Шизофреник ли е писал позицията на Външно за Сирия?

Мислех си, че Росен Плевнелиев е историческото и политическото дъно на българската история. След това видях позицията на Външно министерство за американските удари в Сирия и осъзнах, че прочутия израз на Юрий Борисов "дъното е само философска категория" е абсолютната истина Тоест дъно няма. Историята може да бъде процес на безкрайно пропадане в сенките. Дъното в този случай е вид надежда. Но неосъществима такава. Дъно наистина няма. И Ради Найденов и творението на неговия екип го доказват по безспорен начин. Те са съчинили нещо, което можем да разглеждаме като апотеоз на лакейската мисъл, слугински политически екстаз на безумието. Четях и се срамувах. Не е нормално България отново и отново да се дави в едно и също блато, а някои даже да изпитват наслаждение от това.

Нека първо да споделя нещо. Позицията е изградена върху едно чудовищно противоречие. То е толкова голямо и очевидно, че се зачудих как изобщо подобен текст е бил пуснат за публичен живот.

Във втория абзац първото изречение гласи следното:

"В допълнение към изразената на 6 април от МВнР позиция, подчертаваме, че България приема въздушните удари на въоръжените сили на САЩ по летище на сирийските ВВС като част от усилията за решаване на проблема с химическите оръжия в Сирия, чието използване категорично трябва да бъде прекратено".

Значи така - бомбардировките са висш начин за правосъдие. Величествено. Стреляме по Асад, защото тази гадина е използвала химически оръжия, за да тормози собствената си държава. Понеже ракетите бяха пуснати по военното летище Шайрат, което се държи от силите на правителството. Значи Асад е с презумция за виновност.

След това обаче от упор ни застрелва следващото твърдение на Външно:

"Още веднъж подчертаваме необходимостта от възможно най-бързо разкриване и наказване на виновниците за варварския акт, извършен на 4 април т.г. в град Хан Шейхун".

Момент. 

Какво?

Значи не знаем кой е и трябва да се установи, но въпреки това праскаме бомбите със самочувствието на световен жандарм? Така ли ще се осъществява справедливостта оттук-нататък - бомбардираме, а след това питаме кой е. Това ли ще е новата норма на международните отношения. Външно хем приветства ударите срещу Асад, хем казва, че не е ясно кой е извършителят на злодеянието. Тоест нашата дипломация подпечатва едно пълно лицемерие. Съучаства в една огромна подлост. Одобрява използването на сила, което вероятно е било направено, за се потушат американски вътрешнополитически напрежения.

Вероятно халюцинирам, но една нормална позиция на нашето министерство можеше да гласи, че действията на Тръмп са в пряко противоречие с всичките му въшнополитически заявки в предизборната му кампания, а и като президент. Че Америка си позволява да извършва действия, които иначе много, ама много не одобрява, ако бъдат сторени от друга държава. Че използването на сила по този начин не само не води към успокояване на обстановката, но показва грубо незачитане на утвърдени световни норми. Но няма да дочакам нищо подобно.

А най-накрая следва изречение, което ми разби сърцето:

"България подкрепя всички международни усилия, насочени към постигането на мир и намиране на политическо решение в Сирия".

Сигурно полудявам. Две изречения по-горе горещо се приветстват военни действия и удари, а след това изведнъж се изпада в лиричен пацифизъм. Тази позиция или е писана от шизофреник в който се борят три личности или продукт на пълно умопомрачение. България одобрява бомбардировките и мира едновременно. Величествено. Направо да настръхне човек.

Не ми е ясно колко време е било мъдрувано по тази позиция, но за мен тя е политически, а дипломатически нищожна. В нея се прави заявка за вечно лакейство, но по никакъв начин не е изразена автентична национална позиция. Не ми е ясно откъде-накъде Външно министерство се изявява като говорител на България, при условие, че текстът им би бил отхвърлен с презрение и възмущение от 90 процента от този народ.

И дайте да си кажем честно нещо.

Американците не са много добри в осигуряването на доказателства за оръжия за масово поразяване. През 2003 година година Колин Пауъл дръпна една предълга реч в ООН, която бе придружена от сателитни снимки и някакви прахчета в колби. Идеята на изказването беше, че американското разузнаване разполага с "неопровержими доказателства", че Ирак има оръжия за масово поразяване. Въз основа на тези данни САЩ окупира Ирак, но така и не намери ОМП. Издирваха ги с години, ама удариха на камък. Всичко се оказа една огромна лъжа. Грандиозна измама. 13 години по-късно Пауъл нарече това свое изказване "голям провал на разузнаването". Не съм далеч, че данните от разследването пак ще докажат същото и за Сирия. Още отсега настръхвам каква ли позиция ще извади тогава нашето Външно.

Дъно няма.

Тоест очакванията са ми големи...

Медийният фюрер и неговите есесовци избраха парите

Отдавна не си причинявам гледането на Слави Трифонов. Жал ми е за всички мозъчни клетки, които човешкото създание губи докато слуша брадати вицове и нелепи политически тиради. Дори се чудя как така никой не е сезирал някой от тайните отдели на ДАНС за масов геноцид на интелектуален потенциал, извършван със систематична жестокост всяка вечер от екрана на бТВ. В коя друга страна, кажете ми, за шоу би минавало сбирка на чичковци с черни костюми, които гледат лошо, ръмжат мелодраматично и все навикват за нещо зрителите. Това прилича по-скоро на черна меса, но не и за нещо, което да служи за забавление, душевна отмора след поредния ден в който електоралната единица е късала нервите си заради ниска заплата, липса на перспектива, кофти шеф, подтискаща атмосфера, отчайващото усещане за безвремие и поредното интервю за митичното дясно обединение. Близо две години обаче не само бТВ, но и цялата държава търпя Слави Трифонов да се прави на медиен фюрер и да оформя в главата си някаква идея за бъдещо участие в политиката. Този план беше систематичен и истеричен. Всяка вечер, отново и отново, лошогледащите чичковци стенеха за това колко лошо е положението в държавата и как само митичният референдум ще оправи нещата. Мина се през организацията на концерт на "Орлов мост", където Трифонов получи правото да забавлява оттегчени тийнейджърки и да се изживява като спасител на нацията. Но след референдума схемата зацикли. Тя се спаружи като мазна баничка, оставена на слънце. Енергията на популизма изхърка предсмъртно и забуча в безвремието. За нейното съживяване на помогнаха нито кряканията на Тошко, звездата на сценаристите, които се опита да вдига гири на правната комисия в предишния парламент, нито неговата палава сиеста пред законотворците, очевидно знак, че гордия телевизионен ум не признава условностите на етикета и доброто поведение, особено, ако е прекалил с бирите (предполагаме, че са бирите) предната вечер. Заплахите за окупация на парламента и за вдигането на народния гняв също не помогнаха за съживяване на каузата. Трифонов заприлича на търговец, който е продал на суперевтина цена възможно най-луксозната си стока. Не помогна и самоназначаването му за говорител на целия български народ, макар, че само една малка част от него всъщност подкрепи каузата му. Изобщо розовият балон на телевизионния популизъм започна да се спихва и заради това медийният фюрер и неговите есесовци отчаяно се нуждаеха от допълнителен пърформанс, за да напомнят за своето съществуване.

Само така можем да си обясним аферата със спряното предаване на Слави Трифонов. Според мен екипът на Дългия най-вероятно е знаел, че ще се стигне дотук, дори това е бил търсеният ефект. Вижте го - Светецът, който стана жертва на цензура. Недооцененият Спасител. Новият телевизионен Христос, който търговците се опитват да прокудят и да му затворят устата. Супергероят на мажоритарния вот. Или поне са подозирали, че ще има напрежение, скандал, идеалната територия за осъществяване на поредния медиен тероризъм по връщането на вниманието към омаломощената фабрика за стари вицове. Реакцията на бТВ обаче макар и закъсняла вероятно е била по-жестока отколкото идеологическият център на чичковците е очаквал. Защото предаването напълно бе свалено от ефир, а на зрителите бе пуснат запис от стара проява. И точно тук нещо в образа на Трифонов започна да се пропуква. Нали знаете как би трябвало да действа автентичният герой, класическият войвода, който воюва срещу политически душмани и парламентарни поробители - плюе в лицата на началниците и казва, че е дотук. Че няма да търпи да му се месят във възвишените идеи и лиричните идеали и, че махва за сбогом на грубия телевизионен свят. Това е романтичната идея за героя по принцип. Между парите и истината, той трябва задължително да избере истината. Защото тя е ценната величана, тя носи автентичната подкрепа, тя е единственият възможен морален ресурс, който задава ориентира в този студен и жесток свят.

Слави Трифонов избра парите. Избра договорът си. Казвам това крайно, за да не се подвеждате в слушането на романтичните стонове за цензура. Срещу цензурата се протестира не с мрънкане, а с реални бунтовни действия. И заради това реших да прежеля част от мозъчните си клетки, които и без това не са кой знае колко много, и си пуснах предаването на Слави в деня след Вартоломеевата нощ на цензурата. Очаквах страст, очаквах революция, а получих един притихнал комедиант, който само повърхностно се заяжда с началниците. И тук не се шегувам - не харесвам стилистиката на Трифонов, но наистина смятах, че той като артист ще усети, че именно тези моменти правят истинското кръщене на бунтовника. Съдебните сесии по черни костюми са само театър, действията са тези, които оставят в историята. Никой не е запомнен чрез участието си в шоу, историческите личности получават признание чрез съпротивата си или чрез конкретни действия. Във вечерта в която пожертвах мозъчните си клетки, жертвата се оказа абсолютно напразна. Изведнъж шоуто рязко се върна към комедийния си формат. Припомних си някои добри моменти от миналото. Но нали не заради това се бях присъединил към стресираните телевизионни зрители. Поразително беше да се види един човек, който се е примирил и приел да го наритат. Което не означава, че клетвите, стенанията и телевизионните проповеди ще спрат, напротив - те ще се усилят до френетично кресчендо. Но в нощта след спряното предаване стана ясно колко струва Слави като политически материал. Човекът избра сигурното пред това да гони дивото в градската джунгла, но с това действия той обезсмисли всички заклинания, всички клетви и уверения. Слави се превърна в поредната болонка на бТВ. И заради това ми е чудно как ли смята да организира всенародни протести, защото чухме и такива закани от него. Как щял да събере хиляди пред парламента, защото тв-проповедника се изживява и като законодател на дневния ред. Ама, ако му скръцнат със зъби от телевизията, тогава какво? Ще се прибере вкъщи по живо, по здраво? Съдейки по наведеният му гръбнак пред началниците, парите и договора, най-вероятно точно това ще се случи. И протестиращите, които са се вързали на медийната аура и опиум ще трябва сами да се оправят. Водачът им просто доказа, че няма гръбнак за реален бунт. Че не го бива в отстояването на територия, точно в миговете в които затрещят гръмотевиците и заплатата му бъде поставена под риск.

"Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш", казваше героят на Николай Хайтов от "Мъжки времена". Почти съм сигурен защо се сетих за този разказ, когато гледах Слави Трифонов за първи път след толкова години. В него се разкрива много интересен сюжет - главният герой помага в краденето на булка за свой съселяни. Но жената се оказва ербап, смела, "жена та артисва", както казва самия Хайтов, а този който я иска за съпруга е слабоволев лигльо. И няма как да се получи химията между тях. В крайна сметка жената бяга и не се връща. А разказвачът си спомня цял живот след това за нея. Тъжно е, но Трифонов напомня за лигльото. Много претенции, много мускули пред камера, много напомпване, но в решителните мигове никакъв го няма. И булката избяга през реката. А това той тепърва ще го разбира. Защото да се правиш на народен водач изисква качества, изисква гръбнак, изисква морална сила. Изисква, както се казва, поне икономическия си комфорт да изоставиш. А Слави избра добрия живот, а бунтът му се сведе до кратки шегички. Останалото е просто трагедия. 

От хайтовски мащаб.

БСП загуби изборите, но запази надеждата

Българската левица има опит в това да съществува в парадоксални емоционални състояния. Тя може да бъде свръхпрегрята в миговете на ентусиазъм и садистично-депресивна, когато бурята на проблемите се развихри като неочаквано торнадо. Това е едно постоянно политическо пътешествие от височини към пропасти, без някакво средно положение. Когато БСП тръгва да се изкачва, нейните противници започват да тракат със зъби и с треперещи устни да халюцинират отмяната на демокрацията и повторното отваряне на лагера в Белене. А в обратния вариант, същите, ама абсолютно същите хора предричат скорошно погребение и бърза, но мъчителна смърт. Никакво средно положение. Това обаче вероятно е добър признак. Мразена или обичана, левицата не е в състояние да остави никого равнодушен, което е знак за живот. На другия полюс е автентичното дясно - то вече е единствено повод за виц. А в политиката пристъпът за смях боли повече от некролога. Към покойниците хората се отнасят с уважение. Виж психарите никой не може да ги трае.

Ето защо в този текст ще си позволим удоволствието да не се придържаме към емоционалните травми на левицата и да не се заплитаме в тресавището на вечното черногледство, а ще се опитаме да предложим един трезв и реалистичен поглед към случилото се. Защото ще е политическо късогледство левицата да не оцени и позитивните неща, които постигна на тези избори. Все пак от 38 депутати да скочиш на 80 не може да бъде наречено поражение. Привличането на около 1 милион избиратели, след като си бил на два пъти по-ниски нива, също не може да бъде вкарано в графата "разтърсваща загуба". Време е БСП да се научи да прави анализи, които се опират на обективните факти, а не единствено на сапунените страсти на ежедневието. Защото, ако човек чете анализите на "обективните" анализатори ще има усещането, че левицата се издънила с гръм и трясък на този вот. Това е целенасочена интрига. За да могат да съставят кабинет в една почти безизходна ситуация, ГЕРБ се нуждаят от някакъв допинг, от външен стимулант, за да ги накара да се почувстват победители. И понеже резултатите не дават повод за радост, тогава се прибягва до свръхпоетични интерпретации, за да има Бойко Борисов повод да възстанови накърненото си самочувствие.

Ето защо аз няма да се придържам към депресията. Ще се опитам да покажа кои са добрите неща, които БСП постигна в тази кампания.

На първо място - БСП успешно доразви ефектът от победата на Румен Радев на президентските избори. Независимо от предизборния патос, в левицата ясно осъзнаваха, че резултатът от едните избори съвсем не означава автоматична победа на други. Но все пак левицата успя да "открадне" част от външния електорат, който я подкрепи за държавен глава. Което доказва, че победата на Радев не е била инцидент, или някаква случайност, а напипването на верния път за излизане от политическата криза. При това този резултат бе развит напук на злостната медийна среда, която всячески се опитваше да докаже, че БСП няма нищо общо с успеха на президентските избори, въпреки, че тя намери и издигна генерала. Левицата успешно победи на това бойно поле.

От края на 2014 година насам БСП много успешно удържа и друг фронт - да не се поддава на изкушението за коалиция с ГЕРБ. Михаил Миков отказа участие на левицата във втория кабинет на Бойко Борисов, а Корнелия Нинова остро обяви, че всякакви нови взаимодействия са напълно изключени. А натиск за широка коалиция има от всички страни. Анализатори по медиите от сутрин до вечер обявяват това за спасителен вариант. Знайни и незнайни специалисти се упражняват по темата с идеята, че съюз между БСП и ГЕРБ щял да бъде ключов за стабилността на страната. Отдален е въпросът, че Бойко Борисов 2 във всичките му управленски измерения превърна думата "стабилност" в цинизъм. И не на последно място - от ЕНП, а и от ПЕС се опитват да подготвят почвата за подобен вариант. Което е много странно. Дори в европейски мащаб левицата се отказа от редовната си коалиция с десницата, но това очевидно не пречи да предписват подобно лекарство на България. Или не по точно лекарство, а отрова. Защото подобно действие ще унищожи всички здравословни политически разграничения и ще подейства на България като спазъм. Няма как две толкова различни партии като БСП и ГЕРБ да влязат в коалиция без това да има ефектът на земетресение. 

Нещо повече - основен успех на Нинова като лидер е, че тя превърна левицата в единствената алтернатива на ГЕРБ. Това стана чрез непримиримо парламентарно поведение и остри атака срещу провалите на предишния кабинет. Именно това възраждане на БСП като единствена алтернатива и излизането от задгробния живот доведоха до избора на Румен Радев за президент. Излизайки от комата БСП разбра, че трябва да се научи да чува какво искат хората и да стане техен глас и изразител. Всичко останало щеше да бъде влизане за постоянно в затвора на самооправданията и вечните извинения за стоенето на едноцифрови проценти на влияние.

И заради това е време да направим втория позитивен за БСП извод от изборите - близо милион българи припознаха левицата като изразител на политическата алтернатива в страната. 400 хиляди от тях принципно не принадлежат към БСП. Те са подали своя глас, защото искат Бойко Борисов да бъде свален, а двете му управления безмилостно ревизирани. Това е бройка, която може само да се увеличава, ако БСП не прави гафове, идейни компромиси, крачки встрани или не се забърка в парламентарни схеми за сътрудничество. Всъщност бройката на хората, които са подкрепили левицата в името на отстраняването на Борисов е бил един от надгробните камъни на останалото извън парламента дясно. Натрупаните в последните две години огромни грешки, лъжите, измамите и коалициите с Бойко Борисов ги превърнаха в нищожна политическа величина. А последен изстрел в челото им стана опитът да се върнат в предизборния мач като се заядат с репликата на Нинова за това какво ни отне демокрацията. Всъщност това ги вписа в отбора на Борисов отново и съответно още гневни гласоподаватели са отказали да пуснат бюлетина за тях.

Не приемам и самораздиращите анализи на които е способна левицата в този момент. Защото поетият път е правилен. Ако не беше БСП нямаше да има 80 депутати днес, а много по-малко. Просто върху БСП още тежат отровите от виновното минало и всъщност левицата има върху какво да работи в своя собствен образ. Идеята за радикална промяна трябва да е подплатена с автентични идеи и лица, защото в противен случай се превръща в поредния балон. И обясненията, че хората се били подплашили от радикалното говорене на БСП сигурно могат да минат в някоя детска градина. Ако е имало колебания в избирателите то те със сигурност са били дали партията може наистина да бъде на висотата на своето радикално говорене. Именно тук ходът с привличането на нови лица с ненакърнен авторитет като Иво Христов, Елена Йончева, Тома Томов се оказа спасителен и верен. Но този критерий трябва да важи и за партийните лица, защото в противен случай усещането за дисбаланс остава да тежи като скала върху всички усилия.

Трето - бързата победа можеше моментално да порази БСП. Не ме разбирайте погрешно - второто място е болезнено. БСП трябваше да победи, защото вотът е състезание от което историята запомня само победителят. Не може да има оправдания за второто място. Но от друга страна съзнавам колко много нерешени проблеми има БСП - например структурите са в окаяно състояние и то до степен, че да не могат да произвеждат ясни послания, а какво да говорим за политика. Нинова даде мощна заявка за промяна с промените в устава, но големият труд всъщност предстои. Защото битката бе спечелена на национално ниво, докато на местно ще има упорита съпротива. Ако БСП беше победила с малко щеше да е болезнено да се гледа. Партията трудно щеше да отдели енергия да управлява държавата и да се бори със самата себе си.

Много е важно и БСП да не позволява да я затварят в измисленото клише "антиевропейска". Защото по време на кампанията левицата налучка нещо, което хората хареса - проявата на характер. Сблъсъкът на Корнелия Нинова с президента на ЕНП Антонио Лопез, който се опита изключително грубо и арогантно да се намеси в изборите, срещна само одобрение, защото хората жадуваха някой политик да покаже, че българските интереси са в центъра на неговата дейност. "Антиевропейското" идва, за да може електоратът да бъде стресиран, както и всички партии, които се опитат да покажат гръбнак, защото това ще унищожи почвата на местните грантови паразити, които са се самоназначили като говорители на Брюксел. Ако БСП намери енергията да остана непоклатима и да доразвие тези свои успехи, то на следващите избори тя ще бъде сигурен победител. Защото антикомунистическите клишета и паранои фалираха. А още отсега мога да прогнозирам, че всякави варианти на ГЕРБ за управление ще бъдат като политически буламач със същата трайност и успех. Тоест изборите през 2017 година бяха само половината състезание за промяната на България. Но тя, промяната, вече чука на вратата и Бойко Борисов вече чува звукът на камбаните. 

Които бият за него. 

Ама заупокойно.

Защитно слово за "многомашинничките и знатните доячки"

Тези дни имах мъчителен сблъсък с един текст на журналистката Веселина Седларска. Това е първият и последният път в който споменаваме името на автора, тъй като в случая не е важен той. Текстът обаче е показателен за един тип полуградско и полуникакво дясно мислене, което обикновено се дави в собствената си неясна меланхолия и горест от това, че светът е жесток, тоест не се нарежда според изящните схеми на умната и красивата публицистика, а има своя собствена логика.

Статията е озаглавена "Усещане за многомашиннички и знатни доячки" и черпи за свое основно вдъхновение и право на съществуване един телевизионен репортаж за обучението на новите депутати от БСП. В нея съм цитиран и аз, но честно казано това спокойно можем да го подминем. Все пак за протокола ще отбележа, че пред една камера обявих, че "техническата част за изработването на някой закон все още крие някоя друга мистерия". Бях откровен и не съжалявам за това. Самоцитирам се обаче, за да разберете автентичната патетика на текста, защото поразителният акцент е друг. Логиката на статията е да бъде смачкана, оплюта и разкъсана идеята за ограничението от 3 мандата, което БСП въведе наскоро. Текстът е безмилостно консервативен в това отношение.

Един дълъг цитат: "Неразбираема е гордостта на Корнелия Нинова, че е постигнала ограничение от 3 мандата за народен представител. Да предположим, че сме наясно какво значи депутат. Законотворец значи. Човек, за когото създаването на законите не е мистерия. Това е професия. Трудна за усвояване, иска натрупване и опит, иска да си се учил от много учебници, от дълга практика и от незабравими уроци - като всяка сложна професия".

По логиката на тази аргументация в мига в който човек влезе в парламента той доживотно трябва да стои там, че нали разбирате, професията е сложна. По пътя на тези разсъждения трябва да си конструираме нещо като Сенат на несменяемите, обученият елит на посветените, конклав на законотворците, които не могат да бъдат помръднати. Не знам дали можем да наречем това дясна логика. Това ултраконсервативно разбиране за обществото. Обществото на вечното статукво. Влезлият като депутат трябва да остане депутат и никой да не се опитва никога да го измести от неговото място. В объркания свят на тази логика демокрацията е нещо като авторитаризъм на старейшините, овладели сложните професии и като такива те не подлежат на никаква промяна. Един богоизбран елит от законотворци, който трябва да бъде кътан, пазан, гален по перчемчето и приветстван с лирични въздишки.

И това не е преувеличение. Ултраконсервативния дух на текста и неговата реакционна патетика си личи по сравнението, което още от заглавието се забива като кол в окото. Новите депутати - това са многомашиннички и знатни доячки. Разбира се, че е така. Когато си се обявил за пожизнени сенатори и настояваш като адепт на сатанински култ, че промяната е вредна сама по себе си и води единствено до провал, е съвсем нормално "доячките" да те дразнят. Консервативният ум изпада в амок от идеята, че някакви хора, различни от елита на образованите, богатите, парфюмираните и излъсканите, може да има думата в законодателния процес. Заради това всяка промяна се приема като враждебен акт. Като посегателство срещу небесния ред. Като разтърсване на основите на битието. Именно в такива мигове си личи какво представлява българският либерален дух наистина, а не според легендата за него. Той е неясна смес от мистичен консерватизъм, нелепо обожествяване на статуквото и красиви приказки за издигането на различието в култ, но това са само думи, защото практическите несъгласия на десния ум винаги са по посока на това, че доячките и тъкачките имат същото право на глас като умните и красивите. 

Защото по същество точно това е големият смисъл на казаното. Има хора, които трябва да правят закони. И има хора, които никога не трябва да правят закони, защото по една или друга причина са дефектни в очите на определена авторка с кисело настроение и с лаптоп пред нея. Разбира се, консервативната логика е капан. Защото, ако един ден стане нещо с научените, със Сенаторите, които знаят как стават нещата, то те няма как да бъдат заменени. Защото всички нови ще са доячки и многомашиннички и ще предизвикват киселини в стомаха на проповедниците на Вечния ред.   А самият Богоизбран Елит - той научен ли се е родил? Или са му изсипали това знание чрез някаква религиозна мистерия, недостижима за миришещия на чесън пролетариат?

Целият този реакционен консервативен буламач е изсипан с конкретна политическа цел - да се разгромят вътрешните правила на БСП. Но оптиката с която се прави е такава, че по-скоро засилва усещането за правота, отколкото реално да се опита да отбранява Михаил Миков и Янаки Стоилов. Няма нормален човек, който да каже лоша дума за парламентарната дейност и на Миков, а още повече за Стоилов. Това са титани. Парламентарни титани. Но да се опитваш да вкараш всичко това в елементарния конфликт - опитни срещу начинаещи, това означава, че нещо в политическата ти логика е напълно катастрофирало и трябва сериозно да преосмислиш нещата.

Защото по същество пред очите ми мина някаква нелепа защита на идеята, че промяната задължително означава хаос и потрес, а статуквото е символ на безкрайната прелест на битието. Ироничното е, че от същото място обикновено срещаме много потрес, отровни стрели и гърчове на това как България си оставала същата. Това е черният виц - когато една авторка самичка подава молба за членство в отбора уж постоянно гърчи. И добре, че бяха тъкачките и многомашинничките, за да може този анекдот да стане публично достояние.

Новата сталинградска битка в Кърджали

През 1995 година местните избори в Кърджали се превръщат в кърваво сражение, което се води не само пред урните, но и по страниците на вестниците, а най-накрая като десерт и в съдебната зала. Боят е между ДПС и БСП, а схватката дотолкова прилича на сражение, че местните и до днес си я спомнят като "сталинградската битка". Страстите се изострят максимално. Следват упреци, обиди, съдебни свади и дори призиви за забрана на една или друга партия и съжаления, че това не е било направено в първите години на прехода. Сблъсъкът обаче няма апокалиптичен характер, нито зацикля в някакъв фатализъм. Но това са първите години на прехода - политическите идеи още имат значение, хората още имат надежда, а всичко това е обагрено с надеждата за светло бъдеще и неизбежен европейски възход. Днес онези дни изглеждат като някакъв носталгичен политически пасторал, обгърнат в пастелната светлина на спомена. 

Истинската сталинградска битка за ДПС дойде през 2017 година и тя достатъчно литературно им бе дадена от техния довчерашен лидер Лютви Местан, станал междувременно председател на ДОСТ и получил протекцията и финансовата благословия на турския президент Реджеп Ердоган. Сблъсъкът между двете партии обаче по никакъв начин не беше на идейна основа и това предопредели шекспировия фатализъм, който се носеше от бойното поле. Ще си позволя да свидетелствам за този двубой от първо лице, единствено число като водач на листата на "БСП за България" и като пряк участник в предизборната кампания, който с очите си видя какво представлява ДОСТ и защо появята на този субект прилича на привнасянето на раков тумор в крехкото тяло на българската демокрация и общество.

Още със стъпването си на кърджалийска земя чух един интересен упрек към Ахмед Доган. Мнозина от хората, които познават отблизо нарцистичния и високопарен характер на Лютви Местан бяха убедени, че той едва ли би се престрашил да прави собствена формация, ако не бе натирен така гръмотевично и инфарктно от ДПС. Нека да припомним - Местан получи як шут по меките си части в навечерието на Коледа, когато Ахмед Доган публично го екзекутира политически заради една нелепа декларация в подкрепа на действията на Турция, когато режимът на Ердоган свали руски самолет. По-късно се оказа, че Местан е действал като таен конспиратор при писането (или превеждането от турски) на текста. Той е заобиколил цялата група на партията, не ги е информирал какво точно смята да прочете от трибуната и така е настроил всички депутати срещу себе си. Най-накрая в действието влезе и Доган, който в прословутата си реч за морфичните резонанси всъщност разби позицията на Местан и буквало свали доверието от него. Резултатът беше покъртителен. Местан цели 24 часа се кри в турското посолство, вероятно уплашен, че ще остане без гръб в сложната ситуация, а когато се появи отново вече беше надъхан да прави собствена формация.

Според познавачи на депесарските лабиринти обаче Доган всъщност е прибързал с показната екзекуция на Местан. Те смятат, че почетният председател на ДПС просто е трябвало да изчака до конференцията на Движението няколко месеца по-късно и там ритуално да обезкости политическото тяло на сегашния лидер на ДОСТ. Хората, които познават отблизо лиричната душевност на Местан смятат, че при този вариант той никога не би събрал сили да прави нова партия, а би се оттеглил в някое ловно стопанство, за да си изкарва гнева на дивеча или в писане на любовни стихотворения на Мариана Георгиева (авторката на прослуватата фраза за "интровертност на духа").

В историята обаче не съществува думата "ако", всичко следва проклетата логика на действителността и така на предсрочните избори на 26 март българките турци за първи път можеха да избират кого да изберат да ги представлява ДПС или ДОСТ. От самото начало се знаеше, че боят ще е тревожен и гаден, но той достигна до екзистенциални висини, когато в него дистанционно пак се намеси Доган с едно писмо, станало любимо четиво на цяла България. В него за първи път съвсем открито и честно почетният председател на ДПС заяви остра позиция срещу Ердоган и срещу намесата му у нас, знак, че нещата вероятно не са много розови, а външната намеса в изборите добива чудовищни размери. Крайният резултат изглеждаше така - 38 867 гласа за ДПС и 18832 за ДОСТ. Нека смазващата разлика да не ви заблуждава. Всъщност партията на Местан взе сериозен брой гласове в Кърджалийска област. Тепърва предстои да се анализира какво предизвика това. Със сигурност помогна и свръхзасиленият интерес на медиите към темата, които дадоха самочувствие на ДОСТ. Това плюс солидните финанси от страна на Турция, които бяха изсипани превърнаха изборите в битка в която ДПС за първи път от години си даде истински зор и мобилизира на макс своите структури. Нека да не се заблуждаваме и за залога на вота. Успех на ДОСТ, а под това разбираме не само попадане в парламента, а и сериозно доближаване до резултата на ДПС, щеше да означава сериозни проблеми за Движението и турбуленция в неописуем мащаб. Тактика на ДОСТ беше постоянната провокация - микробусите с песни на турски, раздаваните пакети с храна, всяването на напрежение, пускането на турски емисари да шетат из селата и много други изтънчени садистични тактики за контролиран хаос и противопоставяне. 

На този фон битката в Кърджали от ден номер едно придоби различен политически смисъл от баналното мерене на партийни мускули. Там се проведе истински двубой за териториалната цялост на страната и способността на политическите сили да бъдат имунна система срещу външните вируси. Ето защо в пика на кампанията аз предложих всички български партии да подпишем декларация за организирането на санитарен кордон около ДОСТ, теза, която защитих за първи път от страниците на вестник "Галерия". Много малко от останалите партии обаче се отзоваха на този тревожен призив. И вероятно това е причината в Кърджалийска област всички десни партии да натрупат микроскопични нива на доверие, пренебрежимо малки и нещастни. Дори патриотите, които показаха тенденция към стабилност на своите резултати в областта взеха само 2239 гласа, което дори не им даде шанс да участват в битката за мандат. Изключително показателно обаче беше отсъствието на ГЕРБ. Местните структури на партията в Кърджали отдавна са престанали да бъдат политическо формирование, а са се трансформирали в тежък апарат за кадрови назначения и осигуряването на корпоративен вот. В този смисъл ГЕРБ в Кърджали от ден номер 1 със сигурност са разглеждали ДОСТ като свой потенциален съюзник, защото те (хората на Местан) едно към едно копираха фразите на госпожа Цвета Караянчева (географ номер 1 на страната). Чисто стратегически, оказа се, ГЕРБ и ДОСТ влязоха в една лодка и опитите на Караянчева да демонстрира автентичен политически гняв към тях, удариха на камък. Въпреки това липсата на всякакви действия на служебното правителстнво за разчистването на пространството от гербаджийски калинки, дадоха своя негативен ефек. ГЕРБ пуснаха армията си от държавни чиновници, горски и служители на ВиК да преследват хората за гласове и успяха да вземат близо 14 хиляди гласа. Всичко това стана на фона на нарастващо огорчение от празните приказки на Караянчева, но механизмите за контрол върху гласоподователите отново се оказаха ефикасни.

На целия този ден БСП в Кърджали сътвори едно малко чудо, колкото и да е нескромно като го казвам аз. Подчертавайки това обаче не хваля собствените си действия, а усилията на една млада листа, доста подменена да зачеркне спомена за миналите грешки и да даде на хората надежда за някаква промяна. Кампанията не мина в политически тон, както вече отбелязах. Оказа се, че основния смисъл на нашите послания бяха патриотични, но не с патетиката на кръчмарското говорене, а с ясната загриженост за батальона от чужди емисари, който се опита да купи съвестите на местното население, превръщайки го в жертва на своята арогантност. 

Малка ретроспекция за левицата и ГЕРБ, за да схванете смисъла на постигнатото. През 2013 година БСП успява да се пребори за гласовете на 8902, което прави 11,46%, а ГЕРБ взима 12 729 гласа или 16,39 на сто. Само година по-късно след турбуленциите при Орешарски, протестите на умните и красивите и забиването на нож в гърба с османско коварство от Лютви Местан, БСП в Кърджали драматично се срива до 4926 или само 5.79 % от гласувалите, което лишава партията от мандат и отново затваря вратата за депутат на левицата от града. ГЕРБ от своя страна запазват високи стойности на подкрепа - 11984, което праща Цвета Караянчева за пореден път в Народното събрание.

Сега БСП получи 8409 гласа, което е удвояване на резултата от 2014 година. Специално по този случай една история, която е пълна с политическа мисъл. При една от обиколките из района аз и втората в листата Петя Михалевска попаднахме в кръчмата на село Орлица. Разпалихме се в своите речи пред събраните 20-тина души. Говорихме за това какво предлагаме, как се е променила БСП, как се опитваме да поправим грешките от минало с идеи, които ще защитаваме на всяка цена. През цялото време ми се струваше, че хората ме гледат с интерес и плам, което допълнително ме караше да продължавам и да продължавам да говоря. След излизането ми от кръчмата един от нашите придружители в обиколката ме поля с леден душ: "Знаеш ли, че говорихте само пред хора от ДПС и от ГЕРБ. То в това село те са основните сили". Стори ми се, че от тази история ще стане страхотен виц. И беше така точно до нощта на изборите, когато дойдоха протоколите от селото. Оказа се, че този път БСП там бие. Значи има смисъл да се срещаш очи в очи с хората, дори и обикновено да са чужди на твоите възгледи...

Оказа се, че да живееш в интересни времена наистина е проклятие. Но може и да бъде източник на мъдрост. Кърджалийска област се стана арена на сериозен сблъсък, но пък в него се очертаха някакви нови форми на политика, идеи, които един ден могат да се превърнат в реален политически реактив. Тоест има начини стената на корпоративния вот да бъде преодолявана, а страхът да бъде преодоляван. Това е смисленият извод от парламентарните избори. ГЕРБ ги спечелиха, но зъбите им бяха строшени.

И това все повече ще си личи.