Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви

(едно кратко упражнение по стил)

Елиас Канети е велик писател. При това не само, защото е роден в Русе, а защото неговите романи (ако си търсите един роман за четене от него нека това да е "Заслепението" или пък автобиографичния "Факел в ухото") са нещо невероятно. Канети е от онази позабравена школа писатели, които бяха не само романисти, а истински философи. Наред с невероятните си романи Канети е един от най-големите изследователи на психологията на масите, а едноименното есе продължава да бъде толкова актуално, че чак малко плаши.
Освен философ Канети и е невероятен литератор, сега просто не ми се откъсва от сърцето да го нарека критик. Мога да разказвам с дни за най-хубавото есе на Канети - "Другият процес" -може би най-проницателното, най-доброто и талантливо нещо писано някога за Франц Кафка. Тук обаче ще наблегна на една често оставаща встрани книга на Нобеловия лауреат - в нея (мисля, че точното й заглавие беше "20 образа") Канети си прави следният експеримент - описва 20 различни образа носещи имена като "Слепия", "Лунната братовчедка", "Сънуващия" и т.н.
Невероятен коктейл от талант и поезия. Аз ще се опитам да подражавам на Канети за малко. Но нямам фантазия да опиша много образи. Фантазията ми стига да се фиксирам върху едно кратко разказче, всъщност описание на определен тип човек, което ще кръстя на нов ред:

"Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви"

Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви не може да спи нощем. Вселената идва да го притеснява. Тя влита през прозорците, сигурно го вълнува, вероятно го пленява, възможно е да го изстрелва в други пространства, но чувството е прекалено обемно.
Точно тогава блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви започва да се съмнява в думите. Те му се виждат като призраци на сиви коне - почти неразличими в тъмната тъкан на небето, където блестят прекалено големи звезди. И пак точно в този момент думите започват да му изглеждат като конспирация срещу самия него. Има чувството, че те нарочно му се изплъзват и заради това той не може да опише собствената си представа за вселената.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви не плаче. Той иска да крещи. Големите букви са синтактичния еквивалент на истеричния крясък. Те разбиват подредената схема на изреченията. ГОЛЕМИТЕ букви му помагат да изглежда поне наполовина толкова голям, колкото му се иска.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви никога не се съмнява в себе си. Няма причини да го прави. Той иска да издига монументи на егото си и на собствената си деконструктивна природа. Сигурно максимално се кефи като види страница изписана от него - думите с ГОЛЕМИ букви се набиват в окото и го нараняват емоционално. Те са като метнат нож през листа и търсят начини да убиват.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви всъщност иска да си построи стена, която да го предпази от хаоса, който не разбира. Обаче в ГОЛЕМИТЕ букви е скрита и нелепа трагедия. Един ден всички текстове на нашия герой ще бъдат само от ГОЛЕМИ букви, защото експанзията им е неудържима. И тогава стените ще рухнат, а блогърът, който не разбира вселената и иска да крещи с буквите ще е в усмирителна риза и в стая без прозорци, където вселената няма да идва и да го тревожи...