Толкова ли е вредна наистина класовата борба?

Само преди няколко дни нашумя една много показателна история около френския актьор Жерар Депардийо. Обиден от изказване на премиера Жан-Марк Еро артистът обяви, че се отказва от своето гражданство и се мести в Белгия. Министър-председателят на Франция разгневи звездата с кратък ироничен коментар за отказа на Депардийо да плаща по-висок данък за своите доходи. Това е една от антикризисните мерки, които въведе новия френски кабинет, воден от разбирането, че в трудни времена трябва да има някаква солидарност във ваденето на страната от блатото. Депардийо обаче се оказа типичен представител на своята богаташка прослойка и отказа да прояви дори такъв жест към страната в която живее. В гневното си писмо до Еро актьорът обявява, че той бил надраснал границите и се чувствал истински европеец и гражданин на света. Зад помпозните думи обаче се крие пълното откъсване на богатите от проблемите на обществата в които живеят, тяхната алчност, която е преминала всички граници, както и абсолютното им нахалство в отстояването на старите норми на предкризисен живот. Защото никой не иска да лиши Депардийо от къща за спане, черен хайвер на вечера, две любовници в чужбина и винарните му в провинцията. Идеята е просто богатите поне един път през този век да допринесат за справянето с проблемите вместо да бъдат основен генератор за тяхното възникване. Това не е наказание за успеха, а опит за постигането на справедливост.

Такива като Депардийо обаче вече не се чувстват като част от никаква общност, не се чувстват обвързани с обществото и съответно не смятат, че трябва да поемат никакви отговорности. Все едно богатството им е паднало свише като някакво чудо. Това е именно онова разделение за което предупреждаваше Зигмунт Бауман в книгата си "Глобализацията" - глобалните срещу локалните. Локалните са принудени да живеят в своята затворена общност, а глобалните вече се изживяват като някакъв наддържавен елит, който може да сменя гражданството си като носна кърпичка и да гледа с презрение всеки опит да бъде принуден да поеме отговорност.

В последните 20 години бе направен мащабен идеологически опит понятието за класа да бъде изкоренено от политическото съзнание на света. Защото само в в среда в която хората не се осъзнават класово номерата на свръхбогатия елит могат да минат. Класата като идея и класовата борба като стратегия бяха сатанизирани до абсолютна крайност. Последните избори в САЩ например минаха под много мощни обвинения, основно от Републиканската партия, че конкуренцията се опитва да предизвика class warfare (което си е класова борба, но изразено на езика на Шекспир). Всички говорят за класовата борба като за нещо суперотрицателно, като за явление едва ли не от ада, като нещо, което е инструмент на миналото докато стерилното бъдеще се нуждаело от нов подход.

Самият факт, че всички искат класите да не бъдат вкарвани в политическия речник, а класовата борба да бъде забравена, трябва ясно да ни подсказва, че очевидно в самата идея има нещо много полезно и правилно, особено в кризисни времена. Парадоксалното е, че в световен мащаб десницата няма проблем в употребата на "класа" в своя речник, докато левицата срамежливо като монахиня отказва да приеме, че светът съвсем не е толкова променен, че капитализмът в криза реставрира всичките гадни черти, които Маркс е описал.

Аз смятам, че класовата борба не само не е вредна. Тя е единственият начин за реален изход от кризата и заради това всички заобикалят тази тема все едно е радиоактивен реактор. Богатите прослойки успяха да се измъкнат от своята отговорност за финансовия кошмар в който живее светът вече четвърта година. Измиха си ръцете, подготвиха си окопи и си създадоха ново поколение идеологически институти - клонинги, които яростно да отхвърлят всяка идея за солидарна отговорност. В тази ситуация всички останали имат един-единствен изход - класовото осъзнаване и борбата за справедлив свят.

Всяка социална придобивка в Европа е извоювана с класова борба. Когато хората осъзнаят своята сила като социална общност, тогава съпротивата на богатите рухва като картонена кула, дори и репресивните апарати на държавата да са на тяхна страна.

Разберете - повечето от вас няма да станат милионери. Повечето от вас няма да живеят живота на Депардийо, че да му влизат в положението. Неговият успех не може да бъде извинение за арогантност. Държавата има право да изисква от богатите, защото иначе обществото започва да съществува в състояние на постоянно напрежение. Ако смятате обратното, то значи и забраната за детски нископлатен труд също е прът в колелото на бизнес-успеха. Преди парите трябва да стои моралът. А моралът в едно общество възниква именно по пътя на класовата борба, защото трябва да е ясно, че битката е безмилостна, въпреки, че ни лъжат, че не е почнала.

Ускореното засилване на неравенството е най-сигурният индикатор, че класовата борба предстои. Не е нормално в едно общество 90 процента от хората да разчитат на митични коледни добавки, за да се справят с празниците докато 10 процента ядат в ресторанти със златни вилици. Колко време мислите, че е в състояние да издържи една държава, която е разположена в такава ос на неравенството? Дори и хората все още да не се осъзнават като класа, то първата крачка е направена - хората вече знаят, че живеят в постоянна несправедливост. Следващата крачка е да могат да видят отвъд натрапената сапунена политическа система и да схванат, че отвъд политическите трибуквия и съкращения се крие система, която няма да спре да произвежда колосално неравенство. Няма как да изкорениш от съзнанието на хората факта, че един друг свят е не само възможен, той е възможен в рамките дори и на сегашния живот.

Това е смисълът от осъзнаването, че има фронтова линия и, че ония другите вече стрелят. те се чувстват в безвъздушното пространство, защото са повярвали, че с техните пари могат да ръководят света дори и до нов негов свършек, предсказан от маите.

Заради това, приятелю, осъзнай се класово! Почни борбата!

Този свят няма да бъде променен от Депардийо.

Той може да бъде променен от тебе.

МЗ предупреждава: ГЕРБ вреди на вашето здраве

(апология на бунта на пушачите)

Никога не успях да се науча да пуша.

А израснах в епоха в която пушенето не беше сатанизирано докрай.

По филмите готините детективи винаги пушеха.

Мацките с къси поли съблазняваха с дълга цигара в ръка.

Ален Делон пушеше в почти всеки свой филм.

Пушенето беше кротък бунт на учениците срещу правилата на родителите.

В училище пушачите се събираха в тоалетните в междучасията и ги задимяваха докрай.

Спомням си странни марки цигари.

Дядо пушеше "Стюардеса".

Баща ми "Феникс".

Имаше цигари "Слънце".

А пък всички мразеха цигарите "Арда".

Като ученик харесвах много кутията на цигарите "Кемъл".

После прочетох един роман на Том Робинс, където се казваше, че в тази кутия имало закодирано тайно знание.

Знаех, че има "Страната на Марлборо".

И каквото и да ми говорят - онази старата кутия на Марлборо е много по-добра от новата.

Новата е зализана лиготия.

Аз обаче не можах да прихвана този навик.

Не се научих да пуша, а и не вложих много старание по темата.

Заради това изтървах, буквално изтървах момента в който пушачите се оказаха последната ни надежда да се отървем от това управление на полицейския ботуш и всекидневната арогантност.

Господарят на вица (не е ясно защо го наричат премиер) тези дни обяви, че, ако пълната забрана за пушене на обществени места падне, той щял да си подаде оставката.

Наясно съм, че Ходещият с оставката в джоба разиграва политически цирк. Той си мисли (а и цялата история на прехода показва именно това), че ако хвърлиш на хората неразрешима морална дилема, те забравят за високите цени, ниските доходи, ужасяващата криза, липсата на коледни добавки, безработицата сред младите, усещането за невероятно безвремие, моралните падения на властта, опитите за удушаване на съдебната система, агресивната полицейщина и започват да се дърлят по възможно най-незначителните теми във вселената.

Никога не съм разбирал идеята, че пушенето е знак за някаква свобода.

Пушенето, смятам аз, е опит да се гордееш, че ходиш с вериги.

Господарят на вица обаче обяви, че той бил поел ангажимент да пази здравето на хората и заради това не искал да приеме, че забраната може да падне. Въпреки, че темата дойде именно от него.

Ако толкова иска да пази здравето на хората - нека да им вдигне заплатите.

Хей, относно здравето имам и още по-добра идея - намери начин наистина да свалиш цените на лекарствата.

Вкарай повече пари в болниците!

Не арестувай лекарите по измислени обвинения и не ги изкарвай най-черното съсловие на земята.

Дай повече пари на пенсионерите, за да могат да си позволят лечение.

Заради това в един момент бунтът на пушачите започна да ми допада.

В един момент видях в него нещо повече от досадния инат да не се отказваш от вредния навик.

В упоритостта на пушачите се крие здравословното българско разбиране, че властта не може да контролира всеки аспект от нашия живот.

Че има други начини да осигури здраве на хората, освен с репресията срещу толкова голяма част от народа.

Пушенето е личен избор, а Бойко Борисов май мрази личните избори.

Защото този път изборът е срещу него, срещу неговото тотално подчинение на най-идиотските правила.

И сега, когато примамката с пушенето бе поставена като опит да се отклони вниманието от проблемите, пушачите просто вдигнаха залога.

Цигареният дим е съвсем малка цена за отърваването от това управление.

Ако димът е цената на оставката - призовавам всички да си купят цигари и да не спират да пушат докато Господарят на вица не си разчисти кабинета.

Цигарите убиват бавно, а ГЕРБ убива бързо.

ГЕРБ убива държавата, политическия смисъл, усещането за нормалност, опитът за различен живот, бъдещето.

Щом цигареният дим ги дразни - пушете като комини.

Пушачите се оказаха нашата последна надежда да се отървем преждевременно от този кабинет и от този премиер.

И, да, върху изборните бюлетини също трябва да има надпис.

"МЗ предупреждава: ГЕРБ сериозно вреди на вашия мозък и убива мозъчни клетки".

За бога, братя, пушете!

Снежният сън за Москва

(упражнение по възторг, многоточия и индивидуално напускане на Евросъюза)

В прекрасния и гневен свят винаги ще има градове, които ще са ни по-близки от всички останали. Градове в които от първия миг се усещаш така все едно никога не си напускал дома си, все едно цялата вселена е влязла крадешком в прелестните ти сънища, за да свие идеи как точно трябва да изглежда идеалното място. Тези градове зъзнат сами в студения необят само, защото нямаш възможност постоянно да си там, защото желязната логика на себевъзпитанието на кармата е отредила да се родиш далече от тях, понеже не ни е съдено приживе да изкараме живота си в рая.

За мен такъв град е Москва...

Още в първия миг щом вкусих от московския въздух и видях неумолимата височина и красота на небето над този град, разбрах, че съм загубен завинаги, че няма да мога никога да обичам друг град така както обичам този.

И забележете – това е чиста и естетическа любов, защото на практика съвсем доскоро не познавах абсолютно никой в Москва. Няма как да кажете, че чувствата ми към хората са били трансформирани в някаква форма на географско обожание и опиянение. Не, това е любов към един град, защото той прилича на нещо отдавна сънувано и забравено, защото неговата логика ти е ясна, защото от първия миг в него знаеш, че никога няма да успееш да го напуснеш в главата си...

Няма да съм нито първи, нито последния, който ще се обяснява в любов на Москва, защото в студената хладина на този град се крие естетическо опиянение, което очевидно пленява психопатични романтици от различни епохи.

В едно култово стихотворение в което жали за своята пропиляна младост, Сергей Есенин буквално заявяваше следното:

Низкий дом мой давно ссутулился,

Старый пёс мой давно издох.

На московских изогнутых улицах

Помереть, знать, судил мне Бог.

Не съм наясно как в Москва можеш да мислиш за смърт, защото този град е въплащение на живота. Но само да уточня -  въплащение на живота именно това, което е – нахален, арогантен, вълнуващ, странен и прекрасен. Животът е повече от нашите очаквания за него. По-различен е от романтичните фантазии и заради това много рядко омръзва. Същото е с Москва. Тя е различна и заради това мога безкрайно дълго като депутат със зациклил мозък да ви говоря за нея, без да съм сигурен обаче, че ще бъда разбран.

Любовта е необяснима. Иначе нямаше да е любов, а просто долен чиклит...

През лятото (слънцето грееше над Волга, а безкрайната река съвсем лениво демонстрираше безразличие) в град Ярославъл ми казаха, че камъкът пред църквата в центъра на града е пословичен. Всички твърдяха, че ако го докоснеш, той изпълнява желания. Аз, здравословен скептик с цинична нагласа, реших да повторя упражненията на мистичния електорат просто, за да спазя социалната норма. Докоснах камъка и реших, че вселената няма да ме разбере, ако пожелая богатство, или ако си поискам харем от едрогърди девойки. Очевидно оперативната памет на чудесата край нас изисква прости желания, които да могат да бъдат разбрани от звездите, да могат да бъдат пренесени от лъч на лъч и осъществени като на кино. Аз си поисках да намеря начин пак да се върна в Русия, в Москва, ако може, защото времето, прекарано в Москва никога не е достатъчно, дори и да имаш две вечности и три банки на разположение.

Лятото свърши. После мина есента. Заваля сняг. И аз пак се оказах в самолета на път за Москва, насред зима за която проклетите маи твърдят, че ще е последната в историята на тази планета. Но, когато човек се окаже над облаците просто престава да му пука за маите, за свършека на света или за българското правителство. Просто, защото над облаците останахме само аз и моето пътешествие, аз и моята радост, че отново напускам неорганизирано Европейския съюз, за да отида там, където казват, че зимата винаги е люта, но красива като сън на елфи...

 „Шереметиево” беше заснежено като в приказка. Въпреки, че навън беше направо московско циганско лято – само минус 5 градуса.

Навремето една девойка ми сподели, че това била идеалната температура за зимата в този величествен град – няма киша, защото нищо не може да се разтече, от друга страна това пък почти не минава за студ в Русия (по улиците има хора облечени дори само в жилетки), въздухът се изчиства, снегът се запазва, а на теб като страничен зрител ти остава единствено да умираш от възхищение заради това, че си се оказал точно насред руската зима, където звездите изглеждат ярки и неистови.

В „Особености на руския национален лов”, този култов филм, героят финландец имаше най-идилична представа за традиционния лов – шейни, сняг, благородници. Аз донякъде заприличах на него – установих, че съм станал мащабна фабрика за идеализация на Москва, но, колкото и да се опитвах да гледам този град и снеговете в него с окото на разгневен световен критик, така и не успях да намеря начин да изпадна в скептицизъм и здравословна ирония...

Москва е странно съчетание на красота, големина и неудобства. От летището се гмурваш направо в грандиозно задръстване, особено, ако си имал неблагоразумието да пътуваш до центъра с кола, а не с аероекспреса (подземен влак, който само за половин час може да те стовари почти пред портите на Кремъл). Московското задръстване е огромно и неподвижно като някакъв динозавър от фарове, който мързеливо се протяга в световната нощ.  Стълпотворението от коли е огромно, което прави движението малък ад. Човек трябва да се въоръжи с будистко спокойствие и възторгът на надрусан поет, ако иска да издържи на това пътешествие, което може да отнеме и над 4 часа, ако Москва е решила колективно да поизлезе в часа-пик.

На мен трите часа път до хотела не ми направиха почти никакво впечатление, защото бях зает да запомням всяка сграда край, която минаваме, билбордовете, витрините. Москва грееше в толкова много светлини, че се чувствах като актьор във филм насред мизансцен, направен все едно направо за Спилбърг...

Средностатистическия жител на Москва сигурно все е някакъв чиновник, мениджър, бизнесмен или човек със свободна професия. Заради това е трудно по Москва да съдиш за Русия, този град просто живее в своето собствено вече неисторическо време и заради това може да бъде обичан сам за себе си. Независимо, че няма как да го познаваш, ако не си живял дълго там, понеже човек трябва да живее в градовете, които обича, да се променя заедно с тях, чрез тях дори. Но дори и погледа на ентусиазиран турист върши работа.

Московчани се тълпят по улиците. Въпреки задръстванията не слизат от колите си. Паркират по тротоарите, както им дойде. Ама пак ще повторя – просто има градове, които са ни по-близки от другите. Нищо не успя да ме издразни, „такие, брат, дела”...

Едната от трите вечери просто не ме свъртя в хотелската стая. Облякох си якето и се излязох навън, за да се поразходя в нощната Москва. Сигурно изкарах два часа на студа, но тази разходка беше най-доброто нещо, което съм правил някога. Москва е от градовете, които никога не заспиват.

Качих се в нощното метро, в което вече нямаше много хора, вежливо отказах на предложението на един образ да си направим партия за водка, прекачих се веднъж и слязох отново Воробьовые горы, край Москва река, място, което ме привлича с някаква невъобразима сила. Малко по-нагоре се намират хълмовете от които цялата руска столица може да бъде разгледана като на длан и то напук на нейния мащаб. Но аз походих малко край зимната река и се наслаждавах на всяка минута, която ми беше отпусната от нощта, зимата и боговете на пътешествениците.

Валеше сняг. Винаги вали сняг. И времето внезапно омекна (тоест от минус 10 стана минус 2). Снегът бързо покри почернелия лед. В такива мигове започваш да вярваш, че този изтощителен град отново се връща към своята невинност. Към времената, когато е бил кротък, тих, далечен, потънал в история и сънуващ своето бъдеще.

Москва е като едра жена (Рамщайн направо наричат града „дебелана”). Реката течеше непукистки през столицата, в нея съвсем леко се отразяваха звездите и точно в този миг човек не се нуждае от нищо друго, за да бъде щастлив с онзи кротък вятър на мъдростта в себе си, който винаги е знак или за приближаваща лудост или за безкрайно детство...

Този път успях да вляза в Болшой театър и да гледам операта „Турандот” в него. След близо 9 години на реконструкция голямата зала на тази величествена културна институция най-после бе отворена отново за хората. Луксът вътре е смазващ, а усещането за аристократизъм не те напуска за миг. Всяко събитие в подобна сграда е празник. Вероятно заради това руснаците така се контят за представленията. Човек вижда рускини в изумителни рокли, все едно са тръгнали на кралски бал, а до тях мъже в костюми, които гледат сериозно.

Културата тук наистина е празник. Той витае във въздуха. Седях в ложата, която се намираше точно срещу сцената и се почувствах заразен от този дух на величие. Изгледах дори и цялата „Турандот”. Какво да ви кажа? Пучини добре е пипнал този свой проект, ако използваме модерните термини. В сюжета има съспенс, а Турандот се оказа класическа гаднярка и мъжемелачка. Нещо като оперна версия на Кари Брадшоу само, че с уклон към невинността, а не към оргиите.

Когато най-накрая любовта на сцената окончатело възтържествува отряд от малки деца облечени като китайчета от времето на културната революция с червени знамена нахлуха на сцената, изумено започнах да ръкопляскам. Понеже знам, че творците винаги първи усещат, кога облаците на революцията се събират на света се запитах дали пък и сега творците по цял свят не сънуват голямата промяна и със своите мисли няма да я докарат отново сред нас...

А, когато излязох отново на заснежения Червен площад, направо ми се прииска да тръгна да тичам и да не спра. Москва е направена, за да бъде снежен град, тогава тя изглежда дори по-истинска. Снегът придава великолепен фон на всичко – на блесналите витрини, на странните кубета на църквите, на огромния ГУМ, дори и на къртещите зъбите цени, които биха предизвикали инфаркт у човек, който не е свикнал с екстремни дози капитализъм.

Когато остане лице в лице с красотата човек престава да се интересува от властта и политиката като понятие. Усещането за единение с вселената е толкова метафизично, че обикновената реалност трудно може да те притесни по някакъв начин.

Така бях и аз насред зимата на Червения площад. Една малка точка във вселената. Незначителна. Ентусиазирана. Възхитена.

Над мен валеше сняг, студът беше умопомрачителен, наоколо беше пълно с хора, животът трябваше да продължи, ама на мен изобщо не ми пукаше.

Чувствах се като героят на онова стихотворение на Георгий Иванов, който забелязва в далечината:

И брызги светлые взлетают

То в янтаре, то в серебре...

А на востоке тучи тают

И птицы тихо пролетают

Навстречу огненной заре.

Стихотворението му е писано за Санкт-Петербург, но както казах в тази вселената думите са вход именно към онези градове, които са ни по-близки от другите.

Аз бях именно в такъв град.

И търсех в небето птиците, които летят срещу огнения изгрев...

Спасители, спасители...

Драматичните усилия да бъде спасявана Гърция продължават с пълна сила. Под загрижения поглед на международните кредитори от ЕС и МВФ южната ни съседка  продаде дела си в тотото за 190 млн евро. Така тя се лиши от собственост в  компанията за игри на щастието, от която се очакват 1,5 милиарда евро приходи в следващите 12 години. За това пък получи на куп 190 милиона плюс опцията да прибира една трета от брутните приходи през следващите години.

Защо й трябваше да се разделя с бизнес, който й носи огромни сигурни пари? Защото така искат спасителите. Тези спасители са хвърлили око и на водоснабдяването, на Националната електрическа компания, на газовата компания ДЕПА, на железници и пощи, на регионални пристанища, на летища и национални магистрали. Общо на всичко, което със сигурност печели. На всичко, което в една или друга степен е монополист. Сега им е паднала.

Ако случаен зрител гледа отстрани спокойно може да обърка такова спасяване с изнасилване. Но версията за изнасилването няма да я прочетете почти никъде. Официално продажбата на тотализатора ще бъде величана като стъпка към стабилността, като мъдър управленски ход, абе като спасение първо качество.

Разбира се, Гърция не може да не благодари, че й отпуснаха поредния спасителен транш. На какви лихви, обаче, никой не говори. Това си е направо поверителна информация. Мистерия по голяма от "Шифъра на Леонардо". Знаем обаче, че Гърция търчи да взима заеми, за да погасява стари такива. Дали остава нещо за икономиката й, е твърде съмнително. А и спасителите едва ли се интересуват. 

Изобщо, когато се говори за Гърция трябва да сме наясно, че езикът е така преобърнат, че никой никога да не разбере абсолютно нищо от ставащото. Спасителите са като пирани, спасителните траншове са като метнати ножове, а това, което минава за спасителни стъпки си е направо като пътечка към гилотината. В края на този път от Гърция просто няма да остане нищо за спасяване.

А спасителите доволно ще търсят нова жертва на която да помагат.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

За кожата на една учителка

Една подпийнала учителка внезапно стана сензация за цялата българска преса. Преподавателката по немски и руски език в 130-то столично училище, която нахлу в часа на своя колежка пияна, се превърна в централна тема на медиите сякаш за първи път в България има случаи с пиян човек. Нещо повече Софийският градски съд отказа да окачестви случая като дребно хулиганство, а го предаде на прокуратурата за разследване. Облаците над учителката се сгъстиха, обявиха, че ще я уволнят, а коментарите по форумите преливаха от язвителност.

Далеч съм от мисълта да смятам, че е нормално една учителка да отива пияна на работа. Но пък ми е трудно да приема цялата жестокост на отношението към нея. Държавата събужда своята мощ винаги, когато трябва да се саморазправя с обикновените хора. Единствено те са преследвани до последно, проверявани докрай, блъскани до стените, репресирани от чиновниците, стиснати в бюрократичната прегръдка на институциите.

Цялата власт, която никога не се събужда, когато депутатите или висшите чиновници нарушават закона, изведнъж реши да накаже страшно една обикновена учителка, която може и да се е напила, защото е имала някакви лични проблеми. Тя е постъпила неправилно, но отношението към нея с пъти по-жестоко от постъпката, която е извършила.

Но учителите са любимата мишена на обществото. Приклещени почти до ръба на социалната мизерия, те са еднакво тъпкани от случайните форумни хейтъри и от висшите хейтъри на репресивните органи. Когато трябва да се наказва учител, никой не показва дори грам милост, поне капчица човешко състрадание. Те са тъпкани, унижавани, мачкани, все едно не са просто обикновени хора, които имат своите ежедневни проблеми, гадости и неприятности. Именно, когато става въпрос за отношението към случайно сгрешили обикновени хора, тогава си проличава цялата безмилостност на нашето общество, цялото лицемерие на взаимоотношенията ни.

Заради това новината за учителката бе под главата на три вестника. Все едно нищо по-скандално не се е случвало в тази държава. Все едно нямаме премиер, който си цъка есемеси докато се връчва Нобеловата награда за мир в Осло. И финансов министър, който се държи като истеричен уличен хулиган.

Учителката е по-лесната жертва. Защото тя нито може да отговори, нито да се защити, нито да разкаже какво е причинило нейната постъпка. Защото бе създадена среда в която нейния глас вече е без значение. Тя вече е изкарана виновна за абсолютно всичко.

Именно това е обществената перверзия на случая. В нашето общество абсолютната жестокост винаги се стоварва върху беззащитните, защото не са ни останали никакви морални ориентири. Да разбереш означава да простиш, гласеше една древна мъдрост. Но днес просто никой не иска да разбира, всички си представят света в скандални заглавия.

Колко пъти статусът и заплатите на учителите са ставали тема на обществени дебати? Колко пъти изобщо в последните години реално е била дискутирана ролята на училището? Превърнали ли сме образованието от приоритет на думи в приоритет на дела? Абсолютно не.

Когато се говори за учители по медиите обикновено те са в криминалната хроника. Като например за онази нещастна жена, която се принуди да участва в обир на банка. Или като софийската учителка по химия, която загина докато се опитваше да изхвърли някакво странно вещество в канала.

Истински важните хора не присъстват на страниците на вестниците или присъстват там само като куриоз. И това прави обществото ни безмилостно. Защото безмилостно е, когато никой никога не намира сили да пощади слабите.

Както и никой не се сети да защити лекарите от Горна Оряховица докато бяха подложени на безмилостен полицейски тормоз. Гласове в тяхна подкрепа се намериха едва, когато стана ясно, че случаят е съшит с бели конци.

Всичко това говори, че нашето общество е особено изкривено. Медийното обожание към властта се разкрива и в разкривените гадни мутри, когато трябва да се бичуват обикновените хора. И така учителката може да стане сензация само, защото се знае, че тя няма как да отговори на удара.

Никой не може да се постави на мястото на тази жена. На нейния личен ад. Само, че животът й бе превърнат в абсолютна мизерия само с няколко ефектни и иронични заглавия. Думите могат да бъдат безмилостни.

А всеки заслужава милост. Абсолютно всеки.

В България обаче очевидно това е недостижим лукс.

Спящата министерска клетка

Половинмесечното отсъствие на Цветан Цветанов от България се беше отразило позитивно на медийната среда у нас - тероризмът върху българския език чувствително намаля, а политическите интриги на дребно се поразтвориха в по-смислени теми.

После обаче вътрешният министър се завърна и бомбите веднага заваляха отново. В смъртоносна поредица от медийни изяви Цветанов успя да обяви президента за обикновен протоколен клоун, който имал за цел единствено да се хареса на народа. Прехвърчането на искри между Цветанов и Плевнелиев не е някаква сензация. Но човек остава с усещането за някакъв режисиран флаш-моб, точно какъвто беше прословутото напускане на държавния глава на клетвата на Венета Марковска. Това са спецефекти, които трябва да създадат видимост за някакъв диалог във властта, за да прикрият абсолютната липса на нови идеи и поетият път към хулигански авторитаризъм. Властта се опитва да се самообгради от външна намеса като имитира някакъв вътрешен живот. 

Цветанов се върна от САЩ абсолютно непроменен. Абсолютно същия. Със същата страст към клюкарски интриги на дребно и с милиционерски порив да говори с недомлъвки и странности. Заради това вероятно и вицепремиера обяви наличието на нова коалиция според него - Алексей Петров - Костов и Надежда Неински. Очевидно в далечна Америка човекът е решил, че превантивно трябва да удари бъдещата дясна конкуренция. Изобщо имаме си вицепремиер, който е като спяща клетка на "Ал-Кайда" - активизира се, когато го поканят в медиите и изригва като камикадзе в цял куп откровени простотии.

Май трябваше да си стои в САЩ. 

България беше с една идея по-нормална тогава. 

Хампарцумян - вампирът на „измислената” криза

Вече четири години Кризата е камшик с който светът, а и българите, са лишавани системно от социални права, заплати, сигурност, здравеопазване и образование. Вече четири години заради Кризата Европейският съюз фетишизира фискалното затягане на колани до почти пълното изтребление на отделни държави на Стария континент. Вече четири години Кризата е основен аргумент, когато трябва да бъдат прецакани обикновените хора и да им се обясни защо е вредно за тяхната психика да се надяват на хубаво бъдеще и на образование за децата си.

Тези дни обаче ни съобщиха новина.

Оказа се, че криза нямало изобщо. Тя (кризата) била единствено в главите на неудачниците. Говорител на тази новина стана не друг, а величаяният като топбанкер Левон Хампарцумян, човек, който обича да се изживява като официален пиар на банковата мафия у нас.

Според финансовото полубожество лузърите (а за такива вероятно той има всички, които не взимат неговите 250 хиляди лева месечно) само мрънкат вместо да се стегнат, да бачкат и да се оправят сами.

Много е важно да схванем идеологията зад тези думи. Значи хората живеят бедно не заради некадърното правителство, финансовият министър с фашизоидни представи, заради премиера, който сънува единствено магистрали и заради замразяването на доходите. Категорично не. Очевидно в света на банкера кризата съществува само, защото обикновените смотаняци са с кофти ментална нагласа. Тази криза сигурно е нещо като грипен вирус, който покосява обикновените хора и ги кара да вярват, че работодателите им са им орязали заплатите, че ги принуждават да работят на ненормиран работен ден, че не им плащат редовно месечните възнаграждения. Абсолютни отрепки с разрушително въображение.

Сега сме в някакъв нов епизод от икономическия трилър. След като богаташите бяха спасени с обществени пари, защитени от гнева на обществото, обгрижени като елит със статут на вечност, сега те отново стоварват отговорността за кризата върху бедните. Този път не като присвояват парите им, а като ги обвиняват, че са абсолютно некадърни мързеливци, които са свикнали само да мрънкат за заплати и социална сигурност и не могат да прояват инициативност за пет пари.

Да, защото е страшно лесно да бъдеш инициативен, когато се чудиш с какви пари ще изкараш месеца.

Защото няма нищо по-лесно от това да си предприемчив, когато виждаш как заплатата ти не стига да купиш учебници на децата.

Как да не може да бъде победител един човек на който банката му вдига лихвата всеки месец?

Какво се оплакват тези гниди от държавата с най-ниска покупателна способност в цяла Европа?

За такива като тях Левон Хампарцумян има нова мантра: „Ние сме най-бедни от клуба на богатите”.

Истинска поезия. Когато следващият път ходите при работоделя си да искате да ви увеличи заплатата от 300 на 310 лева си направете сметката, че вие сте в клуба на богатите, нещастници такива. Само знаете да пискате за пари, без да си давате сметка, че бедните в Камерун ще ви гледат като истински богаташи. Много се оплаквате, ама хората в Намибия биха продали двата си бъбрека да бъдат на вашето място. Каква чест е да си дояждаш, да спестяваш редовно от лекарства, да се лишаваш от всичко без най-необходимото, но да чуеш как един финансов вампир поощрително те тупа по главичката, че ти си от клуба на богатите, въпреки, че си лузър по рождение и то с криза в главата.

Откъде ли идва това презрение към обикновените хора? Какво го поражда? Какъв може да е неговият източник? Или финансовите вампири вече си мислят, че са стигнали до нов стадий – че парите сами ще капят в техните безкрайно алчни джобове и нямат нужда от обикновено население, чиято кръв да пият?

И не е ли странно да ни говорят само за предприемчивите, успяващите, победителите? Едно общество, което не мисли за това какво се случва с непобедителите е обречено на вечна гангрена. Не всички могат да бъдат успешни, какво правим с тези, които не намират място на почетната стълбичка? Нима те са обречени цял живот да чуват, че са долни отрепки, които разпространяват вируса на кризата.

Елегантността на тази формула „мрънкащи лузъри – въобразена криза” всъщност е вид социален фашизъм. Тя говори за това, че всякакви нормални връзки между финансовите елити и обикновените хора са прекъснати. Да не говорим за това, че в България тези връзки никога не са съществували, защото тук финансовите вампири нямат самостоятелна история. Назначените милионери обичат да се правят на герои от роман на Айн Ранд, на Джон Голт добил плът и кръв, но тяхното поведение е фалшиво и именно заради това стига до безкраен цинизъм.

Тази работа с кризата, която съществува единствено в главите на неудачниците обаче няма да свърши добре. И то най-вече за социалната роля на такива като Хампарцумян. Защото можеш да се опиташ да зомбираш хората, че проблемът всъщност са самите те, но празните портфейли и напълно разнебитените общества са аргумент точно за обратното. Господарите на кризата, нейните създатели, тези, които я отгледаха от мъничко чудовище до невероятна Годзила, днес се опитват да се отърват от продукта на своята мизерия и твърдят, че това, което троши небостъргачите и срива борсите не създание, изплувало от океана, а само сън на гладните лузъри, които са толкова тъпи, че даже нямат пари за хляб.

Подобна социална перверзия не може да трае безкрайно. И това дори не е оптимистичен завършек.

Много хора са си въобразили, че този свят няма никаква алтернатива, че не е възможен друг живот, че един път след като са раздадени картите, асата винаги ще бъдат в големите акули.

Не съм сигурен дали ще можем да наречем промяната един ден революция.

Но, ако можем, бъдете убедени – никой никога няма да посмее да твърди за нея, че тя е просто измислица на озверелите от глад и отчаяние...

Месецът преди края на света

Накъде в началото на декември заваля сняг. Заваля внзапно и без предупреждение като атака на талибани срещу американска база в Афганистан.

Гледах как почва да пада снега от 7-ия етаж на една сграда в центъра на София. Снегът падаше над старите покриви бавно, упорито и досадно, без да има предвид, че маите зловещо са описали този месец като последния в историята на човечеството. Снегът се оказа по-вечен от маите, така че той май има повече право на мнение относно света, края му и какво трябва да се направи, за да може земята да изглежда поетична постоянно.

Орхан Памук беше написал много тъжни думи за снега. А аз стоях в своята стая нависоко, гледах падащите снежинки и в душата не успявах да открия дори грам мъка. Глождеше ме единствено меланхоличното недоволство, че няма да мога да гледат същият този сняг след 100 години или пък след 200. А какво ли не бих дал, за да мога един ден след три века пак да стоя пред един прозорец и да гледам вечния сняг, който се сипе отново и отново, оглушал за пророчества, ослепителен в своята прелест.

Този декември трябваше да е последния декемри изобщо. Хей, още имам надежда краят на света да се случи. Не знам дали го осъзнавате, но гробалният край би решил толкова много проблеми накуп, че не е ясно дали няма да го възприемем като благословия.

Но докато краят на света се бави, падащият сняг замества усещането за липса на смисъл.

Просто снежинките отново са тук. Както винаги.

Старият репортер пак оставя задълженията встрани, разпуска като депутат след избори и като пиянка след махмурлук и отново отлита за снежната Москва, където гордите рускини въпреки метеорологическия терор никога не се отказват от минижупа :))))) Не знам за какво е признак това да видиш два пъти Москва за една година. Аз го тълкувам богословски - някой там горе, някое мистично божество на рускините, очевидно ме обича...:)))))))

------------------------------------------------------

"Който трупа знание, трупа тъга", беше казал Еклесиаст. Сега се замислих обаче, че обърната тази мисъл абсолютно не важи. Който трупа тъга, не трупа знание. Трупа само празни чаши от водка...:))))))))))

------------------------------------------------------

Изчетох почти всички информации за Борисов в Белия дом. От тях научих, че:

1. Борисов подарил маска на Обама, а получил кристален орел

2. Обама казал, че Борисов има черен колан по карате

3. Борисов казал, че знае кой стои зад атентата в Сарафово, но нямало да казва публично

4. Обама бил похвалил България, напук на злобната опозиция тука

5. Борисов слушал внимателно какво му говорят

6. Обама нарече премиера ефективен световен лидер

Сега вече ви давам и задачката. Хайде сега по тези информации се опитайте да разгадаете каква точно е била темата на срещата, защо трябваше да става припряно и какво точно са искали американците от нас. Разпиляната душевност на премиера е хаотична, но от потокът на съзнанието му съмнително отсъства една основа тема - българският престой в Афганистан. Залагам колекцията си от плакати на Памела Андерсън, че изведнъж на българска почва Борисов ще се осени от идеята, че 2014 година е добра година България да не прекратява участието си там, но дори и да го разшири по максимално възможен начин. Янките си издирват пушечно месо по планетата, а нашият премиер (нали е ефективен лидер) веднага е готов да услужи. Въпреки черния си колан...:))

---------------------------------------------------------

Вчера есемесът, модерното проклятие на света, навърши 20 години. Любопитен факт първият изпратен изобщо есемес в историята гласял следното: "Ебаси, дали някой ще схване, че две точки и скобка е усмивчица?". Днес се замислих, че есемесите оказаха разрушително влияние върху езика, защото премахнаха гласните в името на ефективността и така целият свят се оказа затрупан от съкращения - tnx, OMG, LOL, zdr, ok, uff. Въведоха многото препинателни знаци - какво?????? и заляха света с повече усмихнати и изплезени човечета, отколкото е някога е успявала да произведе земята в предишни епохи...:))))

---------------------------------------------------------

Чета една новина, че косовският премиер Хашим Тачи си бил направил таен харем от украинки, рускини и някоя друга молдовка за цвят, които криел в своя тайна резиденция в Прищина. Така ли? Ето сега ми се изяснява, че АОК очевидно никога не е означавало Армия за Освобождение на Косово. Армия за Обсебване на Компаньонките - това е значело :)))))))))))))))))

---------------------------------------------------------

Снегът прехвърча толкова за кратко през центъра на София, че дори не успях да му се зарадвам. Точно, както в последните ми сънища блондинките пробягват съвсем кратко, преди сънят да се смени с кошмар, че Дянков ме преследва със сатър и с книга на Айн Ранд в ръката...:)))))

---------------------------------------------------------

В един култов роман ("Синята брада") Кърт Вонегът споделяше, че най-големият проблем на Земята не е отсъствието на Бога, а точно обратното - неговото постоянно присъствие. И, казваше в романа главният герой художникът-абстракционист Рабо Карабекян, човек може да се чувства свободен само, когато Бог отсъства за малко от него. А, такива случаи според Вонегът са два - след секс и при абсолютно вдъхновение. Няма да споря с класиците. Не е редно. Но има и трети случай на усещането за свобода - когато Божеството се замотае чаааак до далечен Вашингтон и, когато спокойно осъзнаваш, че България спокойно може да изкара и без правителство...:)))))))

----------------------------------------------------------------

Не, не, не и не. Отварям страницата на Иван Костов във ФБ. И какво виждам: снимка на Костов при Диана Найденова и надпис отдолу: "ДСБ е моралният победител". Абе, Сергей Станишев си има неочаквани последователи, хахахаха :)))))))))))

--------------------------------------------------------------

Искам официалните вселенски власти веднага да опровергаят грозните слухове, които се носят в нета, че светът нямало да свърши на 21 декември. Хей, небесата, как я мислите вие тази работа. Фактът, че светът ще свърши тази година бе извор на безкрайна радост за мен, защото красиво ме лиши от усилия да минавам на диета, да ставам сериозен и да се държа както подобова на възрастен човек. Фактът, че светът няма да свърши в края на този месец ще ми причини нечувано морално страдание понеже животът носи тежести, ако трябва да го упражняваш сериозно. Също така, ако видя, че вселената не върви на свършване възнамерявам да подам иск срещу цивилизацията на маите, че ми нарушават кефа...:))))))

-----------------------------------------------------------------

Слушам разговор за това дали в България има елитна проституция. Е как да няма? Яне Янев и Марешки какво са? Вярно е - не са с дълги крака и големи цици, но очевидно в елитната политическа проституция грозничките вървят повече....:))))))))))))

-------------------------------------------------------

Реших да походя малко пеш на връщане от бачкане, за да избегне всекидневната истерия по градския транспорт. И това ми донесе най-голямото антибогословско откровение ever. Вървях из смрачаващата се София, дишах въздуха, който леко мирише на дъжд и схванах, че да си жив е опияняващо изживяване. Да си жив е толкова просторна радост, че човек леко се схваща от щастие. И заради това никога няма да разбера хората, които са склонни да подценяват този живот в името на небесния. Никой няма как да ми гарантира, че в небесния живот ще има есенни улици и въздух, който мирише на дъжд...:))))) Дааа, искам да ви успокоя всички. Сега сядам да чета политически статии. Само след 15 минути пак ще съм гневен и възмутен. Но пък кротките мигове също си ги бива :))

---------------------------------------------------------

Редакционен спор в ДУМА. Чета заглавие, че днес се навъвършват 60 години от първата операция по смяна на пола. Тогава първият мъж станал русокоса жена. Аз се зачудих философски защо ли никога не съм чувал жена да е станала мъж, а все чувам за мъже, които предават пола си. Срещу мен се изля философска буря. Др. Mariq Ninova обяви, че всъщност нямало нито една жена, която да е толкова проста, че да иска да бъде мъж. Аз се опитах да извъртя разговора към това, че дори и мъжете като стават жени искат да бъдат блондинки, но тезата ми олекна, май френдс...Все пак защо мъжете искат да стават едрогърди жени, а жените толкова рядко искат да стават надарeни мъже...:))))))

-------------------------------------------------

Съобщение за световната прогресивна общественост. Др. Turhan Apdula вече официално оглави "Солидарна България" и така страната откри своят нов революционен лидер. Др. Апдула, който е младото острие на бохемската левица е лидер, отворен към света, блондинките, пиенето на бира и спортът, наречен "Накарай костовиста да се черви". Др. Апдула също така е безмилостен критик на всяка дясна политика, наясно е с технологията на революцията и има бодър светоглед, и това напълно затъмнява единственото му отрицателно качество - че е завършил право. С други думи днес е празник за световната левица. За световната десница не бих твърдял същото...:))))

-------------------------------------------------------------

Чета в светските новини, че жените преценявали мъжа за 90 секунди. За същото на мъжете обаче им трябвали 5 минути. Така е. Мъжете не могат да бъдат твърде бързи в преценката си за жените. Огледът на циците просто отнема твърде много време...:))))))))))))))

----------------------------------------------------------------

Не знам дали го осъзнавате, май френдс, но политическата кончина на СДС има един неочакван аспект за който никой не говори - разбиването на старите репортерски навици. Поне две поколения репортерки бяха свикнали всеки вторник да са на пресконференция на СДС и да се връщат из редакциите с вид все едно имат идеи за 200 текста. Дори, когато СДС почна да умира, репортерките не се отказаха и продължихада бръмчат до "Раковска 134", въпреки че оттам не излизаше абсолютно нищо различно. В последните три години СДС имаше свръхотразяване за партия, която се колебае между 1 и 2 процента. Това е, защото сините лидери предодоха партията си, но репортерките останаха на поста си и поддържаха имитацията на живот с интриги, слухове, скандали. Сега на това трябва да бъде сложен край. Партия от 1 процент. На кой му пука какво мислят седесарите? И това не е ирония. Просто очевидно политическият живот може да тече единствено там, където репортерките ходят....:)))))

------------------------------------------------------------

Заради ранния график на вестника, за първи път от години се прибрах в пика на прибирането на пролетариата по къщите - коварното време между 17.30 и 18 часа. Обикновено се прибирам доста по-късно и заради това заварвам полупразни трамваи, в които човек може да си пее развеселен или поне да зяпа през стъклото към огромните луни над Подуяне. Оказа се обаче, че да се прибираш с пролетариата е телесно изпитание. Точно като в онази книга на Платонов "Чевенгур", където хората от Чевенгур изпълняваха лозунга "Пролетарии от всички страни, съединявайте се" като строяха къщите си плътно една до друга. В ранната вечер в София пролетариата е толкова съединен един с друг в трамваите, че, честно, чудя се как това още не е се отразило в демографския прираст....:)))))))))))))))))

-------------------------------------------------------------------

Чета заглавие: "Сръбкиня направила френска любов на учител, за да поправи оценка на сина й, но сбъркала преподавателя". Как пък все такива готини истории се случват на другите? Защо ли един път млада герберка не дойде при мен с усилие да ме накара да погледна позитвно на политиката на кабинета? :)))))))))))))))))))))))))

------------------------------------------------------------

По всичко вече си личи, че е време предизборно. И най-вече по това, че ГЕРБ са наводнили форумите с платени драскачи. Видях, че при много от тях не само тезисите, но дори и конструкцията на изреченията е една и съща. А любимият ми аргумент, който в началото възприех за виц е: "Всеки ден идват българи от цяла България да се повозят на метрото". Хахаахаххахаха! Аз си мислех, че метрото е, за да реши транспортните проблеми на София, а то било, разбираш ли, предизборно увеселително влакче, за провинциални наивници...:)))) Честно, не знам кой им е подготвял на ГЕРБ аргументацията, ама, ако още малко партизират метрото, ще се окаже, че всъщност то е построено лично от Бойко Борисов и е само за хора, които са гласували за кабинета...:))))))

--------------------------------------------------------------

Чух от съседната маса думата революция. Заслушах се с интерес - оказа се, че пролетариатът има предвид революция срещу високите цени на ракията и екзенстциалната невъзможност за готино мезе. Еееех, казах си аз, все пак трябва да се почне отнякъде...

---------------------------------------------------------------

Присъствах на интересен разговор с проф. Колин Крауч, виден британски социолог, въвел термина "постдемокрация" в съвременна Европа, който се оказа уникална свежарка и визионер. В хода на разговора Крауч обясни, че ако левицата иска да оцелее и да намери място в новия глобален свят, тя трябва да започне да изразява най-вече интересите на жените. Светът след кризата, каза Крауч, освен, че разби част от митовете на неолиберализма, показа, че основното ядро на социалдемократическите партии са жените и е време светът да започне да бъде обясняван през техните интереси...:))))) Нямам какво да добавя към това интелектуално проникновение. Аз отдавна твърдя, че патриархатът беше само временно проявление на вселенска лудост. Сега вселената пак уляга в естествената си левичарска женственост :))))))))))

----------------------------------------------------------

Понеже виждам, че цял ден се постват някакви призиви на английски език към властите във Фейсбук, реших и аз да не оставам по-назад и да напиша своите правила и изисквания, но на български:

В отговор на новите правила на Фейсбук искам да декларирам, че всяко изразено тук мнение, становище, псувня или възхищение на моята стена принадлежи на съществата от Алфа Кентавър 4 и погазването им подлежи на санкции спрямо Галактическия закон за множествения оргазъм. Също така декларирам, че забранявам на Фейсбук да ми пипа снимките или личната информация, с изключение на случаите в които Марк Зукърбърг лично ми прати стриптизьорки, за да ме разведрят и да ме настроят антипазарно. Уведомявам Фейсбук-властите, че мненията ми не съвпадат с гледната ми точка (това го крада от Пелевин) и следователно ще приема посещението на агенти на ЦРУ като лична обида, освен, ако не са агентки в по-прилепнали поли, които ще посрещна радушно, но няма да подписвам нищо преди да се убедя, че не носят сутиени. Аз казах :))))))

--------------------------------------------------------

Разтресе ме смущаваща аналогия между това, което става в СДС и Френската революция. След като отминава първата вълна на ентусиазъм тогава, идва времето на интригите и гилотините. И така без глава си оказват две икони на революцията - Жорж Дантон и Максимилиан Робеспиер. И двамата обезглавени за по-кратко време отколкото би отнело да учител да напише двойка на ученик, който не знае през коя година е станала революция. Разбира се, нито Мартин Димитров, нито Ваньо Шарков могат да бъдат сравнени с Дантон и Робеспиер (първите са обикновени идиоти, а вторите велики хора), но общото между тях е, че когато в една партия дойде времето на гилотините, историята и политиката престават да имат смисъл...:)))))

---------------------------------------------------------

Днес най-накрая си дадох сметка защо идва Западът е обречен да залезе. Когато някой в Западния свят кихне народът му казва "Bless you" (благословен бъди). Мен много повече ме кефи българския вариант с многозначителното "Наздраве". Схващате ли разликата? Едните веднага изпадат в религиозен мистицизъм, а ние възприемаме кихавицата като пореден повод да пийнем за здравето на вселената. Питам ви аз, дори и да приемем, че има Върховно божество - коя ли версия би предпочело той - това, че някакви си там идиоти редовно го призовават за благославя кихащи или пък, че бохемите на света редовно пийват в негова чест...:))))))))))

----------------------------------------------------------------

Подуяне в неделя вечер настръхнало се подготвя за понеделника - народът пие бунтовно по кръчмите, учениците пият революционно по беседките, а маргиналната интелигенция пие кротко пред Фейсбук. Защото какъв понеделник ще е, ако не се явиш с махмурлук на работа, лют като лидер на СДС, който съзерцава портрета на Костов или като фолкпевица, която Коко Динев не е ухажвал...:)))))) Ако някой ден наистина има революция тя ще се случи в понеделник, бъдете убедени...:)))))

-------------------------------------------------------------

Навремето, когато още беше костовист Явор Дачков формулира много правилно една мисъл за България - у нас само маргиналното е автентично. Всичко останало е някакъв театър. Пак се излъгах да си пусна телевизора, за да има нещо, което да ми бръмчи на главата докато си тегля порно и установих, че това, което минава за централни медии у нас се е превърнало в безкрайна истерия. Всеки дебат там се изражда в поредица от крясъци, надвикване, цинизъм и зомбита. Странно е, но именно в маргиналните медии дебатите стават много по-смислени, защото там ти дават нещо, което е непостиживо в централните - възможност да се изкажеш без да се правиш на клоун. Това е България, ако искаш да си истински - трябва да бягаш като Бойко Борисов от книга от централните медии. Да живеят маргиналите! :))))))))))))

---------------------------------------------------------------

От едно кашонче днес, само срещу едно левче, се сдобих с великолепна книга с лимърици. Лимърикът е типичен английски начин за писане на абсурдни четиристишия, които са толкова забавни, че няколко пъти се хилих, както не съм се хилил дори и на интервютата на Вежди Рашидов.

Ето два лимърика, които просто къртят:

Пътувал си стар тип с папагал,

все забърквал по някой скандар -

пийнал си бира и взел

да дресира

папагала да вика: "Педал" :))))

И още един:

Дзен-будист медитиращ в Китай,

кукумявки все канел на чай.

"Не е човешко да се тъпчета с мишки",

цитирал им мъдрост на лама (далай). :))))

-----------------------------------------------------------

След като Бойко Борисов обяви, че България е бедна заради 100 годишното управление на БСП, аз се изпълних с прогресивен исторически дух. Мисля дори, че премиерът даже не казва цялата истина и се зачечтах за времената, когато Той ще има силата да я каже. Дори си представям заглавията от тези вълнуващи дни:

Бойко Борисов: От наглия комунист Аспарух наследихме толкова разбита икономика, че още не можем да се справим с щетите

Премиерът: Заради Тройната коалиция България не успя да превземе Константинопол и да попълни фискалния резерв

ГЕРБ: Бедни сме, защото комунистът Симеон изхарчи цялото злато, за да си прави Златен век :))))))

------------------------------------------------------

"Обществените тоалетни ги продадоха в София, всички тези, които сега искат оставка на това правителство, извинявайте, върнете се назад, химическо чистене направиха върху обществените тоалетни. Хората вървят по улицата и няма милият къде да влезе за пет минути". Вежди Рашидов. Не знам как стана така, но прочетох цяло интервю на културния министър посветено на тоалетните, септичните ями, канализацията и как кабинета на Бойко Борисов е създал условия българите да си изпразват пикочните мехури в политически комфорт....:)))))))))))))))

-------------------------------------------------------

Забелязах една статия в "24 часа", в която някакъв кадър на име Константин Вълков (този пич е върха - няма статия, която да не мога да класирам в топ 5 на световните идиотщини) бабува за нов политически съюз - СДС - ДСБ - ГЕРБ. Човекът направо е написал любовно писмо - как това било шанс за десните да навдигнат глава или направо да получат изборна ерекция. Авторът е така похотливо зажаднял за успехи, че направо пише - този съюз бил единственият шанс на десните в тази декада да гласуват за партия, която може да попадне във властта. Ето заради това никога няма да харесвам десницата у нас. Левицата може понякога да е скучна, повтаряема, безцветна, но никога досега не е изпадала в ситуацията на проститутка, която си е наела вестникарски пиари да й търсят гаджета по страниците на вестниците. А такива като Вълков вече даже не разбират от политика, те просто се опитват да представят оргията като нещо приемливо. Да е жив и здрав. Без идиоти светът щеше да е адски незабавен...:)))))))))))))

---------------------------------------------------------

Стоим в студиото на СКАТ тази вечер при Велизар Енчев с някаква странна, патетична икономистка, която в помощ на своите разгромителни обвинения към кабинета си бе донесла едно парцалче с надпис "Геноцид" и от буквите капе кръв. Дамата обяснява нещо, громи, призовава за бунтове и най-накрая пускат зрители. Първите от народа са на същата вълна. После обаче звъни някакъв кадър. Неговият единствен интерес беше дали дамата си пада по мъжете, защото, по гласа му, си личеше човекът проявяваше философско съмнения в нейните еротични нагласи...Уви, Велизар Енчев прекъсна телефонната свалка по средата. Да ви кажа честно. Исках да громя кабинета. Но пък и с интерес бих чул дали телефонния ухажор щеше да докаже своята теза и дали щеше да покани обектът на въжделенията си на вечеря, за да й избие някои неверни тезиси от главата, хахаха :))))))))

---------------------------------------------------------

Замислих се, че всяка партия у нас отговаря на някое психологическо разстройство:

ГЕРБ - циклофренична мегаломания

БСП - меланхоличен аутизъм

ДПС - изострена параноя

СДС - истерична шизофрения

РЗС - патологична нимфомания

"България на гражданите" - синдром на Мюнхаузен

ДСБ - хиперактивна маниакалност

С други думи най-голямата грешка на прехода е, че допуснахме политолозите да ни обясняват политическата система. През цялото време това е трябвало да бъде работа на психиатрите :))))

-------------------------------------------------------

Вижте сега - след 1500-ата книга за космическо нашествие, която чета, вече мога да правя генерални изводи. Няма никакъв смисъл от окупацията на една планета, освен, ако цените на бирата не са примамливи и мацките никога не казват "не". Но понеже за някоя метанодишаща цивилизация от Алфа Центавър нито бирата ни, нито мацките (вероятно нямат достатъчно пипала) са привлекателни, то значи няма смисъл и от космическото нашествие...:))) И защо фантастите винаги пренебрегват проблема с мокрия бар на звездолетите? Кой би се вързал на идеята, че можеш да минеш 25 000 светлинни години без коняк и пура, а? :)))))))))))))

---------------------------------------------------------

Чета по агенциите, че България е взела решение да осъществи дипломатически отношения с малкото китно и мистично кралство Бутан. Бутан, май френд, е държавата, която преди години е взела решение да отхвърли порочната идея да се мери Брутен вътрешен продукт, а вместо това мерят Брутно национално щастие. Държава, която е издигнала щастието до ранг на икономически измерител, няма как да е лоша държава. Само допреди десетина години телевизията беше непознато явление в тази държава, което пък вероятно обяснява защо нивото на щастие е останало неизменно високо...:)))))) С други думи - някой дали може да ме препоръча за посланик в Бутан? :))))))))

---------------------------------------------------------

Холивудската новина на деня: "Здрач" надмина по приходи "Бонд". Трябват ли ви още доказателства, че живеем в света на вампирите? :))))) Ама тези мормонските вампири са мегаяки дразнещи. Едновремешните вампири поне правеха секс, тези само се гледат похотливо и се обясняват във вечна любов. Еееех, какви вампири имаше едно време! :)))))

-----------------------------------------------------------

Статистиката на блога ми в блогспот просто разби моето усещане за интелектуалност. Човек се мъчи да оправи света, говори за революцията, пише за меланхоличната поезия, обяснява как бъдещето ще е светло, мечтае за звездите, звездолетите и революция на блондинките, а най-накрая виждам, че за трета поредна седмица блогът ми е бил най-много намиран чрез ключовата фраза: "гошо от почимвка ела да те ебем" :)))))))))) (Това само да споделя е заглавие на негова песен, която съм споменал в един от 1010 текста.) Да живее графоманията :)))