Sunday, January 02, 2011

Родени в НРБ


Няма как да избягам от своята карма.

Роден съм в една държава, а сега живея в друга. Фактите са си факти.

Аз съм нещо като исторически емигрант и е крайно време да го призная, поне пред себе си.

Емиграцията е красиво състояние на духа, защото емигрантът е човек, който трябва да живее в свят, който не му принадлежи. Така се случи и с мен. Държавата в която се родих вече я няма и трябва да се уча да живея в съвсем друга страна.


Култово!


Роден съм в Народна Република България. После историческите ветрове отвяха това "народна" от името. Дали защото народът вече нищо не значеше или пък просто на никой не му пукаше за народа и до днес не е ясно. НРБ и РБ обаче са различни държави.

Роден съм в едната.

Трябваше да живея в другата.


НРБ и РБ е конфликт по-тежък от Северна и Южна Корея. Там, когато на едната страна й докривее може да си го изкара на другата с ракети, артилерия, авиация, подводници или поне да свика гневна пресконференция в ООН.

А отношенията НРБ - РБ са пълни с гузно мълчание, тиха меланхолия, неясна вина и усещането за живот в различна вселена.

Ние като емигранти най-добре знаем колко е трудно да живее в държава, която е съвсем различна от родната ти страна. Трябва да оцеляваме в странни правила и различни ценности, все едно предишният ни живот никога не е съществувал.


Аз съм роден в НРБ.

Много се дразня, че днес НРБ е сведена до три клишета и меланхолия по най-тъпото от нея. Тези, които обичат да се правят на интересни веднага казват: "аа, дааа, опашки за банани, радиоактивни марули и руска телевизия в петък вечер". Тези, които страдат пък започват: "сигурен живот, безплатно здравеопазване и заплати, които стигаха за нормален живот".

В НРБ никога не ме е впечатлявал недостига на банани или пък марули, които активират гайгер-мюлеровите броячи (вероятно съм погълнал достатъчно от тях). Харесваше ми спокойствието на живота. Вероятно то е било измамно, но детето в мен усещаше, че подобен живот е най-близко до утопията в нашия невъзможен свят. Нямам много визуални спомени от НРБ, но пък съм пълен със спомени за усещания.

Сладоледът лятно време.

Радостта от играта на футбол лятно време.

Снегът през зимата (може би в онази различна вселена май нямаше глобално затопляне).


НРБ имаше цветове. В съзнанието ми са запазени много цветове. Заради това днес, когато чета лигави постмодерни писателчета, които са правят на интелектуалци с лакирани нокти, не мога да не ги улича в лъжа. Те се опитват да кажат, че в НРБ е било сиво. И лъжат като разпрани. Няма по-голяма лъжа от тази, която един човек може да сътвори за самия себе си.


Когато после по волята на политическите богове бях принуден да емигрирам в Република България (едно от десните ченгета я нарече РъБъ, с което вероятно поиска да свали от себе си и себеподобните си вината, че ни натресоха в това блато) се учудих от това как една държава може да спре да бъде самата си себе си за невероятно кратко време. Всичко се разлетя във въздуха, там, където преди имаше цветове дойде сивотата на бедността, хората се сдухаха и емигрантският ми живот започна в нещо като буря, която не е спирала оттогава.


Родените в НРБ сами предадоха живота си като се отказаха от него. Всеки се опита да си сътвори различна биография, различен светоглед, опитаха се да заприличат на новородени младенци и потънаха в най-ужасяващата социална депресия позната на стария континент. Те просто отказаха да си признаят, че вече са емигранти и, че държавата им изчезна.

Заради това в РБ се нагледахме на предателства, които хората правят. Най-вече срещу самите себе си. Предадоха се, продадоха се, а след 15 години всички започнаха да хълцат за изгубената Аркадия, за кроткият рай, оставен назад. Република България май стана единствената държава в света в която меланхолията доби политически оттенъци, което още повече скофти емигрантския живот.


Кърт Вонегът, блестящ писател, върховен майстор на иронията, наричаше виетнамската война на САЩ не с името й, а фразата: "когато лайното удари вентилатора". Нашата историческа емиграция от една държава в друга също напомня на тази митологична фраза. Кръстоносният поход на родените в НРБ завърши в блатото на нечистотиите на РБ. Отнеха ни не само една буква - взеха ни всичко. Казвам ви - всичко.


Дубравка Угрешич, балканска майсторка на иронията пък споделяше, че емигрантския живот представлява едно основно душевно усилие: постоянно да преценяваш без какви неща можеш да живееш. Животът в РБ прилича точно на това - лишаваш се от всичко в името на драматичната надежда, че бъдещето ще бъде добро. Отказахме се миналото, отказахме се от настоящето, отказахме се от идеите, отказахме се от всичко и заради това ни останаха единствено спомени. Основната полтическа битка в РБ е за правото на контрол върху спомените. Защото друго освен спомени България просто няма.

Заради това в наши дни преоткрих прелестта от четенето на Ремарк. Целият народ прилича на негов герой, който се връща от фронта, но разбира, че се е върнал в някаква друга държава, в друга вселена дори.


Всеки народ търси различни начини да се справи с колективната меланхолия по изчезналите в мрака на историята страни. В края на филма "Ъндърграунд" Кустурица визуализира това по блестящ начин - в отвъдното хората се завръщат в своята Югославия и започват вечния си живот по нов начин, в една държава отцепена от целия свят, в която сватбата е начин на живот, а музиката единственият език на душата на хората.


Може би това ще е нашата съдба в отвъдното също. Вместо смърт, ще преплуваме реката на спомените, за да се върнем в НРБ на нашето детство. Там, където животът беше простичък и подреден, а детството траеше цяла вечност и малко отгоре. Там нашата емигрантска участ най-накрая ще свърши и ще се завърнем по родните си места.


Родени в НРБ.

Това е за цял живот.


7 comments:

Emilia said...

Izkliuchitelno! Viarno! TAJNO!

bob said...

изключително въздействащо и добре написано, но само от емоционална гледна точка...от гледната точка на "нормалния" тогавашен "възрастен", не на детето, положението бе изкормващо...без упойка...без причина...

Неволята said...

Към bob said...
Защо си неудовлетворен bob said... ?
Защото не са те приели да членуваш в БКП-то ли !??

korneli said...

Другарят Симов трябва да го изучават в гимназията.Става все по-добър и по-добър!

Неволята said...
This comment has been removed by the author.
Надето said...

Обичам те, Саше! С по-малко думи: изритахме чергата под краката си.
Никога не съм била член на БКП, но вярвам в лявата идея и изживях живота си пълноценно, доказвайки, на свой гръб, че така може и трябва да се живее. Радвах се, че "червената буржоазия" си отиде, но не очаквах това, което все превъплати новата.
Съгласна съм, че трябва да те четат в у-ще!!!
Хубавото на историческото емигранство е това, че е запазило в себе си родното и държи да не се затрива. Расте поколение, което ще трябва вашето поколение, което ние сме отгледали, да се научи да бъде окато. И докато има такива като теб и мнозината ми нет-приятели, РБ ще им стане Родина. Те няма да страдат от криворазбрана носталгия, но ще трябва да се справят с наследниците на десните ченгета, жонглиращи на РъБа
Надето

Antonsio said...

Ужасен край или ужас без край - при нас са и двете. Новия образ на ада на Данте...по страшен от всякога - това е РБ