Стихотворението
"Кино" на Никола Вапцаров, което се падна на матурата на
гимназистите, май изненада доста неприятно повечето от тях. Нещо повече - чуха
се някакви странни възклицания, че произведението било много лошо, изобщо не
било представително за Вапцаров, а някакви дами от сектата на последните
костовисти дори го обявиха за "хейтърско". Според тяхната версия
Вапцаров се бил проявявал като мърморко, изобщо като някакъв културен задръстеняк,
който не е бил в състояние да оцени цялата хепиендова прелест на
нововъзникващата холивудска естетика. Именно ученическо-родителските страсти
обаче разкриха един отдавнашен политически проблем, който от началото на
прехода е като пирон забит в телесата на нашата страна. А именно - България има
огромен проблем със своята история, защото бе направен опит една грандиозна
част от нея да бъде изхвърлена на боклука, а с такава обществена празнина нито
едно общество не е в състояние да функционира нормално. Това е все едно да имаш
дупка в черепа, а да твърдиш, че си съвсем наред.
Вапцаров е
култово име в нашата поезия и литература, но истината е, че училищата имат
проблем с него. Как да преподаваш едно творчество, което така неразривно е
свързано с политическите реалности? Повечето учители предпочитат да не се
занимават със запълването на тази дупка, защото иначе трябва да обяснят на
учениците и какво е било времето тогава, срещу какво и в името на какво се
борил Вапцаров. Да не говорим, че от днешна гледна точка в поезията му е пълна
с отрицание на съвременните лъжи. "Един е лозунгът: "Терорът долу,
съюз със СССР!", казва поетът. Как да обясниш на младото поколение откъде
се взима този терор, когато днес се твърди, че България е била една
процъфтяваща държава с доволно население, кротки граждани и надебеляващи
селяни, които са живеели в идилична обществена хармония. Странно е, но днес
именно поезията от миналото звучи като най-голямото дисиденство, защото проваля
и унищожава удобните клишета за минало, насадени не от порив към истина, а от
някакво желание за постпреходно политическо инженерство. В този смисъл България
има своята вина пред Вапцаров, защото днес расте поколение, което не е в
състояние да разбере докрай разтърсващата сила на неговата поезия, вечният вик
на протеста му и ослепителната енергия на непресъхващия му оптимизъм. Интересно
е, но именно "Кино" е едно от стихотворенията за които винаги съм
мислел, че е изцяло в противоречие с културата на днешния ден и заради това е
повече от знак на съдбата, че именно то се падна на гимназистите.
Помислете
си само - в това стихотворение за първи път някой в българската литература
прави опит да се противопостави на холивудската естетика. Не напразно основният
протест в "Кино" е срещу опитът на хората да се представи една
зализана реалност, изчистена от проблеми и битки и сведена единствено до розов
сън за някакъв невъзможен живот. Оказва се, че интелектуалните и политически
сетива на Вапцаров наистина са изпреварили времето си, защото той първи в
България разбира, че през розовата напудреност на отделен филм, може да се
прокрадва идеология за вечна непроменяемост на живота.
Това е свръхбитката на левицата, която е
актуална и до днес. Защото в политическите пространства винаги е имало кипящ
двубой, но Вапцаров е един от първите, които виждат заплахата в една културна
хегемония, която чрез образи иска да закрепи своята власт над съзнанията на
хората.
Образът на
"един размазан Джон целува сластно Грета" не е обикновена картина на
любов, а опит целият живот да бъда разказан като идилия. А именно срещу тази
спусната насила идилия е цялата поезия на Вапцаров. Заради това в
"История" той описва стиховете си като нещо, което не диша парфюмен
аромат. Той се бори с несправедливостта не само в полето на политиката, но и в
полето на естетиката и заради това изгражда своя поетичен свят невисокопарен,
обикновен, истински. Просто Вапцаров е схванал своята битка не конкретно срещу
властта в България тогава, а като битка за нов поглед за целия свят. И поради
тази причина той упорито не иска да приеме естетика, която да го примирява с
ежедневието или да му внушава розови образи за живота. Това е свръхбитка за
справедливост и поради тази причина Вапцаров може да бъде разглеждан като един
от малкото морални компаси в нашата литература, защото при него живот и
творчество се сливат по уникален начин, за да тържествуват много след
физическия край на поета.
Днес обаче
ние живеем в овещественият холивудски блян. Свръхрепресия на образите на успеха
и култура, която се опитва да ни внуши, че фиксирането в социалната
несправедливост е някакъв емоционален дефект на отделния индивид. А България
стана особена жертва на този процес. В името на тази напудрена естетика и в
опита да отречем напълно миналото, ние стигнахме до недозирана екзекуция на
историческия смисъл у нас. И това е проблем, който е отвъд изборите, отвъд
ежедневните политически събития, отвъд картината на истеричната парламентарна
демокрация, която осъществихме като проект у нас.
И точно,
защото нямаме отговори за миналото, стихотворение като "Кино" звучи
като нещо написано за друг свят и изглежда на пророците на статуквото хейтърско
и ненормално. Разбира се, мечтата на Вапцаров за една различна страна,
технологична, индустриална и просперираща остава актуална. Проблемът е, че
можем да четем целия преход като умишлен поход срещу нашата собствена
идеалистична литература. "А моят народ работи, умира, както в дълбоката
бронзова ера", казва Вапцаров. Само който не е обикалял из България днес
не е видял, че времето се е върнало все едно в този поетичен образ - разрушени
предприятия, безлюдни индустриални зони, села без лекарска помощ, опустяващи
градове, цели региони, които са белязани зловещо от бедността.
Анализът на
Вапцаровата поезия вероятно звучи странно в седмицата на евроизборите, когато
стана ясно, че ГЕРБ се е откъснал напред като партия в резултатите. Всички
видяхме в нощта на вота самодоволната истерия на Бойко Борисов, който обяви, че
е време за предсрочни избори и, че партията му ги била извоювала. Само че
глобално погледното това също е част от диктатурата на образите, от тиранията
на идеята, че светът не търпи промяна. Да, левицата яко се издъни, но това е
издънка на отделната партия, а не на самата идея, че нещата не могат да
продължават така. Но ние сме в поствапцаров свят, където основите на битието се
определят единствено от медийните фрази, дежурните пресконференции и анализите,
които се бият в опита си да опишат нищото. Защото на фона на огромните проблеми
на страната политическите дебати като правило се водят само за незначителни
подробности, за някакви щрихи от пейзажа, но никога не достигат до главното и
важното. Това е триумф на холивудската патетика на българска почва. И
политиката у нас е пленник на тази идея, а съответно и целият електорат.
Въпреки, че партията на негласуващите пак излезе на първо място, тези, които
гласуват го правят с идеята, че хепиендът е възможен, въпреки, че светът в
който съществуват е пренаселен от мошеници. Политическият спринт на ГЕРБ през
2014 година не доказва тяхната сила, а доказва колко е мощно статуквото на
безвремието.
Защото най-голямата партия не се показва като формация на
промяната, а като партийна структура на едно свръхголямо его. ГЕРБ са
"сладострастната лига", която трябва да ни продаде фактът, че
промяната няма да дойде сега, а най-вероятно и никога и това трябва да радва
колективно широките народни маси. Точно заради това Вапцаров не трябва да бъде
забравян. Той е онова хапче срещу амнезията, което сме пропуснали да взимаме в
дългата липса на памет на прехода. Днес ни предлагат реалност като холивудски
филм, всяка партийна програма прилича на сценарий за романтична комедия, но
всички хора подсъзнателно осъзнават нередността на един такъв свят и, че нещата
могат да стоят по друг начин. Само че това никога не е попречило на електората
да гласува самоубийствено. Хората просто са загубили политически ориентири и са
готови да гласуват вот на образите, които постоянно бълват лъжи. Това е
големият проблем, когато трябва да се прави анализ на избори в България. Защото
е пределно ясно, че никой не гласува с разум, а всеки гласува воден от неясна
комбинация от хормонални емоции и тъмни страсти.
Междувременно
обаче в България нищо не се променя. Страната живее от политическа драма до политическа
драма, но това не развива битието, а просто лъжовно го кара да си мисли, че
живее някакъв вътрешен живот. Десните не са десни, левите не са леви,
националистите не са националисти - това е някакъв психарски свят на подменени
стойности и именно в такъв свят е възможно една от най-провалените партии на
прехода да продължава да печели избори.
Страхувам
се, че ние наистина живеем в осъществения свят на стихотворението
"Кино". В него всички лъжовни стойности са придобили статут на истина
и най-тъжното е, че няма нито един човек, който може да се провикне и да
попита: "Къде съм аз? Кажете!". Изводите са парадоксални - България
има проблем не само с миналото, но и с настоящето. Заради това очаквам
резултатите от всички избори в следващите поне 10 години да потвърждават това,
че ние живеем в картонен свят, който не може да излезе от състоянието на
измислица.
Но стига
толкова с депресията. Когато изненадата от евроизборите попремина, както и
неприятното усещане от това, че цяло едно поколение се опита да ненавижда
"Кино", се замислих кое е онова универсално качество на поезията на
Вапцаров, което я прави витална и до днес. Не е социалната критика, не е дори и
политическата емоционалност. Вапцаров е велик заради дързостта да мечтае дори в
най-мрачните дни на страната. Ние сме народ в който мечтателите винаги са били
кът и заради това трябва да ценим всеки един представител на този изчезващ вид.
"В мечтите няма цензура", пише Вапцаров и когато човек прочете едно
такова изящно изречение може да си позволи за пет минути да забрави цялата
нелепост на околния свят и да помечтае за времето, когато измислените образи
веднъж завинаги ще бъдат изчистени и човек ще може да диша с пълни гърди
неочакваната свобода, която е дошла завинаги.
Май заради
това не си струва човек да е песимист.
No comments:
Post a Comment