Съвсем наскоро във вестник "Култура" (срам,
цинизъм и рухване на последната крепост на по-смислени четива е фактът, че
вестникът ще изчезне само след няколко броя, защото богаташът, който доскоро ги
финансираше е решил да прави списание на което да настани психодесния Тони
Николов, известен като Господаря на абсолютната скука и така да закрие
последната плуралистична интелектуална трибуна) попаднах на едно много
интересно интервю на Адам Михник. Името на Михник е световно известно -
дисидент, политик, журналист, главен редактор на "Газета Виборча".
Изявен ляв интелектуалец, който в последните години е активен противник на
клана Качински в полската политика. Хареса ми заглавието на интервюто:
"Едната, единствената истина е заплаха". В интервюто дадено за италианския
вестник "Република" открих много интересни неща, но най-много ме притесни края му в който Михник говори за бъдещето на левицата. Открих, че съм
абсолютно несъгласен с него в основния му извод. Дори ми се стори, че
заключенията на Михник могат да бъдат разгледани не като рецепта за справяне с
болестта, а като част от диагнозата на заболяването и заради това ми се струва,
че трябва да бъдат казани няколко думи по темата, въпреки че съзнавам колко
изтощителни и скучни могат да бъдат идеологическите спорове.
"Бъдещето на лявото е борбата за свобода",
казва убедено Михник. Това е поезия, чиста политическа лирика. И като всяка
красива поезия в нея безспорно има късче истина, малък диамант от смисъл. Но
като цяло подобно твърдение е като меланхолична въздишка в свят, който се тресе
от бури и е разтърсван от земетресения. Най-малкото, защото полякът дълго и
убедително разказва какво е свободата за него, но тотално се проваля, когато се
опитва през своите емоционални разсъждения да обори Маркс. Маркс цени свободата
и точно в това е основата на неговата критика. Че пролетарият притиснат от
необходимостта да работи, да търгува със своето време по същество не е
свободен. Социално угнетеният няма свобода или го подхранват единствено с
илюзията за такава. Михник отхвърля този икономически поглед и предлага стар
романтичен възглед за свободата - че всеки работник може да откаже да прави
компромиси. Тоест свободата се измерва с цената, която трябва да платиш за нея.
Работникът може да е угнетен, но това не означава, че не може да възприема
света като свободен човек, казва Михник. И е стопроцентово прав. Но според мен
автентичната левица никога не е конфронтирала тези два възгледа, а дори
напротив. Тя се стремеше да ги обедини - да съчетае свободата на мисълта и свободата
на съществуването. Това е политическата сплав на левицата и в мига в който
тръгнеш да я срязваш, ти не помагаш за търсенето на нов път. А дори разрушаваш
и стария. Полският интелектуалец ще се върне още един път към тази теза,
поднесена като абсолютно заключение заради това не забравяйте тази част от
дискусията.
Михник твърде лесно и фриволно подарява социалният език и
теми на десницата. По какъв друг начин да тълкуваме това: "Дали са леви
Ердоган, Орбан, Качински – политици, които използват езика на социалните
искания? А къде е едновремешната работническа класа? Тя вече не съществува в
Европа".
По същество това е радикален отказ левицата да се занимава със
социалните искания. Михник дори не се замисля по темата. Да, Ердоган, Орбан и
Качински не са леви. Но нима техните имена са аргумент социалната тема да бъде
подарена на десницата? Липсата на работническа класа в нейния марксистки вид
съвсем не е аргумент левицата да се откаже от основната си битка, която ярко я
различаваше в политическия пейзаж. А Михник според мен подценява и нещо друго.
Именно социалните искания, които тримата посочени от него удовлетворяват (как
го правят и дали е достатъчно е обект на отделна тема) позволява те да
инжектират идеологическата си отрова в своите избиратели. Цялата антируска и
консервативна истерика на Качински едва ли щеше да стигне до широките маси, ако
той целенасочено не даваше много по-високи помощи за деца например.
Антиемигрантската реторика на Орбан едва ли щеше да го паркира в ролята на
европейски-лидер дисидент, ако не беше битката му срещу чужди монополи и
даването на по-високи пенсии. Но и Ердоган, и Орбан, и Качински бяха доброволно
оставени да мракобесуват върху традиционен за левицата терен, без да бъдат
обезкопокоявани по никакъв начин, защото левицата се отдръпна от тези борби и
застина в безвремието.
Михник опитва да види този застой като посока. "За
мен лявото е културен проект, то е определено отношение към чужденците, към
имигрантите. Лявото – това е феминизмът. Истинският въпрос за бъдещето е борбата
между тези, които се стремят към отворено общество и държава, и онези, които
искат затвореност. Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва той.
Талантливият човек знае как да говори красиво. Опасявам се обаче, че ако
разкостим тези негови думи ще видим, че те нямат реални основи, а се крепят на
добри пожелания и романтични въжделения. Ако сведем лявото единствено и само до
културен проект, то значи ние предварително отказваме левицата от битката за
властта. Управлението това е преди всичко регулиране на икономически отношения,
а според Михник левицата не трябва да предлага нищо в тази посока. Къде
например е битката с тежките финансови машинации и големи капитали? Няма я.
Къде е борбата за по-високи заплати? Напълно отсъства. Къде е съпротивата за по-добри
условия на труд? Пратена е в подземието на историята. Левицата може да не се
отказва от битката за свобода и все пак да търси своето място в битката за
социални и икономически права. Обратното превръща лявото в самотния маргинал на
Европа, дори в кварталния луд на ЕС. Защото днес с очите си виждаме яростен
спор между Меркел и вишеградците, където за левицата не е отредено никакво
място. Тя се самопостави встрани от този спор и започна да изпада от
политическите класации. Резултатите от изборите в много европейски страни го
доказват - положението на традиционната левица е трагично. Трагикомично дори.
Това, което Михник не иска да види и отказва да признае,
че е въпросът отворено или затворено общество е фалшив. Това е дилема-мюре. Не
ми се вярва дори и най-фанатичните консервативни биячи на тъпани да си
представят държавите си изолирани и затворени. Просто днес въпросът е изместен
по съвсем друг начин. Не отворено срещу затворено общество. А национално срещу
глобално. Глобалното мислене по никакъв начин не изключва националното
самосъзнание, но въпросът беше поставен или-или, защото той по същество е
икономически. И болезнено ляв.
Всъщност атаката срещу националната държава беше
инструмент за разправата със социалната справедливост. В глобалния бульон е
много по-лесно да поставиш работещите на колене, да им отнемеш социалните
придобивки и да разградиш социалните системи, които между другото правеха
Европа не обикновен континент, а политическа мечта. Превръщането на ЕС в
свръхдържава, която унищожава националната политика се случи в името на
големите пари и банки, а не като начин за реално решаване на проблеми. Кризата
от 2008 година го доказа на всички и именно след нея започна политическата
криза в самата Европа, а тя не може да излезе от нея вече 10 години.
Идеята за "отворено общество" също звучи
прекрасно и либерално възвишено, но когато се освободим от поезията можем да се
попитаме - приложена ли някъде докрай тя. Както казва Имануел Уолърстейн по
тази логика изобщо не трябва да има паспорти и граници и правото на придвижване
да е абсолютно. Виждаме, че това никога не се е случвало дори и в съзнанията на
крайните либерали. Европа е изправена пред миграционна криза, която наистина се
случва и в културната сфера, но засяга и основни икономически устои на
отделните държави. Толерантността към мигрантите е ключов въпрос, но как да
подценим факта, че това е и евтина работна ръка, която подбива заплати. Именно
в това ключово поле между несигурност, култура, икономика и неизвестност за
бъдещето раснат прото-орбановците, които не са леви и никога няма да бъдат, но
които не се вписват и в традиционните представи за дясно. Това е възникването
на изцяло нов политически дебат в който левицата отказва да присъства или поне
да разбере основанията му.
Така се получава един влудяващ парадокс - левицата се
отказва от нейните традиционни идеи, изоставя основните си идеологически опори
и според Михник трябва да тръгне да търси изцяло и само културна основа на
собственото си съществуване, подчинено на защитата на свободата. Ще се изразя
цинично обаче. Свободата е върховна ценност, но нейната защита не може да бъде
определена единствено и само като лява. Левицата трудно ще се отличи с нещо
ново и различно и по същество тази трансформация гони стари подръжници без да
намира нови такива. Така се създава един политически вакуум, който бе
пренаселен с десни пирани, които никога не са следвали стриктна идеологическа
рамка, а търсят всеки начин да получат власт. И състоянието на света след 2008
година им даде идеалната възможност да се прояват. Това състояние е
правопропорционално на слабостта на левицата. Левицата се отказа без отговори,
битки и нови идеи, а това е другото име на клиничната смърт.
Не ме разбирайте погрешно. Михник е много прав в други
свои заключения. Той не е талибан. Прави въжен извод като казва, че има времена
в които свободата е по-важна, но в други трябва да се внимава с ценноста
равенство. Което показва едно - че левицата във всички нейни разклонения все
още не е загубила способността да диагностицира основните системни проблеми, но
просто няма куража да даде радикалния отговор. Битката с неравенствто всъщност
е истинската битка за свобода. Неравенството е и политически инструмент.
Колкото по-голямо става то, толкова по-лесно десните популисти купуват електорат
на едро с елементарни социални инструменти. Качински и сие имат нужда от него,
защото то им помага много по-добре да продават своите основни тези. И заради
това водейки битка с неравенството, неотказвайки се от битката за социални
права, левицата всъщност може да победи този свой враг. Всичко останало е
политическа лирика, която тревожно докосва душата, но бива забравена в мига в
който спреш да я слушаш.
No comments:
Post a Comment