Партийните документи в България най-често се пишат, за да не бъдат спазвани. Това е универсално правило, но не е причина партийните документи да не бъдат четени. Аз изхождам от тезата, че въпреки неспазването на писаните правила, те все пак съдържат един колективно несъзнаван образ на една партия и нейната собствена проекция за самата себе си. Казано по-лесно - в устави, партийни програми и декларации, всяка партия чертае начините по които иска да изглежда или пък се опитва къде явно, къде неявно да поправи това, което счита за свой порок или постоянен проблем.
От тази гледна точка обявените идеи за промяна на устава на СДС са много интересни и заслужават да им обърнем внимание. На първо място трябва да отбележим, че предлаганите промени са вътрешно противоречиви и по блестящ начин осветяват това, което можем да наречем глобално раздвояване на синята партия. СДС винаги е имал два образа. Тази партия, първоначално съюз възниква от невероятното желание за рязка демократизация на политическият живот в България. Така СДС за около година и нещо беше пъстра като хипарско пончо сбирка от най-различни формации, обединени от желанието си да надвикат (и успяха в това си начинание) официализираните правила от миналото. Точно когато пътят на демокрацията се ширна в България обаче в СДС настанаха мрачни времена. Съюзът, чиято втора дума бе "демократичен" се оказа лишен от вътрешна демокрация и преживя в това състояние прекалено дълго време.
Пътят към свободата никога не е лесен
и сигурно редовият седесар вече се убеждава в това. Истината е, че СДС доста се нуждаеше от осъвременяване на партийните документи, уви обаче с част от новите правила партията може да стъпи накриво.
Защо предлаганите промени са противоречиви? От една страна синьото ръководство предлага пряк избор на председател на партията. За българските условия това представлява рязък скок към демокрацията. Естествено в балкански условия всяка демократична процедура може да бъде доведена до своя естествен абсурд и обезмислена напълно, както се с случи с идеята за предварителни избори за син кандидат президент през 1996 г. Тогава и слепите разбраха, че в избори организирани от СДС Желю Желев няма никакъв шанс да бъде техния кандидат. Но, хайде да кажем тове е история. Идеята за пряк избор на лидер не е лоша. Интересното идва едва когато заедно с нея се прокарва едно много по-пикантно правило. А именно ръководството на партията да може да изключва всички членове, които работят срещу неговите решения. Това правило съвсем естествено предизвика медиен интерес. Нека да си спомним, че подобен интерес имаше и към идеята на БСП всеки социалист, който работи срещу партията, автоматично да отпада от нея. В крайна сметка левицата се отказа от такава уставна норма, но тя пък взе, че зарази СДС. В политическият ни живот някои от болестите са хронични.
Ясно е, че при всеобщата криза на недоверие в политиката, партиите нямат много възможности, за да избегнат собствения си разпад. Лошото е, че повечето формации се опитаха да заложат на железния ред и тежките правила, вместо да потърсят демократичните форми и дискусии като опит партиите да останат единни. Виждаме, че СДС минава точно по този път. Какво се получава? От едната страна стои желанието за демокрация, от другата -
неясно правило с възможен тоталитарен завършек.
Всъщност, ако трябва да погледнем към тези промени малко по-конспиративно, а живота в България ясно показа, че тук всяка конспиративно теория неизменно се оказва вярна, то може би правилото за прекия избор на председател на партията е въведено, за да се прикрие стремежът към повторно изчистване на редиците на партията, този път от хората, които примерно не споделят философските пристрастия на Пламен Юруков.
"С промените в устава на СДС, които ще бъдат одобрени на конференция през юли, партията се връща на тези, които гласуваха за нея през последните 18 години", подчерта преди няколко дни синият лидер Юруков. В думите му има съществена празнина, защото не обяснява след като партията се връща на своите избиратели в чии ръце е била досега. Ако търсим отговора в подготвяните уставни промени очевидно е била в ръцете на ръководството или на разни новоизпечени сини апаратчици.
Истината е, че колективната памет на обществото не запазва думи, а единствено образи, които многократно се мултиплицират във всеки средностатистически кръчмарски разговор за политика. Тоест когато пиянките край блока ми в "Подуене" говорят за политика, и особено, ако говорят за СДС (това се случва рядко, но все пак се случва) - те не си спомнят партийни речи, не си спомнят кой е бил лидер на синята партия през 1991 или 1992 г., те си спомнят
различни образи от миналото,
които за тях са оцветени в син цвят - отлюспване, митинги, погром на парламента, Командира и общинският съветник (безкрайно обобщен образ), който е присвоил този или онзи имот в квартала. Така всъщност СДС се оказва символичен пленник на образите от своето минало, които по никакъв начин не може да промени. Няма партия, която да издържи не тежестта на такива образи, повечето от които негативни.
Може би заради това с част от другите промени в своя партиен документ, седесарите търсят по-пряк път към електронното бъдеще. Част от новите идеи предвиждат въвеждането на членски карти с чипове, които ще удостоверяват надлежно дали приносителят им си е платил членския внос и съответно дали може да гласува на преките избори за лидер, които ръководството му предлага. Това обаче доста прилича на палиативно решение.
Искам да уточня един факт. Аз съм нещо като лек фен на Пламен Юруков. Не мога да избягам от лявята си природа и винаги съчувствам на хората, които влизат като обречени в някоя битка. Естествено тук идва големият въпрос - защо битката да е обречена?. Отговорът ми обаче няма да е политически. Ще се опитам да обясня моята гледна точка за която няма да претендирам, че е вярна.
Всъщност СДС няма инстинктите на партия. Замисълът на тази формация винаги е бил да бъде съюз от много разномислещи хора. Превръщането на такъв съюз в партия е все едно от "Лада" да се опитваш да направиш самолет "Боинг". Опитът не сполучи, просто
осъзнаването на провала отне доста политическо време.
След като никога не разви природа на цялостна партия, СДС не успя да изработи дори и минилна лоялност у своите членове и особено у представителите на ръководството си. Защото да напуснеш СДС и да си направиш нова партия се оказа привлекателна обществена кариера за много хора, които бяха превърнати може би зорлем в емблеми на синьото могъщество. По този начин днес се оказва, че няма много за спасяване от СДС и тези промени в устава ще бъдат просто поредният опит да се изгребе водата от лодка, която няма дъно.
Ако трябва да дадем някакво заключение от всичко дотук, то ще е, че СДС днес се опитва да бъде по-добра партия. Но не знае как. Едва днес обикновените седесари могат да си дадат сметка, че Иван Костов е бил като урагана "Катрина" - с много енергия, но след себе си не оставя нищо. Силният лидер с авторитарни залитания лишава партията си от мислещи хора. После зейва вакуум в непосилни размери и уви, не промени в устав на партията могат да го спрат.
Вчера беше втори юни - денят на Ботев и на падналите за свободата на България. Понякога имаме оправдания за това, че не четем партийни устави и програми, но нямаме оправдания да не четем Ботев. Ето каква страхотна мисъл можем да срещнем в ръзтърсващата статия "Смешен плач": "Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба". Нека да оставим встрани презряната от СДС дума комунист, но трябва да се вслушат в класика. След като отсее политическата плява, след като преброди пустинята на лутанията и кривите завои, след като мине през спадове и върхове, една партия трябва да е в състояние да каже за какво се бори, за какви идеи ще участва в политиката. СДС днес знае, че ще се бори, но не знае за какво. Ето това е тъжното. Или пък смешното. Както дойде.
No comments:
Post a Comment