Възхвала на Памела Андерсън

Преди два дни чух разговор между журналистки, който общо-взето беше следния:
- Тази пък (говорещата визираше своя колежка от конкурентна медия) какво ми се прави на Памела Андерсън...

Нейните слушателки сбърчиха чела, все едно да приличаш на Памела Андерсън е най-голямото падение в този свят. После бяха разменени и други епитети, които не ще спомена тук, защото ще разваля всяка романтична представа за това какво представляват разговорите между жени. Всъщност професията ми е дотолкова феминизирана, че постоянно ставам свидетел на това как една жена е в състояние да говори срещу друга с речник на който дори и маркиз дьо Сад би завидял..

В света на съвременната градска интелектуалка Памела Андерсън е медийно чудовище, което убива смисъла от всички статии посветени на женската независимост в списание "Космополитън". Нещо повече, русата канадка е станала нещо като зловещ тотем и постоянно се дава за негативен пример все едно не говорим за дама, която така романтично може да тича по плажа, че да накара сърцата на сто тийнейджъра да затиктакат като бомби поставени от Ал-Кайда, ами за някакъв нов градски демон, който смуче интелектуална енергия от всемира.

Понеже дълбоко в себе си нося душата на анархокомунист, всяка несправедливост дълбоко ме дразни. Така и не можах да си обясня презрението, което някои хора изпитват към Памела Андерсън.

Днес вече трябва да осъзнаем едно - тази блондинка, чийто цици за десет години нараснаха три пъти, отдавна вече не символизира единствено себе си, а стана модел, който ни говори много за света, а защо не и за вселената. И това знание, ако го разчетем правилно, всъщност е позитивно.

Памела Андерсън днес, дори и остаряла и с три брака зад гърба си, отдавна не представлява единствено просто блондинка по която въздиша едно поколение от закалени и вдъхновени еротомани. Тя символизира нашият медиен свят в който едно обикновено канадско момиче след като премине през магията на телевизията, обетованата земя на "Плейбой" и алтернативната реалност на пластичната хирургия е в състояние да стане една от най-големите знаменитости, непреходен символ и причина за сексуалното пробуждане сигурно вече на три поколения.

Как можеш да мразиш такава жена?!

Аз нямам отговор на въпроса.

Памела Андерсън записа името си със златни букви в историята на сексуалните архетипи. Картината на това как точно тази блондинка тича по плажа на Малибу само по червен бански, с нещо наречено буй в ръката, промени западната цивилизация по положителен начин. В света в който Памела Андерсън е съществувала е много по-трудно да се обявиш за фанатичен консерватор и да настояваш жените да носят поли минимум до глезените. В този смисъл пък спасителката на плажа е олицетворение на окончателното освобождение на жената от травматичния поглед на проповедниците.

Ето защо смятам, че да кажеш на една жена, че се прави на Памела Андерсън не е обида, а комплимент.

В нашия свят ми прави впечатление и друго. Памела Андерсън често е обиждана по отношение на интелект, а изказващите се в тази посока обикновено са доста скептични по въпроса дали блондинката изобщо притежава такъв. Това съмнение според мен е невалидно, особено след като самата Андерсън никога не е заявявала претенциите да има знания на професор от Оксфорд. Според мен единственото което канадската дама някога се е опитвала да символизира е, че една медийна блондинка никога няма да спре да търси своето собствено щастие и то по начин по който точно тя го разбира, независимо от разрушителното внимание към нея и непрестанният блясък на папарашките фотоапарати.

Радвам се, че успях да напиша тези думи за Памела Андерсън. Убеден, че щяха да тежат повече, ако ги беше писала жена. Но във времена като тези когато природата окончателно отписва мъжете от своите планове (има много признаци за това) вероятно нашата роля е да стоим на пост и да хроникираме героините на света, който идва....

Георги Стоев или краят на българската литература

От 18 години насам слушам как българската литература била умряла, как хората вече не четели и цялата работа отивала към свършване. Тази диагноза е невярна (въпреки, че страшно върви сред бившия кръжец на Людмила Живкова, които с нея обясняват собствената си творческа немощ).
Всъщност хората искат да четат. Просто не ги интересуват екзистенциални драми, нито предълги потоци на съзнанието, които обясняват колко е безсмислен животът, колко е шибано положението и как интелектуалците не могат да забият дори малко по-грозничка мацка.
Оказа се, че българите искат да четат истории за преуспяване, политически интриги и фолкпевици обилно поръсени с екшън и секс - въобще романи за драматичната епоха, която класикът от Трир наричаше - "първоначално натрупване на капитала".
И така се появиха един или двама писатели, които дадоха на жадната публика това, от което тя имаше нужда - четиво тип "реалити повест" с участието на имена, за които всеки е чувал, и за техните афери (не се наемам да кажа коя от тях е истинска, коя измислена от авторите). Това бяха Христо Калчев, а после и неговият епигон Георги Стоев.
Двамата имаха съвсем различни интелектуални стратегии. Калчев беше литератор от соцтип, започнал като автор на романи за художници (и те са хубави, мамка му), който после трансфомира себе си в митоформиращ писател и обърна погледа си към нововъзникващите мутри. Направи го обаче като класически писател от епохата преди прехода - предпочете да пише с псевдоними, само загатваше за политическите връзки и така се стигна дотам, че единственият му роман с герои с истински имена се оказа опус на име "Ликвидирайте генерала". Писан в далечната 1998 г. този роман е литературна свирка на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев. От него съм чел единствено краят, който обаче е изпипан по холивудски маниер. Някъде в Бояна, в къщата си генерала и дамата на сърцето му Нона Йотова пият вечерни коктейли на своята тераса. Изведнъж в далечината се разнася гръм (всъщност той се дължи на барети, които окончателно обезвреждат килърите за генерала). Нона Йотова стреснато пита: "Какво беше това, скъпи?". Богомил Бонев само пуска мачовска усмивка и отговаря: "Фоейрверки, мила. Фоейрверки". И така книгата свършва. Заради този сантиментален подход всъщност Калчев успя да докара дните си докра, преди успешно да се самоубие с къркане.
След него се появи Георги Стоев. Той заложи на радикално различна стратегия. Стоев се представи успешно за ексмутра, ужасена от кошмарът на престъпническия живот и обилно започна да разказва истории, за които всеки българин тайно подозира, че са верни - как фолкпевиците са скъпоплатени проститутки, как политици и престъпници си пият заедно уискито, как животът на обикновената градска мутра е като кинопътешествие с дрога, див секс, пистолети и непрестанно напрежение. Може би заради това книгите му се купуват. Мутрата, която прописа е добър слоган.
Не се наемам да кажа кое в книгите на Стоев е измислица и кое е истина. Смятам, че повечето от тях са плод на въображението. Стоев обаче заложи на истинските имена и така даде на публиката си усещането на свръхреалити, за полет в бездната на мрачните дела. В неговит романи политици, мутри, престъпници, фолкпевици са с истинските си личности и не чак дотам. Стоев беше нещо като "Сигнално жълто" в литературата - с непохватния си, тромав, и общо-взето посредствен стил на писане, той се бе отдал на задача да сваля лустрото от всички, да показва това, което смяташе за техни истински лица и други такива санитарни дейности.
Всъщност Стоев стана жертва именно на това. Простреляха го в главата край хотел "Плиска". Слаб писател с интересен край. Нека да не звучи много цинично. Циничен е животът. Преди да стане ясно, че жертвата е именно Георги Стоев, агенциите пишеха, че простреляният прилича на клошар и садистично описваха локвичките кръв, които били останали по алеята. Точно тук ме обхвана усещането за нереалност, защото в един момент ми се стори, че описването звучи като част от пошла литература, такава на която Стоев беше майстор. С това сякаш изведнъж всичко написано от сферата на литературата преля в реалността. Обикновено българската литература загива, когато се сблъска с истинския свят. Стоев като писател няма този проблем. Обратното. Той писа за реалността и тя го застигна.
Истината е и друга. Още от първия си роман вероятно хората купуваха неговите книги, защото очакваха той да умре. Знам, че никой няма да си го признае, но хората обичат когато писател и литературен герой се слеят в едно и завършат живота си драматично и ефектно. Стоев успя да го постигне. Дори си мислех, че аз на негово място сам бих организирал собствената си смърт. Сега книгите му ще се четат едва ли не като новия Нострадамус. Издателите му пък ще изкарат луди кинти от тази зрелищна смърт. Ако бях ченге бих заподозрял и неговите издатели.
Стоев загина, но изпълни колективното несъзнавано в цялата българска литература - да умреш на улицата и вестниците да пишат за теб. Кръвта ти да остане в градинката зад хотел "Плиска", но тиражите ти да скочат пет пъти. Вчера стана и точно това - прадавачите на книги на "Славейков" разчистваха място, за да поставят по-напред книгите на българския автор Георги Стоев. Покойникът ще отнесе много завист за това...
Смърта на Стоев слага и символичен край на това, което наричаме българска литература. Без да постигне собствения си модернизъм, тя стигна до край в опита си за реализъм (свръхреализъм?!), а в края на този път вместо Нобелова награда, дават куршуми. Всички останали писатели трябва да се чувстват свободни оттук-нататък. Те вече нямат литература. А това си е различен вид свобода. Кой да знае, че една прописала мутра, един писателски шарлатанин, градско момче запленено от легенди и неомитове, ще отвори точно тази врата?

Епизод V: Отново вот на недоверие

В една от най-известните и най-смешните книги във френската литература "Упражнения по стил" авторът Реймон Кьоно показва завидни литературни дарби, като разказва една история по 99 начина. В същата ситуация обаче от няколко години насам се намира и българската опозиция, която се е самонарекла дясна. А дали е дясна, може би е тема на цяла книга. Това, което при Кьоно обаче е талант и вдъхновение, при нашата опозиция се превръща в скучни клишета, идеологически празни фрази и поредно завъртане на стари плочи. 99-те начина, по които е разказана обикновената история в книгата "Упражнения по стил", се четат без прекъсване, докато идеите на опозицията на тема вот на недоверие са се изпарили безнадеждно.

Митингът на опозицията през февруари се превърна във фарс

През февруари

обединеният фронт на опозиционните партии

парламентарни и извънпарламентарни, с болшевишки патос и революционен възторг внесе в парламента четвъртия поред вот на недоверие към кабинета на Сергей Станишев. Мотивите звучаха гръмко - заради корупцията в страната. За да подкрепят бойките си фрази с още шум, ГЕРБ, СДС, "Атака", ДСБ, БНС и малко независими депутати свикаха и митинг, за който предполагаха, че като цунамито в Индонезия ще отнесе правителството. Реалността се оказа повече от трагична. Това, което като проект звучеше вдъхновяващо, възторжено и бунтарски, се оказа тълпа от около 1000 души (само за протокола - повечето от тях фашизирани фенове на "Атака"), които дори не успяха поне един път да се сбият с полицаите. Не че трябва да не се уважават органите за реда, ама ако властта паднеше, поне можеха да си го пишат като бойна заслуга в дните на борба срещу тройната коалиция. После вотът отмина, а опозицията отново притихна в очакване.
Два месеца по-късно обединеният фронт отново се опитва да играе по същата струна и то с почти същите думи. Внесените вчера мотиви за вот на недоверие гласят следното: "за срастването на организираната престъпност с ръководството на МВР". Около това изречение се въртят и всички останали аргументи,

с неизменната доза популистка страст

целяща да удари в сърцата поне последните останали фенове на това, което десницата някога беше.
И тук може би си струва да кажем сериозно няколко думи. Обикновено се твърди, че дебатът по вотовете на недоверие минава по следната схема - става опозиционен депутат и рязко критикува кабинета. В отговор някое от остриетата на управляващите иронично припомня гафовете на опозицията преди и така кръгът трагично се затваря. В това твърдение, нека признаем, има известно право, но такива очевидно са правилата на парламентарния живот. Темата за срастването на организираната престъпност с държавата обаче е прекалено сериозна, за да влиза в такъв порочен кръг. Точно тук опозицията, още отсега можем да го прогнозираме, ще стане жертва на своята тактика. Тази грешка е акумулирана от грешките, натрупани и по време на предишната парламeнтарна дискусия през февруари.
Фронтът на обединените опозиционни сили поддържа съмнителна и абсурдна теза, че източник на корупцията и въобще на симбиозата власт - престъпност е единствено и само настоящият кабинет. Хората обаче не са слепи. Всички отдавна се пържим в една държава, която винаги уж ще става нормална, а в следващия момент се случва нещо, което ни дава редица доказателства за обратното. В този смисъл - подготвяйки се за вота на недоверие, особено ако иска да намери път към бъдещето, опозицията трябваше да започне със своите грешки и с натрупаната лоша карма в диалога с мутрите. Защото тези партии, които днес се изживяват като първи критици на управлението, има какво да споделят като

опит в корупционните практики

Те трябва да отговорят на един много важен въпрос. Добре, приемаме, че тройната коалиция е абсолютното зло, че прави престъпления и пр. Но тройната коалиция управлява от 2005 г. Преди това имаше други правителства, едното от които и до днес се опитва да се кичи с името "свръхдемократично". Защо политическите гении от СДС и кристално чистите им представители в управлението не прекъсната връзката между власт и престъпност? Този въпрос все още не е получил отговор, а не го ли даде, опозицията няма ни най-малкото морално право да се изживява като обвинител по темата.
За себе си имам и друг аргумент. Всички факти, на които обвинението почива днес, все пак излязоха на бял свят, не бяха прикрити, нито замазани. Значи, някъде в този център на злото, разбирай тройната коалиция, има хора, които искат да се стигне докрай в разплитането на призрачната мрежа, оплела държавата. Въпреки че годините ми се трупат една след друга, паметта ми все още работи, а не мога да си спомня при друго правителство да се е стигало до такъв пробив в разбирането ни за тъмните механизми, които са се настанили и работят паралелно с държавните. Дебатът по един вот на недоверие би бил полезен, само ако извадим цялата истина на масата. А отсега е очевидно, че опозицията се настанява на амбразурите, но иска единствено да стреля напред - там, където й е удобно и политически изгодно, без да хвърли поглед назад, към бойното поле, осеяно със скелетите на нейните тайни и тъмни недоизказани далаверки.
Точно тук и точно заради посочените проблеми идеята за вота се обезсмисля радикално. Защото това няма да е

дискусия на катарзиса и очистването

а ще е мистична караница с апокалиптичен привкус. И пак ще видим протяжни шест или седем часа, в които няма да има нищо друго освен злобни лица и празни приказки.
Като написах това се сетих на кого толкова ми прилича поведението на опозиционните партии днес. Алюзията е малко странна и ако ви се стори такава, не забрaвяйте, че наскоро смениха времето и го отдайте на това. Опозиционните партии в момента приличат на бунтовниците от космическата сага "Междузвездни войни". Очевидно е, че се изживяват единствено и само като носители на доброто - белите джедаи срещу черните фигури на империята, тук пак разбирай тройната коалиция. И става безпощадно ясно, че този вот ще отлети в историята като лястовичка от китайско стихотворение - лека и почти нереална. Защото в дискусията за престъпността и държавата след толкова години

вече няма бели и черни

Подозирам, че всички са еднакво виновни. Едните, защото открито толерираха мутрите и забогатяваха с тях, а другите, защото се правеха, че това никога не се е случвало. С този извод не искам да правя песимистични заключения. Просто по въпроса за организираната престъпност днес трябва да търсим хората, които могат и които искат да направят нещо. Всичко останало ще са нелепи монолози. Колкото и да се напъвам, колкото и да се опитвам да бъда великодушен, по никакъв начин не виждам в обединения фронт на опозиционните сили хора, които ще могат да се справят с престъпността. Такава е тъжната истина. Но много се надявам, че правителството ще докаже, че може да се справи с проблема. Всъщност когато човек няма друга власт, му остава властта на надеждата.

Не бих я подценявал.

Аз видях ангели на "Позитано"

(кратко есе за баналното прозрение)

Валтер Бенямин през 30-те години на шумно отминалия 20-ти век пише едно велико есе. То се казва "Хашиш в Марсилия". В него Бенямин като учен изследва своето духовно пътешествие (или trip, както бихме се изразили ние) след като яко се напушва с хашиш в приморския град Марсилия. Марсилия - това е лазурно море денем, синьо като очите на Памела Андерсън в прословутата й порнокасета и малки бели къщички (поне през 30-те години на отминалия век) сред които, ако си напушен като нищо можеш да се изгубиш. Тогава в своят крайморски trip Бенямин изведнъж започва да проумява и да вижда света по различен начин. "Осъзнах, че водата е мокра", пише с възторг той. По-късно нарича този процес - банално прозрение. Осъзнаваш най-простите неща по истинския начин.
Велико е!
Повярвайте ми велико е....

Така преди няколко дни вашият скромен слуга бродеше из София и проклинаше съдбата, която му сервира гадостта да се занимава две седмици единствено и само с творенията на Сатаната - тоест със скандалите в МВР. Вашият репортер отдавна е осъзнал един прост факт от своето житие - той никога не трябва да допуска тъга или мрак до сърцето си, а търси (отново и отново, отново и отново) начини да се поддържа в състояние на непрестанно щастие. Ето защо заниманията с творенията сатанински не се отразяваха добре на духа му и на стремежа му в постигането на кротка нирвана насред дивия капитализъм. Така разказвачът на тази история неусетно се отзова на ул. "Позитано" (носеща името на Вито Позитано, жабарче с принос към българската история). В обикновен ден "Позитано" е символ на всичко онова, което може да отблъсне човек от София - напечени коли една до друга, прекалено много хора, постоянно трополене на трамваи и ниво на космически шум, което изнервя преминаващите и ги прехвърля в собствения им мрак.

Денят обаче очевидно беше различен. Най-малкото си струва да се отбележи за поколенията, които в 29 век ще четат нашите текстове в най-отдалечените дълбини на виртуалното си пространство. Вашият скромен слуга в един момент видя два ангела на "Позитано". Те излязоха от едно заведение, а пухкавите им крила блестяха под пролетното слънце. Двата ангела се смееха заразително и в първия момент пишещия тези редове си помисли, че най-накрая е успял в задачата си да си създаде собствена реалност - състояща се само от него, блондинки и ангели. После обаче вашият репортер впримчи и последните си остатъци от здрав разум и видя, че ангелите са истински. Вярно е, че всъщност това бяха две сервитьорки облечени като ангели (неизвестно по какъв повод, но беше вторник, а в англосаксонския свят, вторник е денят на древния бог Тор, еквивалент на Марс и Арес - значи може би напук на войната те са празнували мира).

И тогава, братя и сестри, аз подобно на Венямин стигнах до своето собствено банално прозрение. Осъзнах, че деянията на Сатаната, въпреки че ме дразнят, не могат да ме променят. Защото всеки ден човек празнува собственото си чудо. Видях ангели и се изпълних с прозрения. Повярвах си, така да се каже.
И разбрах, че от щастието ми има смисъл!

Най-култовото писмо до вестник "ДУМА"

Как един старец открива порното?

Преди време пуснах по-долния текст в един друг форум и за кратко това писмо обиколи цяла София. Видях, че и непознати за мен хора дори го коментират, разпространяват и тълкуват. 
Всъщност пуснатото тук писмо получих аз, старецът го бе адресирал лично до мен и след като прочетох текста, това ме възхити - веднага усетих, че държа бисер в ръцете си. Старецът бе избрал точно мен за публика на своята абсолютна социална невинност, което е супертрогващо. 
Не успях обаче да се преборя това писмо да излезе в ДУМА. Очевидно епохата все още не е в състояние да цени последните остатъци от времената в които мъжете се отнасяха към жените като към светици с ангелски крила.
Заради това днес с огромно удоволствие споделям тази уникална находка с всички. 
Четете, забавлявайте се и споделете какво мислите...

П О К А З Н О

Секс-телевизионно предаване по Б.Т.В.

Грозно, отвратително, безсрамно, дивашко!!!

Беше в събота срещу неделя, след полунощ. Неделя, 25 ноември т.г. Прибрах се късно, бях в завидно настроение. Сам бях, моите бяха на гости у снахата. Там пренощуваха. Включих телевизора, за да погледам нещо приятно по канал "Родина". Ядец! В любимия ми канал "Родина" течеше показна отвратителна секс програма. За първи път ми се случва да наблюдавам такова срамно предаване.

Гледах гола млада жена в унизителна поза. Друсаха Я двама тъпи мъжкаря. Двама! Единият, овладял горната част от тялото - бюста, лицето, косите... Другият се мяташе от пъпчето надолу, по бедрата до петите.

Двете изчадия друсаха жертвата си, както круша се друса в чужда овощна градина. Гледах като слисан сам на себе си думам - От това дърво плодородие нема да се получи! Мисля си и си думам - Телевизията дойдеда ни култивира с подобни предавания. Тя ни връща във времето на абуригените! За моето поколение сексуалният акт бе тайнство. Целувките - също. Публичните целувки напомнят на Юда Искариатски. Показните целувки и показният секс са порочни, срамни... Двама мъжкаря от юначния пол срещу... Никога не съм видял два петела върху една кокошка. Дори кокошката след като се раздели от петела с крилцетата си мигновенно прекрива бедрата...
Сърничката подскача, мами сръндака, води го към закътаното, далеч от чужди погледи. Дори Бруг Логан (в оригинала бе написано Волган) от сериала "Дързост и красота" примамва мъжете на Форестър по единично, а не групово.

Родната телевизия на 25 ноември в началните часове на нощта ни показва Перверсен, дивашки, Сексуален групов акт. По време на моята младост темата за свободната любов бе дискутирана по младежки събрания. По тази тема са спорили Владимир Ленин и Александра Колонтай. Паметна е позицията на Ленин в спора - Всеки извор не утолява жаждата на зажаднелия. Само водата от чистото изворче удовлетворява жадната душа. Водата от блататата е гадна, гнусна, защото вони... Спомних си за Ленин, за Александра - онова блатото за което Ленин разказва, видях го на екрана по БТВ, усетих блатния дъх, поставих чиста кърпичка пред носа, изключих телевизора.

На другия ден споделих всичко това с възрастната ми челяд. От тях научих, че имало телевизионен канал по който денонощно е излъчвана подобна програма в продължение на 24 часа. Телевизионна програма утвърдена от министерството на културата...
Боже мили - възкликнах, ако те има прибери го това министерство на нашата култура, срещни го там с нашите велики българки от 19 и 20 век като баба Илийца, баба Тонка Обретенова, баба Елена Вапцарова... нека дрогираното ни министерство на културата от кабинета на Република България там да чуят - Що е това сексуална култура, женска чест и моминско достойнство.

В наше време възрожденската жена беше култова жена. Жената през годините на Народна Република България бе стожер в семейството, ударничка в производството, строителка, героиня на труда. Мисля, че сдружените жени от наше време биха скочили като една срещу родната телевизия, срещу показната поквара, срещу показното друсане на нежния пол от обществото ни по време на прехода от Н.Р.Б. към цивилизования свят на 21 век.

Възмутен съм! Дали ще видя края на тази битова, духовна и всякаква разруха на Народна Република България на която отдадох младостта си, за нейното извисяване до нивото на авангардните нации по света.

С кипнала душа и болка на сърцето написах тези редове с надеждата, че някой ще ме чуе и ще се въведе рад в програмите на телевизията, особено в любимия ми телевизионен канал "Родина"

Дядо Борис Симеонов Гърнев, от дом "Илинден" в село Бойково, Пловдивско

25 ноември 2007 г.(на някои места съм запазил авторския правопис)

Кратко въведение в духовния ми свят

(Точно тук ще изплагиатствам една фраза - "Менията на автора могат да не съвпадат с гледната му точка. Всяка мисъл хрумнала ви при четенето на този текст е обект на авторско право и нейното нелицензирано обмисляне е строго забранено")

Ето малко от обърканите ми разбирания за това какво представлява света. Ако при тяхното възприемане почуствате гадене, световъртеж, червен вятър, лумбаго, гръдна жаба или желание да си купите пистолет, да ме откриете и да дадете отговор на част от поставените тук проблеми, искам да сте наясно, че мога да бягам доста бързо (въпреки, че отдавна трябваше да започна все пак лека диета), а и, ако стане нещо с мен силите на доброто ще ви намерят....

И така, добре дошли:

1. Има ли душа изобщо?

Човешкото тяло е необикновено ефективен механизъм, който все още не сме в състояние да разберем изцяло. Но почва да ни се изяснява. Истината обаче е, че в нито един медицински учебник думата душа не фигурира по никакъв начин. Въпросът ми е - а дали душа наистина има. Нима всъщност душата не е една красива измислица, за да можем по някакъв начин да си обясним сложните процеси край нас и най-вече нашето участие в тях? От няколко дни съм се замислил по въпроса. Вярно е вдъхновенията по темата ми идват най-вече след няколко бири, ама пък е готино когато си подпийнал вместо за банални неща, да размишляваш по големите въпроси на битието.

Истината е, че душата е недоказуема по никакъв начин. Навремето гениален писател като Андрей Платонов в книгата "Щастливата Москва" подробно се бе спрял върху проблема. В тази книга всъщност се появява образът на един лекар, който е обсебен от мисълта за смъртта и душата на човек. Така той започва да експериментира като тегли хората малко преди да умрат и след смъртта им. И установява, че в мига на смъртта тялото олеква с 32 грама или нещо подобно и стига до извода, че може би тези 32 грама са душата, която отлита да се рее в небето. Всъщност, който е чел Платонов, знае, че при него това е шега, защото това е част е вечните загадки на живота, чиято прелест се състои във факта, че не получават разрешение.

Реалността е следната. Възможно е душата да е наша халюцинация. Може би един ден ще се докаже, че душата е различна форма на живот на аминокиселините в тялото. Доказателства в тази посока мога да приведа и то несъбрани от хипноза. Всеки психиатър ще ви каже, че всъщност най-лечимите човешки болести са психиатричните, тоест тези, които имат най-общо с душата. Как се лекуват тези болести? С хапчета или казано по-друг начин - с химия. Когато се възстанови химичния баланс на тялото и психиката се нормализира. Значи може би това, което наричаме душа е просто химия.

Ако душата съществува, тя не може да бъде засечена по никакъв начин. Нямаме инструменти с които да я опишем, освен езика, но всеки философ ще ви каже, че езика е нещо крайно недостоверно като данни. А и езика е нещо субективно, твърде субективно, за да е достоверен свидетел за присъствието на душа в тялото.

2. Тънката струйка опиум на религиите

В края на 2007 г. в резултат на съвсем леко запиване, моя милост, другарят Руслан Йорданов (известен в глобалната мрежа с многозначителното прозвище Фукара) и другарят Цветан Фиков (същият известен и под много други прозвища, но пишещите тук го виждат по името fikov) проведохме дълъг разговор на тема: "Възникването на религиите". Разговорът беше несвързан, но роди интересни идеи, част от които ще се опитам да обобщя тук.

Нека да кажем така - религиите от първо поколение обожествяват околния свят. Бог става слънцето и вятъра и всичко останало. Първите хора нямат нужда от други богове, а от такива, които могат да видят и на които да се възхитят.

Религиите от второ поколение вкарват приказката в сферата на религиозното. Гръцките и римските религии са като приказки, скандинавските също. По това време човекът е обърнал внимание на самия себе си, започнал е да се съизмерва със света, задал си е въпроси, които си задаваме и днес и вече в религията му е необходим сюжет.

Религиите от трето поколение - обръщат поглед към самия човек, към неговите собствени морални стойности, към неразрешимата загадка какво прави на този свят човека и какъв е смисълът на неговото битие. Религията от трето поколение вече дава отговори, предписва норми и повелява определено поведение съизмеримо с космологичната й представа за добро и лошо.

Всяка една от тези религии обаче има качество, което може да бъде видяно едва при един по-общ поглед. Ритуалите на тези религии от първо, второ или трето поколение съвместяват по съвършен начин битието на отделния човек с окръжаващата го природа. И до днес част от антрополозите, които попадат на по-изостанали племена се изумяват от това как религиозните ритуали по прекрасен начин кореспондират с природните цикли.

Някъде през 80-те години на миналия век обаче тази схема полудя. Религията и животът на човек отдавна не са едно цяло, но сега част от религиите започнаха да мимикрират по формата на учения, които обаче нямат нищо общо с уникалността и неповторимостта на човешкото битие. Така в речника на хората се появиха понятия като карма, фън шуй, Шамбала, сансара, и т.н. Това учение върви изцяло срещу посоката на религиите от първо, второ и трето поколение по начина по който бяха описани тук.

Ленин беше нарекъл религията "Опиум за народите". Днес религията не е опиум, а по-скоро сънотворно хапче. Те ти го дават, а ти спираш да си задаваш най-важните въпроси. Това, което лично мен ме притеснява в религията-сънотворно хапче е парализата на мисленето, което тя причинява. Религията-хапче дава отговори. Истината е, че религията не трябва да дава отговори, защото иначе ще се самоунищожи.
Религията трябва да е вяра и ангели, които да те навестяват когато си тъжен и съкрушен.

3. Другата природа на смъртта

Човек никога не би си блъскал главата с измамните и коварни въпроси на битието, ако в света не съществуваще изумителното и ужасно събитие наречено смърт. Именно с оглед на това, че смърт има, ние разглеждаме проблемите на съществуването с трагична окраска и отчаяние, защото няма как да проумем грандиозният смисъл на това, което се случва. Ние дори нямаме език с който да опишем смъртта. Заради това всяко описание на живота след смъртта може да се окаже чисто и просто фантазия на езика, граматично упражнение в описание на несъществуващото, поредна форма на нищото...

Каква обаче може да бъде другата природа на смъртта? Няколко пъти съм си мислел, че смъртта може да е просто край. Умираш и нищо. Не знам защо хората толкова много се противят на идеята, че след смъртта нищо не следва. Всъщност това е най-логичният извод. Смъртта е край на всичко. Изгасяне на телевизора без повече предавания. Навремето в комунистическото време по некролозите се появяваше фразата "Спи спокойно своя вечен сън". Като дете понякога сънувах този сън от който не можеш да станеш и не знаех какво да си мисля. Смъртта може и да е сън, но без да се събуждаш. Не е задължително да има светлинни тунели, души-водачи, енергийни гурута, астрални семейства и други.

Всъщност светът щеше да е четири пъти по-добро място, ако се раждахме с разбирането, че смъртта е краят на всичко. Тогава щяхме да посветим повече от времето си в това да превърнем света в по-добро място. С идеята, че небето ще е завинаги наше, са извършени хиляди глупости.

4. Прераждане или възвръщане?

Аз не вярвам в прераждането. Не мога да си го представя като механизъм. Съществува и теория за възвръщането - тя е малко по-логична. Навремето тази теория бе формулирана от Ницше - теорията за вечното възвръщане. В какво се състои тя? Ницше изхожда от следното предположение - вселената е съставена от определен брой атоми. Техният брой обаче макар и непоносимо голям, все пак е краен. Това може да означава само едно - един ден вселената вероятно ще се повтори по абсолютно същия начин по който същи начин по който съществува и днес. Тогава вероятно аз пак ще пиша същите думи и т.н. Ето това наричам отчайваща и депресивна теория. Както казваше Милан Кундера тази теория означава, че войните отново ще се повторят, че отново грешките ще бъдат направени че отново Хитлер ще дойде на власт и така цялата смъртоносна спирала на нашият собствен хаос отново ще се самовъзпроизведе.
Възвръщането обаче е математически възможно, докато идеята за прераждането прилича на халюцинация. Моят личен железен довод срещу преражданията е следния - всеки, който си спомня предишен живот си спомня само хубави неща. Всички са били или принцове/принцеси, войни, шамани, магьосници, моряци и други. Как така един не се появи и да каже - в предишния си живот съм бил Джак Изкормвача или пък някой друг масов убиец, или някой да каже - ето аз бях Хитлер, съответно Сталин и т.н. Ако се прераждаха само душите на добрите хора, светът ни щеше да е по-готино място, така че очевидно е, че има нещо съмнително в кръговрата на преражданията.

5. Ами ако....!!!!!

В десетките описания на Отвъдния свят има много различия - едните го описват като рай, другите като светлина, като кръгове от нещо си. Тези описания са сходни само в една своя част - Отвъдното е нещо хубаво.
И тук се намесвам аз с гадното питане - ами ако не е така. Ами ако Отвъден свят има, ама той е нещо изначално гадно? Ами ако се окаже, че престоят ни на земята е кратка отпуска преди отново да ни емнат? В книгата си "Фарс или никога повече самота" Кърт Вонегът описва отвъдният свят като кокошарник. Една от умрелите чрез спиритичен сеанс казва: "Тук не правим нищо и сме нагъчкани като кокошки в кокошарник". Уффф! Тежко е като идея, ама ако един ден се окаже вярно, сигурно единственото удоволствие ще е да си припомняш ден по ден съществуването си на земята, кротките дни и бурните дни, ветровете, блондинките, книгите, плажовете, планините и всичко останало.

6. Сега вече малко истинска философия

Един от първите философски проблеми с които човек се е сблъсквал като с бетонна стена от самото начало на времето (независимо, че библейските изчисления дават само около 4 хил. години живот на земята преди новата ера) е проблемът за случайността на човешкото битие. Изразен с други думи този проблем може да бъде изказан така - Бог себе си ли е осъществил, създавайки Човека по свой образ и подобие, или пък Човекът е просто страничен продукт на Висшата сили и Първопричината. Проблемът е огромен и тъжен. Защото, ако Човек е просто страничен продукт, той е обречен да живее в един изначално трагичен свят в богонепостижимо битие. В такъв свят въпросът "Защо съм тук?" е невъзможен, защото нашият живот е нещо като стърготините в дървената статуя на Твореца.
Тогава се появяват мислители, чийто логичен завършек и Маркс (който просто сменя речника), които упорито твърдят, че човекът е в състояние да революционизира своя собствен живот и да постигне божественото битие. Аз смятам (и с това, ще приключа краткото въведение), че целта на човека е да постигне райско състояние в земното си битие. Най-великият български поет Гео Милев го е изразил по-добре от мен -

"с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар."

Ако това не е цел, здраве му кажи!