Казах на Орхан Памук, че не го смятам за тъжен писател. Наслушал съм се на това твърдение и смея да твърдя, че то не е вярно. В неговите романи наистина има меланхолия, наистина много често вали сняг, наистина героите му понякога се оказват в състояние единствено да бродят по улиците и да не разбират нищо край себе си. Но това не е апокалиптична депресия и непрогледен мрак. От тази мъка все пак струи светлина, защото тя осветява хората отвътре и изкарва, много често, тяхната добрина.
Заради това казах на Памук, че аз споря с хората, които го наричат тъжен. И в книгата му с есета „Други светове” намерих едно изречение, което най-добре обобщава тази светлина: „И двамата, аз седнал, Рюя легнала, мълчаливо и дълго се взирахме през прозореца и отново, тя с тъга, а аз с радост, проумявахме колко хубаво било да съществуваш на този свят”. Това е написано в едно есе, което Памук посвещава на тъгата на дъщеря си. Дори в миговете на тъга знанието за прелестта на живота винаги е някъде там.
Цитирах на Памук това изречение и му казах, че ще го прибягвам до него винаги, когато някой тръгне да ми досажда с идеята за безмерната тъга в книгите му.
Не знам дали преди някой му е задавал такъв въпрос. Най-вероятно стотици пъти, но бях решил, че това ми е шанса да разменя поне няколко думи с писател от такава величина.
Памук ми отговори като философ. Каза ми, че човешкият живот никога не е само радост, нито само тъга. „Щастието и тъгата живеят заедно във всеки от нас. Когато тъгата надделее – човек отива към самоубийство. Ако надделее щастието е още по-зле – човек оглупява”, сподели писателят и хвърли в смях цялата зала, която се беше събрала, за да чуе неговите възгледи за литературата, света, писането и самотата.
Разбира се, не издържах и го питах за политиката. Памук беше казал, че не иска да отговаря на политически въпроси, заради това въпросът ми беше – пречи или помага политиката на един писател в свят в който всичко те подтиква към заемането на политическа позиция – от въпросите на журналистите до състоянието на обществото. Не съм сигурен какво точно ми отговори писателят. Каза, че по природа не е политически човек, но в страна като Турция няма как да не заемеш някаква позиция. Това е вид обществен трагизъм, който може да бъде усетен в неговите романи. Защото политиката в страна като Турция (а нима в България не е същото) не е въпрос на прагматично отношение към света и логическа верига от действия, а неописуем хаос от страсти, емоции, интриги и злоба. В такава ситуация гласът на писателите се чува силно, но пък това веднага ги превръща в постоянен обект на атаки и бяс. Памук е човек, който се е опарил от такова отношение, вероятно заради това искаше да избяга от политиката поне в България.
Всичко това се разигра като мой личен сюжет в Червената къща в София. Изумено видях колко голям е интересът към Памук. Литературните хора обикновено живеят в самота с неясната идея, че техният културен интерес е масово несподелен в света. Идеята за тази изолация обаче се изпари, когато видях препълнената зала. В държава, която цени клюката повече от всичко и е превърнала сензацията в основен елемент на своето обществено съществуване, наличието на много хора би се стори като вид културно чудо, все едно всички Снежни човеци от Хималаите се бяха събрали на конгрес в София.
Разбира се, както на всяко културно събитие в залата се бяха събрали и дежурното присъствие от мърморещи интелектуалци, които се чувстват длъжни непременно да заявят за своето съществуване на такива места. И когато видях плашещият блясък в очите на някои от тях, който ясно подсказваше, че са решили дълго да въртят Орхан Памук на шиш с въпроси за постмодерните констелации в епохата на глобалната литература, реших, че трябва да поставя въпроса за тъгата, светлината и щастието, защото в противен случай щях да се удавя в техните клишета.
Нито за момент не бях разочарован от поведението на интелигенцията. Тя се държа точно според най-лошите ми очаквания. Някакъв надъхан тип стана и започна да импровизира въпрос, който удивително приличаше на творение на извънземен разум. Не знам как му дойде наум да пита Памук дали размишлява докато слуша музика. Другата част от интелигенцията също се бе подготвила с цяла серия от чудовищни питания.
Изумих се обаче от културният усет на Памук. Там, където видя клише, скука и дежурно присъствие, той отговаряше единствено с шеги. Това е естествената реакция на един човек, чиято литература напълно се е отървала от позите, изхвърлянията и нарцистичните забежки.
Памук е тих глас, заради това всички го чуват. Той не заема нито една от обичайните пози на културното присъствие в този свят, а е земен, човечен и в него наистина има светлина. Когато го видях точно в този контекст – човек, заобиколен от хора, които искат от него не само невъзможни, а абсурдни неща, схванах трагизма на едно от неговите есета. В него той говори за древното като самия свят усещане да си сам в леса и край теб да няма абсолютно никой. Памук е самотник и в това е неговата най-голяма сила.
Заради това в неговия свят постоянно вали сняг. Една снежна вселена в която читателите имат възможност да надникнат в най-голямата й дълбочина и да видят някъде там един писател, който не се срамува да се сложи като герой в свой роман и да признае, че може да заплаче докато вали сняг. Това пак е усещането да си сам в леса и да усещаш как от тебе струи светлина.
Толкова силна светлина, че да нямаш никакъв друг изход освен да кажеш, че си струва да живееш на този свят.
No comments:
Post a Comment