Защо речта на Радев отново ядоса властта?

При първото си (и единствено доскоро) обръщение към парламента, в мига точно след клетвата му като президент, Румен Радев успя сериозно да бръкне в здравето на управляващото мнозинство. Още тогава той обвини ГЕРБ, че обезценяват думите, че ги използват безогледно и прахоснически, но след тях не следва нищо. И понеже вече се беше извъртяла цялата парламентарна процедура по опитите да се направи нов кабинет и то без успех, новозаклелият се държавен глава се обърна към депутате и им каза: "Имате още една седмица". Леле, талибан-камикадзе да се беше промъкнал в пленарната зала сигурно нямаше да предизвика такъв експлозивен ефект. Депутати станаха от местата си, гневно напускаха, подвиквания, викове...След това лавината от придворни коментари беше като ураган с код "червено" - Радев показал, че не уважава парламента, проявил огромно неуважение, обидил Народното събрание, изпуснал си нервите и какво ли още не. Историята показа, че не възмущението на управленския елит, а президентът беше прав. 43-ото Народно събрание беше с почти отрицателен рейтинг, напълно обезмислено от плаващи коалиции, исторически компромиси, реформаторска циклофрения и всякакви други форми на обществена гадост и отвращение. Още тогава стана ясно, че на "Дондуков" 2 идва човек, който няма намерение да прави реверанси пред силните на деня, ще отстоява своите позиции с упоритост и целенасоченост и най-важното - няма да се потопява в новговора на българското парламентарно безвремие, което пръска думите в безреда като милионер-бонвиван в консуматорска еуфория.

От онзи миг насам стана ясно, че Румен Радев е като кост, която жестоко е заседнала в гърлото на ГЕРБ и те няма да успеят да я изкашлят лесно и просто. Времето на луксозната ваканция, когато всички власти бяха под тяхна окупация свърши. В квартала дойде човек, който отказва да се примири с безвремието и с властта на хулиганите, които си мислят, че тяхното време никога няма да свърши. И така вече близо три години във висините на властта има буря, която понякога утихва, друг пък се изостря, но никога не престава. Тя мина през различни фази - парламентарни комисии, медийни престрелки, удари под кръста, вестникарски интриги, жълта помия, ровене в личния живот, намеци, директни обвинения, пръскане на слюнки и обливане с мръсотия, но продължава с упоритост, която предваща още доста буреносни дни за властта.

Подобен сценарий се разигра и на второто обръщение на президента към народа и парламента в началото на есенната сесия. Този път очевидно ГЕРБ бяха получили команда да кротуват, да се опитват максимално да спазват етикета, за да може мъчението да мине максимално бързо и с минимум щети. Въпреки това обаче Радев остана верен на себе си. Всички се чудеха защо този път президентът е решил да избере тази форма да се обърне към хората. Придворните политолози бяха заредени с опорни точки още преди изявлението да е започнало и чакаха то само да свърши, за да започнат да обикалят медиите като пеперудки, пълни с тълкувания и премъдрости. Всички бяха наясно, че парламентарния момент на президента няма да е развято бяло знаме и само чакаха да видят какво точно иска да каже.

Нека да обобщим набързо посланията на Радев. Те са важни, защото бурята от емоции, която се изля доста често няма нищо общо с казаното. В България за политически анализ често минават мелодраматични спазми, които презират реалността и нагло я пренебрегват. Заради това нека първо да обобщим контекста. Противно на очакваното - успехът на европейските избори не донесе чаканото спокойствие на ГЕРБ и на Бойко Борисов. В политическо изгнание беше пратена дясната ръка на премиера Цветан Цветанов, а заедно с него бяха пенсионирани и цяла кохорта от негови муджехидини, настанени на ключови кметски места из страната. Борисов използва изборите като начин да започне чистка в партията, разчитайки, че неговата харизма продължава да работи и този лифтинг ще се размине без тектонични експлозии и разпад на организации. Този залог се оправда, но само донякъде, защото голямата развръзка се отложи за местните избори, които рязко повишиха политическия си смисъл. Междувременно свинската чума опустоши цял отрасъл в страната, а гневните протести рязко придобиха нови градуси. Борисов, който така и не спря да функционира в предизборен режим, не слезе от джипа, а продължи обиколките из страната с надеждата, че присъствието му навсякъде ще бъде необходимия отговор на проблемите. Само че напрежението не стихна. Опитите да убеди народа, че индустрията процъфтява, а инвеститорите се редят на опашка, за да дойдат в страната също се разпаднаха като нескопосана шега и така лятото се оказа не сезон на спокойствието, а време на стаено напрежение. Дежурните по любов медии направиха и невъзможното да свалят този градус с приповдигнати заглавия, но и това се оказа недостатъчно. Медийната реалност трудно надделява над реалните проблеми.

Точно в този миг Радев се появи в парламента и предупреди, че властта се е концентрирала в една малка група от хора, а това няма нищо общо с демокрацията. Президентът се опита да разпръсне розовата мъглица и да постави реалните проблеми - бягството на млади хора, липсата на перспектива, неслучилата се децентрализация. И най-накрая предупреди, че ако всички тези проблеми не бъдат решени, улицата може да измете властта и сама да потърси промяната.

Не знам, имам чувството, че ако държавният глава беше стоял без да каже дума в продължение на 20 минути ГЕРБ пак щяха да видят в това коварна атака срещу правителството и управлението, но констатациите на президента ги вбесиха отново. "Той повтаря думите на Корнелия Нинова", изсъска шефката на парламента Цвета Караянчева. Лидерката на групата на ГЕРБ Даниела Дариткова обяви Радев за най-негативния президент, а фейсбук-суфльорът на властта Антон Тодоров отново потъна в проклятия и обиди. Оказа се, че в България, ако имаш достатъчно съвест да не повтаряш като папагал опорните точки на властта, веднага те записват в графата "враг". Защото речта на Радев съвсем не беше конфронтационна. Той не се опита да сваля властта, нито да прави политически провокации. Ако тръгнем да разсъждаваме в дълбочина можем да видим в нея дори призив управлението да свали розовите очила и да започне да решава реалните проблеми, а не измислените. И точно този призив му спечели друг "анализ" - че той нарушавал ролята си на обединител на нацията. Не знам, някои хора май наистина са пускани от летяща чиния на Земята. Да си обединител не означава да премълчаваш. Да си обединител не означава да си сляп за откровените злоупотреби с власт и за изгаращята бездна, която се отваря между властта и обикновените хора. Всъщност Радев влезе именно във функциите си на обединител, защото постави на масата проблемите на хората, които не биват чути и които не попадат в новините. Това е моралният смисъл от президентската институция. Това е същината на "президент на всички българи". Защото истината е, че една огромна част от българския народ просто няма премиер. Разходките с джипа създават изключително измамното усещане за достъпност, а по същество е точно обратното. Това е управление само за богоизбрани. Само за тези, които по някакъв начин са привлекли вниманието на премиера. Всички останали тънат в медиен мрак и отчаяние.

Друга част от дежурните политшамани на ГЕРБ започнаха конспиративно да търсят под вола теле и да твърдят, че президентът се включвал в предизборната кампания. Всъщност подобен анализ само показва, че България има проблем с демокрацията. Демокрация означава да можеш да изтърпиш чуждата гледна точка, дори да се опиташ да потърсиш рационалното зърно в нея. Така се прави в зрелите демокрации. В демокрацията от джипа обаче всеки глас, който не се вписва в общия хор започва да бъда разглеждан като заплаха, като нещо, което на всяка цена трябва да бъде отстранено. Проблемът е, че президентските избори са далеч напред във времето, а властта кашля точно тук и сега. Така или иначе обаче - обръщението на Радев беше глътка свеж въздух в атмосфера отровена от приповдигнати заглавия и патетични политически клетви. Ясно е, че думите у нас наистина са обезсилени, инфлацията ги е хванала страховито, но това от което ГЕРБ трябва да се плашат най-много е, че думите на Радев се чуват. Те оттекват, коментират се, получават политическа плът, а това винаги е началото на промяна. Президентът се опитва да направи така, че думите отново да имат значение и досега му се получава повече от добре.

Тези нормални ли са?

По дяволите! Въпреки всичко аз се оказах върховен наивник. Въпреки всичките ми опити да се самоубедя в обратното. Когато навремето четях книгата "Въоръжена лудница" на Грег Паласт, описваща масовата истерия в САЩ във времената на Буш-младши, си позволих лукса облекчено да въздъхвам, че у нас, въпреки цялото тъпоумие, подмазвачество и лакейщина, това е невъзможно да се случи. В текста на Паласт е описан един напълно излязъл от релсите свят, една власт, обхваната от върховна алчност, корпоративна паяжина и могъщи интриги, която е готова да погази всичко, за да си осигури престой в управлението и да задоволи интересите на дебелите си спонсори. Заглавието на книгата е взето от едно стихотворение на Алън Гинсбърг в което старият битник като древен пророк казваше, че душата не бива да умира неблагочестиво в една въоръжена лудница. Не вярвах, че ще доживея да видя проявление на такава върховна лудост и у нас. Аз съм наивник. Нали ви казах?

Когато научих, че специализираната прокуратура е арестувала рано сутринта Юрий Борисов за миг се попитах дали не съм се събудил в някакъв друг извратен свят. Как ще наречете държава, която в ранни доби отива да арестува един от най-добрите български журналисти и анализатори? Въоръжена лудница? Психиатрия останала без хапчета? Диктатура? При това копоите са се появили рано сутринта с обвинение по член 105 от Наказателния кодекс по дело, което е образувано още на 3 юли тази година. Този член в НК е изключителен - той гласи, че който се постави услуга на чужда организация или чужда държава, за да й служи като шпионин се наказва с лишаване от свобода от 10 до 15 години. "Тия нормални ли са?", попита един мой приятел във фейсбук. Аз си задавам същия въпрос.

После се оказа, че акцията има по-големи пипала. Че репресията е засегнала почти цялото ръководство на Национално движение "Русофили". В по-късните часове на вестниците писаха, че е бил арестуван и председателят на организацията Николай Малинов, както и неговият заместник Милен Чакъров. Тогава се сетих за Паласт. В късните часове Юрий Борисов бе освободен. Без да му повдигнат обвинение. После стана ясно, че властта се притеснявала, че Москва може да се опита да повлияе на изборите у нас. И пак беше намесено името на руския пенсионер генерал Решетников, който се бил интересувал от социологически проучвания. Дълго медитирах пред тази информация. Това ли е секретната информация? Социологически проучвания? Които всеки може да намери в медиите?

Тези нормални ли са?

Познавам Юрий Борисов от много време насам. Дълги години той беше мой главен редактор във вестник ДУМА и смея да твърдя, макар че звучи патетично и превзето - един от главните ми учители в журналистиката. С него сме приятели, съмишленици, а заедно сме написали и десетки статии под псевдонима братя Ружеви. В Юрий няма нищо прикрито - ако искате да разберете кой е той просто прочетете статиите му или някой от неговите разкази. Там ще видите истинския му образ - прекрасен анализатор, задълбочен интелектуалец, човек, който не обича емоционалната патетика, защото вярва, че фактите и цифрите говорят сами за себе си. Той е последният философ на здравия разум, който е убеден, че логиката може да надвие емоцията, че реалността не може да бъде подменена от медийните видения. И най-важното - при него няма нищо скрито-покрито. Всичко, което мисли е написано в текстовете му. Идеите му са пред погледа на абсолютно всички. Не сте наясно кой е той - четете! Толкова е простичко. Заради това съм абсолютно убеден, че обвинението, че се е поставил в услуга на чужда държава е нелепо като картонен декор. Това не е битка с нещо, което Юрий е направил. Това битка с идеите му. А тази битка той е обречен да спечели. Защото те, идеите му, са споделени от голямата част от българския народ. Да си русофил не означава да си национален предател. Точно обратното е - това е израз на историческа българска памет.

Позорната акция на властта остави без думи даже част от най-гласовите русофобски истерици. Моят любимец Иво Инджев например успя да произведе единствено напомнянето, че ръководството на "Русофоли" е участвало в предизборна среща с Бойко Борисов през 2017 година. Вероятно в него все пак е останал някакъв остатък от здрав разум, защото дори и този бард на градските лудости е наясно, че Юрий Борисов и Николай Малинов няма как да са руски шпиони. От холивудските трилъри и от цяла поредица от романи знаем, че истинският шпионин е дълбоко прикрит и законспириран, а обикновено е и на място, където има достъп до пареща конфиденциална информация. Нито Борисов, нито Малинов имат достъп до такава.

Властта може и да има похотливото желание да се разправи с русофилството, но както винаги по своя нелеп и просташки начин избра възможно най-неподходящата форма. Видях, че от ярките фолкпевици на психодясното единствено новоизбраният евродепутат Александър Йорданов е налапал въдицата като охранен шаран. Той беше пуснал линк с информацията, а отгоре текст: "Един по един до един". Между другото - в тази формулировки има нещо доста демонично. Навремето един окултист, който обичах да дразня с наперения си атеизъм, ми бе споделил, че това сатанинска фраза. Защото буквата "е" е шеста в българската азбука и изразена числово фразата получава култов вид - "666". Но ще оставим мистиката на посветените. Ние ще се задълбочим в политическата патология на изразеното. Един по един до един. Какво ще рече това? Ще преследваме русофилите с шпиц-команди и кафяви ризи докато ги изчегъртаме от лицето на страната? Ще тъпчем с кубинки хората, които нито в един момент не са криели своите позиции, а точно обратното - заявявали са ги открито, почтено, пред очите на всички. Между другото - нежеланието на прокуратурата да даде информация веднага, говори точно за такъв потаен план. Когато арестуваш толкова известен журналист трябва веднага да се обосновеш. Действията на обвинението говорят за нещо различно. Те намекват за ослушване, чакат да видят каква ще е обществената реакция, дали този път няма да им се размине и репресията да остане обществено неосветена. Арестът на Юрий е откровен опит за сплашване. Не на него. Не мисля, че той може да бъде уплашен. Това е знак към всички, които мислят като него. Мълчете си! Трайте! Скатавайте се! Не мърдайте! Властта ви дебне!

Много хора през годините са ми казвали, че рано или късно властта ще посегне на русофилите у нас, че те са истинския враг на спотаените в управлението лакеи. Не знам дали приемах мнението им сериозно. Повече никога няма да повторя тази грешка. Защото арестът на Юрий, арестът на Николай Малинов не е някаква грешка - това е целенасочена политическа репресия с явни и прозрачни цели. При това датата не беше избрана случайно. Цялата вълна от арести и разпити се случи точно на 9 септември. Тези са не просто безумци. Тези даже не ги бива и политически знак да дадат като хората.

Историята с Национално движение "Русофили" ми напомни за историята с Джулиан Асандж. Геополитическото статукво мрази всеки, който не се вписва в тяхната линия. И понеже не могат да убият открито такива хора, те гледат да ги отстранят. Да ги накарат да замълчат.

Оказа се, че "руската заплаха" вече навлиза и по нашите земи като оправдания на безумията на властта. Днес арестуваха Юрий Борисов. Утре могат да арестуват всеки друг. Въоръжената лудница не е спирала своята работа нито за миг.

Тези просто не са нормални.

София – град на промяната или крепост на статуквото?

Въпрос на десетина дни е да видим каква точно ще е голямата битка наесен в столицата. Всички медии, политически наблюдатели, случайни зрители, любители на шоуто или просто на силните тръпки чакат да видят дали бастионът на ГЕРБ София ще падне или поне ще бъде разклатен така, че да се разкиха дори управлението. И независимо, че кандидатите за кметове ще се роят още доста, то отсега е ясно, че автентичният политически сблъсък може да стане напрегнат, ако в него се явят Йорданка Фандъкова и Мая Манолова. Близо 10 години София беше политически вцепенена, монополизирана от ГЕРБ и тяхната политическа машина, парцелирана на десетки бизнес-интереси и потънала в политическо безвремие от което дълго време изглеждаше така, че изход няма да има. Но ето, че през 2019 година се появява реална възможност статуквото да бъде разтърсено и заради това е добре да видим каква печели или губи столицата през двете знакови лица, които вероятно ще се сблъскат в края на октомври.

Истината е, че 10 годишното управление на Йорданка Фандъкова в София минава през най-голямата си криза на доверие. Можем много да спорим за причините (феновете на настоящата кметица като млади талибани в ислямска школа са убедени, че тя е носител на доброто, а партийната номенклатура край нея е основната причина за неприятните аромати, които се носят от общината), но проблемите стават все по-очевидни. От миналата година насам всеки ремонт в София се превръща в огромен политически скандал и силен медиен скандал. Ремонтът на "Графа" беше просто черешката на тортата, явен знак, че в столицата текат буреносни процеси, които могат да се превърнат в торнадо в деня на изборите. Леви и десни вкупом осмяха естетическите и политическите дълбини на всичко, което постави ГЕРБ в една неочаквана за тях позиция - сами срещу всички, принудени да се оправдават, да се червят, да търсят начини да избягат от медийното внимание, което в предишни години беше основният им допинг за успеха. Самата Фандъкова междувременно се сдоби с висок политически статус, тя бе назначена (конгресите на ГЕРБ минават с такова поразително единодушие, че ако кажем, че това е избор, означава да изнасилим езика, морала и здравия разум) за заместник-председател на своята партия. Вместо вятър в крилата обаче това започна да играе срещу кметицата, защото свали част от гражданския й блясък, отрезви по-широкия й електорат, а и дълголетието в управлението вече е минус, а не плюс, особено във време, когато отвращението от политическите елити започва да става водещ фактор по цял свят. Всички описвани медийни бомби станаха причина като никога ГЕРБ да не бързат със своята номинация в София, а самата Фандъкова да се държи уклончиво като древнокитайски философ по темата. Всъщност дори и тези маневри ясно показват, че партията на Бойко Борисов има явен проблем в София. Към него можем да добавим почти ежеседмичните протести, събуждането на критичното гражданско общество, което прави мониторинг на всеки ход на общината, подозренията за безкрайна корупция и много други фактори. Всичко това вероятно можеше да бъде решено със серия от гръмки пиар-акции, ако политическият момент беше друг. Но след мащабните хвалби хвърлени след европейските избори, след пуснатата на пълен ход пропагандна машина, за ГЕРБ ще е самоубийствено да се провалят в София. И тук не говорим само за загуба, достатъчно е да изгубят и мнозинството си в Общинския съвет, за да могат всички хвалби да им избухнат в лицата като химически експеримент, излязъл от контрол. Навремето възхода на Бойко Борисов започна именно от София. На 10 ноември 2005 година той встъпи в длъжност като кмет на столицата. Четири години по-късно стана премиер, а останалото е история. Днес обаче (историята е отмъстителна кучка) именно от София може да се започне края на ГЕРБ. Това можем да го причислим към добрите новини. Те и без това не са чак толкова много.

Независимо, че из общественото пространство от доста време се мотаят доста кандидати за конкуренти на Фандъкова, ясно е, че всички чакат дали на тепиха ще излезе омбудсмана Мая Манолова. Това ще е голямата битка наесен. Колкото и странни, а понякога дори и екзотични да са останалите политически сюжети, те са просто пикантна подробност от миманса и нищо повече. Нито "Демократична България" с нейния напудрен градски снобизъм, нито "Спаси София" със симпатичната си упоритост да ровят из проблемите, могат да се доближат до двубоя на титаните, който се очаква най-нетърпеливо от зрителите и участниците в изборите.

Мая Манолова има едно голямо предимство пред Фандъкова. В последните няколко години тя стана любимка на гражданската енергия в страната. Как се осъществи тази трансформация и доколко успешна е тя може да бъде обект на отделен текст, но е факт, че в България не е имало съществено гражданско недоволство, което да не е било обект на внимание от страна на Манолова. Нейната безкрайна енергия се трансформира в невероятно количество срещи, законопроекти, медийни изяви. Само за няколко години тя успя да спука партийния балон, който я заобграждаше и да се превърне в изразител на гражданското начало в политиката. Точно това я прави добър кандидат за кметското място в София, защото столицата отдавна е кръстопът на отделни граждански енергии, които често не се припознават партийно, а някои от тях дори целенасочено бягат от този тип обвързване. Повечето протестиращи обаче с радост са приветствали Манолова на своите сбирки и протести, защото тя успя да заеме нишата на реален обществен защитник, дори и правомощията й да не са чак толкова големи. С други думи - ГЕРБ този път имат сериозен противник, който е преодолял основния недостатък на БСП в София - затварянето в собствен балон откъдето излизане няма. Дежурните по любов медии още отсега започнаха да ровят в партийното минало на Манолова, да припомнят редица неудобни факти и изказвания, но подобна пропаганда е нож с две остриета. Защото да вадиш нож на кандидат, който още дори официално не е влязъл в надпреварата всъщност е лека форма на паника. Всички, които са следили политиката в последните години са наясно с недостатъците на Мая Манолова. За тях може да се напише роман. Но и всеки, който е бил зрител трябва да знае, че те са съчетани и с остър политически инстикт, биткаджийство до край и енергия, която изглежда безкрайна. Изобщо тази есен прояната е неизбежна. И то независимо от това коя от двете дами ще стане кмет. Дали, защото едната е атакувала добре и е победила или, защото другата се е отбранявала добре и е останала. Това обаче ще е автентичен политически сблъсък, а София отдавна имаше нужда от нещо подобно.

Войната, която Борисов е обречен да загуби

"Управлението на Борисов закотви България на дъното на Европа". Тази хирургическа констатация направи президентът Румен Радев точно на връх Шипка пред журналисти. Поводът за нея беше опитът за поредна интрига с която ГЕРБ се опитаха да инфектират общественото пространство. Причината този път беше една реплика на Бойко Борисов, който предположи, че шефът на НСО Данчо Дяков е напуснал своя пост заради "огромните скандали в президентската институция". Нито един журналист в името на спасението на съвестта и душата си не се осмели да помоли премиера за конкретика, да каже кои са скандалите и какво точно има предвид. Всъщност репликата на министър-председателя в много отношения беше издайническа, защото през нея стана ясно откъде идва командата към жълтите медии непрекъснато да заливат с помия президентската институция. В този смисъл дори "Дондуков" 2 е пример за стоицизъм, защото администрацията на Радев показа железни нерви и хладен разум. Точно на Шипка обаче Радев отвърна на ударите с истинска артилерийска атака и попита защо правителството се опитва да прати Пламен Георгиев, станал известен като Голямата тераса, максимално далече от страната и какво има да крие. Беше ясно, че премиерът няма да отговори на този въпрос. Вместо него беше пусната жълтата преса, която тръгна да прави мелодраматични анализи как Румен Радев се държал като интригант. Изобщо станахме свидетели на нов епизод от войната между институциите, която на приливи и отливи не е спирала от избирането на нов президент на страната през 2016 година. Сега обаче ударите стават все по-ожесточени, все по-истерични от страна на правителството, защото навлизаме в буреносна есен, където цялата политическа картина в България може да бъде преподредена. Може би заради това Борисов не се появи на Шипка. Той е наясно, че прекият сблъсък между него и президента не работи полза на победата му.

Бойко Борисов, а ГЕРБ, както се убедихме всички е просто функция на негового его, влизат в есенния сезон в неособено добра кондиция. Това е доста странно, особено след първото им място на европейските избори, но пък е доста логично. Победата на вота не вълшебен сапун, който да отмени натрупаните проблеми и задъхващата се интелектуална немощ на управлението. Дежурните по любов медии от сутрин до вечер пускат розови балончета в които описват България като икономически тигър, но българските граждани не са идиоти. Контрастът между техния реален живот и телевизионните дудуци от ден на ден става все по-разтърсващ. Проблемът със свинската чума и ударът срещу десетки малки стопани също оттеква като крясък, който се усилва все повече. В този смисъл политическите инстинкти на Борисов се задействаха в режим "оцеляване" и може би заради това така и не го видяхме на Шипка. В стратегически план обаче това е огромна грешка и политически фалстарт за сезона. Защото очевидно Румен Радев е онази неизвестна и неизчислима величина в българския обществен живот, която остава мистерия за премиера. Виждали сме Борисов в десетки ситуации, оцелявал е при кризи, които биха занулили всеки друг, но при сблъсъците с президента той неизменно губи и в морален, и в политически план. Румен Радев е ахилесовата пета на Бойко Борисов. А какво ли не беше опитано в битката срещу президентската институция. Пробваха тактиката на откритата война - създаваха комисии, пускаха говорители по телевизиите, насъскваха Антон Тодоров, но затънаха в плаващите пясъци на народното презрение. Лично Борисов се опита да вдигне белия флаг на примирието и институциите да минат в режим на студен мир, без обаче да проумее, че точно това развитие е абсолютно невъзможно. Защото тук говорим за идейно, политическо и морално различие между двете описвани фигури, а такива разлики не са заличават през преговори и мир. След това се опитаха да атакуват президента през неговата съпруга, която бе превърната в звезда на десетки статии в сензационен стил, но и това не сработи за подриване на имиджа на Радев. И така - битката Борисов срещу Радев, въпреки нежеланието на ГЕРБ, се превърна в битка на две визии за това как трябва да изглежда страната и какво означава българската стабилност - път нагоре и напред или затъване в плаващите пясъци на безвремието.

"Промяната в България започна с избора на Румен Радев за президент", констатира наскоро соцлидерката Корнелия Нинова. И тя датира с абсолютна точност началото на проблемите на ГЕРБ. Защото избирателите на Радев, макар и еклектична сплав и нееднородни като политически разбирания, бяха обединени от един водещ принцип: "така повече не може да продължава". В този смисъл основните опасения на Борисов са, че наесен целият този алхимичен политически коктейл може да се повтори и да избухне в лицето на управляващата партия. Всички опити за лифтинг на модела, всички маневри за избягване на отговорност, дори пращането на Цветан Цветанов в изгнание, не могат да помогнат на ГЕРБ да прескочат кризата, която ги дебне като древно чудовище. В България дълголетието във властта е шанс, но и проклятие. Хората искат промяна, дори и когато протеста не излизат да гласуват. Точно тук е шансът на промяната, която може да дойде на местните избори. И Радев, въпреки, че няма как да участва на вота, всъщност говори с гласът на онези, които вече но могат да продължават да живеят в медийния балон на лъжите и сънищата на придворната журналистика. Парадоксално е, но именно президентът задава въпросите, които трябваше да бъдат зададени от представителите на медиите, които трябваше да бъдат изстрелвани към челото на властта отново и отново докато не проговори. И всъщност точно това ще наблюдаваме колкото повече наближава есента - паническото оттегляне на ГЕРБ в земите на интригата, лъжата и тоталната манипулация и президентът, който е длъжен да бъде говорител на истината и да формулира истинските проблеми на страната, без да се страхува от разяждащата отрова на жълтата преса. Казват, че Шипка не било мястото на което Радев трябвало да отправи тези обвинения. Точно обратното е - Шипка е морален връх в българската история. Именно там трябва да се казва истината, колкото и да боли. Колкото и да му е криво на Борисов. Това не е война между институции. 

Това е война за различното бъдеще на България.