Къде е бъдещето на лявото? (Един задочен спор с Адам Михник)

Съвсем наскоро във вестник "Култура" (срам, цинизъм и рухване на последната крепост на по-смислени четива е фактът, че вестникът ще изчезне само след няколко броя, защото богаташът, който доскоро ги финансираше е решил да прави списание на което да настани психодесния Тони Николов, известен като Господаря на абсолютната скука и така да закрие последната плуралистична интелектуална трибуна) попаднах на едно много интересно интервю на Адам Михник. Името на Михник е световно известно - дисидент, политик, журналист, главен редактор на "Газета Виборча". Изявен ляв интелектуалец, който в последните години е активен противник на клана Качински в полската политика. Хареса ми заглавието на интервюто: "Едната, единствената истина е заплаха". В интервюто дадено за италианския вестник "Република" открих много интересни неща, но най-много ме притесни края му в който Михник говори за бъдещето на левицата. Открих, че съм абсолютно несъгласен с него в основния му извод. Дори ми се стори, че заключенията на Михник могат да бъдат разгледани не като рецепта за справяне с болестта, а като част от диагнозата на заболяването и заради това ми се струва, че трябва да бъдат казани няколко думи по темата, въпреки че съзнавам колко изтощителни и скучни могат да бъдат идеологическите спорове.

"Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва убедено Михник. Това е поезия, чиста политическа лирика. И като всяка красива поезия в нея безспорно има късче истина, малък диамант от смисъл. Но като цяло подобно твърдение е като меланхолична въздишка в свят, който се тресе от бури и е разтърсван от земетресения. Най-малкото, защото полякът дълго и убедително разказва какво е свободата за него, но тотално се проваля, когато се опитва през своите емоционални разсъждения да обори Маркс. Маркс цени свободата и точно в това е основата на неговата критика. Че пролетарият притиснат от необходимостта да работи, да търгува със своето време по същество не е свободен. Социално угнетеният няма свобода или го подхранват единствено с илюзията за такава. Михник отхвърля този икономически поглед и предлага стар романтичен възглед за свободата - че всеки работник може да откаже да прави компромиси. Тоест свободата се измерва с цената, която трябва да платиш за нея. Работникът може да е угнетен, но това не означава, че не може да възприема света като свободен човек, казва Михник. И е стопроцентово прав. Но според мен автентичната левица никога не е конфронтирала тези два възгледа, а дори напротив. Тя се стремеше да ги обедини - да съчетае свободата на мисълта и свободата на съществуването. Това е политическата сплав на левицата и в мига в който тръгнеш да я срязваш, ти не помагаш за търсенето на нов път. А дори разрушаваш и стария. Полският интелектуалец ще се върне още един път към тази теза, поднесена като абсолютно заключение заради това не забравяйте тази част от дискусията.

Михник твърде лесно и фриволно подарява социалният език и теми на десницата. По какъв друг начин да тълкуваме това: "Дали са леви Ердоган, Орбан, Качински – политици, които използват езика на социалните искания? А къде е едновремешната работническа класа? Тя вече не съществува в Европа". 

По същество това е радикален отказ левицата да се занимава със социалните искания. Михник дори не се замисля по темата. Да, Ердоган, Орбан и Качински не са леви. Но нима техните имена са аргумент социалната тема да бъде подарена на десницата? Липсата на работническа класа в нейния марксистки вид съвсем не е аргумент левицата да се откаже от основната си битка, която ярко я различаваше в политическия пейзаж. А Михник според мен подценява и нещо друго. Именно социалните искания, които тримата посочени от него удовлетворяват (как го правят и дали е достатъчно е обект на отделна тема) позволява те да инжектират идеологическата си отрова в своите избиратели. Цялата антируска и консервативна истерика на Качински едва ли щеше да стигне до широките маси, ако той целенасочено не даваше много по-високи помощи за деца например. Антиемигрантската реторика на Орбан едва ли щеше да го паркира в ролята на европейски-лидер дисидент, ако не беше битката му срещу чужди монополи и даването на по-високи пенсии. Но и Ердоган, и Орбан, и Качински бяха доброволно оставени да мракобесуват върху традиционен за левицата терен, без да бъдат обезкопокоявани по никакъв начин, защото левицата се отдръпна от тези борби и застина в безвремието.

Михник опитва да види този застой като посока. "За мен лявото е културен проект, то е определено отношение към чужденците, към имигрантите. Лявото – това е феминизмът. Истинският въпрос за бъдещето е борбата между тези, които се стремят към отворено общество и държава, и онези, които искат затвореност. Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва той. Талантливият човек знае как да говори красиво. Опасявам се обаче, че ако разкостим тези негови думи ще видим, че те нямат реални основи, а се крепят на добри пожелания и романтични въжделения. Ако сведем лявото единствено и само до културен проект, то значи ние предварително отказваме левицата от битката за властта. Управлението това е преди всичко регулиране на икономически отношения, а според Михник левицата не трябва да предлага нищо в тази посока. Къде например е битката с тежките финансови машинации и големи капитали? Няма я. Къде е борбата за по-високи заплати? Напълно отсъства. Къде е съпротивата за по-добри условия на труд? Пратена е в подземието на историята. Левицата може да не се отказва от битката за свобода и все пак да търси своето място в битката за социални и икономически права. Обратното превръща лявото в самотния маргинал на Европа, дори в кварталния луд на ЕС. Защото днес с очите си виждаме яростен спор между Меркел и вишеградците, където за левицата не е отредено никакво място. Тя се самопостави встрани от този спор и започна да изпада от политическите класации. Резултатите от изборите в много европейски страни го доказват - положението на традиционната левица е трагично. Трагикомично дори.

Това, което Михник не иска да види и отказва да признае, че е въпросът отворено или затворено общество е фалшив. Това е дилема-мюре. Не ми се вярва дори и най-фанатичните консервативни биячи на тъпани да си представят държавите си изолирани и затворени. Просто днес въпросът е изместен по съвсем друг начин. Не отворено срещу затворено общество. А национално срещу глобално. Глобалното мислене по никакъв начин не изключва националното самосъзнание, но въпросът беше поставен или-или, защото той по същество е икономически. И болезнено ляв.

Всъщност атаката срещу националната държава беше инструмент за разправата със социалната справедливост. В глобалния бульон е много по-лесно да поставиш работещите на колене, да им отнемеш социалните придобивки и да разградиш социалните системи, които между другото правеха Европа не обикновен континент, а политическа мечта. Превръщането на ЕС в свръхдържава, която унищожава националната политика се случи в името на големите пари и банки, а не като начин за реално решаване на проблеми. Кризата от 2008 година го доказа на всички и именно след нея започна политическата криза в самата Европа, а тя не може да излезе от нея вече 10 години.

Идеята за "отворено общество" също звучи прекрасно и либерално възвишено, но когато се освободим от поезията можем да се попитаме - приложена ли някъде докрай тя. Както казва Имануел Уолърстейн по тази логика изобщо не трябва да има паспорти и граници и правото на придвижване да е абсолютно. Виждаме, че това никога не се е случвало дори и в съзнанията на крайните либерали. Европа е изправена пред миграционна криза, която наистина се случва и в културната сфера, но засяга и основни икономически устои на отделните държави. Толерантността към мигрантите е ключов въпрос, но как да подценим факта, че това е и евтина работна ръка, която подбива заплати. Именно в това ключово поле между несигурност, култура, икономика и неизвестност за бъдещето раснат прото-орбановците, които не са леви и никога няма да бъдат, но които не се вписват и в традиционните представи за дясно. Това е възникването на изцяло нов политически дебат в който левицата отказва да присъства или поне да разбере основанията му.

Така се получава един влудяващ парадокс - левицата се отказва от нейните традиционни идеи, изоставя основните си идеологически опори и според Михник трябва да тръгне да търси изцяло и само културна основа на собственото си съществуване, подчинено на защитата на свободата. Ще се изразя цинично обаче. Свободата е върховна ценност, но нейната защита не може да бъде определена единствено и само като лява. Левицата трудно ще се отличи с нещо ново и различно и по същество тази трансформация гони стари подръжници без да намира нови такива. Така се създава един политически вакуум, който бе пренаселен с десни пирани, които никога не са следвали стриктна идеологическа рамка, а търсят всеки начин да получат власт. И състоянието на света след 2008 година им даде идеалната възможност да се прояват. Това състояние е правопропорционално на слабостта на левицата. Левицата се отказа без отговори, битки и нови идеи, а това е другото име на клиничната смърт.

Не ме разбирайте погрешно. Михник е много прав в други свои заключения. Той не е талибан. Прави въжен извод като казва, че има времена в които свободата е по-важна, но в други трябва да се внимава с ценноста равенство. Което показва едно - че левицата във всички нейни разклонения все още не е загубила способността да диагностицира основните системни проблеми, но просто няма куража да даде радикалния отговор. Битката с неравенствто всъщност е истинската битка за свобода. Неравенството е и политически инструмент. Колкото по-голямо става то, толкова по-лесно десните популисти купуват електорат на едро с елементарни социални инструменти. Качински и сие имат нужда от него, защото то им помага много по-добре да продават своите основни тези. И заради това водейки битка с неравенството, неотказвайки се от битката за социални права, левицата всъщност може да победи този свой враг. Всичко останало е политическа лирика, която тревожно докосва душата, но бива забравена в мига в който спреш да я слушаш.

Телевизионната дресировка на американското посолство

Eдва ли има по-гнусна реклама от тази на Американското посолство ("Силата е в теб" или както и там да се казва кампанията), която сега е освежена с мелодраматичния тембър на Христо Мутафчиев и тъпотиите, които той ръси. Според мен подобна кампания ежедневно, ежечасно, ежеминутно ражда антиамериканизъм. Защото само си помислете за какви ни мислят янките, ако повярваме на тази реклама. В нея българския народ се състои от някакви вечно намръщени, маразматични и лениви дебили, които тъпо се взират в реалността и не правят нищо. И точно тук на помощ ни идват западните чичковци, които ни дават акъл как да се оправим и да се превърнем в позитивни глобални консуматори, които подскачат щастливо и се задъхват от безкрайна радост, надежда и смисъл. На мен това не ми прилича на рекламна кампания, а на опит за дресировка.

"Дано" била прокълната дума на българския народ. Замислих се с какво ли толкова ги дразни американците тя. После загрях. "Дано" е дума изпълнена с надежда. За различен свят. Дори и за различен смисъл на съществуването. Народ с надежда обаче винаги е опасен. И непредвидим. Заради това трябва да бъде натъпкан до козирката с телевизионен позитивизъм все едно го тъпчат с амфетамини, та белким престане да се надява и се примири с положението.

В ада да се продънят дано всички такива политически рекламисти и раздавачи на поръчки! 

Дано, дано, дано...:)))

Политическата цензура в България

Декларация от името на Парламентарната група на "БСП за  България"

В последната седмица България става и ляга с душевните драми и емоционалните изблици на премиера Бойко Борисов – от  митичната ругатня „просто нещастни, долни лъжци жълти!“ до клетвите отправени неясно към кого, че ако се докаже, че има остров той щял да подаде оставка. Докато хрупахме пуканки пред този сапунен сериал обаче, в мрака на „стабилността“ останаха няколко много важни други новини – голяма национална телевизия спря предаване, което беше посветено на Бойко Борисов, а в друга национална медия емисарите на ГЕРБ почнаха да се саморазправят с последните останали критични журналисти и да ги водят до ситуации в които те неизбежно да хвърлят оставки и омерзени да напуснат професията. Свободното слово и журналистика в България са в очевидна криза и причините за това са изцяло политически. Време е да го кажем открито – у нас има политическа цензура и го знаехме преди да посекат предаването на Милен Цветков. Вероятно ще се наложи да го повторим поне още няколко пъти преди пред очите ни да се разиграе и друг акт на задушаване на журналистическа свобода.

Само преди няколко седмици тук в тази зала проведохме дебат за свободата на словото, който май ще остане единственият поне до другия отчет на Съвета за електронни медии. Тогава чухме величавата теза, че „свободата на словото е отговорност на самите журналисти“. Само че самите журналисти от година на година споделят, че се чувстват все по-заплашени. За 10 години България падна от 64 на 111 място в класацията за свобода на словото. И тук дори няма да се спираме на въпроса – вярна ли е тази класация или не. Единственото важно е, че тя се базира на мнения на журналисти. Мнения, които очевидно няма как да бъдат чути по друг начин. А това е сигурен белег за цензура.

Между другото – тогава тук беше отбелязано, че в България, слава богу, няма убити журналисти. Да, така е. В България има само разстреляни теми. Има теми, които не могат да бъдат излъчени. Анализи, които не могат да бъдат направени. Мнения, които няма къде да бъдат споделени.  И това вече е политически проблем. Защото добре прочетохме мнението на медията, която бе спряла предаването. Журналистическите стандарти за обективност били нарушени. Питам ви – как тези стандарти все се прилагат само, когато темата се отнася за Бойко Борисов? Как пък един път висша журналистическа съвест не реши да приложи тези стандарти и за политическа сила, вън от управляващите. Но проблемът не е дори в самата медия, а в създадената обществена среда, където всяко мнение срещу властта има икономически последствия. Където да притесниш управляващите с неудобен въпрос може да се заплати с уволнение или с отнета акредитация от парламента.

„Проблемът на свободата на словото е в собствениците на медии. Ние на тях не им се месим“, обяви преди около месец основният потребител на журналистически стандарти Бойко Борисов. С цялото ми уважение към него от първите му дни на власт в далечната 2009 година поведението му е точно обратното. Не беше ли Борисов човека, който писа писмо на главните редактори на големи вестници, за да ги пита дали ги е цензурирал някога? И, разбира се, получи единствено отговори „не“. Очевиден признак на свобода…

Колкото до факта, че свободата опира до „собствениците на медии“ е добре партия ГЕРБ да доведе този факт до знанието на своите евродепутати, които през май в Европейския парламент гласуват резолюция, която призовава държавите да предприемат действия, за да гарантират медийния плурализъм и независимост. Според този документ отговорността на законодатели, издатели и журналисти за свободата на словото е споделена. Всяка една политическа сила има отговорност за тази свобода и опитът за бягство от нея по същество е път към нейното стъпкване. А колкото до собствениците на медии – дано някой ден поне един от тях да се престраши да направи публично съдържанието на телефона си и есемесите. Убеден съм, че там ще научим една различна и алтернативна версия за това как се прави журналистика в България.

За всички, които не искат да повярват във връзката между политическата ситуация и свободата на словото ще дам пример с една цифра.  1079 „за“ и един „въздържал се“. Това е възможно най-демократичния резултат от гласуване, който успях да намеря от национален форум на партия ГЕРБ.

При такова единодушие за каква свобода на словото можем да говорим? При толкова вдигнати ръце „за“ можете ли изобщо да споменете думата „демокрация“ без да се изчервите от неудобство? И когато една партия не познава свободата в себе си как изобщо ще брани и цени свободното слово?

В партия с такова единодушие всяко различно мнение моментално ще бъде застреляно с обвинението „фалшива новина“. Eто това е тънката нишка между политиката и правото на изразяване. Когато на власт е партия, която не познава свободата, то тя не може да бъде гаранция за нито една свобода. Нито на словото, нито на мисълта. Мислещите хора имат свойството да бъдат несъгласни, а пред очите ни някои издигнаха единодушието до сектантски култ.  

По времето на социализма се разказваше един анекдот за румънската телевизия. Как говорителката се обръщала към публиката не с „Добър вечер, уважаеми зрители“, а с „Добър вечер, другарю Чаушеску“. Опасявам се, че България се е превърнала в държава, където старите вицове се сбъдват като проклятие. Всичко, което се случва в последните дни ни води точно до такава ситуация. Всички медии колективно да почват новините с „Добър вечер, господин Борисов“ и тогава въпросът със свободата на словото ще бъде окончателно приключен. Направо ще се разкара от главата на премиера. 

Като толкова други досадни неща…

Изящният стомах на политическата буржоазия

Из социалните мрежи тези дни се върти един много напрегнат, социално брутален клип, пълен с политически екшън и сблъсък на два различни свята. Той представлява диалог между депутатката от ГЕРБ Десислава Атанасова и един инвалид, останал без крак. Човекът гневно я пита как се живее със 160 лева пенсия, а тя така и не може да намери отговор на този въпрос. Не ме разбирайте погрешно - далеч съм от мисълта да стоварваме на крехкия гръб на Атанасова отговорността за отвратителната социална ситуация у нас. Също така й прави чест, че застава пред човека макар и да няма отговори на въпросите му, защото много нейни колеги щяха да предпочетат да избягат и да не седнат на този горещ стол и подсъдима скамейка едновременно. Истината е, че всеки народен представител може да бъде разстрелян с този въпрос и вкаран в земята от срам. И тук не говорим дори и за конкретната ситуация на човека с отрязания крак, такава е съдбата на много знайни и незнайни пенсионери, които трябва да преживяват напук на безмилостната среда, концлагерната здравна система и абсолютно лицемерната държава. Атанасова го отнася, защото и тя носи своята вина. Част е от партия, която от 10 години употребява България в личен интерес и вече е на път да повярва в клишетата на собствената си пропаганда, че това е постоянно развитие, стабилност и геополитически успехи. Това е сблъсък на два свята, които скоро няма да намират абсолютно нищо общо помежду си, а още от Смирненски знаем, че това е революционна ситуация в нейния най-чист вид. Едните са се самоизолирали в дворци от блясково неведение и непукизъм, а другите трупат гняв, отчаяние и ужас, а това е комбинация, която ражда най-истинския коктейл "Молотов".

Разказваме тази история обаче не, за да бичуваме ГЕРБ с морално презрение. А защото трябва да си кажем истината докрай, ако искаме да осъзнаем проблема. Човекът с едния крак би могъл да разкатае и депутат от БСП със същите въпроси. Да, опозицията може да има повече аргументи в своя защита, но в погледа на гнева всички депутати вече изглеждат по един и същи начин - част от някакъв самозабравен и противен елит, който не дава пет пари за страданието и е оставил всички давещи да се оправят сами в синята бездна на прехода. Едва ли има народен представител, който да не се сблъсквал с това - тъмният гняв на ударените, които нямат време да слушат защитни тиради, дълги аргументации и исторически реминисценции. Когато ти покажат, че някой взима пенсия от 160 лева, това автоматично те прави виновен, защото само в държава, която никой не мисли за хората може да се доведе до това положение. А в този кюп попадат всички, които някога са минали през властта, дори и днес да го играят политически девственици като традиционната десница, която наскоро мина през поредната операция за смяна на пола, в опит да заличи пръстовите си отпечатъци на местопрестъплението. 

Разказваме тази депресивна история с определена цел. Откакто лидерката на БСП Корнелия Нинова обяви, че внася предложение за това парламентът да не почива, а да седне да се потруди върху проблемите на майките на деца с увреждания, върху нея се посипаха редовните обвинения в яростен популизъм. Левицата бе изправена до стената от редовните медийни стенания, че се заиграва с най-долните инстинкти на хората и че се опитва да цака ГЕРБ непочтено. А всъщност Нинова се опитва да излекува рейтинга на парламента и действието й дори няма ярка партийна окраска. Защото, когато хората псуват, те псуват всички депутати и не правят разлика между тях. Когато им идва да се съберат край НС в очите им също няма разграничение - цялото Народно събрание е виновно. И това се дължи на задълбочаващата се пропаст между тези, които едвам оцеляват и тези, които би трябвало да водят държавата в светлото бъдеще. Да, всички сме наясно, че най-правилното място за протест е Министерския съвет, но там действат мощни пиар-магии и трикове. И така депутатите, ако искат да не бъдат поставяни в партер и разгромявани морално и интелектуално, би трябвало да демонстрират най-отсъстващото качество в обществения ни живот - съпричастие. Толкова просто и трудно. Толкова елементарно и влудяващо невъзможно. Ще бъде връх на цинизма пред парламента да има шатра на протестиращи майки, а депутати да си пекат телесата по чужбински плажове. Казваме го така грубо и опростено, защото това е автентичната гледка в очите на омерзените. Ако някой си мисли, че те нюансират, значи не познава държавата си. В този смисъл задявките на Атаносова колко точно пъти е гласувала Нинова може да работят единствено в паралелна реалност. Всички видяхме, че когато хората питат те първо налитат да питат ГЕРБ. А и от един партиен лидер се очаква да върши и много други работа освен да виси в парламента, той трябва да има пряк контакт с хората, за да чуе какво мислят те и да предложи съответните решения. И точно тук се намества идеята на Нинова за работа през август. Хората у нас са вече подлудени от пропаганда за успешно председателство, развитие и течащи пълноводни еврофондове, но не виждат нищо от това в своя живот. И първи изпищяха майките, а след това сигурно ще дойдат и други. В такава ситуация, ако парламентът иска поне малко да възстанови своя имидж като институция трябва да демонстрира реална солидарност. Не на думи, а на действия. В много по-добри икономически времена, но пак в драматична политическа ситуация - през 2006 и 2007 година Народното събрание работи без почивка през лятото. Вярно е, времената бяха по-оптимистични и изпълнени с вяра в невъзможното бъдеще, но беше добър пример за подражение. Самодоволният вид на парламента днес дразни и тормози хората. Защото животът на едните така ярко се разминава с живота на другите. И ако този гняв не бъде уловен, той ще дойде до НС неочаквано във вид на бедствие.

А за липсата на ваканция има и конкретен повод - ГЕРБ, а и Бойко Борисов са обещали на майките да решат техния проблем. Все повече разбираме, че този проблем се нуждае от сериозна законодателна работа и, ако искаме наесен жените да са доволни и да се приберат, депутатите трябва да покажат малко енергия за повече работа. В противен случай ще се впишат в мазния и мътен поток на политическите еднодневки. Това са автентичните мотиви на Нинова, защото и тя е човек и чува и вижда какво й говорят хората. И тя е наясно, че гневът е колективно към институцията и, че единственият начин за някакво действия е поне един път да се демонстрира на гневните хора, че някой наистина мисли за тях, а не са изоставени като онзи инвалид с един крак, който отчаяно пита, но не получава никакви отговори.

Много пъти през годините е ставало ясно, че Народното събрание страда от един огромен дефект. То сякаш стои извън времето и пространството. Хората не разпознават живота си в дебатите там, а вече свързват и повечето закони с някакъв алчен лобизъм, който идва директно, за да ги ограби. Обикалял съм много из страната и знам, че когато хората те питат нещо те питат основно за доходи, здравеопазване, образование и престъпност. А точно тези теми съвсем рядко стават обект на смислена дискусия. Вместо това имаме безкрайно състезание за по-яростен разговор за историята, което може да е политически полезно, но обществото в голямата си част отказва да чуе тази дискусия. И тук пак идваме до идеята за "популизма" да се работи - това просто не е популизъм, това е реално действие в защита на парламентаризма. Все пак виждаме, че депутатите от "Атака" са в състояние да работят и нощите, както показват среднощните им бдени, то значи мнозинството има сили да изкара август на работните банки без много да мрънка и да се оплаква, че тъмни сили искат да им прецакат ваканцията. 

Иначе аз разбирам драмата на противниците на тази идея. Те може би си мислят, че срещат разбиране в обществото, че то оценява европредседателства и дипломатически визити. Мисля си, че дори кратък престо в шатрата на протестиращите майки ще лиши всеки от тази щастлива илюзия. Хората искат решения. Искат да видят действия. Те заради това отказаха и жертвоприношението със социалния министър, защото са наясно, че рокадата в този случай е опит за димна завеса. Майките искат да видят живота си по-добър. В правомощията на парламента е да им даде това. Дори и да се наложи да работи през август. 

Дори и да твърде "популистко" за изящните стомаси на политическата буржоазия.

Популизъм ли е да чуваш гласа на майките?

В последните няколко години наред с митичната руска заплаха и хибридна война, Европа си има и друго любимо плашило - популизмът. Всеки, който се обявява срещу съществуващия ред и негодува против статуквото веднага е записван недоброволно в редиците на популистите, а мейнстрийм пресата почва да го громи с моралистични статии и разтревожени интелектуални есета. Традиционното определение на популизъм (да обещаваш неизпълними неща) отдавна вече не е актуално на политическия фронт. Думата бе изтръгната от нейния контекст и бе превърната в присъда към всички несъгласни вкупом и така днес и леви, и десни получават това определение автоматично, в мига в който почнат да задават въпроси за статуквото в ЕС и неговото продължително безвремие. Казваме всичко това с определена цел - да заявим, че явлението "популизъм" съвсем не е толкова мрачно колкото се опитват да ни го опишат, а и няма да го разглеждаме с морален ужас и треперещи пръсти. Думата идва от латинското "попули" (народ), а само в някоя антивселена да чуваш хората и да говориш това, което мислят може да е зловещо и лошо. Популизмът може да бъде съживителен, особено, ако една политическа система е потънала в мараматичен елитаризъм и нежелание да отчита реалните интереси на хората. Нека това да не ви звучи скандално. Много по-скандално е цяла политическа система или дори цял съюз да работи в полза на финансовите олигарси например. Но за това обикновено пресата си мълчи.

С този необходим увод вече може да подхванем темата с нейния български контекст - популист ли омбудсманът Мая Манолова. Напоследък този тон към нея се изостря, а видяхме и откровени прояви на агресия. Вероятно половин България вече е гледала невъздържаното поведение на шефа на КТ "Подкрепа" Димитър Манолов по време на среща за закон, който трябва да реши проблемите на майките с деца с увреждания. Юридическите норми бяха написани от Манолова, но синдикалистът яко се разкипя и се газира дотам, че произнесе фразата: "И престанете да разхождате тия нещастни деца по улиците! Засрамете се малко!". Всъщност гневът му бе предизвикан от самата Манолова и нейните предложения, защото той намирал за нелепо за една дневна услуга да се пише отделен закон.

Пак ще се върнем на темата с майките, но тук е моментът да отбележим, че откакто Мая Манолова стана омбудсман тази институция напълно се преобрази. Първите двама омбудсмани - Гиньо Ганев и Константин Пенчев така и не осъзнаха политическата сила, която има този пост, както и общественото влияние, което предоставя той. За разлика от тях Манолова веднага усети, че получава възможност не само да реагира на проблеми, а да ги поставя с много острота на дневен ред. И за първи път откакто институцията съществува омбудсманът започна да задава дневен ред дори и на Народното събрание за теми като частните съдебни изпълнители, монополите, неизплащането на заплати. Нейната политическа активност определено предизвика страх и опасения, защото Манолова за кратко се превърна в незаобиколим фактор по много от важните теми, които раздират обществото. Според мен това не е популизъм, защото от опит знам, че това са темите, които масово тормозят българските граждани. Популизъм е обаче ти да си в основата на създаването на ЧСИ-ата в съвременния им вид, а след това да се опитваш да даваш лекарство срещу тях, нещо за което Манолова определено може да бъде обвинена. Тоест тук има една тънка и фина граница, която трябва да бъде внимателно дефинирана, ако искаме да схванем темата в нейната автентична дълбочина.

Ако омбудсманът води своите битки без политическа корист и цел, то всички обвинения към нея могат да бъдат свалени. Но нейното поведение в доста случаи ни напомня, че вероятно зад целия този кипеж на социална енергия се крие някакво желание за друго развитие. Всъщност именно по темата с майките Манолова направи един от гафовете, които отварят поле за обвинения. Тя заяви, че е готова да подаде оставка, ако исканията на протестиращите бъдат приети. Това не е омбудсманско, а политическо заявление. Истинският обществен защитник няма да тръгва да подава оставка, защото неговата мисия е да се бори до край за осъществяване на права. Виж политикът може да търгува с всичко, дори и с оставката си като ефектан пиарски ход, че е готов за заложи всичко в името на успеха. Именно това двусмислено поведение позволява атаките срещу Манолова да придобиват истински заряд.

Въпреки това обаче обвиненията в популизъм срещу нея са трудно доказуеми, защото в крайна сметка нейните битки масово се подкрепят от хората. И тук няма никакво значение заблудено ли е обществото или не. Важното е, че се е намерил човек, който да озвучава тревожните проблеми по истински начин, а не с кухия език на безразличната бюрокрация. И ако това е популизъм, то значи България се нуждае от повече популисти. Казвам всичко това като се абстрахирам от сложния политически фон, както и от противопоставянията в които Мая Манолова участва. И все пак за страната е повече от добре, че общественият защитник е неуморим, неизтощим и ходи навсякъде, където има социално напрежение или проблем. 

Ако приемем, че Манолова е популист и това е лошо, тогава кое е доброто? Това, което прави Десислава Атанасова, която буквално избяга от разговор с инвалид ли, както показва друго популярно клипче из фейсбук тези дни? Популизмът е медийна дъвка, начин да бъде заклеймен противник, който ти е трудно да разбереш и дори да доближиш. Мая Манолова има своите политически грешки, но действията й като омбудсман в повечето случаи са на ниво. Тя се опитва да разрешава проблеми, а дори и да бърка някъде, това не е повод да бъде заклеймявана като популист. Манолова държи в ръцете си огромна обществена сила и докато я използва за благото на ударените, не приемам това обвинение към нея.