Светът е голям и воленчетата изскачат отвсякъде

В симпатичния митологичен и ироничен свят в книгите на Тери Пратчет има едно ясно предупреждение за бъдещи вещици - те никога не бива да застават между две огледала, защото многобройните отражения могат да унищожат магичната сила моментално. Огледалните образи са конфликтни, защото са неотличими един от друг. Но именно огледалото е най-голямото мъчение на съвременната цивилизация и ужасът за въобразените политически образи, защото пред него истината не може да скрита. Колкото и телевизионни лифтинга да й направиш, на колкото и вестникарски липосукции да се подложиш, колкото и информационни увеличения на бюста да сътвориш.

България в момента е в политически плен на два абсолютно огледални образа - Волен Сидеров и протестърите. Те са неотличими като сиамски близнаци и също са залепнали един за друг като фолкпевица и минижуп. Говорим за едно и също явление, с удивително едни и същи прояви, но разделено от някаква неочаквана шизофрения.

"Атака" - императорът на световната конспирация

От началото на 2014 година България и става и ляга с лидера на "Атака" Волен Сидеров и неговите самолетни и побойнически драми. Скандалният случай във Варна, когато се оказа, че националистът е посегнал дори и на полицай, като преди това се е сдърпал с френска дипломатка стана тема номер едно на всички медии. Въпреки, че сензация в това поведение няма. Трябва ли да припомняме случая от февруари 2010 година, когато Сидеров ужаси цял полет на "Луфтханза" след като вдигна неистови скандали на стюардесите, а след това едната се оплака, че той я е замерял с храна. Тогава ГЕРБ (днес те вече са първи критици на "Атака") спасиха Сидеров от дипломатически скандал и го отърваха от немското правосъдие, защото, независимо, че няма да го признаят, той беше основен крепител на тяхното управление докато се ориентират и си накупят малко депутати от РЗС, а и от други групи. Пак по времето на ГЕРБ на "Атака" й се размина най-опасното нещо, което се правили - опитът за нападение над богомомолци пред джамията в София. Очевидно е, че освен пластична политическа осанка, Сидеров има един основен талант - да бъде полезен на всяка власт, която си затваря очите за неговите безобразия.

Светът на "Атака" е мрачен и истеричен. След като стана ясно, че сега се върви към отнемането на имунитета му Сидеров си организира митинг пред Съдебната палата в София. Към публиката му заваляха не думи, а направо картечни шрапнели. Медиите били фекаломети. Политическите му противници - педерастчета. Партията му съществува в реалност, която е пълна с врагове. БСП, ДПС, ГЕРБ, Турското посолство - всички били в конспиративен заговор срещу него. Това не са идеи, а павета, които той мята по публиката. И нарича партията си "юмрукът на народа", въпреки, че лично неговият юмрук май най-често се свива около поредната чаша с уиски.

За да е в състояние да обобщи всички противоречия около личността си, Сидеров води постоянен джихад с медиите. Всъщност основната линия на ярост в неговата партия не са другите политици, а журналистите. Това е някакъв оруеалиански кръстоносен поход за правото на последна интерпретация на нещата. Вероятно поради тази причина Сидеров си направи телевизия, която е окичил с прозвището "телевизия на истината". Той не е лидер, който иска да управлява, той настоява за правото да бъде император на миниатюрния си свят, заобграден от дългокраки депутатки и депутати, които умират от ужас при всяко негово по-гневно примигване. Но, за да може тази фабрика за сънища да върви, лидерът на "Атака" се нуждае от безкрайните си мантри, че работи за народа, а го саботират. Че е социален глас, а снимките от Варадеро са интрига на майкопродавците. Че се бори с мафията, въпреки, че доказателствата за тази битка приличат повече на фотомонтаж. Това е формулата на всяка екстремистка партия. Един британски писател Стюарт Хоум в романа си с леко циничното заглавие "Свирка" беше написал, че всяка крайна политическа формация може да съществува единствено, ако има врагове, защото, ако остане без тях тя започва да търси врага вътре в себе си и се самоизяжда. Сега вече трябва да ни е ясно защо дружинки от депутати от "Атака" причакват хора пред телевизиите - те се нуждаят от конкретен образ на врага, защото иначе крехкият им свят от самоизмами ще се разпадне. Именно тази нужда от врагове кара Сидеров да саботира сегашната си политическа роля на човек, който държи ключа за парламента. Просто в един момент силата на образа надделява над силата на реалната политика. Това не е лудост, това е абстиненция. Сидеров просто не може да съществува без внимание.

Протестърите - светът като опорна точка

Активните протестъри са огледален образ на Волен Сидеров. Разбира, когато им го кажеш, те ще твърдят, че си захлебил от опорните точки на Моника Станишева. Въпреки, че когато виждаш във всичко опорна точка, то най-вероятно самият ти вече не можеш без такива. Сидеров е теоретик на световната конспирация, протестърите - разобличители на опорни точки. Там, където той вижда тъмни задгранични сили, те са убедени, че ги дебнат силите на олигархията, които искат да им затъмнят протеста и да му отнемат прилагателните. Всеки, който не се вписва в образа на протестър автоматично е запращан към списъка с врагове или комисари на подмяната, политически похват за патента на който вероятно "Атака" би успяла да се пребори.

Сидеров е фанатично убеден в собствената си истина, а дори и без много напъване обикновен човек би успял да ви извади редица мнения от мрежата в които знайни и незнайни протестъри твърдят, че всеки, който не е като тях губи право да бъде наричан личност. Единият няма да се откаже да пръска слюнки по митингите, другите няма да се откажат от вувузелите си. Просто и двете породи могат да съществуват единствено по този начин и ги е страх, че ще се обезсмислят в момента в който направят крачка в страни.

Волен Сидеров приклещи протестъри на входа на Нова телевизия. Протестиращите бяха блокирали вътрешният министър Цветлин Йовчев в ресторант. След като стана драмата с "Атака" пред телевизията, "умните и красивите" побързаха да заявят, че ситуацията не била една и съща. Всъщност разлика няма. И едното и другото е екстремистки начин за действие, предизвикан от раздразнение и глупост.

Волен Сидеров е апологет на насилието, демонстриранно в битово-патетична стилистика. Протестърите пък се опияняваха с образите на хвърлени павета по парламента, някакво бутафорно повторение на 10 януари 1997 година. Едните казват, че ще бесят предателите на родината, другите пишат как комунисти ще висят по дърветата в дните на върховния протестърски гняв. Разликата е само в речника. Атакистите го карат по балкански. Протестърите обичат да използват думи като "постмодерно", "морално".

Волен Сидеров е готов да погази истината, когато лъжата му е по-изгодна. Протестърите два пъти повече. Пресен пример. Съпредседателят на "Зелените" Борислав Сандов из целия фейсбук разпространи информацията, че с решаващия глас на България Съвета на министрите на ЕС е приел по-лек режим за търсене на шистов газ. Новината газира виртуалната общност. По-късно се оказа, че тази тема изобщо не е повдигана на заседанието. С какво това е по-различно от действията на "Атака"? Че лъжата е била изказана от "морални" позиции ли?

Протестърите също са се затворили в своя свят и конспиративно съскат срещу всяка медия, която си позволи да не ги харесва. Те са обсебени от своя медиен образ. Повечето от лидерите им дори вече не ходят по протестите, защото не им остава време от телевизионни участия. това не пречи обаче да твърдят, че олигархията ги саботира и не им дава думата. Сидеров си има Деница Гаджева, протестърите си имат есетата в "Дневник". "Атака" си има телевизия "Алфа", протестърите пиарки, които се грижат непроверени послания да не напускат организиранните редици.

Описаните два огледални образа държат в медийно заложничество цяла България. Перверзията на екстремизма е в това, че те кара да вземеш страна и те гледа като враг, ако и едните и другите не ти харесват. Заради това се оказа, че наличието на здрав разум днес е дисидентство. Ако се опиташ да бъдеш обективен вече си враг, защото обективността е всичко онова, което сиамските близнаци описани тук мразят. И двете общности живеят във върховна самозаблуда. Едните си мислят, че народът ги обича, а другите, че с протеста си контролират властта. Всъщност Орешарски удари джакпота, защото в тази епична битка на сиамските близнаци, никой не се сеща да гледа истинските проблеми на неговото управление. А такива има, само, че след толкова време изкарано в истерия вече никой не е в състояние да даде трезва оценка на ситуацията. И това е най-големият проблем на българското общество днес, защото то се е разпаднало, нека да повторим, на подозрителни конспиратори и сумтящи детективи за опорни точки. Това подозрение, че другите не водят истински живот, а само имитативен такъв е признак за радикален дефект в мисленето. То е тунел към мрачен тоталитаризъм на душата, който е твърде депресивен, за да бъде описван.

А иначе нека да кажем няколко реалистични думи. Ако цената на това управление е да търпи Волен Сидеров, то тази цена вече е непоносимо скъпа. Няма смисъл да бъде плащана и ще е голяма грешка, ако някой си мисли, че с политически финтове темата може да бъде свалена от дневен ред. Тя винаги ще стои като отворена рана в общественото съзнание. Вероятно изборите няма да променят съществено картината, но те са по-добрият вариант пред алтернативата всеки път, когато Волен Сидеров се качва в самолет цялата преса да не смее да затвори броевете си преди да чуе кого пак е удрял императорът на конспирациите.

Същото се отнася и до протеста. Ако цената на неговото продължаване е атакизацията в емоционален смисъл на "свръхморалните", то те наистина са загубили битката. Неразличими са от този, който смятат за техен най-голям враг.

Светът е голям и воленчетата изскачат отвсякъде.

Без-Образният Плевнелиев

Думата "безобразен" в българския език е много интересна. Тя означава нещо лошо, което показва, че за колективното несъзнавано на народа това да си без образ, да нямаш лице, да не знаеш какво си, задължително е лоша характеристика. Заради това безобразните никой не ги харесва. Тях не можеш да ги определиш, не можеш дори да ги усетиш.

Сетих се за етимологията на тази дума докато гледах отчетът на президента Росен Плевнелиев за двугодишното му управление (нима станаха 2 години - то от гаф на гаф и времето минава скоростно и незабележимо като песен на Графа, пусната на бързи обороти). Истината обаче е малко по-драматична. Плевнелиев не може да отчете двугодишен мандат. Той е бил на "Дондуков" 2 две години, но това са два много различни периода от време.

Първата година на Плевнелиев мина като в сън, безоблачно все едно човек е попаднал насред комедия на Бени Хил, където месеците не текат. В тази първа година Плевнелиев се опита да намери образа на нещо, което ще наречем поради липсата на други думи "бизнес президент". Това се изразяваше в редовни разговори за бизнес-средата и в произнасянето на думата "клъстер" повече пъти, отколкото е полезно за здравия разум. Плевнелиев беше президент в сянката на кабинета на ГЕРБ, човек на когото бяха оставили само едно тясно коридорче в което да играе ролята на независим, но усилията на държавния глава не стигаха дори това тясно пространство да бъде записано. Просто провежданато на бизнес-закуски не е най-добрия начин един президент да се запише в историята на отечеството си.

Образът на бизнес-президента се разпадна гръмогласно и разтревожено при първия опит за новогодишна реч на Плевнелиев, когато изпирастваните образи на американската действителност се появиха като фон на неговите думи и представени за нещо мило, родно, българско. Тогава образът на Господарят на клъстерите с вечната усмивка се разчупи като огледало и беше ясно, че обитателят на "Дондуков" 2 няма да успее лесно да събере парченцата в едно цяло отново.

2013 година се случи буреносна година, със силни политически вихрушки, обществени циклони и антициклони, площадни недоволства и оставки. В тази бурна среда Плевнелиев отчаяно тръгна да си търси друг образ, друга роля. Идилията на герберското безвремие свърши и президентът се оказа в небрано лозе. През февруари недоволните и гневни тълпи на социалните бунтове го освиркаха, защото припознаваха в него част от демоничното статукво, което им натресе неспирния ад на монополите и безкрайната тирания на неконтролираната пазарна икономика. Държавният глава нямаше никакъв образ в техните очи. Той беше безОбразен. Това се запомни като миг в телевизионната действителност на страната.

Тогава Плевнелиев очевидно реши да си търси нов образ от историята. И беше ясно, че ще си избере имагинерната фигура на президента-обединител. Принципно държавният глава трябва да символизира единството на българската нация, което е особено кофти номер в нация, която никога в своята история не е успявала да постигне единство. Но да оставим настрана това. Когато през юни хората се развълнуваха от назначението на Пеевски и заляха улиците на София, а в крайна сметка постигнаха и своята победа с неговото отстраняване, президентът реши, че това е отговорът на всичките му тайни бизнес-молитви. Опита се да влезе в роля, да получи образ. Заговори като протестър, но именно това му изигра лоша шега, защото именно в тази роля той така и не намери правилните отговори. Както и целият протест. Обикновеният гражданин може да е недоволен и без да се чувства длъжен да дава отговори, но държавният глава има поне авторитета да поставя теми и да търси консенсус. Плевнелиев не направи дори елементарен опит за постигане на съгласие.

Това издава не точно политически, а концептуален проблем в образа. Плевнелиев не знае какво иска да бъде. Той е като романтична поетеса, която е зациклила на някоя рима и не може да потегли по-нататък по литературния път. Той е задръстен с клишетата на прехода и на постпреходните елити без да осъзнава, че този език е смъртоносен, защото не може да очертае никакъв хоризонт и бъдеще. Какво - можеш да се превърнеш в мечтател на съвършения капитализъм без да изглеждаш смешно ли? Хайде молим.

Само да дадем един друг пример. По време на втория си мандат, когато Геори Първанов също закъса с политическата си легитимност, той тръгна да гради някаква собствена версия на един софт-патриотизъм ("Съхрани българското"). Дали е успял или не ще покаже историята, но предишния държавен глава успя да си намери роля, от която не може да излезе и до днес, но това, както се казва в сапунените опери, е отделен проблем.

Плевнелиев обаче е в творческа криза и това си личи по отчета му за двете години. По време на пресконференцията за пореден път погледа му блестеше от усилието да се преоткрие един път завинаги в ролята на Обединител (мисля, че голямата буква на обединител се чувстваше при споменаването на тази дума). Говорейки в трето лице за себе си Плевнелиев дори посочи доказателства - държавният глава бил заел страната не на някоя партия, а на гражданското общество. Въпреки това обаче някои от нас са готови да заложат цялата си колекция от голи плакати на Памела Андерсън, че президентът нямаше да е в състояние да обясни как така се е превърнал в обединител като е заел страната на една групичка с неуточнен брой в порядъка между 35 и 350 души.

В интерес на истината трябва да признаем, че е напреднал малко в опита си да стане политик. Най-малкото за първи път някой, който гравитира към десницата предупреди колко опасен, вреден, глупав и разрушителен е мита, че държавата може да се рестартира. Държавата наистина може да се рестартира, но не по начина по който си го представят десните, защото не новата конституция, а единственото повторната национализация на собственост може да върне прехода в началната му точка. Но това са странични мечти. Говорихме за друго. Плевнелиев няма лице, няма образ и съответно не може да изпълни институцията с идеи. Дори организацията на спектакъл по протестърско ръкопляскане в чест на държавния глава не помогна на съживяването на "Дондуков" 2.

А сами знаете как е - когато един актьор е в творческа криза рано или късно се стига дотам, че на представленията ходят само неговите приятелчета и никой друг. Дори и приятелите му ходят, колкото да не изпадне в депресия напълно.

На втората година става ясно, че Маргарита Попова е къде-къде по-подготвена за президент от Плевнелиев, най-малкото, защото тя винаги говори, каквото мисли, а не каквото си е въобразила, че публиката иска да чуе. Това е другата криза на Плевнелиев - той толкова иска да бъде харесван, че често принизява политиката до нивото на буфонада, дразнеща слуха с патетиката на новоизмислени клишета.

Не всичко в президента е несимпатично, но той вероятно не знае как да изрази хубавата част от себе си. Това е криза на образа. Триумф и тъга на без-образието.

Без-образната политика винаги завършва тъжно.

Разсейване на политическата пушилка

„Влиянието на АБВ е малко, с тенденция да намалява”. С този крилат лаф заместник-председателят на БСП Димитър Дъбов успя да разсмее представителите на медиите в Пловдив вчера.

Медиите си падат по грандиозната политическа пиротехника. Там, където има малък проблем, те непременно искат да видят пробойна като в корпуса на „Титаник”. Където се вижда искра, те искат да я представят като горски пожар, който ще изпепели половин България. А всъщност истината е, че проблемът АБВ е дразнещ, но не е непреодолим. Първите реакции бяха гневни, защото никой не е очаквал един бивш лидер на БСП да тръгне срещу собствената си партия. Този гняв не е ретрограден, нито болшевишки, още по-малко хардлайнерски. Не може мъжът, който се връща вкъщи  да каже на жена си, че си има любовница, но все пак иска да си останат женени, да очаква миловидни погледи и топла вечеря.

Има голяма вероятност цялата медийна истерия около АБВ да се окаже просто политическа пушилка. Повечето областни и общински председатели на БСП не само не приемат действията на Георги Първанов, но и остро се изказаха срещу тях. И наистина парадоксалното се случи – в трудна ситуация хората не само се мобилизират, те получават нова енергия за дейност, защото този път изборите няма да са само за различна политика,  а за честта и бъдещето на БСП. Това звучи страшно патетично и клиширано, но обикновено големите истини все звучат така. 

А пък да отидеш на избори с голяма истина в сърцето – какво по-ценно от това?

Римейкът на левия сериал от 1997 година

Има един стар и много изтъркан лаф, че нищо не е по-старо от вчерашния вестник. Ако приемем това за правило, то сигурно четенето на вестници от преди 17 години е направо като завръщане в епохата на птеродактилите. Но с повече свободно време и малко повече кафе, за да преодолее натрапчивото усещане за непомръдване на историята, човек може да си причини този скок във времето, за да се опита да покаже на света, че това, което минава за "анализ" в България винаги е конюнктурно, зверски идеологизирано, субективно, най-често зловещо лъжливо и абсолютно винаги сляпо за истинските процеси. Най-малкото заради това, че всички разчитат на липсата на памет у хората, но думите, макар и нетрайни в България, остават и заради това е добре да си ги припомняме понякога. Също така е хубаво да се види, че клишетата от миналото пасват идеално на днешния ден, особено, когато се произнасят от същите хора, които са ги произнасяли преди. Историята е най-добрият сюжет за ситком. Нищо друго не може да бъде толкова смешно.

Повод за тези размисли ми даде, разбира се, медийното отразяване на политическата драма в левицата, свързана с АБВ. Припозналите се като абевейци пак вкараха тежкия речник към БСП. БСП не им била враг, но те били разочаровани от лошите думи, казани за тях, това им напомняло за болшевизъм и други неща. Иначе те не били срещу БСП и не цепели части от нея.  Тази реторика упорито ми напомни за нещо и се разрових в интернет в архива на вестник "Капитал" (избираме го като вестник, който винаги е лял тонове отрова по отношение на левицата), който още през 1996 година отразява тогавашната напъпила Евролевица с доста ентусиазъм. И на какъв цитат попаднах от дописка. Дръжте се здраво:

"Напусналите социалисти не смятат, че тяхната постъпка може да доведе до разцепление на партията. "БСП е толкова свита и монолитна от гледна точка на членове и симпатизанти, че трудно ще се откърти парче от нея", твърди Филип Боков. По-вероятно щял да се активизира процесът на люспене. Тревожно било преливането на БСП-структури към БКП. Това означавало, че много хора се надявали демократичната левица да е скрита компартия. Въпреки различията с БСП-ръководството петимата инакомислещи изразиха морална подкрепа за Първанов и Добрев, защото са върнали мандата"

Само една вметка петимата, наречени тук "инакомислещи" са: Николай Камов, Филип Боков, Ивайло Калфин, Елена Поптодорова и и тогавашния кмет на Добрич Лъчезар Росенов. Поне трима от тях после се завърнаха в орбитата на БСП, преди пак да отплуват в собствените си политически пространства. Какво да ви кажа - наречи го социалдемократ и просто не го обиждай повече. Това е само в кръга на шегата, разбира се.

Трудно е да се проследи, но в течение на 4 години (1997-2001) знайни и незнайни анализатори по страниците на този вестник се надпреварват да хвърлят камъни по БСП, да иронизират левицата, да говорят, че "монополът вляво е загубен", а най-накрая през 2001 година да преглъщат изненадано, че Евролевицата е отплувала в политическото небитие.

Всъщност Първанов днес трябва спешно да си уреди среща с Първанов от вчера, за да види, че именно тактика на запазването на единството на БСП е нещото, което спасява политическото бъдеще на партията. Единство е порочна дума, когато се прави самоцелно и служи като маска за маскиране на апаратни интереси. Но единство в смисъл на това да не позволиш пробив в БСП в решителни мигове, това вече си е ценност, както и да го погледнеш.

Да вървим по-нататък, за да видим как някои от участниците в АБВ днес са изцяло в опозиция на себе си от миналото. Четем интервю на Андрей Бунджулов (аз съм му фен, признавам, дори и участието му в АБВ не може да ме накара да го мисля за слаб анализатор), който като член на Евролевицата през 1999 година съветва БСП с разперен пръст да "направи такава еволюция, че да отиде в левия център в резултат на активни действия на своето ръководство, заеме принципни, ясни позиции по много от въпросите". Сега чуваме от същите тези хора критики за неясния характер на политиката на БСП, за това, че тя е изменила на левите си обещания. Ама хора - вашият курс още едно време е бил такъв. Вие сте тикали БСП да тръгва към центристкото пространство, изисквали сте от нея клетви от социалдемократически характер, а днес вече се правите на по-леви от нея. Хайде вземете да се разберете със себе си от миналото, а.

Всъщност споделих всички тези примери, за да се съглася с една теза на Чавдар Найденов изразена тези дни. АБВ от 2014 година си е присвоило целия речник на Евролевицата от 1997 година, но има една съществена разлика. Този път организацията на Първанов се е прицелила в хора, които просто не съществуват. Левицата не може да се промени по пътя на своята социалдемократизация, защото тя е супер социалдемократизирана. Това доведе до яростни колизии в левия спектър и не носи допълнителни гласове, защото в най-бедната държава на Европа, в най-изтормозената страна на Стария континент днес има хронична липса на радикални леви икономически идеи. В този смисъл социалдемокрацията е като да се опитваш да осветяваш със свещи пътя напред в епохата на атомната енергетика.

Подозирам, че това е една от основните причини за липсата на масов отлив на социалисти към АБВ. Първанов хубаво е свалил пушката от стената, ама май в гората, където се опитва да стреля вече не е останал никакъв дивеч.

В този смисъл лично за мен беше интересно да гледам ритуалът по възкресение на един политически субект като АБВ, но мисля, че вече почва да ми става скучно. Особено след като на тезисно ниво наблюдаваме римейк на посланията от 1997 година. И това е ироничното - теоретиците на голямата реформа в БСП днес се опитват да се откажат от своите постижения, ама хайде стига вече. Не съм съгласен, че БСП няма да се промени, само, където тези, които твърдят, че искат да променят нещо, май се превърнаха в цимент за статуквото. Историята ще покаже кой е крив и кой прав, но като чета старите вестници и старите анализи, просто не мога да възприемам днешните думи и заявки сериозно.

И нека най-накрая да позлорадстваме още малко. 6 дни след 4 февруари 1997 година маститият политолог Огнян Минчев дава интервю в който с типичния си нетърпящ възражение тон на последна инстанция анализира бъдещето на страната. Само забележете какъв виден анализатор е той:

- Какво очаквате да се случи в БСП?

- БСП, слава богу, не представлява вече нито особена загадка, нито особена сила в политическия процес на България днес и в обозримо бъдеще.

Йеееес! Ако приемем, че това е небесната истина е много трудно да си обясним срещу какво се гневи толкова днес този кадър. Нали БСП повече нямаше да я има. Нали бе отписана предварително, нали никога повече нямаше да бъде сила? С други думи - когато най-много те отписват от политическия процес, май едва тогава трябва да се почувстваш истински силен. Защото думите на Минчев се оказаха просто поредния пропаганден балон. Очевидно БСП ще съществува много след като никой не си спомня, че такъв политолог е имало по земите български.

Хаха!

Плаващите пясъци на лъжата

Ако обикновен човек се опита да се провре в джунглата от медийни заклинания около проекта АБВ, ще се почувства като нещастник, попаднал на плаващи пясъци. Всички изявления на участниците в това движение звучат като реплики от приказка за шестокласници. Алтернативната листа щяла да усили БСП и да развие левицата, те не цепели социалистическата партия, въпреки че играят срещу нея, и били доброжелателно настроени, макар че по екраните на телевизията звучат като протестъри-махмурлии.

Изявлението на Георги Първанов обаче, че е готов да участва с АБВ на предсрочни парламентарни избори, беше черешката на тортата. Всъщност това е истинското признание, което всички чакат. С подобни думи експрезидентът на практика показа, че вече не чувства никаква връзка с БСП и използва членството си в нея единствено като щит, с който да отбива атаките.

Ако решим да бъдем педантични, това изявление е доста проблематично, защото в Изборния кодекс не е предвидена възможност да се гласува за такава гражданска организация като АБВ. Ако се осъществи другата идея на Първанов - явяването на избори да бъде като коалиция от малки партии, то това пак прави мисията участие на АБВ доста невъзможна. Трябва ли да припомняме, че в парламента през 2001 г. мандатоносители всъщност бяха две малки партийки, които станаха спасителен кораб на НДСВ, което не получи регистрация навреме. Но това са подробности.

Не е проблем, че някой иска да разцепва левицата. Такива опити са правени в продължение на цялата история на лявата мисъл. Тъжното е това, че опитът се прави с този подъл език, който трябва да разбираш с помощта на криптография, за да схванеш истинския замисъл на създателите му.

В случая имаме една тъжна новина. За първи път в историята на БСП имаме лидер, който открито тръгва срещу партията, въздигнала го в управленските висини. Никога досега това не се случвало. Този политически кръстоносен поход не се прави в името на някакви идеи, а в името на оцеляването на някои хора, и той създава усещането за гняв и ярост.

От първия ден слушаме как хората на Първанов се оплакват от реакциите на БСП. А някой пита ли как се чувстват обикновените избиратели на левицата? Тези, които два пъти гласуваха за Първанов като президент, тези, които два пъти подкрепяха Калфин. Какво да кажат те, когато виждат как този парад на подменения език всеки ден шества по телевизиите и ги лъже в очите. Това е трагичното - плаващите пясъци на лъжата са станали всекидневие. Добрата новина е, че няма да е задълго. След евроизборите всичко ще стане ясно. 

Плаващите пясъци просто никога не могат да бъдат трайно явление.

Стига с тази дивотия за "двете писти" вляво

Тези дни ми се случи да бъда в едно телевизионно предаване с Николай Камов (бивш член на БСП, напуснал през драматичната 1997 година, депутат от Евролевицата, след това председател на Политическо движение "Социалдемократи", депутат в още два парламента от Коалиция за България, през 2008 година изключен от парламентарната група на КБ, а след това трайно влязъл в състояние на политически призрак). Пред камерите Камов разви теза, която напоследък упорито чувам отново и отново и чийто повторен живот дойде след внезапния ритуал по възкресяването на АБВ на Георги Първанов. Според експолитика знак за европеизация на лявото пространство щял да стане падането на монопола на БСП в него. Той се впусна (подобно на някои виртуални социалдемократи) в едно друго възкресяване - на тезата, че в ляво от самото начало на прехода трябвало да има "две писти" - едната социалистическа, другата социалдемократическа. Според тази идея, ако това се е случило днес в левицата щеше да има вълшебни еднорози, танц на приказни феи и други магически създания. Изобщо никога няма да престана да се учудвам как тези, които твърдят, че са в авангарда на политическа мисъл и са невероятно модерни всъщност най-трайно са зациклили в началото на 90-те години и мисленето им не може да направи нито една крачка към бъдещето.

Тази идеята за двете писти е формулирана от много хора, но най-яркия й изразител в началото на 90-те години става лидерът на БСДП д-р Петър Дертлиев, могъщ оратор, политик от старата школа. В началото на прехода тази теза може и да е звучала по-смислено отколкото днес. Все пак има една посткомунистическа партия, която тепърва започва да се реформира и една нововъзникнала социалдемократическа партия със солиден потенциал, която приказно настоява, че е наследник на лявата, но не и на тоталитарната традиция. В онези години, известни с голяма доза мечтателност и наивност, сигурно това е бил интересен подход и добра основа за действие. Тази идея днес обаче трябва да бъде запратена на политическите гробища, защото освен архаична, тя е и абсолютно непотребна.

Истината е, че социалдемократическата писта се провали с гръм и трясък. Днес е модерно за това да бъде изкарвана виновна БСП, но тя БСП е изкарвана виновна за абсолютно всичко, така че е очевидно, че това обяснение е лъжливо. Първото разцепление в БСДП става 1993 година, защото в самата партия на Дертлиев се появяват хора, които разбират, че пътят на левицата не е да върви в две писти, а да се търси ясно сътрудничество между двете партии. Тогава Дертлиев изхвърля от формацията си Стефан Радославов, човекът, който настоява за по-близки връзки с БСП и прави една от големите си исторически грешки - продължава да държи БСДП в орбитите на СДС. По-късно по-младото поколение от социалдемократи разцепи още един път БСДП с идеята да намерят места в правителството на Костов и резултат от това непрестанно роене е, че социалдемократическата писта обрасна с бурени и в края на живота си Петър Дертлиев направи това, което трябваше да направи още в първите дни на прехода - започна връзките и контактите с БСП.

Времената обаче бяха други. БСП има монопол в лявото пространство, защото е единствената партия там, която успява да се пребори за гласовете на хората. Някой пита ли колко могат да изкарат на избори социалдемократическите формации? Някой правил ли си е труда да изчисли техните резултатчета и да каже дали събират гласове поне за една трета депутат? „Евролевицата” също се провали след един мандат престой в парламента, защото зацикли откъм идеи и напълно отчая своя електорат.

Абсурдността на идеята за втора писта днес идва от там, че някаква общност от хора очаква това пространство да им бъде дадено наготово без да си мръднат пръста да развият идеи, програми, възгледи. Борете се за него като смятате, че ви принадлежи. Някой да ви е спрял?

Нещо повече, това, което минава за социалдемокрация из виртуалното пространство днес е така безумно втренчено в БСП и само в БСП, че човек има чувството, че тия хора напълно са изперкали. Да правиш политика като се съизмерваш с друга партия е вид харакири. БСП е пълна с вътрешни проблеми и интриги, но не е политика да си от друга партия, а да ставаш и лягаш с името на БСП на уста. Тези "леви" обикновено забравят да си формулират собствена политика, а после се чудят защо никой не гласува за тях.

Иначе, честно казано, някакъв вид разцепление в левицата не е особено голям проблем. В течение на цялата българска история откакто съществуват социалистически идеи, лявата общност се дели, кара, после пак се събира. Проблемът днес е друг - всички вън от БСП, но възприемащи се като леви много държат, направо вият, искат БСП да страда, да се гърчи? Заради това ми се иска да видя какво ще говорят същите хора след евроизборите. Ще се окаже, че пак БСП е виновна, че те са останали на 0,4 процента. Досега винаги е било така. Идеята на двете писти, на двете листи (да цитираме АБВ малко) може да изглежда романтично в очите на някого, но като цяло възраждането й днес е част от поредните опити БСП да бъде свита, унищожена, изолирана и ако може - да бъде накарана да мълчи.

Единственото хубаво нещо от цялата драма е, че дебатите за левицата отново бяха възобновени. Всъщност това е голямата грешка на Сергей Станишев - всяка дискусия бе убивана с аргумента, че сега не му е времето, а време така и не дойде. Ето как се докарахме до състоянието да си казваме всичко в движение и набързо, но епохата е такава - истерична и забързана.

Всъщност дебатът, който трябва да се проведе в БСП е не дали да има втора писта, а дали да не махнем завинаги сбогом на тези, които се пишат за социалдемократи. Социалдемокрацията в цяла Европа е в криза, защото, честно казано, социалдемокрацията свърши своята историческа задача. Днес левите партии се нуждаят не от разходки до център-лявото пространство, а от преоткриването на идеята за радикална лява политика, която да спре всички дефекти на десните икономически експерименти у нас в които пръст имаше и самата БСП. Тази идея за "европейските социалдемократи", които хлипали неразбрани от БСП и изолирани от нея е поредният опит на много хора да си търсят кариера на гърба на левицата. Не костюмарите, революционерите ще спасят БСП, а революционери в онези от буренясалата и забравена алтернативна лява писта лично аз не виждам. Аз не ги виждам и в БСП, но пък от опит знам, че БСП е в състояние да изненадва точно тогава, когато най-малко очакват това от нея. Все пак тя беше единствената посткомунистическа партия, която спечели първите демократични избори в страните от Източна Европа. После профука безцелно това доверие, но когато говорим за леви избиратели не можем да си фантазираме ходещи компютри, които изчисляват политически уравнения, за да решат кого да подкрепят. Тук левите са стихийни, леко фанатични, упорити, инатливи, заинтересовани, може би малко едностранчиви, но все пак си остават солта на земята и са хора в чието име си струва да се бориш да отмяташ зловредните митове.

В заключение трябва да кажем, че левицата днес е в много сложна ситуация. И тук изобщо не визираме преходното явление АБВ. В цял свят е така. Левицата трябва да си създаде нова идейна основа и да не се страхува да бъде толкова радикална, че зъбите на всеки богаташ да го заболяват когато види нейните идеи. По-добре от мен го е казал Славой Жижек. Нека да го оставя той да сложи точка на дискусията: "Положението, в което се намираме днес, е точно обратното на това от началото на XX век, когато левицата знаеше какво трябва да направи, но трябваше търпеливо да изчака подходящия момент, за да действа. Днес не знаем какво трябва да се направи, но трябва да действаме веднага, защото скоро бездействието ни може да има катастрофални последици. Повече отвсякога сме принудени да живеем сякаш сме свободни".

Неочаквана пролет на три глътки ракия

Да пътуваш навръх Сурва към светите земи на пернишките села, където ветровете носят древен мирис на сливова ракия и да няма сняг наоколо е все едно да влезеш в секс-шоп, а да откриеш, че там продават само философска литература. Така де - поетичното начало в човека, тоест - неговата безсмъртна душа, очаква вселената винаги да прилича на кинофилм и да поднася подходящите пейзажи за подходящите мигове. Навръх Сурва пернишките поля трябва да се покрити с бял и непроходим сняг, който да изпълва човешкото същество с изумление пред това как оцеляват селяните в тоя див край на вселената. Но ето, че лудата 2013 година бе приключила по мистичен начин, а 2014-та започна с пролетен вятър, сякаш изваден от стихотворение на поет-символист, останал девствен до 44-ата си година. Над пернишките поля грееше пролетно слънце, небето беше лъчезарно синьо все едно е извадено от анимационен филм, а крехките бели облачета, които се мотаеха във висините намекваха за някакво ексцентрично състояние на света. Странно е там, където пет поредни години си виждал сняг изведнъж да видиш развълнувана пролет, но такива са светите земи - те отказват да се подчиняват на логиката, живеят в собствен ръкав на времето и климата и нагло се присмиват над всяка теория, която си създадеш за тях.

Нека да преговорим набързо това, което знаем за Перник, защото пет поредни години като пророк, който е получил видение се опитвам да разпространявам мистичното знание по света и като уличен проповедник да довеждам до знанието на електората за мистериозните сили, които са правят този край уникален. Пернишкият край е див и анархистичен. Политическата система на управление е неясна и сложна. Всеки пернишки квартал си избира кмет, защото Перник това е сбор от отделни населени места, които биха пребили произволен държавен чиновник, който се опита да им съобщи, че в сила е влязъл нов избирателен кодекс. Границите тук се определят не от политическите съотношение, а от градусите на ракията. Всеки район си разпознава своя собствен елексир и се отнася с върховно подозрения към алкохолните творения на съседите си, сравнявайки ги със сиропче, което дори бебета биха отхвърлили с възмущение. Ако си мислите, че перничани са люти и така са добили правото да бъдат герои на хиляди вицове, значи изобщо не познавате перничанките. Еволюцията е свършила своята работа. Стотици години сблъсък с мъже, които са припознали като своя първа любов пиячката са направили перничанките нещо емоционална версия на лошото ченге от всеки екшън-филм. Те контролират вселената с поглед. Който не е виждал как перничанка само с по-строг поглед и лека поредица от съскания може да накара пияния си мъж да си легне не е виждал нищо в тази вселена. Хората са инатливи и опозиционно настроени. Из селата не празнуват нито Коледа, нито Нова година - единственият празник, който се признава е Сурва, навръх 13 януари, когато кукерите излизат като древна армия, която с джангър гони злото. Тогава тихата меланхолия на този край изчезва, из селата лумват огромни огньове, цяла вечер се носи шум на звънци, хора с маски тръгват в древната нощ и всяко зло се крие в миша дупка като Цветан Цветанов зад папките на немския си адвокат. Да откажеш да опиташ ракия, ако ти предложат е върховна обида. Цели семейни вражди са почнали заради това. В един беден, отруден, ветровит и лют край, хората са реагирали на времето със собственото производство на нелегален алкохол.

Да не говорим, че богословието тук също е от особен порядък. Разправяха ми за предишния поп на перлата Еловдол (а всъщност и последния, защото религията вирее по особен начин из тези свети земи). Този свещеник очевидно е имал само две теми за разговор - футболен клуб "Левски" и жените. Всякакви други въпроси от небесно естество, църковният служител отклонявал с пренебрежение. Каква е разликата между католицизма и православието? Защо, чедо, ме занимаваш с такива въпроси, когато "Левски почва да играе след малко... С такава оптимистична нагласа свещеникът приключва края на дните си като истински бохем - между две поръчани малки мастички (а колко е размера на една мастичка в Пернишко е въпрос на който учените все още не могат да дадат точен отговор, защото това е променлива величина, която би докарала всеки математик до психиатрията). И последното - трябва да видите лицата на хората. Всяко лице е като роман от руски класик. По тях годините, съдбата и ракията са начертали такива неописуеми състояния, че Кустурица ще подпали три чифта маратонки, за да дойде да ги снима за личната си колекция.

Именно в този край се озовах аз и то в най-неочаквана януарска пролет. Слънцето напичаше протестно и за разлика от софийския протест очевидно бе получило оставката на зимата. Пак ще повторя - поетичната ми душа не издържа на тази метеорологична мутация. Гледах наранено като десен политолог пресконференция на ГЕРБ на която Бойко Борисов хвали Георги Първанов. Но странностите на вселената никога не са в състояние да спрат желанията на купонясващия човек. Всъщност не играещият, купонясващият човек е живителната сила на прогреса, защото в името на шоуто купонджията е в състояние да поднесе на публиката най-доброто от себе си. След като от много време насам кукерите са фото-звезди на републиката забелязах, че всеки от тях е станал истински артист. Гледа да попадне пред обективите с най-оригиналната маска, идея, жест, настроение. Очевидно пролетта обаче действаше на всички. Нали знаете - всеки кукерски ритуал е нещо като пародия на сватба, където булката и младоженецът са мъже, а цялата останала сюрия ги следва от къща на къща. Приходящите в Еловдол кукери от съседно село обаче се оплакаха от тяхната "булка". Хванали я, че щипва пари от събираните дарения и в процеса на придвижване от село в село я уволнили и веднага назначили друга. Лично аз видях социално вдъхновение в това. Ето така можем да решим проблема със страха на младите хора от брака - като им разрешим освен официална жена да си имат и по три-четири резервни булки. Така де - трябва да мислим нестандартно, ако искаме да се справяме с демографската криза и в то в свят с такова наличие на добра ракия.

В тълпата навръх празника, малко преди голямата клада от дърва ме набара и един от големите оригинали на Еловдол - Байката. Това е човек легендарен като роман от Дан Браун. Не подлежи на описание, защото е като постмодерна книга - една история води до друга история, а тя води до целия свят. Байката е нещо като енциклопедист на ракията. Знае как е правена всяка бутилка. В едната слага много билки, в другата клонче от акация. Това си е цяла наука и е грехота, че в университетите не наблягат на нея. На празника той се е появил с три малки метални патрончета с различна ракия и с две бутилки пелин с уникален червен цвят. Всеки, който мине край него трябва да опита, защото иначе джихадът е на една ръка разстояние. Иначе образът е комуникатор номер едно. Споделя с мен и с няколко жени защо е останал стар ерген. "Защото не съм намерил жена, която да пие като мене", казва той като телевизионен комедиант и цъфва, когато хората оценяват шегата му. После на мен ми се оплаква, че изкарал тежка отпуска. "От 16 декември досега само една вечер не съм се напивал", оплаква се той. Не ме разбирайте погрешно, това е по-скоро жалба как е успял да пропусне цял ден. Пиянството из пернишките земи е особен феномен. Всички сме наясно, че алкохолът е покосил като чума цели поколения, ама тези, които са оцелели болест не ги лови и сигурно ще надживеят още два патриарха.

Друг от образите - Бунджулата също е в центъра на купона. Това е човек, чийто говор аз изобщо не успях да разбера. Той говори странно, завалено, със свои думи, които само тези, които са израснали край него разбират. Човекът не е много с акъла си, но пък за някои неща, казват, държи като счетоводител. Сутрин почвал деня си с една стограмка. Легендата твърди, че са го виждали да спи в снега, ама до него болест не припарва.  Бунджулата е легендарен с това, че мрази водата, тоест не се къпе. Дрехите си носи докато не се втвърдят по него и не развият собствен живот, чак тогава ги сменял. Сами знаете как е - човекът си има свои принципи и не иска да си ги разваля.

Загледах се в празнуващите и схванах, че всеки от тях е един малък свят и всъщност това е истинската България. Хора, които са в собствен филм, но успяват понякога да надмогнат своите граници и да участват в един древен като света ритуал, да му отдадат душата си и да се почувстват за миг като древни стражи, които спират злото да не вилнее по тази планета с прецакан от капитализъм климат...

Рано сутринта на другия ден ме събуди пак думкане на тъпани и звънци. Групата от Сирищник нахлуваше в Еловдол. "Ооооо, Сирищник", изстенах политически аз, "проклети да сте". Разбира се сами се сещате - Георги Първанов е роден в Сирищник и старият репортер негодуваше, че тези кукери като богове на политическото отмъщение смущаваха малката му идилия, мястото, където беше успял да избяга от нереалния кипеж на измислената политика. Прокълнах Сирищник, но се възхитих на техните маски, които се наричат "ликове".

И след като политиката нахлу пак в живота се заговорих с перничани за това какво направи прехода. Представете си стария Перник (от преди 1989 година) - в него има огромни индустриални предприятия - над 10. Сега работи само "Стомана". Всичко друго е разрушено, разбито, опустошено. Понякога е лесно да разбереш защо хората смятат прехода за конспирация срещу себе си - те от него нищо добро не са видели. И тези хора, които са го преживели с очите си са видели как една България се срива пред тях. Какво ти остава освен да се отдадеш на древните ритуали и да разчиташ, че празника по магичен начин ще преобърне света и ще успее да успокои навдигналите се от историята демони.

Замислих се колко е трудно да запазиш равновесие в един такъв, разлетял се на съставните си части свят. И за пореден път се възхитих на виталността, която излъчват пернишките земи. В тях има някаква неземна мъдрост, историческо спокойствие на места, които са видели много по-големи дивотии и много по-големи звезди да изгряват над тях. Сетих се за едно стихче на Сергей Есенин, което няма връзка с разказваното, но точно тук му е мястото:

Глупаво щастие мое

в облак от пролетен цвят!

Залезът плува в покоя,

сякаш е лебед крилат.

Щастието винаги е леко глупаво в мрачните епохи, но пък е единственият смислен избор за живот. Човек не трябва да чака случайната и непоискана пролет, за да го разбере. Трябва само да се вгледа в древните земи, които излъчват спокойствие и да схване, че вечността е на една крачка разстояние. И на три глътки ракия.

Поне на три глътки ракия...

Паралелна листа в БСП? Интересно, АБВ

Човек дори и да живее в пещера от риалита, протести и неделни проповеди на Люба Кулезич, пак щеше да изпита внезапно съмнение от два случайни на пръв поглед факта. Точно в деня в който Бойко Борисов (или човекът, който пише от името на Бойко Борисов) във фейсбук ожали клета майка България заради липсата на лявоцентристка партия, изведнъж стана ясно, че неосъществения проект на Георги Първанов АБВ пак изплува от дълбините на историческия мрак. Борисов обяви, че настоящата левица била командвана от ДПС, а Първанов в комбинация от Ивайло Калфин и проф. Борислав Борисов се възмутиха от липсата на реакция на БСП и ДПС по казуса "Сидеров". Понеже съм наясно с хаотичния характер на българския ум бих приел версията, че това са два некоординирани факта във вселената. Но ден след статуса си Борисов даде програмно интервю пред "Фокус" в което обяви, че е респектиран от качествата на хората в АБВ, похвали Първанов, направи реверанс към Калфин и дори се размечта за бъдеще в което някакъв по-добър и извисен политически елит (включвайки себе си в него, разбира се) ще може да се събере и да постигне съгласие по националните приоритети.

В политиката е като в любовта - човек не може да бъде държан отговорен за своите емоции. Както и никой не може да забрани на Борисов да харесва АБВ и да пърха с мигли пред него. Никой не може да забрани на лидера на ГЕРБ да вижда някакви постижения в проекта АБВ, въпреки, че този проект имаше политически живот от няколко месеца. Защото след като през 2010 година бе създаден този надпартиен съюз, той така и не осъществи нищо освен кратка серия от дискусии. Заради това е много интересно къде лидерът на ГЕРБ е видял успехи, но това е отделна тема, голяма поне, колкото негово участие в сутрешен блок.

Тази конспиративна среща на хората около Първанов веднага влезе в новините с подозрението, че на срещата-възкресяване на АБВ всъщност е била обсъждана възможността да се направи алтернативна листа за евроизборите през май и като неин водач да бъде коронясан Ивайло Калфин. В БСП процесите по номинации на евродепутати все още текат, но очевидно кръгът АБВ има тежки подозрения, че Калфин няма да бъде на челно място в листата на левицата. Заради това при липсата на изявление от основните участници в срещата с някаква конкретика можем да предположим две неща:

1. Първанов и Калфин наистина са замислили някакъв политически сепаратизъм при целия риск, който носи такова действие, защото в левицата подобни действия никога не завършват добре и поне Калфин би трябвало да го знае.

2. Това е опит за превантивно действие, начин за вдигането на цената на Калфин, начинание, което да предизвика реакция в БСП и преосмисляне идеята той да не е водач на листата.

Има един-единствен случай в който подобни действия са постигали целта си. Става дума за далечната и драматична 1997 година, когато отцепници от БСП, сред които и Калфин, създадоха Евролевицата и успяха да влязат в парламента като отделна формация. Дори за известно време бяха разглеждани от СДС като част от т.нар. "реформаторско мнозинство", което в крайна сметка яко прецака страната. "Евролевицата" се самоунищожи поради психопатичия характер на нейния лидер Александър Томов, който така и не разбра кога трябва да се оттегли от председателското място и формацията му се разхвърча в политическото пространство, а една огромна част от нея се върна в орбитата на БСП. Интересното е, че тогава лидер на БСП беше именно Първанов и той би трябвало да си дава сметка поне за едно - сега е всичко друго, но и 1997 година, а за това подсказа и абсолютно проваления опит за римейк на 10 януари от същата драматична година.

Тоест има голяма вероятност идеята за паралелна лява листа не само да не сработи, ами завинаги да изхвърли участниците в нея от политиката. От 450 километра е очевидно, че БСП е партия с големи вътрешни проблеми и драматургии, които сигурно отдавна щяха да са изригнали като гейзер, ако не беше протестната вълна, чийто истеричен антикомунизъм и креслива хейтърска какафония, спряха течовете. Разбира се, колкото по-бутафорен става протеста, толкова повече пробойните в БСП ще се увеличават, защото външната заплаха не само е миниатюрна вече, но тя така и не успя да създаде нещо позитивно.

Проблемът е дали левицата в момента се нуждае от поредната широка коалиция и търсенето на "национални приоритети" (нека да цитираме Борисов) или отдавна вече е време да поработи малко върху себе си в движение и най-накрая да поговори за собственото си бъдеще и цели.  Защото политическият стил на Първанов винаги е бил да търси широки съюзи, а това е последното нещо от което БСП се нуждае. То е все едно да предпишеш тройна порция пържоли на човек нуждаещ се от вталяване. Левицата се нуждае от избистряне на собствения си образ, а зад тази поетична фраза стоят цяла поредица от действия, които са обект на отделна дискусия.

Но при целия хаос, проблеми, интриги, БСП все пак прави едно правилно нещо. Категорично отказва всякаква форма на коалиция с ГЕРБ. Това е голямо постижение в една политическа система в която най-"демократично" крякащите партии поради собственото си безсилие са готови моментално да седнат в една лодка с ГЕРБ и да потеглят към хоризонта на поредната авторитарна катастрофа. ГЕРБ просто не е партия с която може да си в съюз без да приемеш нейните авторитарни модели, полицейска логика и олигархични мрежи черни като казана на дявола.

Заради това паралелната поява на събития - възкресяването на АБВ и внезапната меланхолия по лявото на Борисов са тревожен знак. То може и да е знак за друго - очевидно Борисов вече вижда невъзможността на т.нар. "традиционна" десница да реши своите структурни и идеологически проблеми и почва да се оглежда за спасително въже някъде вляво, хоризонт, където никога не е имало място за него. Този реверанс към Първанов, Калфин и останалите е действие на давещ се човек, който се оглежда къде по дяволите има бряг за спасение на останките от някогашното величие.

Не искам да вярвам в конспиративни схеми и поне до доказване на противното няма да повярвам, че Първанов и Борисов играят съвместна игра. Първанов не е политик за подценяване, но трябва да си дава сметка, че пътят на БСП към ГЕРБ трябва да бъде преграден с железобетонна стена. БСП има свои вътрешни проблеми за решаване, но всяка форма на сътрудничество с ГЕРБ отива много отвъд тази точка на пречупване. А и с колкото и очакване да ги претрупват не европейските избори са тези, които ще разрешат политическите драми на България, точно както изборите през май 2013 година не го направиха. Очевидно на страната й предстои много труден път напред, но някакси не мога да си представя път към светлото бъдеще в който Бойко Борисов има участие.

Дано и Първанов да мисли по същия начин.

Александър Симов за левите в България (интервю пред Иван Гарелов)

Едно интервю за сайта на Иван Гарелов, където се опитах къде успешно, къде не толкова, да говоря по следните теми:

Пред изпитание ли е БСП?

Ще има ли парламентарна криза?

Защо БСП няма категорична позиция в момента?

Неконтролируем ли е Волен Сидеров?

Саботира ли той парламентарната си роля?

Ще изпълни ли Волен Сидеров мечтите на протестиращите?

Социална партия ли е "Атака"?

Има ли опит за завръщане към старата БСП?

Десница, гъвкава като тайландска компаньонка

Да стигнем до адекватно обяснение за съвременното състояние на т.нар. "традиционна десница" днес ще бъде по-трудно отколкото да открием истинската възраст и име на порноактриса, която е дебютирала под псевдоним във времената, когато филмите са били черно-бели. Десните корабокрушенци са такива майстори в замитането на следи, високопарните проклятия и в съскането на моралистични мантри, че ако човек не е подготвен с повече чесън и светена вода, никога няма да успее да осъществи политическия екзорсизъм в достатъчна степен, че да ги накара да си кажат истинското име. Ако упорстваме в операцията обаче, рано или късно маските падат и от зъбите им прокапва демоничната отрова, която мирише на политическа сяра, пардон, на приватизация в нечестиви размери.

Вън от шегата два факта (един от края на 2013 и един от прясното начало на новата) са най-добрата демонстрация на това за какво явление говорим. Първият беше боядисването на паметника на Димитър Благоев в Благоевград. Основателят на социалистическото движение бе пременен като дядо Мраз, а в краката му бе сложен чувал с надпис "Оставка". От записите на охранителните камери стана ясно, че в основата на акцията е лидерът на ДСБ в града Калоян Ханджиев. Вместо гордо да обяви на света, че той е арттворецът разобличил левичарското зло, пред съда Ханджиев мълча като легендарния Антон от стихотворението "Балада за комуниста" на Веселин Андреев. Пред камерите просъска единствено, че той не бил извършителя, но поемал политическата отговорност. Което е все едно да кажеш, че ти не си извършил обир, а само си получил дребна комисионна от него. Парадоксът в атаката срещу паметника на Благоев идва от това, че десните у нас все се вайкат като домакини от турски сериал, че в България нямало европейска левица, а в крайна сметка нападнаха паметника на този, който винаги е бил европеец по мислене и световен дух по мащаб.

Другият факт е свързан с разпространилия се слух, че Меглена Кунева ще води листата на Реформаторския блок за евроизборите. В епохата на всеобща амнезия в тази новина едва ли ще има изненада. Но, ако поднесем информацията по начина по който трябва да се поднесе: "Министърка на Сергей Станишев води дясната листа на евровота", сигурно членовете на терористичните десни ядки срещу паметници ще почнат да бият череп в жълтите павета. Всъщност това е преувеличение. Десният ум в България е в състояние да се примири и с най-големите лъжи, които му поднасят.

Интересно е обаче откъде се появи тази политическа гъвкавост, напомняща на гъвкавостта на тайландска компаньонка, у т.нар. "традиционно дясно". Защото преди 2011 година, когато се заяви като кандидат за президент Меглена Кунева си минаваше за класическо лице на епохата на така презряната тройна коалиция. Тя не само беше част от кабинета на Сергей Станишев, една от любимките в него, но и бе пратена като лице на историческото съгласие между БСП, НДСВ и ДПС в Брюксел. Сега изведнъж тя се събужда като десен екземпляр с моралистичен патос в гласа, но важното е, че класическата секта на посветените костовисти дори не реагира на информацията. Да, разбира се, свещено право на човек е да се променя.

Но, ако десницата е била обладана от новооткрита вяра в катарзиса на Кунева, изниква естествения въпрос защо толкова се съпротивляват срещу идеята за катарзис в Делян Пеевски. Или пък се дразнят, че неговият е бил по-голям от нейния? Любовната афера с Кунева говори по-скоро за липсата на всякакви идеи, за един свят похотливо втренчен в завръщането на парламентарните банки, за изкривен лабиринт от комплекси и самозаблуди, които биха накарали всеки психиатър да си оскубе косата и да се запише за сценарист на риалити шоу.

И сега си мисля, че вече е време да дадем отговора на въпроса защо десницата стигна до този исторически бряг, обитаван единствено от динозаврите на собствените им демони. Отговорът на въпроса няма да е лесен и предварително искам да предупредя, че нямам намерение да се съобразявам с политкоректните лъжи и дрънканици, че десницата е била модернизационната сила на българското общество.

Всъщност отговорът е точно обратен. Десницата в България възникна като модернизационна сила само на приказки, но на практика тя демодернизира България като покоси индустрията и попиля селското стопанство с погледа на сектант, прекалил с книжки за свършека на света.

Разбира, комунистическата индустрия в никакъв случай не може да бъде наречена икономически ефективна, но това не беше причина тя да бъде бутната за жълти стотинки на новосъздалите се олигархични мрежи, които получиха собственост оттук до края на вечността или поне до началото на световната революция.

Десницата в България се е самоосъществявала единствено по пътя на разрушението. Нейната история може да бъде разказана през редица от разрушения - от опита за саботаж на приемане на конституцията, през палежа на Партийния дом (те твърдят, че комунистите са го подпалили, ама те твърдят още, че Иван Костов е ангел небесен, така че думите им никак не могат да бъдат приемани на доверие), пред дяволски невъзможното разрушение на мавзолея, до пълното деградиране на всичко и превръщането на "традиционната десница" в бояджийски дружинки по боядисване на паметници. Питайте произволно избран десен човек за някоя позитивна кауза на това, което у нас минава за дясно и ще получите само един отговор - "Европа". Десницата се самоизживява като весталката на европейския избор, което е много проблематично, понеже имено по нейно време руснаците получиха най-голям достъп до българските пазари чрез продажбата на "Лукойл". Заради това историята на прехода в България когато е разказвана от десен политолог звучи като порноверсия на Снежанка, която е била изнасилена от седемте джуджета, макар, че истината е, че Снежанка всъщност е съблазнила целенасочено всяко едно от тях.

Десницата така и не успя да си изработи идеология отвъд антикомунизма и безцелното противопоставяне на Русия. Костов като политически инженер се опита да имплантира в тялото на тогавашното СДС християндемокрацията, но в основата на християнството е смирението, а то бе отхвърлено като чуждо тяло от кариеристичното и реваншистко образувание, което представляваше тогава десницата. И проблемът дойде от това, че десницата наложи тази безидейност като норма. И най-голямата драма стана това, че България е един успешно завършен десен проект по начина по който го възхваляваха десните трубадури от началото на прехода. Резултатът им загорча, защото бяха изхвърлени с прилива на историята като опаковка от презерватив, напомняща единствено за минало удоволствие. Демодернизираната и дезорганизираната България днес е като тъжен артефакт на всички заслепения в миналото и на факта, че десните клишета удържаха своята победа, която днес не искат да припознаят като своя рожба.

Тази деструктивна сбирщина от лъжи нямаше как да издържи във времето и пространството и заради това се разпадна на малки крякащи части, когато на политическия хоризонт се появи Бойко Борисов с неговия удивителен популизъм. Той изгълта десницата като олимпийски бог децата си и сюжета там заприлича на нещо създадено в бездната на древногръцката митология.

И точно поради тази причина днес основен обект на гняв за т.нар. "традиционно дясно" е историята. Тя ги вбесява, защото нейното присъствие е всекидневен знак, че някой е запазил памет за виновното минало, че някой си спомня времената, когато България не беше държава от третия свят. Заради това никой паметник не е в безопасност край член на ДСБ. Те заляха с розова боя монументът на антифашистите на ул. "Позитано" и го писаха, че това е знак на протест срещу БКП. Което е друга ирония на историята. Да протестиращ срещу БКП, когато този протест може да ти уреди само цяла серия от участия в сутрешни блокове, а не затвор, не е особена проява на политическа смелост. Да приписваш своите собствени грешки на историята си е чиста изява на едипов комплекс.  Да не говорим, че тия десни образи се оказа дори яко стиснати, защото през цялото време говореха за "хипотетичния извършител" на деянието, сакън да не се бръкнат да си платят глобата. Междувременно интелектуалците от десницата успешно се превърнаха в киногерои - заприличаха на орките от "Властелина на пръстените", защото потъпкаха и последните останали острови на национално съгласие в именно на краткосрочните цели на собствения си телевизионен нарцисизъм.

Няколко дни преди Нова година във Велико Търново неизвестен извършител нацапоти и паметникът на Асеневци. Два дни след Нова година този монумент бе вандализиран пак. Не се учудвайте, ако един ден извършителят на деянието каже, че го е направил, защото Асен и Петър са му заприличали отдалече на комунисти. Това е естествен резултат на всичко, което описахме дотук.  Краят на историята се осъществява винаги като загуба на памет. Един олимпийски крах на цялата претенция за политическа божественос 

Заради това десницата прилича на съвременния Олимп - един връх на  който дори и с фенер не можеш да откриеш кьорав бог, а по него се мотаят само някакви луди, които не са пили хапчетата си няколко века. 

Виртуалното местопрестъпление на България

Никой не може да каже, че 2014 година е започнала добре, когато човек внезапно развие фобия от отваряне на български информационни сайтове. Вълната от насилие и убийства, която мина като урагана Катрина над българското общество забърка такъв медиен бъркоч, че ефектът е все едно човек е ударил две бутилки с водка от тайна алкохолна фабрика на цар Киро. Студент се обеси в Габрово, майка и дете, блъснати от влак, столетник и синът му намерени замръзнали в къщата им, красива студентка бе намерена мъртва, ревнив съпруг уби жена си, любовника й, а после си пръсна главата. Ако читателят се настрои фаталистично като нищо ще си каже, че получава знаци за приближаването на Страшния съд, въпреки подсъзнателните опасения, че Страшният съд няма да е нищо друго освен мегаконцерт на Кичка Бодурова.

Но истинското огледало за менталната катастрофа не е черното състезание между сайтовете за това кой първи ще прерови фейсбука на жертвите, ще свие най-разголените снимки и ще измисли най-сензационното заглавие. Истинските емоционални руини, истинското виртуално местопрестъпление се намират в коментарите под новините. Там сякаш мракът е най-гъст, бездната се отваря най-широко и от нея вее единствено леден вятър, който те пронизва до мозъка на костите като шилото за лед на секси-мацката от "Първичен инстинкт". Именно в тези коментари е събрана отровата и горчилката на целия преход, която се връща днес като една безкрайна хейтърска вълна, без начало и край, способна до помете всичко пред себе си все едно е цунами за несвършващото самоотвращение.

Не успях да изчета много мнения. За случая във Варна, където ревният съпруг уби жена си и любовника й, успях да видя само 5 или 6 мнения в които поразяваше липсата на елементарно съчувствие към жертвите, а под жертви в случая визирам и убиеца. Жената бе наричана с имена, които дори в порнофилмите се употребяват с известно изчервяване. Нито грам съжаление за ситуацията, нито една дума за мракобесието, нито грам идея за почит към паметта. Смъртта е уникален факт от живота. Именно нейната уникалност предпоставя това, че тя е изкупление за всички вини преживе и вероятно усещайки това древните ни предшественици са създали фразата "за мъртвите или добро или нищо". Но България в момента е в ситуация в който никой не може да каже нищо добро за някой друг. И резултът е тази жълта мътилка от гняв, омраза, вътрешен бяс, при това изразени по брутален и циничен начин. Това, ако не е белег за ментална катастрофа, не знам кое може да бъде броено за такъв.

Гастролите на разни измислени психолози също не помагат да си изясним картината. Защото това е катастрофа на две нива - първо, че е възможно такава вълна от убийства и второ, че обществото няма съпротивителни сили срещу този хейт. Изчетох няколко клиширани и банални интервюто за това, че на Балканите било възможно убийството от ревност, че всичко това било страничен ефект на самотата, изолацията, студенината на околната действителност. И, не знам, това обяснение може да е вярно в индивидуален план, но далеч не докосва истинските проблеми на обществото.

Спомнете си - миналата година горе-долу по това време бе вълната от самозапалвания на хора и тук можем да оставим настрани политическият и протестен акт на Пламен Горанов, станал символ на неприемането на извратеното общество. Другите самозапалвания бяха видим акт на крайно отчаяние, на безмерна изолация, на усещането, че животът не може, а и не бива да продължава по този начин повече нито за минута дори.

Сега се случва тази вълна от насилие, която със своята жестокост моментално парализира мисленето, защото от насилието човек никога не си вади изводи - той просто стои вцепенен и изолиран. Навремето Капушчински бе казал, че никой никога не е толкова самотен, колкото човек, който се изправя пред безсмислено насилие. И точно това е проблемът на всички нас днес - насилническата среда вече не ражда никакви мисли, никакво желание за съпротива, а само най-безсмислената (още по-насилническа) реакция.

Сякаш ние като общество безкрайно се опитваме отново и отново да си разказваме възможно най-черната приказка за нашия собствен живот. Това е свят без никакви ценности, морални граници или житейски стойности. Това е образът на една държава, която не само е останала без ориентири в световния хаос, но вече дори няма ясен образ в главата си каква иска да бъде.

Проблемът на българите днес е друг. Те знаят, че живеят в нередно общество. Такъв свят, такава жестокост, такава абсолютна власт на егоизма никой никога не е обещавал, а и никога друг период в историята не се е характеризирал с това. Миналата година сравних самозапалващите с китовете-самоубийци, които се хвърлят на морския бряг и избират смъртта, защото са объркани, а не знаят как да съществуват в свят, където всичко им изглежда чудно. И днес стоя зад това мнение. Вълната от дива виртуална омраза и неистова ярост е подсъзнателно усещане за това, че никой не е поръчвал такъв живот - той ни бе стоварен и обявен за безалтернативен. Това е проблемът и на протеста днес (този път го казвам без злоба и ирония) - те не предлагат различен свят, а искат само маскиране на този.

Вълната от дивашки егоизъм, разпадането на местните общности, самоизолацията на хората, бедността и абсолютната липса на някаква функциониража държава ни доведоха до този момент във времето, когато безсмисленото насилие става водещ мотив в отношенията между хората. Насилие вербално, емоционално, духовно, физическо, смъртоносно. Никой никога не ни е учил как да живеем в такъв несолидарен и несоциален свят, където всеки оцелява сам за себе си. Българите винаги са били общност, която си помага, която се крепи, която заедно оцелява във вълните на историята. Днес няма нищо подобно. Докарахме се до такава мъртва точка, че един баща е готов да остави двете си деца сираци в името на нелепото отмъщение. На това, че не е проблем да убиеш човек. До това, че никой не се е поинтересувал, че един столетник и синът му мизерстват.

Българите бяха лишени от езика с който да изразят истинския си протест. Казаха им, че такъв протест е невъзможен, защото е абсурден. Лишиха ги от удобството да живеят в държава, която разбират и да имат елит (политически и интелектуален), който си дава сметка за техните проблеми. Заради това единственият начин за реакция е този. Той е хищнически, брутален, подъл, невъздържан и няма шанс да бъде спрян с моралистични клетви и шамански проклятия.

Никой никога не е поръчвал такъв живот.

Да си го кажем честно.

Трябва да е възможен друг свят. Трябва. 

Защото иначе нищо няма да остане от нас.