремина, както и неприятното усещане от това, че цяло едно поколение се опита да ненавижда "Кино", се замислих кое е онова универсално качество на поезията на Вапцаров, което я прави витална и до днес. Не е социалната критика, не е дори и политическата емоционалност. Вапцаров е велик заради дързостта да мечтае дори в най-мрачните дни на страната. Ние сме народ в който мечтателите винаги са били кът и заради това трябва да ценим всеки един представител на този изчезващ вид. "В мечтите няма цензура", пише Вапцаров и когато човек прочете едно такова изящно изречение може да си позволи за пет минути да забрави цялата нелепост на околния свят и да помечтае за времето, когато измислените образи веднъж завинаги ще бъдат изчистени и човек ще може да диша с пълни гърди неочакваната свобода, която е дошла завинаги.

Май заради това не си струва човек да е песимист.

БСП и шаманите на прехода

Когато един ден някой пише история на българския преход вероятно в учебниците по история от бъдещето ще попаднат три основни факта за смутните времена в които живеем - Лили Иванова, възходът на попфолка и упоритото повтаряне (обикновено с окултна злоба) на предсказанието, че БСП изчезва буквално след няколко седмици и повече никой никога няма да чуе следа от тези червени боклуци, които развалят съня и храносмилането на толкова много хора.

След тежката загуба на евроизборите гласовете на тъмните пророци отново се появиха, за да ни напомнят по тежък начин, че в в България историческото време не помръдва, а българският политически модел по много митологичен начин е заключен в стилистика, фрази и битки, които продължават цяла вечност, че и малко отгоре. Но това е отделна тема. Сега е важно друго -  да разберем какво стана на 25 май. Това е съдбоносната дата на която една голяма част от левите избиратели отказаха да излязат и да гласуват. Няма как повечето от тях да не се чули многократно призивът, че изборите са важни за БСП, че вотът ще бъде разглеждан като вот на доверие на правителството. Целенасоченият отказ от гласуване обаче е изключително важен знак и заради това днес топзадачата на БСП е да разбере какво казаха нейните избиратели. Да повторим отново. Не ГЕРБ победи, а БСП беше наритана от избирателите си.

Наясно съм, че резултатът от едни избори е като постмодерен роман - всеки може да прочете в него каквото си поиска, но левицата днес няма време да се отдава на свръхинтерпретации, а просто трябва да си отвори очите. Левите хора в България наказаха БСП заради безкрайните години на компромиси с идеологията. Българският социалист е човек търпелив, кротък, разсъдлив и световен, но не може да безкрайност да превръща душата си в калкулатор, да изчислява политически баланси и никога да не доживее в обозримо бъдеще осъществяването на поне малка част от левите идеи.

Всъщност днес БСП е жертва на идеологическите анализи отстрани, че партията не била достатъчно модернизирана, че все още трябва да работи върху себе си, за да стане стерилна, обикновена, да се превърне в мъничко бижу върху либералната конструкция на неспирния преход у нас. Всички искаха от БСП да стане социалдемократическа партия, която да преглъща спокойно картините на безобразната приватизация, на разгула на десните икономически умове и на твърденията, че няма никаква икономическа алтернатива. БСП успя и същевременно не успя да стане такава партия. Нейният елит за известно време наистина отиде в посока в която скоро можеха да си стиснат ръцете с Иван Костов и братски да се прегърнат на десния бряг на политическата река, но електоратът, ах този така презиран червен електорат, той никога не се отказа от надеждата си, че е възможна една друга България. Именно този електорат спаси БСП от разрухата. Той търпя всякакви обиди за себе си, как ли не бе наричан, но в един решителен миг на 25 май, прояви характер и показа, че вече истинска левица. Край с компромисчетата и разните други шикалкавения.

И в това всъщност е късчето оптимизъм, което може да бъде открито в един доста депресивен евровот. Хората на левицата заявиха своето желание. Показаха го кристално ясно. Сега е време БСП да демонстрира, че го е разбрала. Ако го покаже, бъдете убедени, всички останали проблеми, ще се окажат незначителни и лесно решими.  

(текст за сайта "ClubZ.bg") 

Тиранията на безчувствените

Украинската армия бомбардира Луганск. Картините от взривената сграда на областната администрация са ужасяващи. Загинаха 8 души, а бяха ранени 28. Гледах клипове на ужасените хора в града. На тях им е най-тежко. Трябва да живеят в държава, която вече ги мрази толкова много, че праща бойни самолети срещу тях. Как да им е лесно? Целият "демократичен" свят се прави, че не вижда това жестоко насилие и гълта като ментово бонбонче тъпанарската версия на властта, че сепаратистите били взривили зенитна ракета в сградата. Точно така. Точно както хората в Одеса (те трябваше да до един да са руснаци, но безпощадните документи посочиха, че са местни) се бяха изпоклали и изгорили сами. Или поне така твърдяха представителите на хунтата.

Вчера пък започна атака с тежка техника срещу Славянск. Това, което в Украйна се нарича армия, а всъщност се състои от фашизирани отряди и чужди наемници, започна да стреля по всичко живо.

Но това очевидно не е новина. Защото не я видях по първите страници на вестниците. Не видях някой в Европа поне да се опита да се трогне. Да поиска разследване. Да настоява истината да бъде изяснена докрай. Европа предпочита да си затваря очите пред това, че в нейния край изниква една държава, която вече тероризира с армия собствените си граждани. Ако това е демокрация, очевидно е описана в някоя книга, която не съм чел.

Вижте колко патетика се изля за Майдана. Представяха го като слънчев връх на недоволството. Европейските политици ходеха да се снимат на площада, та белким някой види в тях частичка от този бунт. Сега всички се правят на слепи за зверствата. Те все едно не съществуват. В този извратен свят на умишлена слепота върви тотална подмяна на стойностите. Либералната българска интелигенция нарича "фашисти" изгорените жертви. Престъпници наричат тези, които се опитват да се борят за живота си. Сепаратисти е обвинението, което получават хората, които не искат да се примирят с военната диктатура.

Удивителна е тази тирания на безчувствеността. Големите журналистически съвести никакви ги няма, за да кажат, че това, което се случва в Украйна в предишни епохи би било гонено с огън. Няма ги разтрепераните интелектуалци да споделят, че са ужасени от размера на масовите убийства. Големите политици предпочитат да спят до дебелите си жени без да вземат отношение по реките от кръв, които се леят в Югоизточна Украйна.

Ужасното е, разбира се, че Европа самичка си отгледа този фашизъм. Дори го милваше по перчемчето и му обещаваше помощ, за да закрепне. Жозе Барозу и Херман ван Ромпой поздравиха официално новия президент на Украйна Петро Порошенко точно в деня в който в Луганск погребваха жертвите. "Днес искаме да изразим увереност, че работейки заедно с правителството на Украйна и с помощта на всеобхватния национален диалог Вие ще можете да осигурите модернизацията на икономиката, а също и провеждането на политически реформи, в това число на конституционно ниво", се казва в обръщението на двамата. Прочетете това изречение докато гледате клиповете от Луганск. То добива демонични краски. Очевидно политически реформи ще означава "изравнете няколко града с земята", очевидно "модернизацията на икономиката" ще рече "отървете се от всички, които не ви искат", а "всеобхватен национален диалог" ще трябва да се превежда: "стреляй на месо".

На фона на масовите убийства медиите насочиха поглед към посещението на Барак Обама в Полша. Там той обяви, че ще поиска от Конгреса 1 милиард долара за засилването на военното присъствие на САЩ в Европа. Американските президенти много си падат по нагласения пиар. Настоящия лидер на Америка дръпна тази реч пред редица американски и полски изстребители. Много ме изкефи, че тази новина мина през българските телевизии като нещо дежурно и никой не се опита да й обърне внимание. Поне някой да се бе опитал да я анализира. Обама не призова насилието да бъде спряно, не се опита да покаже на съюзниците си истината, неее, той реши, че сегашната криза е удобен повод завинаги да увековечи присъствието на американски войници на стария континент. И най-вероятно всички присъстващи там са ръкопляскали. И то силно. Така де - колко му е да покажеш малко пламенна вярност към силните на деня.

Но знаете ли, убеден съм в едно. Един ден когато тази историческа мътилка на позора отмине, никой няма да си спомня дежурните клоуни, които са ръкопляскали. Историята няма да запомни смешните лакеи, които са се правили, че няма насилие или, че демокрацията се състои в стреляне по собствения си народ. Никой няма да помни титлите и званията на господарите на амнезията. В историята ще останат тези хора, които се изправиха срещу куршумите, но поне отстояха своите идеи. Просто винаги е така. Срещу гнусотията на моралния позор винаги изниква неочакваната сила на обикновените хора. Дори и когато целият свят е срещу тях.

Призраците от Реформаторския блок

"Реформаторският блок води активен задгробен живот". Тази реплика на социолога Иво Христов трябва да стане настолно четиво на всеки анализатор, който се опитва на навлезе в дебрите на политическите послания, които този съюз излъчва в пространството, и то въоръжен единствено с логика, хладен разум и реалистична разсъдливост. В света на призраците нищо не е такова, каквото е наистина. В царството на политическите трупове всички вдигат шум, защото очевидно това е единственият начин да се самоубедят, че още дават признаци на живот.

Нека да прегледаме с какво ни заливат реформаторите. В последните два дни от тях чухме няколко неща. Първо -

очертаха катастрофален сценарий

за развитие на икономиката. Според техните експерти кабинетът на Орешарски е направил финансова дупка от 10 милиарда лева в бюджета. Как точно задгробните икономисти са стигнали до това изчисление никой не пита. В света на Реформаторския блок всеки въпрос е вид провокация.

"Всеки българин е задлъжнял с 3 хиляди лева", вие задгробно Мартин Димитров. Икономистът Георги Ганев призрачно добавя, че през следващите месеци няма да има ръст на заплатите, нито нови работни места, но пък щели да се вдигнат цените и лихвите по кредитите. Интересно. Трябва ли да припомним, че подобни апокалиптични прогнози точно същите хора правеха и когато кабинетът на Орешарски увеличаваше социалните помощи миналата година. Дори речникът не е променен. Тогава държавата не фалира, дори напротив. Сега също не се е запътила натам, но очевидно на мъртъвците им е много самотно в тяхното задгробно царство и изключително много държат да направят всички съпричастни към техния душевен мрак.

Още един пример. Четем статия от проф. Калин Янакиев (Черният богослов от жълтите павета) на която "Дневник" са сложили богословското заглавие "Избрани от лукавия", защото очевидно принизено-баналното оригинално заглавие "По повод евроизборите" не е носило достатъчно упокой на душата на Иво Прокопиев. В нея ни се разкрива емоционалното недоумение на костовиста, че хората са гласували за Николай Бареков и за други партии. Тази статия е блестящ израз на най-големия десен парадокс в околната действителност. "Автентично" десните все се изживяват като основна

фабрика за нагнетяване на обществено недоволство

но гласуващите хора никога не ги разпознават като истински носител на бунт. Средностатистическият гласоподавател, оказа се, е по-склонен да гласува дори за Бареков, отколкото да повярва на най-истеричната част от българското общество, че е в състояние да донесе промяна. Очевидно е, че на десницата й липсват инструментите да обясни този парадокс и заради това тя се обръща към богословието, за да го разреши емоционално. В случая проповедникът Янакиев провижда ръката на Сатаната само и само да не направи анализ на истинския проблем на реформаторите. А проблемът е, че те са майстори в създаването на истерия, която преминава границите на нормалното, но са толкова изхабени, че хората реагират протестно и тръгват да търсят всеки друг борец срещу статуквото, само не и старата десница.

Но богословският речник идеално се вписва в обясненията на една формация, която е в състояние да съществува само по нелеп окултен начин. Дори Бойко Борисов, представяте ли си дори Бойко Борисов, изчистен от вицове, лафове и мръснишки шегички, има някакъв план за бъдещето, пък и дори да се върти около безкрайното строителство на магистрала до луната. "Автентичната" десница няма нищо такова. Очевидно призраците са лишени от страстите на живите и заради това могат единствено да вдигат шум.

Десницата не може да съществува в рамките на нормалния живот, тя е в състояние да произвежда единствено крайни послания, които са на два милиметра от абсолютната лудост. Подобно нещо е патент единствено на миниатюрни мегаломани, които си вярват, че цялата истина е събрана в ръцете им. Това напомня на психиката на секта, а не на критичния разум на истински политически създания. Ясно е, че задгробните създания съществуват в мрака, но дали това е разумна причина, те

да произвеждат единствено и само разрушение?

Точно заради това смятам, че последната политическа партия, която трябва да се възмущава от системната поява на чудотворци в нашия живот, е Реформаторският блок. Очакването на чудо е естествена имунна реакция срещу отровната истерия. Душата на един народ не може да живее безкрайно в море от интриги, дясна политика и обещания единствено за "кръв, пот и сълзи". Желанието за чудо винаги взима връх над проповедниците на апокалипсиса. Заради това след всяка обществена истерия политически резултат не отбелязват "автентичните", а новодошлите, които по-добре говорят езика на хората, които по-добре знаят какво хората искат и които са наясно, че призраците имат една-единствена възможност за действие - да плашат хората. Нищо повече. С други думи, Бареков си е пряк резултат от какофонията на РъБъ. Когато създадеш протобульона на вечния хаос, не трябва да се учудваш, че той изгаря първо тебе. 

В задгробния живот не ви ли учат на тези работи?

Как бях евродепутат за 15 минути

Следизборните страсти този път стигнаха до мен по странен начин. Два или три дни след вота телефонът ми започна да звъни и много хора (знайни и незнайни) да ме питат вярно ли събирам преференция, за да стана евродепутат. Само 15 минути по-късно се оказа, че това е слух и невярна информация, но за 15 минути се почувствах отговорен за съдбините на Стария континент и почти усетих нужда да дръпна реч срещу Трансатлантическото споразумение. Така че тези избори ще ги запомня с подобен политически адреналин и няма лесно да потънат в блатото на моята памет. В чест на моето 15-минутно евродепутатство в този текст събирам всичките си статуси от предизборната кампания в която участвах. Мислех си, че ще имам време да се изказвам във ФБ след всяка среща, но кандидатът за депутат, оказа се, е вечно на път, вечно в движение, вечно в разговор и така подборът съвсем не беше драматично дълъг. Така сме ние евродепутатите за кратко – не си пилеем мислите, а цедим думите все едно обсъждаме бюджета на Европейската централна банка....

Бойко Борисов щял да бъде гост на Кеворкян. Отново. Хей, ама тия верно си ходят. Само да не се скарат кой на сутринта трябва да мие кафеварката, хахаха :)))

------------------------------------------------------

Навън е една прекрасна софийска есен. Пълна с точните дози сивота, меланхолия и безднадежност, за да възпали сърцето на отделно взетия интелектуалец с протест към света и същевременно запазила достатъчно благоприличие от време на време да пуска малко светлинка, колкото да не убива напълно вярата в светлото бъдеще, когато цената на крушовата ще е ниска, а пролетариатът доволен :)))

-----------------------------------------------------------

Възкресявам си Туитъра. Почвам да се уча на фискална дисциплина с буквите. Туитър е бил измислен от някой скръндзав неолиберал...:))))

--------------------------------------------------------

"Реформаторският блок води активен задгробен живот". Социологът Иво Христов.

------------------------------------------------------------

Цветанов осъден! Това ми е питието за тази вечер :)))) Наздраве!

------------------------------------------------------------------

Чета прогнозата на някакъв учен, че в условията на пренаселена планета, човечеството щяло да се спаси като наблегне на канибализма. Лелелее, ето сега наистина се мотивирах да отслабна :))))

------------------------------------------------------------

Честито на "умните и красивите". Те вече са герберизираните и фидосизираните! Умилително е да видиш истинският образ на десницата :))

------------------------------------------------------------

Когато минах край едно павилионче за бира установих какъв е кярът от това да не си в ЕП. Ако бях влязъл все щеше да се намери някой жълт журналист да напише заглавие: "Евродепутатин пиянства в Подуяне (снимки) 18+, допълнителни и шокиращи подробности". А да напишат: "Подуянец пиянства на публично място" изобщо не е заглавие. Че каква новина е това? :)))))))

-----------------------------------------------------------

Бях евродепутат за 15 минути. Хареса ми. Сега съм си пак журналист. Още повече ми харесва :))

-----------------------------------------------------

Благодаря ви за хубавите думи! Но изобщо не е сигурно, че влизам. Не знам откъде тръгна тази информация, но никой не е депутат преди ЦИК да го каже. Заради това, моля ви, изчакайте, плийз преди да ми честитите! :)) Но все пак - благодаря за топлите думи. Дори и да не вляза, никога няма да ги забравя

------------------------------------------------------

Другари, благодаря ви за пожеланията. Обаче не знам дали влизам в ЕП. Нека ЦИК да каже и тогава ще черпя. Ще черпя обаче и дори да не влизам, защото цялата тази красива емоция ми дойде като дюшеш :)))

-----------------------------------------------------------------

Понеже виждам, че много измислени герои се опитват да се съизмерват с младата звезда на левицата Момчил Неков, нека да им споделим, че ще се радвам да видя как той им маха от Брюксел. Защото съм убеден, че Момчил ще бъде с пъти по-качествен депутат от някакъв си там Светослав Малинов, където из България се чудят кой точно беше. Електоратът на БСП бил сбъркал видиш ли, треперят гръмогласно "умните и красивите". Пичове, трябва да се замислите какво означава за вас това, че една "грешка" на БСП (при това в ужасна ситуация за партията) е колкото целият ваш резултат...:)))))

------------------------------------------------------

Моят анализ на резултатите от вота (предупреждавам, че съм пристрастен и няма да търпя хейт по нито една от точките):

1. Истинският победител в този вот е ДПС. Не знам кога точно ГЕРБ ще го осъзнаят.

2. БСП загуби драматично. Лично за мен тази загуба е по-тежка от тази през 2009 година. Тогава БСП имаше какво да брани и защитава (резултатите от управлението си), сега можем да браним само сенки на нашите обещания. Това звучи поетично, но е удивително безполезно в реалността.

3. АБВ са тъпи копелета (сори за грубия израз). Ама не са основната причина за нашата загуба. Основната причина, казано по философски, сме си самите ние. На БСП и липсва ляв кипеж, ляв проект, някаква грандиозна цел в бъдещето. Ние съществуваме политически ден за ден, а това е кофти в левите среди. Левият човек се нуждае от мечти. А ние им даваме в най-добрия случай, хммм, експерти.

4. Няма как да не подмина собствената си грешка. Превърнах в център на всичко, което говорих идеята за отстоим БСП като ценност на прехода. Само, че партията сама по себе си е важна, но идеите са по-важни. Аз обаче съм оптимист. Вярвам в собствените си идеи и смятам, че те могат да станат съществена част от вътрешния живот на БСП.

5. Гласуването за ББЦ е тъмна индия за мене. Братче, това или е част от тоталната дебилизация на света или просто аз съм попаднал в алтернативна реалност.

6. Аз няма да отписвам БСП. Това е най-трайната грешка на прехода. Откакто се помня все отписват БСП, а тя все оцелява.

7. Ще си позволя малко хейтърство. Кефя се на РъБъ - дадоха признаци на живот, нооо колко е готино. Тези, които щяха да управляват с малко, но завинаги днес се разтреперват от кеф за това, че видите ли вкарали евродепутат.

И така, да обобщим, не съжалявам, че участвах, тъпо ми е, че загубихме, но все пак животът продължава, а лявото бъдеще на планетата все пак ще се случи. Надявам се.

--------------------------------------------------------

Гледам данните досега (гаднички са), но поне в тях разчитам разбиването на един огромен мит, че видите ли, ниската избирателна активност работела в полза на БСП. Неее, ниският процент на гласуване работи единствено и само за ГЕРБ...Другите разбити митове ще ги калкулирам тази вечер.

----------------------------------------------------------

"Законът е мъртъв, в него няма лично отношение. А руският човек без лично отношение е празна работа". Много култова реплика от филма "12" на Никита Михалков. И само за протокола - всички герои от филма се съгласиха, че това не е непременно добра характеристика :)))

---------------------------------------------------------

Кратко есе за ползата от градския транспорт. Тъкмо, когато денят започна да става напечен като политически дебат по искане за оставка на Мая Манолова като зам-шеф на НС, старият репортер успя да си хване едно раздрънкано "икарусче" по линията 78, за да се прибира в хладните земи подуянски, където подухва евровятър, но бирата е на евразийски цени. Този автобус друсаше все едно ориенталска танцьорка мята гюбеци и шумеше като бормашина в неделя сутрин. Така изтървах земетресението напълно. Нито го усетих, нито се уплаших, дори придремвах блажено в жегата като философ в ранен следобед. Едва след като слязох от автобуса видях разтревожени маси от хора, които обсъждаха проблема изплашено и схванах, че съм изтървал събитието на месеца. Ето как общественият транспорт работи в полза на човека :))))))

-------------------------------------------------------

И така - свърши един емоционален месец за мен. Благодаря на всички, които изслушаха моите теории за света. Благодаря на всички, които ми задаваха тежки въпроси и изискваха от мен безкомпромисни отговори. Благодаря на всички млади хора, които ми пожелаваха кураж и благодаря на онази моя читателка от Лом, която ме разстреля с въпроса защо в текстовете си говоря толкова много за блондинки. Беше права да пита жената - един месец на път ме научи на демократизъм. Никога няма да спра да бъда признателен на всички хора с които се запознах и на цялото това усещане за общност, което може да бъде и много радостно. Когато си обиколил толкова много места, когато си напълнил телефона си с номера на хора, тогава да ви кажа наистина е важно да спечелиш, но дори и това да не стане, нима има значение - че ти вече си победител. Благодаря много! :))

----------------------------------------------

Покрай стихотворението "Кино" на Вапцаров, което днес се падна на матурите, се замислих, че това е първият опит в българската литература някой да се противопостави на холивудската естетика. Замислям се сега, че Вапцаров има уникални сетива на интелектуалец, защото вероятно първи в тази страна се е усетил, че през розовата напудреност на отделен филм, може да се прокрадва идеология за вечна непроменяемост на живота. Май това е в основата на неговия културен протест. Вапцаров е уникален, защото не приема светът разказан като приказка за идиоти. Не може да приеме естестика, която трябва да го примири с ежедневието. Много преди Наоми Клайн той е разбрал, че визуалните образи могат да бъдат вид политическа репресия. Особено, когато ги сравниш с реалността. Изпитвам известна гордост, че българин е един от първите, който е проумял ехидната налудничавост на консуматорската епоха и много преди тя реално да дойде, той я е отрекъл с толкова силни думи...

-----------------------------------------------------

Офф, самопризнание: днес леко се развилнях. Може да съм призовал перничани да праснат един пернишки винкел върху господарите на разрухата. Сега гледам как по "Референдум" се пени Андрей Ковачев (най-обичам борците с комунизма, когато комунизмът го няма) и май съжалявам, че не призовах за това да стоварят цялата пернишка стомана върху ГЕРБ...:)))))

-----------------------------------------------------

Когато Бойко заговори за "боцкане" винаги се чудя дали пък най-накрая не е решил да прави самопризнания за наркотиците... Така де - не мога да спра да вярвам в доброто у хората.

------------------------------------------------------

Вече изучих подробно нощните магистрали на България. Мястото, където няма коли, а далечината е пълна със светлинки все едно градовете приличат на ято от светулки, които тихо придремват в дъждовната нощ...Простете ми този миг на поезия. След четири плътни дни на разговори за тежка политика, душата на пътешественика се нуждае от поне 30 секунди за романтика, за да може да издържи тежкото бреме на пътищата. Да, победата ще бъде за нас. Това последното може да го разбирате и като поезия и като политика :))

----------------------------------------------------------

Чета някакво писмо на Иво Прокопиев до Станишев, което може да обобщим със заглавието: "И олигарсите също плачат". Всеки богаташ в България се изкарва борец за "истинска свобода" в момента в който го уличат, че всъщност заговорничи задкулисно, за да задоволи икономическите си интереси. От романите на Дан Браун съм наясно, че борецът за морал накрая винаги се оказва злодея в сюжета. Да, неприятно е някой да ти чете мейла. Но пък не си спомням Прокопиев да е организирал протест, когато някой разби пощите на леви депутати. Мъчно е да си олигарх, който умишлено е ампутирал своята памет...

---------------------------------------------------------

Пеньо Пенев беше казал, че човекът е човек, когато е на път. Сега да ви издам няколко неща от кухнята. Класикът добре го е рекъл, но не е обрисувал пълната картина. Човекът на път почти няма време да следи новините. Човекът на път трябва да има мнение по всеки въпрос във вселената. На човека на път постоянно му се пикае и най-важното - човекът на път понякога замръква в такива кътчета на вселената, че му се иска да е поет да ги опише. Днес от върха на близката планина хвърлих поглед към кърджалийските села. Ще ме прощава Тоскана, ама този пейзаж ми беше по-близък...:)))) Кобзон можеше още една песен да изпее в тяхна чест :))

----------------------------------------------------

Казвам ви честно - през краткия си ФБ-живот почти не съм блокирал хора. Сега блокирах един кукундел - Огнян Боюклиев, който си е въобразил, че е говорител на небесната истина за това кой е истински левичар и кой не. Търпях цяла година обидите му, воден от илюзията, че може би здравият разум ще се събуди в него, но после реших, че няма смисъл да се спори с тролове. Само ще се опитам да се мотивирам - кой може да бъде наречен истински левичар - този, който отива да слуша хората и да се среща с тях или този, чиято основна мисия е да троли под статуси. Въпроси, въпроси...А и да не оставаме на тази неприятна тема. Видяхте ли активността на гласуването в Луганска област, а и в Славянск. Това е истинският майдан, май френдс от десницата...:))))

-----------------------------------------------------------

Цял ден се надбягвахме с дъжда по пътя за Варна. От гледна точка на беглеца от водните капки България никак не е малка държава - от единия до другия край има разстояние в което можеш да попаднеш на пет различни дъждове. Заради това се срещах с обществеността във Варна с революционно настроение. Споделих им, че е един друг свят е възможен. Намекнах, но само намекнах, че няма да сме никаква левица, ако не национализираме блондинките. Идеите ми срещнаха отклик. Това няма как да не ме радва :)))

-------------------------------------------------------

Пътешествие през нощна България. Градовете се виждат в далечината като непознати съзвездия, големите камиони фучат по магистралата като извънземни обекти и на два пъти щяхме да прегазим нощни зайци, които се мотаеха по пътя, попаднали в трафика кой ги знае как. Помислих си, че в картината на заека, попаднал на магистрала има нещо политическо, ама си казах, че това е странично следствие от многото път... После задрямах. Без политика.

---------------------------------------------------------

Гледам парада и се кефя. И си мисля какво ли им е десните секторчета сега - сигурно се чудят в коя миша дупка да се скрият...

-------------------------------------------------

Крайдунавските градове имат особена поезия в тях. Ветровете са едни такива, по-чуждестранни (не смея да кажа евразийски, че ще ме погне милицията на мисълта), изобщо когато човек обикаля из България среща такива разнообразни кътчета, че няма как да не се изпълниш с богословско възмущение, че не са ти отпуснати поне три живота и още един бонус, за да опознаеш всичко и да го изживееш. Така. Това беше минутката за поезия. Благодаря за вниманието :))))