Заразата ДОСТ се нуждае от санитарен политически кордон

В Кърджали всеки ден обикаля огромен микробус, с мощността на танк, от който звучат тежки маанета. Той целият е облепен с плакати на ДОСТ, а шумовият терор започва от ранни зори, още от 8.30 сутринта. "Изберете ДОСТ!", "Гласувайте за ДОСТ" се набива в главите на електората в радиус от два километра от епицентъра на звуковата вълна. За да не би някой да остане несъбуден със същата цел е пуснат и огромен автобус, брандиран с партийните знаци, който също надува децибелите почти до оглушаване. Бойна идеологическа техника. Тактическо оръжие срещу слуха. Информационно набиване на канчето на случайни минувачи.

По билбордовете на основните пътни артерии пък греят ликовете на Лютви Местан и на Орхан Исмаилов, които са втренчили поглед в обектива, за да символизират вярата си в светлото бъдеще на Ердоган, ох, пардон, на България, вероятно на България. На плакатите пък, които са заляли Кърджали като хартиено цунами можем да прочетем патетичният призив: "Свободни и достойни с ДОСТ". 

Очевидно Местан/Исмаилов искат да си изградят образ на борци срещу статуквото, на политически бунтовници, озарени от вътрешен евроатлантизъм в неописуеми размери, на агенти на толерантността, на революционери срещу Сараите. Това обаче е само повърхностен фон, пиар спецефекти, куха стилистика, която трябва да прикрие истинските политически корени на тази групировка, солидно финансирана с турски пари и ползваща личната протекция на турския президент Реджеп Ердоган. Защото политическата плява в платформата й по никакъв начин не може да обясни например намереният склад с храни, опаковани прилежно и запечатани с огромната и фатална 13-ка, номерът на ДОСТ в бюлетината, както и с абревиатурата на самата партия. Полицията в Кърджали си свърши работата и разкри фабриката за купуване на гласове, нещо, което отдавна се знаеше и беше публична тайна. Но всичко спря дотам. Няколко разтърсващи заглавия, няколко сензационни заигравки и повече нищо. Темата изчезна от дневния ред, разтопи се сред баналните интриги на ежедневието. И така почти не се разбра, че ДОСТ не само не бяха укротени, а дори напротив. С върховна политическа наглост и цинизъм от партията обявиха, че ще дадат полицейските действия на прокуратурата. Те се чувствали озлочестени от действията на органите по сигурността, дори сравниха акцията с аферата в Костинброд. Следва редовното мрънкане, че държавата си затваряла очите за действията на ДПС, за да стигне до поантата, че партията си иска обратното пакетираните храни и поемала ангажимент, че "тези 400 пакета ще бъдат раздадени след изборите на 26 март". Подобно изявление минава границите на здравия разум. Това е все едно убиец да си поиска пистолета обратно като поеме ангажимент, че до определена дата няма повече да убива. Подобна наглост нямаше да се размине на нито една друга партия, но ДОСТ си прави каквото си иска, защото София е далече, а блясъкът на жълтите павета замъглява разума и заслепява за истинската ситуация тук. 

Емисарите на ДОСТ шетат из селата в Кърджалийско и натискат хората да гласуват за новата партия. Тази битка за гласове не признава морални граници и политическо приличие. Турският посланик Сюлейман Гьокче се държи като партиен активист на Местан или по-скоро като негов контролиращ политически офицер и обикаля региона, за да надъхва хората. Навсякъде се говори за това как Турция всъщност подкрепя ДОСТ и заради това трябва да се гласува за нея. Ироничното е, че в текста на скандалната песен, която се лее от автобуса и микробуса на партията се казва: "Нямаме работа нито със сараите, нито с пари. Идваме да бъдем решение на проблемите ви". А отдалече си личи, че всъщност парите са много. Инвестицията на Ердоган изобщо не е малка. Само за Кърджали, твърди се, са отделени 5 милиона лева. Отделно са парите за автобусите, които трябва да дойдат, за да донесат прясно зомбирани избиратели и да ги поднесат дар на Местан и компания. За да е ясно и на най-непросветените и отдалечените, че дългата ръка на Ердоган е взела на пряко подчинение ДОСТ турският министър на труда и социалните грижи Мехмет Мюеззиноглу съвсем официално призова да се гласува за партията на Местан. Той дори хвърли захарче с което да примами избирателите в капана - Турция щяла да улесни престоя на изселниците от България за пет години след които хората имат право да кандидатстват за гражданство. Това също е опит за купуване на гласове. И то в огромен мащаб.

Лошото е обаче, че България от година и половина насам не намира сили да реагира адекватно на тази ужасяваща намеса в нейните вътрешни работи. Вместо да покаже вратата на Гьокче и да го изгони без право повече да стъпва на наша територия, държавата прогони един турски консул и само толкова. Отсреща обаче вече не стои съсед, който признава конвенции, протоколи и споразумения. Имаме хора с план и част от този план включва посягането на българска територия. Това е въпрос, който засяга всички български граждани. И тук няма никакво разделение. Дори българските турци са най-голямата жертва на този фанатизъм, защото битката се води върху техния гръб, използват ги като разменна монета, експериментират върху тях перфидните техники и звукови тероризми. И фактът, че една огромна част устояват на този невиждан натиск всъщност е патриотизъм в най-чист вид. И тук ДПС няма никакво значение. Нямат значение и останалите партии. Важното е да се намерят сили, за да може да има противорпоставяне на този отвратителен рекет, на това мазно приплъзване на враждебни сили в нашия съвместен живот. 

Заради това всички партии, ама всички без изключение, би трябвало да организират санитарен кордон около ДОСТ. Това е единственият смислен начин за противодействие. Първата задача е да пресечем външните попълзновения към нашата страна, а чак след нея започва политиката.

ДОСТ е замислена като партия на провокацията. Като раков тумор умишлено внесен във вътрешността на българската политическа система. Тази партия живее от скандала, защото това е нейното гориво. Тя е инструмент за брутално разделение на хората, за извиване на ръце, за натиск върху болезнени рани от историята, за да може да съществуват в тази отровна среда. И не напразно се появи подозрението, че ДОСТ всъщност дори не се опитва да влезе в парламента на тези избори, а да засили максимално националистическия български вот. Така се създава атмосфера на крайно противопоставяне, на максимално напрежение, което може да подлюти радикално нашето общество. Те имат нужда от такива конфликти, за да могат да хващат все повече и повече заблудени хора в своята паяжина. Конфронтацията е тяхната среда, където могат да паразитират безкрайно дълго. Именно заради това са тези умишлени политически пърформанси с автобусите с турски песни, с храните, с вояжите на турския посланик и метаните пред чужда среда. Това е допълнителна причина за създаването на санитарен кордон около ДОСТ, защото, ако позволим тази отрова да се разлее във вените на обществото, всичко друго ще е безсмислено. 

Един автор от дясното политическо пространство се опита да напише тези дни статия в която твърдеше, че фиксацията върху ДОСТ била пресилена или добре дошла, въпреки, че корпоративните мрежи в Кърджали и региона били на ДПС. Опасявам се, че това може да бъде продукт единствено на човек, който би стъпил в Кърджали само насила или набързо и който никога не е бил тук на място. Изборите са битка на опоненти и никой не отменил критиката към ДПС и техните грешки, но ДОСТ не е опонент, а заплаха. Автентична заплаха за целостта на българската държава и за здравия разум на обществените процеси. И отказът да признаеш това всъщност е открехнатата врата, която позволява на Местан и компанията да правят каквото си искат. Разговорът за битката с мафията, за съдебната реформа, за корупцията съвсем не означава, че трябва да си затваряме очите за грубата намеса на чужда държава в нашата политика и за опитите Турция да си създаде парламентарна група в следващия парламент. Наясно съм къде ги боли десницата и защо темата ДОСТ е неудобна за тях. Защото те с години се оливаха в плюнки по отношение на Русия и въобразеното й влияние върху политическите процеси. Но се оказа, че те са ни продавали топъл въздух, комиксови измислици, тъпотии на килограм. Когато истинската заплаха се появи на границата и нахлу с автобусите си с маанета и маршове, десницата се оказа хваната по бели гащи със заплахата лъжата й да бъде напълно разобличена. И заради това тя предпочете да си затваря очите пред ДОСТ, да се опива от евроатлантическите лъжи на Местан, без да забележи, че зад него стои мустакатия лик на един вманиачен автократ, който вече и на глас настоява за промяна на границите на Балканите. Пък и как да кажеш нещо за ДОСТ, когато парите на Турция купиха крайнодесните души на Евгений Михайлов, канарчето на Ердоган, запяло в хора на националните предатели. Ефенди Михайлов го нарече великият Павел Попандов и този лаф трябва да бъде обезсмъртент. Към хората, които си продават съвестите публично не бива да има никаква прошка, защото всяко национално падение започва от именно от такава нечистоплътна търговия. Изборите на 26 ще бъдат един от първите уроци за това как трябва да се отнасяме към истинските външни заплахи. Тоест добре е на Местан да му се реве и да му се пеят тъжни песни в нощта на вота.

Политическото харакири "Европа на две скорости"

Когато колективното обществено тяло на България си забие във вените спринцовката на предизборната кампания, страната проявява всички признаци на надрусан човек - отнася се в друг свят, започва да живее чрез халюцинации, изолира се от реалността и често се държи неадекватно, независимо от опитите да се имитира нормалност. Това не е обвинение, нито мръщене, а не дай боже въздишка - това е опит за описване на очевиден процес. Процес, който може да ни даде рационално обяснение защо в такива мигове страната не забелязва световните процеси, а се концентрира върху собствения си метафоричен път. Изборите този път са натоварени със съдбовност. Вероятно всеки път е така, но медийният пейзаж създаде усещането за епохална битка - Човекът с разперените ръце (така е изографисан Борисов на плакатите) срещу Ездачката на черния кон (образът на Нинова, който накара десетки герберски тролове да достигнат до прединсултно състояние). Именно заради това трябва да съжаляваме до безкрай, че лидерът на ГЕРБ се изплаши и не се появи на дебат със соцлидерката, защото освен крясъци, шеги и закани, двамата имаха да си кажат мнението по изключително важни теми, които България рано или късно трябва да забележи, ако не иска да се окаже в безтегловност без да очаква. Една от тях ще се опитаме да прегледаме по-подробно, защото дясната публицистика се опита да я превземе на абордаж, включвайки в нея станалите досадни напоследък моралистични цъкания с език за това как "България в Европа ли е или иска да си тръгва от ЕС?".

За какво става дума? Миналата седмица шефът на ЕК Жан-Клод Юнкер представи пет варианта за бъдещето на Европейския съюз, които могат да се реализират след напускането на Великобритания. Те включват модели, които варират от това от ЕС да остане само единния пазар, до това интеграцията да се задълбочи много повече. Между тези два варианта се намират още три сценария - Евросъюзът да продължи както преди (това вероятно трябва да го наречем "Скок в пропастта без парашут), тези, които искат да правят повече и "правим по-малко, но по-ефективно".

Разбира се, абсолютно невъзможно е всеки един от тези сценарии да се осъществи изцяло и докрай, но самото им поставяне на масата дава възможност за редица критични оценки. Самият факт, че сценариите са толкова много означава, че ЕК под ръководството на Юнкер изобщо няма поглед, виждане и разбиране накъде да върви Евросъюза. Ако беше наистина визионер и политически лидер шефът на ЕК нямаше да вади толкова много карти от ръкава си, а щеше да се обяви за конкретен вариант и да се бори като лъв за него. Петте сценария издават бюрократично недомислие, сценарии, които изобщо не се обмислени докрай, а на всичкото отгоре това безсилие пародийно се опакова като пряка демокрация - тоест, ето даваме възможност на страните от ЕС да дебатират по тази тема. Със своите действия Юнкер за пореден път показва, че май не му е ясно къде точно се намира и какви отговорности са свързани с неговия пост. Познатият ни ЕС е в болница, стои на системи, а прогнозите за изход от болестта не са особено оптимистични. И въпреки това вместо лечение се свиква поредният консилиум, който показва в каква алтернативна реалност съществуват част от европейските политически елити. Под маската на мултивариатно бъдеще ЕК се опитва да прокара една отдавнашна идея на големите държави в ЕС, а именно - Европа на две, а дори и на три скорости. Което ще рече, че най-развитите страни вече ще се освободени да се движат по собствен дневен ред, напълно самостоятелно, а малките държави да се спасяват сами в хаоса на геополитическата буря. Контурите на този ЕС на две скорости можеха да бъдат видени и досега, особено в опитите интересите на Франция и Германия задължително да бъдат представяни като "общи", което доведе до част от големите противоречия и недоверие в ЕС.

ЕС на две скорости обаче означава разпадането на Евросъюза до групички по интереси, които трудно ще намират общ език и е начин за ускоряване на края на Обединена Европа, отколкото реална алтернатива за нейното бъдеще. Въпреки това обаче в кратките проблясъци на дебат у нас, дясната публцистика почти оргазмично почна да защитава този вариант - различните скорости съществували и сега, ЕС се намирал на границата откъдето му предстояло да се появи в нов вид и редица други тъпотии, чиято антилогика е изключително трудна за пресъздаване.

Най-ироничното е, че точно българската десница и нейните трубадури настояват за "дебат", при условие, че именно от тези среди у нас думата "Брюксел" получи негативни оттенъци, защото формулата винаги беше - "Брюксел каза така". Дясната публицистика и до днес преследва като терорист всеки, който се опита да постави дискусията за бъдещето на ЕС като нещо реално и смислено, макар и в критичен дух. У нас дълго време се ценеше единствено сляпото преклонение, превиването на гръбнак и жертването на националните интереси в името на невероятното светло бъдеще, което трябваше да ни предстои. Именно в тези лакейски години един десен журналист патетично обявяваше, че фразата "национални интереси" била абсурдна. Интересите на Европа били интересите и на България. Външната политика на Европа трябвало да бъде и външна политика на България. Трябваше светът да се разтърси, икономическите модели да бъдат поставени под въпрос, а Великобритания да махне за сбогом, за да се разбере, че са ни хранили с политическа плява и са наливали в мозъците ни абсолютни глупости.

Първи на идеите на Юнкер реагираха от БСП. Корнелия Нинова рязко коментира, че левицата е категорично против идеята за Европа на две скорости. При нея това е автентичен протест, защото в последните няколко месеца Нинова влезе в тежка европейска битка за правото България да отстоява собствена позиция в рамките на ЕС. Първият й сблъсък стана с шефа на ЕНП Антонио Лопес, който се опита да оспори правото на Нинова да не приема споразумението с Канада СЕТА и да води битка с него. Нинова отговори по неочакван начин. Тя не само не замълча, а шамароса Лопес, а след това и Юнкер заради поведението им към България. "Вие не сте ни началници", каза тя и фразата й полетя към социалните мрежи, споделяна отново и отново, продукт на жаждата на много хора да чуят български политик, който провява гордост. Само Нинова знае какво й коства тази позиция, защото европейските интрижки са достатъчно коварни, за да й подложат динена кора тук-таме, но въпреки всичко дебатът за ЕС трябва да бъде воден на политически, а не на експертен език. Експертният език е маска, антиполитическа схема, която да прикрие основните икономически и корпоративни интереси, които стоят в основата на опита за насилствена промяна на ЕС.

Малко след Нинова от предизборната си кома се събудиха и десните партии, но както винаги при тях се забелязва единствено искане. "Нова Република" иска да се изготви национална позиция с консенсус срещу идеята за Европа на две скорости, "Да, България" обявиха, че изборите щели да дадат отговор на въпроса къде е България в европейската тема, а Реформаторите в традиционен за тях стил отложиха разглеждането на въпроса за следващия парламент, където изобщо не е ясно дали ще присъстват. Все пак опитът на Юнкер и сие да сложат пет варианта на масата е политически капан и всички трябва да се наясно с това. Това е начин дискусията да бъде канализирана в определена посока и то така че напълно да размие автентичния разговор за бъдещето на ЕС. Например в сценариите няма да откриете най-логичния, този, който може да постави разговорът за Европа по съвсем друг начин -връщането на Евросъюза към модела на социалните държави, отказ от диктата на големите финансови структури и категорично засилване на солидарността в социалния и икономически смисъл. ЕС беше мечта, както твърдеше навремето Джеръми Рифкин, днес е нещо като клуб на разведени съпрузи и съпруги, които не спират да се карат, защото всеки изкарва другия виновен. В този смисъл всяка автентична българска позиция изобщо не е задължително да минава през зададените от Юнкер рамки. Промяната изобщо не е там, където се опитват да я насочат птеродактилите от ЕНП. Нали именно те доведоха ЕС до това състояние на пробит кораб?

С други думи - наистина щеше да е добре по време на предизборната кампания отделните политически сили да вземат отношение по този въпрос, но от друга страна не е трагедия, че това не се случва. България първо трябва да изясни пред себе си какво иска да прави. Да получи повече от същото. Да се надруса пак с безвремие. Или да се опита да промени нещо. Ето защо изборите са важни и за бъдещето на България в ЕС. Защото или ще ни закачат за най-задната скорост или ще се борим за друга Европа. Прекрасен избор. Изчистен и смислен.

А не като тъпотиите на Юнкер.

Кой Ви даде право, г-н Льобедел, да се държите като плантатор в България?

Пореден френски посланик си позволява да държи на България менторски тон, пълен с презрителни нотки и високомерен цинизъм. Новият пратеник на Париж Ерик Льобедел нарече България "мрънкаща периферия".

Кой Ви даде право, г-н Льобедел, да се държите като плантатор в България? Презрението на политическият аристократ, очевидно случайно попаднал у нас, било предизвикано от интервю, в което евродепутатът Петър Курумбашев съвсем основателно се възмущава от опитите Европа съвсем официално да мине на две скорости.

Изявленията на Льобедел обаче показва, че Европа май никога не е била на една скорост. Иначе някакъв анонимен френски дипломат щеше ли да си позволи тон, който приляга повече на плантатор, отколкото на официален гост в тази страна?

Крайно време е да осъзнаем едно - идеята за Европа на две скорости не е никакъв рестарт, не е опит за нов пламък в двигателите на ЕС, а по същество ще представлява наръгване в стомаха на Евросъюза и оставянето му да кърви до смърт. Ако погребем солидарността и оставим "аристократите" да си направят първа класа, а да оставят всички останали във "втора", това може да е Европейски съюз, но той няма да има нищо общо с общността, към която се присъединихме към 2007 година.

ЕС на две скорости ще е все едно да разделим България на две скорости - София да богатее и дебелее, а всички останали региони да изостават някъде в далечината на бедността и неравенството.

И опитите на евроатлантическото шаманство у нас да представи у нас катастрофичния екшън "Европа на две скорости" като нещо съвсем нормално, са напълно абсурдни. Разбирам, че имат да бранят грантове и тонове изговорени глупости, но е крайно време да си кажем истината - позволим ли ЕС да мине на две скорости, можем да махнем за сбогом на онова, което Джеръми Рифкин навремето нарече "европейската мечта".

И само да припомним един тревожен факт - разпадането на империите никога не е започвало от перифериите. Империята се разпада, когато центърът се разтърси или когато аристократите-първокласници омажат всичко. Външният министър Ради Найденов наскоро привика турския посланик да даде обяснение за участието си в клип на ДОСТ. Мисля, че френският също трябва да бъде поизпотен. 

Време е мосюто да схване, че "периферията" няма да търпи такъв тон и такова самодоволство.

Кърджали не е Пекин във Виетнам

Кърджали има особено място в политическата история на България по време на несвършващия преход из пустинята на последните 27 години. Това е град, който задава тенденции, създава модели, предизвиква тежки страсти, мощни обществени сблъсъци и много често е бил огледало на всички български лудости и противоречия. Едва ли някой се сеща например, че през 1991 година депутат от Кърджали става Андрей Луканов. Тогава БСП все още е много масова партия и социалистите вкарват двама народни представители - другият е Минчо Минчев от ОКЗНИ. Три години по-късно, пак от Кърджали започва депутатската кариера на Георги Първанов, а заедно с него в парламента влиза и Калин Димитров. През 1995 година пък местните избори се превръщат във връхна точка на конфронтацията БСП - ДПС. Градът е обявен за място на "сталинградска битка", а политическото ожесточение стига до крайности. Първанов дава изборния резултат на съд, а ДПС отговарят, че БСП отдавна е трябвало да бъде забранена. Ироничното е, че само 6 години по-късно ДПС даде официална подкрепа на Първанов като кандидат за президент, а ръкостискането на Ахмед Доган и Георги Първанов стана историческо именно, защото зад него стои толкова взривоопасна история. Това беше процес, който никой не можеше да предвиди. Днешните ДС-конспиролози могат до утре да се опитват да напаснат всичко това в своята схема на тотална шизофрения, но за мен развитието на процеса е просто доказателство за изменчивия характер на българската политика. Спадове днес, върхове утре. И обратното. Обратното дори боли повече.

През 2005 година драмата на левицата придоби още по-големи измерения и то на кърджалийски фон. БСП прати иконата си Стефан Данаилов да се бори за гласовете на избирателите и той постигна забележителен резултат - над 17 хиляди души подкрепиха БСП. Коварната система "Д'онт" обаче удари като гилотина и ДПС взе всичките пет мандата от областта. След това бе създадена Тройната коалиция, местните хора възприеха това като тежко предателство към каузата, заради участието на ДПС в нея и така бе отворен фронта за появата на ГЕРБ на терена. 

Пробивът бе направен от Вежди Рашидов през 2009 година, който успя да се пребори за мандат. Това показа, че ГЕРБ са готови да опитат всяка схема, стига тя да им донесе политически висини. Успехът на Рашидов не бива да се подценява. Той разкърти монолитните политически телеса на ДПС. Същевременно като всеки успех той домъкна след себе си и своето проклятие. Вежди Рашидов стана министър на културата, а на неговото място депутат стана прословутата Цвета Караянчева, жената, която блесна с върховни географски знания като прати Пекин във Виетнам. Тя се закотви като древна галера в Народното събрание и стана незаобиколим фактор в ГЕРБ - любимка на Цветан Цветанов, полицейски стражар на групата, дори предводител на делегация на партията на Бойко Борисов на конгрес на партията на Ердоган в Истанбул. В Кърджали днес Караянчева е фигура, която предизвиква смесени реакции. Нейните протежета, назначени на топли държавни постове, биха я отбранявали със самоотвержеността на кадри на ИДИЛ, но в последния мандат, дори очарованите от управленската й магия местни започнаха да усещат, че при нея думите са в изобилие, а действията радикално отсъстват от хоризонта.

Основната теза на Караянчева е, че тя е най-видния местен опозиционер на ДПС, противопоставяла се местните обръчи, схеми и кръгове. Тук също има ирония. Караянчева по същество е като огледален образ на ДПС. Тя прави своите обръчи, своите кръгове. Противопоставя се чрез абсолютна имитация на противника. Толкова голяма имитация, че ако разменим тайните документи на едната и другата партия, вероятно никой няма да загрее за подмяната. Тази политическа подмяна изтощава климатът на Кърджали. Устатата гербаджийка не предлага реална промяна. Тя си представя същия модел, но вече с нейни хора. Вероятно заради това Караянчева е превърнала Кърджали в нещо като своя политическа губерния, където не дава друг да пристъпи. Мълвата твърди, че е тя е скръцнала със зъби и на Вежди Рашидов, забранявайки му да се доближава до земите, където той прониза ДПС. Парадоксалното е и друго. Караянчева е част от партията, която имаше цялата власт в страната в от 2009 до 2013 и след това от 2014 до 2016. Тоест, ако ГЕРБ наистина бяха реална опозиция на ДПС в района, то държавата отдавна можеше да се е справила с кръговете, обръчите и всички останали геометрични фигури, ако наистина имаха желание. Но това е сатанински танц и потаен флирт. ГЕРБ и ДПС често играят на война на светло, а на тъмно танцуват валса на коалицията. Това не е обвинение към ДПС - те са майстори на позиционните действия, формация, която знае как да извлече максималното от всяка политическа ситуация. При ГЕРБ обаче нещата не стоят така. При тях има радикално разминаване между красивите думи и реалните действия. Вероятно заради това в няколко особено показателни случая, като прословутият местен Пазар на производителите (люлка на много местни корупционни схеми) ГЕРБ и ДПС гласуваха заедно. Там, където обръчите се допират един до друг не следва взрив, а просто асимилация. Двата обръча стават един.

Политическият пейзаж в Кърджалийска област от една година насам обаче започна да се променя с бързи темпове. И причината за това стана появата на партията на прогонения от ДПС с гръм, трясък и дипломатически скандали Лютви Местан. Той създаде формация с многозначителното име ДОСТ и това доведе до сериозно напрежение сред електората на ДПС. Хората с право се ошашавиха, защото за първи път формация създава не човек от висшия ешелон на движението, а кадър, който дори беше негов лидер след оттеглянето на Доган. В този текст няма да се занимаваме с чуждите връзки, външните намеси и всички останали неща, които се говорят за конфликта ДПС - ДОСТ, но сме длъжни да отбележим, че сблъсъкът между двете партии се очертава да е интересен. Разбира се, ДОСТ имат своите налудничави решения. Никой не може да ме убеди, че привличането на Евгений Михайлов за листа на партията не е продукт на изгорели жички в главата. Хора като Танкиста са като подвижно минно поле. Въпрос на време е да отнесе всички със себе си. Той е майстор и на разделението, защото се храни именно с подобна отрова. ДОСТ искат или не ще трябва да понесат и неговата страховита тежест в край като Кърджали, който отдавна страда именно от опитите за пълно разделение, за тотално отчуждаване...

И най-накрая се завръщаме към началото на текста, защото трябва да кажем и няколко думи за БСП. БСП премина през своята Голгота, защото две години беше в будна кома, особено след целувката на Станишев и Местан в студената есен на 2013 година. Но в крайна сметка днес изтощената и изморена страна се нуждае от социална алтернатива, която да се опита да върне чувството за смисъл на живота тук и сега. Левицата отново се натовари с тежка задача - да отвоюва България от паралелната държава, която като вампир задушава съществуването на всички ни. И жертви на тази паралелна държава са българи, турци и всички останали граждани на държавата. Може би това е в основата на онова, което наричаме "етнически модел" - всички заедно се пържим в един казан и това, което кара хората още да не се отпуснат на дъното е кротката надежда, че все пак промяна може и да има, че бъдещето все още може да придобие светли краски. Заради това левицата влиза със самочувствие в битката за Кърджали. Една партия, която е първа е осъзнала, че трябва да се промени и то радикално, партия, която успя да привлече едни от най-мощните интелектуалци и да ги ангажира със своята кауза, няма повече причини за срам. Има нещо философско в усещането да си платил за грешките си и да знаеш, че повече нямаш право да ги допускаш, че твоята мисия оттук-нататък е в това да отстояваш докрай идеите си и да не допускаш някой да те отклони от пътя. Всъщност това е и офертата на БСП - вие, хората, поискахте промяната, ние сме тези, които можем да ви я доведем. В Кърджали добре знаят това - отварянето на Маказа стана благодарение на усилията на БСП. Водното огледало - превърнало се в символ на града също е заслуга на социалистите. Хората наказаха БСП, но само защото чакат от единствено от нея реална промяна. 

Днес, тя, промяната отново е тук. 

Само трябва да я поискаш.