Избори 2011: Големият шлем на БСП

Защо левицата не успя да разбере какво се случи на вота?

През 1992 година на първите президентски избори с пряко допитване до хората, подкрепената от БСП двойка – Велко Вълканов и Румен Воденичаров събират на 1 тур 1 549 970 гласа, които на втория, когато вече е пряката битка с кандидата на СДС Желю Желев, стигат до космическите днес 2 443 434.

През 1996 година, когато популярността на БСП започва рязко да спада заради развихрящата се криза, високата инфлация, кризата със зърното и фалитът на банките, левицата чрез своята двойка Иван Маразов и Ирина Бокова успява да се пребори за 1 158 204 гласа на първи тур и да постигне резултат от 1 687 242 на втория тур. Нека отново да припомним – това е резултат, който БСП получава в началото на най-жестоката си политическа криза в последните 20 години, когато СДС дори да бяха се вдъхновили да издигнат маймунка с елече, пак щяха да спечелят изборите.

През 2001 година, когато никой не вярва, че левицата е стъпила на краката си, лидерът на БСП Георги Първанов шокиращо повежда на първия тур на президентския вот с 1 032 665 гласа и успява да затвърди своята победа с 2 043 443 седмица след това. Пет-години по-късно Първанов е просто неудържим - 1 780 119 гласа на първия тур, които са над 64 % от подадените гласове, но поради изискването на президентски вот да има активност от 50 на сто на първия тур, левият кандидат трябва да се яви и на втори, където мачка противника си Волен Сидеров с 2 050 488.

Така стигаме до днешната 2011 година, когато на първия тур на изборите двойката Ивайло Калфин и Стефан Данаилов получи едва 974 300 гласа. Съвсем ясно се вижда, че това е своеобразно електорално дъно за левицата на президентски избори. Толкова слаб резултат на първи тур за държавен глава досега БСП никога не е получавала. Ясно е, че леко спекулативно да се сравняват резултатите в течение на толкова години и при толкова различни ситуации, но погледнати отстрани те разкриват тенденция, която се задълбочава. Това е тенденцията в последните две години БСП да поставя негативни рекорди в своя политически живот.

Само преди две години социалистическата партия удари друго дъно – на парламентарните избори на 5 юли 2009 година тя получи 748 147 гласа, мизерен резултат, незапомнен в новата история на левицата.

Като капак на всичко на изборите за местна власт, които вървяха в комплект с президентските тази години, БСП отново постави негативен рекорд – тя никога не е взимала толкова малко гласове.

Резултатът може да обобщи с една черна шега: Сергей Станишев постигна Големия шлем като лидер – три рекордни загуби за БСП. Като черешка на тортата и като връх в политическата и поетичната ирония трябва да цитираме думите на председателя на левицата, който в нощта на изборите вместо да размаха оставка, сподели с аудиторията от изморени журналисти и разтревожени активисти с лица, изобразяващи загриженост по артистичен начин: „На национално ниво още на първи тур Ивайло Калфин и Стефан Данаилов като кандидати на Българската социалистическа партия получиха подкрепата на близо един милион избиратели. Това е действително много сериозен пробив по сравнение с резултатите на парламентарните избори преди две години”

Да сравняваш резултати от парламентарни и президентски избори е като да сравняваш дължината на магистрала с обема на гръдната обиколка на порноактриса – има нещо литературно в идеята да го направиш, но познавателната стойност е нулева. Което не попречи на Станишев да направи още една крачка напред в сюрреалистичния си анализ: „Убеден, че сме на правия път, защото за две години последователна постигнахме немалко промяна в отношението към БСП и в доверието към нашата партия”.

Ако изборите бяха роман от Достоевски, а Станишев някаква реинкарнация на прословутия критик Белински, това негово мнение щеше да има политическа стойност. Но пред хладната логика на числата, анализът на соцлидера издиша като балонче на първокласник.

Резултатите на БСП последователно показват загуба на влияние, регионализация на партията и забележим срив на доверие. Левицата обаче е като боксьор, който е проснат в тежък нокдаун, но си халюцинира, че съдията му вдига ръката за победа и му дава златен медал на първенец. Безмилостната ярост на изборните резултати обаче е добър повод да напуснем земята на съня и да се завърнем в отрезвителната реалност.

От 2009 година насам БСП е затворена в своята лоша реалност и, за да избяга от нея, тя се потопи в едно безвремие, което я накара да повярва, че възстановява своите сили. Левицата се окопити на парламентарно ниво, атаките срещу ГЕРБ се засилиха, БСП успя да извоюва няколко политически победи в Народното събрание, но това, което не стана ясно, че тези успехи имаха общо-взето нулева чуваемост в обществото.

Това се дължи на една особеност на съзнанието на хората. Промяната може да бъде припозната единствено чрез някаква символична жертва. За да повярват в нейната необратимост хората се нуждаят не само от думи, а от действия. Пред подобен проблем навремето са се изправили революционерите във Франция от 1789 година. Така се стига до най-емблематичната ситуация на онази революция – гилотинирането на Луи XVI.  Това е изчистен символизъм – след като вземеш главата на краля, даваш ясен знак, че всичко вече е необратимо. Небесната власт е взривена, идва властта на народа.

Политиката отчаяно се нуждае от подобни знаци, ако иска да стига до сърцата на хората. Заради това БСП през 2011 година стана жертва на БСП от 2009 г.  В кошмарно топлата нощ на 5 юли 2009 година Сергей Станишев направи един повърхностен анализ на разгрома и не произнесе ключовата дума „оставка”. Така той без да разбира последиците от това действие, трайно остави БСП в миналото и не и даде възможност да продължи напред.

Изборите през 2011 година бяха загубени от БСП 2009. В партията промяната дойде единствено на думи, остана на ниво декларации, а единственият нов елемент към конструкцията бе добавянето към уравнението на едно Младежко обединение тромаво и неподвижно във времето като самата БСП.

Партиите от миналото не могат да печелят изборите от бъдещето.

През 2009 година хората казаха „не” на Сергей Станишев. Оценката им със сигурност не беше много справедлива. Но хората, именно хората, са върховният суверен на властта, тя произтича от тях и се упражнява в тяхно име. А лидерът на БСП реши, че ще може да се закрепи срещу вълната и, че тя някакси ще забрави за него и няма да го помете като цунами. Не стана така. Дори две години по-късно хората още не искат да предпочетат Станишев и то пред най-некадърното правителство, което България някога е имало, кабинет с пъти по-слаб от кабинета, който ръководеше лидерът на БСП. Но историческата справедливост има много малко общо със справедливостта на днешния ден. Днес хората не искат да видят БСП, защото я свързват основно с лидера от миналото, който си въобрази, че може да бъде промяната.  

И резултатът беше безпощаден. БСП не успя да спечели президентските избори дори и тогава, когато управлението на ГЕРБ не е друго освен гаф след гаф, изцепка след изцепка и фашистката физиономия на Дянков. Нещо повече – слабостта на БСП позволи на ГЕРБ да се утвърди трайно в региони в които до вчера тяхната партия беше само нещо като градска легенда. ГЕРБ не са политическа организация, те наистина са групировка, но точно, защото са легализирана форма на мафиотски клан прекрасно знаят да надушват слабостта на противниците си. И те разбраха, че БСП няма как да е в кондиция, защото левицата не може да роди нови идеи, след като безпощадно е закотвена в миналото и впримчена в реваншисткия комплекс на своя лидер.

Ироничното е, че в изборната нощ журналистите дори не се решиха да питат отново Станишев по въпроса за оставката. След две години в безплодни усилия да измъкнат някаква конкретика от него, те вече с ужас установиха, че тази тема е като мъртвата зона на БСП – когато се повдигне челото на лидера се изопва, младите кадри гледат лошо, а близкото обкръжение на Станишев гледа лошо и сумти подозрително като агент на ДАНС пред предадената му за анализ флашка.

Въпросът за оставката е безобразно закъснял, защото оттеглянето на Станишев вече няма да реши проблемите автоматично. Не е сигурно дори дали би стартирало оздравителен процес или ще даде старт на безкрайна позиционна война с много димки и заклинания. И тук е шаманският параграф 22, който болезнено цъка днес – без Станишев сигурно ще е лошо, но с него бъдеще няма. Избори 2011 доказаха, че политика не може да се прави със сляпа вяра, нелеп мистицизъм и промяна на думи. Лидерът на БСП не намери енергия в себе си за две години да скъса 300 чифта подметки, да обиколи организациите на партиите по места, да нарита задниците на окопалите се фюрерчета, да намери нови хора с хъс и идеи, да разплете заплитаните с години интриги.

Резултатът от тази безпомощност се видя в нощта на вота.

ГЕРБ си помогнаха много и направиха всичко възможно да решат вота служебно в своя полза. Тепърва ще трябва да анализираме видяното по времето на двата тура и зловредният организационен хаос, който бе създаден умишлено, както и организираните мутренски групи за купуване на гласове. Но този проблем не дава отговор на другия – „Защо хората не припознаха в БСП алтернативата?”

Хората гласуваха със сърцата си и заради това левицата успя да се представи донякъде добре. Те гласуваха мажоритарно и добре, че БСП имаше в ръкава си Стефан Данаилов – най-доброто, което това ръководство можеше да пусне по пързалката и да се надява, че колективното съзнание ще одобри бате Серго, станал после симпатичният бизнесмен Касабов и по силата на телевизионната магия победата ще стане факт. Стефан Данаилов просто не може да бъде вечната ракета носител на една партия, която е останала без идеи и все още пролива сълзи през 2009 година.

Вотът показа и нещо друго. Ако погледнете картата на България ще видите какво имам предвид – БСП печели в бедните части на страната, там, където хората не са забелязвани от властта, където са останали без надежда и сигурност, където на практика бъдещето не съществува.  Един мастит политолог като Огнян Минчев самодоволно и с блясък в очите обяви България за парадоксална страна – за БСП, каза той, гласували консервативните части от обществото, а пък за десницата и ГЕРБ глас давали агентите на промяната.

Медийната слепота не е ново явление на нашия полуостров, но това не намалява степента на нейната тъпота. БСП е партия на отчаяните хора, които в миговете на абсолютен социален апокалипсис за тях, в дните в които властта фетишистки се самозадоволява с насипването само на асфалт, се обръщат към левицата, защото няма в кой друг да насочат своята надежда. Днес БСП започва да става истински лява партия като електорат, партия именно на унижените, оскърбените, на онези, които са оставени без шанс, които не са консервативни, а просто тъжни.

Днес има две Българии и не е ясно как те живеят съвместно, защото имат много малко общо помежду си.  Разделението не беше по оста демокрация / диктатура на което заложи БСП, а по остта самодоволни / отчаяни.

Това беше още един знак, че ръководството на БСП дори не успя да опознае тези, които гласуваха за тях. А изтощените и бедни хора се нуждаят от истинско представителство. От различна партия. От партия, която може да печели избори и да управлява не с олигарси, а в името на това България да стане една.

Дали някой разбра това?

И как да го набиеш в главите на някои хора?

Как?

Тяхната демокрация

"Ние сме доказали, че сме много по-големи демократи от всички останали и това е факт". С тези думи обогати вчера колекцията от перли на мъдростта и вдъхновението Бойко Борисов. Освен почетен художник, той иска да се увековечи и като пожизнен демократ.

Оказа се, че в случая премиерът ще се окаже прав. Цялата му партия са демократи с либерални разбирания за света. Ето един пример - преди два дни стана публично достояние едно предизборно споразумение между ГЕРБ и партия ЕНП за подкрепа на втория тур на изборите. В него управляващите щедро дават своите политически гласове на конкуренцията, но изискват срещу тях назначения в администрацията, заместник-кметско място, секретарска позиция и разбира се: "да се предостави изпълнението на 70% от всички общински инфраструктурни проекти на лица, посочени от ПП "ГЕРБ".

Това е израз на висш демократизъм. Те искат само 70 процента от проектите! Очевидно демокрацията им е кредо. Можеха да поискат и 100 процента. Какво щеше да ги спре? Но вроденото им либерално отношение към вселената милостиво ги кара да вземат само три-четвърти от баницата, а не да я опоскат цялата.

Встрани от този демократичен дух обаче имаме повод за само за мрачна равносметка. Когато такива документи станат обществено достояние, това е крачка напред в осъзнаването на кошмарното състояние на държавата в което живеем. Те (тези коварните, които си въобразяват, че с тяхното идване на власт историята е спряла окончателно) вече дори не искат да крият своите политически цели. И дори узаконяват икономическите зависимости. С договори превръщат коалиционните си кметове в крепостни селяни. Искат цялата власт в ръцете си. Абсолютно всичко да им принадлежи - до последното кметство и бизнес-проект.

Защото нали тяхната демокрацията трябва да тържествува?

Диктатура, която иска да бъде обичана

В смразяващата антиутопия на Оруел "1984" (никак не е странно, че в България през 2011 година често се връщаме към тази свръхцитирана класика) има един момент, който е особено показателен. Цял отдел в министерство се занимава с пренаписването на вестниците от миналото така, че да бъдат в хармонично съзвучие с актуалната политическа линия.
Този кошмарен свят почти едно към едно бе повторен от ГЕРБ в начина, по който организираха изборите за президент и местна власт. След целия организационен хаос, умишленото невежество, фалшификациите, политическата арогантност, полицейщината, те просто си написаха протоколите така, че да отговорят на техните желания, амбиции и цели. Цялото упражнение по демокрация се оказа само един театър, който да подпечата ботушите на властта.

Няколко факта.

От ЦИК вчера официално признаха, че само в София има 35 "служебни протокола" - тоест протоколи, които не са подписани от членовете на секционни избирателни комисии. Такива протоколи са като празен чек - всеки може да пише каквото си иска в тях. Красиво, нали?
Самата ЦИК трябваше да излезе с официалните резултати от изборите по закон най-късно до 21 часа на 25.10.2011 година. Вместо това резултатите бяха обявени в 3 без 10 сутринта на 27-ми, но датата умишлено бе написана като "26". Това вече е някаква висша пародия с идеята за законност и правила. Дори в нарушението има допълнително нарушение.
Броят на недействителните бюлетини пък достигна космическото число от 10 на сто от общия брой подадени гласове. В Европа критичният праг е 3 процента.
Като черешка на тортата можем да си припомним едно култово изявление на настоящия кандидат за кмет на Пловдив от ГЕРБ, който иначе е областен управител - Иван Тотев. През далечната 2009 година той казва буквално следното: "Броят на невалидните бюлетини е един от начините, по който можем да имаме предимство". Клипчето с тези думи е хит в Ю тюб. То е брутално откровено в своята ментална милиционерщина.

ГЕРБ искат властта на всяка цена. С цената на унищожаването на идеята за свободен избор. Те настояват да бъдат преизбирани с много, защото само така могат да докажат пред себе си, че имат някаква ценност.
Това е антиутопия, която се е материализирала пред очите ни. Това е диктатура, която вече дори не крие, че е диктатура. Те говорят направо за това как искат да смажат хората и да увековечат своята власт.
В "1984" година е описано общество, в което всичко се наблюдава и контролира до маниакалност. Но гаврата на диктатурата там е много по-голяма. Тя иска да бъде обичана.
Ето защо нашите милиционери бавят протоколите, фалшифицират ги безогледно, късат бюлетини и притискат всеки, който има друго мнение. Те искат цифрите да показват всенародна любов.
Нека другия път въобще да не си играят на избори.

Ами направо да кажат колко точно искат да ги обичаме.

Как чалгата щеше да спаси света

Тези дни възмутените, недоволните и онеправданите от цял свят се събират по площадите на големите западни градове, за да изразят своят протест срещу цялостното състояние на света и срещу това, че гадният постмодерен капитализъм вкупом лиши всички от илюзията за средна класа и разкри една типична марксистка картина: 1 процент самодоволни милионери и 99 процента объркани и гневни хора.

Този път обаче гордо можем да помахаме на света и да злорадстваме, че отдавна сме се опитвали да ги предупредим какво ще се случи с капитализма. А е било необходимо толкова малко, за да знаят – просто да прослушат българска музика.

Смело можем да кажем обаче, че въпреки липсата на улично действие, обществена съпротива и всяка наченка на бунт срещу системата, този път именно от България тръгна осъзнаването на изначално разкапаното състояние на света. Това, което недоволните из Европа и САЩ откриват една днес бе възпято толкова отдавна в България, че днес вече има идеологическа история на протеста древна като гърдите на Клеопатра.

Чалгата от първия си миг се опитва да ни подготви и предупреди за кризата, но ние бяхме заслепени от неолиберализъм и нищо не разбрахме.

Сега, когато вече имаме черното знание за капиталистическият провал можем по нов начин да открием фолкът като музика на протеста и сбъднатото пророчество.

Началото бе дадено от дупнишката Мадона, от иконата на попфолка, от тайният блян на кръчмите, идолката на силиконките Сашка Васева. Още в драматичната среда на 90-те години на миналия век, този славей изпя емблематичната песен „Левовете в марки”. В разтърсващите редове на тази ода можем да открием зловещо знание за кризата на Уолстрийт:

Левовете в марки сменям аз,

вино за да пия в този час.

Доларите стават, левовете не.

Аз ще се напия в долари поне

След това емблематично начало, което описва безвремието на неолибералната епоха, изведнъж песента ни захвърля насред ужаса на кризата, когато „Лемън брадърс” глътнаха вода, а хиляди американски брокери преоткриха религията:

Нямаш мили, нямаш мили, нямаш ти пари.

Нямаш мили, нямаш мили, марки – долари

Ето това е кошмарът на епохата. Американската мечта е рухнала. Марката стана евро. Еврото го изяде Гърция. Доларите се стопиха и тях ги изядоха корпорациите. Няма пари, няма нищо и чалгата още тогава бе схванала изменчивата природа на финансовите потоци. Ако брокерите на Уолстрийт бяха слушали Сашка Васева, а не да измислят деривати и вторични инструменти, сега поне щяха да са вложили парите си във вино, стриптизьорки и едрогърди мадони, а не в изменчиви книжа и други гадости.

По-късно се появи истинският певец на протеста, ангелът от гетото, развълнуваният бард от София Сашо Роман. Много преди кризата той създаде епохалният хит „Сиромаси,сиромаси” в който предвиди дори кабинета на Бойко Борисов.

Текстът започва минорно, за да ни предаде отчаянието на пролетариата:

Добър вечер, мъко моя,

хем си чужда, хем си своя!

„Мъко моя” е образът на човека приклещен във времената на финансовите рестрикции на Дянков и замразяването на доходите. Героят на Роман обаче има интернационално съзнание, защото още в следващия ред дава да се разбере, че светът страда като него в същата финансова примка и корпоративен фашизъм.

Младостта ми ти отнесе и беляза ме

с тази орис мен наказа ме.

Тук трагедията става още по-пълна. Лирическият герой е наясно, че е пропилял младостта си в бачкане, но ясно осъзнава, че пенсионната реформа няма да го огрее и ще стои белязан от ориста да стои без пари.

На този болезнен фон припевът вече стърже в душата:

Сиромаси, сиромаси –

вечери край празни маси!

Пролетариатът в кризата е останал без пиене и мезе, а всеки тънък познавач на народната душа знае, че това е рецептата за революция. Това е предупреждение и към Уолстрийт и към световния политически елит: оставите ли масите празни, сиромасите се превръщат не само в тъгуваща, но и в протестираща сила.

С една нотка на оптимизъм малко по-рано от Сашо Роман позабравената певица Нелина също се опита да спаси Америка и света от неоезическия култ към парите. В хитът на 90-те години „Бял мерцедес ме преследва в живота” тя се опита да покаже непреходните стойности на самозабравените янки, ама те тогава слушаха май Марая Кери и напълно пропуснаха нейното морално послание.

А лирическата героиня пееше и утвържадаваше:

Бял мерцедес ме преследва в живота

и неизменно след мене върви.

Той ми предлага зелена банкнота.

Не искам оферти, не искам пари.

Антиматериалистичният дух на тази песен, така близък на духа на „Окупирай Уолстрийт” днес обаче не бе чут. А Нелина казваше на американците, че техните долари не струват нищо пред бедрата на истинската българка. Американците избраха парите, не бедрата и заради това сега не знаят на кой свят са.

Не можем да пропуснем и предупреждението на затворническия поет и философ Кондьо, който се опита да възпее неолибералната епоха в своят хит „Мъни, мъни”, но след като в затвора попадна на хора, смени плочата и се разкая за капиталистическите си забежки в протестната песен със заглавие „Аман, аман”. В любовните редове на своя опус обаче Кондьо се опитва да предупреди целия свят за борсовата измама:

Хей, момиче не върви след мене.

Циганче съм аз, не съм за тебе,

ще те излъжа, не вярвай в мене

Тук циганската любов е само метафора за крахът на корпорациите. Ако американците не бяха вярвали на „Енрон” – сега щяха да живеят в по-спокойна държава. Точно това се опитва да им каже затворническият поет, но очевидно е – безпощадният свят не чу неговото предупреждение и борсите се сринаха, а поетът Кондьо сигурно тъжно наблюдава как никой не прочете неговото послание към вселената.

Трябва да възкресим от тъмнината на историята и наистина забравеният бард на антикапиталистическия протест Милчо Гагов. В своя мегахит: „Комарджия” той се опита преждевременно да алармира за превръщането на капиталистическите финанси в казино, но публиката в кръчмите не схвана висотата на неговото послание. А иначе Гагов като истински Яворов в неолиберализъм казваше:

Комарджия съм станал, всичко мое съм продал.

Всичко мое съм продал, комарджия съм станал.

А след този болезнен вой вече се разкрива истинската антикапиталистическа патетика на този поет:

Долари, динари. Евро и пари,

всички чужди валути, всичко мое пропилях.

С долари с динари.

Евро и пари, всички чужди валути,

всичко мое пропилях.

Всеки брокер на Уолстрийт и гръцки банкер ще разпознае в тези думи собствения си образ. Но вече е късно трябваше да чуят съвсем навреме чудовищното предупреждение и да спрат ротативките в казиното. Вместо това световният елит и милиардерите се опияниха от играта, продадоха всички, тоест – продадоха ни всички, пропиляха надеждите на света, а първи в европейската нова литература именно Милчо Гагов осъзна това.

В българската чалга можем да открием и песен, която разкрива и съдбата на светът с рухнал капитализъм, празни банки и лоши ипотеки. Още в средата на 90-те година Радо Шишарката и Попа в химна на времето „Тигре, тигре” предупредиха какво се случва, когато се окажеш в свят без пари и капитали. Те безмилостно алармираха за това:

О-о-о тигре, тигре,  имаш ли пари,

имаш ли пари, глупави жени.

О-о-о тигре, тигре

няаш ли пари,

нямаш ли пари -  стари бабички.

А-а-а-а-а-а-а опала.

Значи е ясно. Днес живеем в свят със стари бабички. Капиталистите чукаха топмоделките, водеха фотомоделите на екскурзии на Бахамите, лягаха си с холивудски актриси, черпеха поп-певици, които лесно си сваляха дрехите, а на нас решиха да ни завещаят старите бабички. Точно тук българската музика е музика на протеста, защото чрез нея пролетариатът по кръчмите заяви правото на свое културно съществуване в противовес на снобският блясък и стерилност на неолибералния капитализъм.

Ако светът имаше очи за чуждата култура, за автентичните песни, за българският поетичен чалга-гений, днес щяхме да живеем в свят без криза, който е спасен от силата на словото. Ама неолибералите си бяха въобразили, че целият свят е техен и, че са придобили корпоративен монопол върху правото да управляват вселената. Българският дух обаче ясно показа, че протестът е в неговата кръв, музика и сълзи на маса.

Защо ли някога сме чакали българската революция да избухне по улиците? Цялата ни история показва, че, ако в България започне бунт той ще тръгне от песните, масите и особените форми, които сме изобретили да се присмиваме на света.

В наши дни една певица Преслава, която с ехиден бюст показа, че и българка може да се прочуе с естествената си надареност изпя като подигравка към света: „Да ти честитя ли?”. В текста се изразява ирония към новия вид на света и към опитите на капиталистите да си спасят задниците си. 

Да ви честитя ли? 

Чалгата можеше да спаси света и капитализма. Ама трагедията на американският капитализъм беше и все още е в това, че тези стари сухари никога няма се престрашат да изиграят един кючек както трябва.

Eлектронни проблясъци от политическата битка

Предизборната битка достигна и до нашите електронни земи като блясък на далечна комета. Дори ние, виртуалните същества, не успяхме да останем незасегнати от нейните светлини и също така се превърнахме в това, което винаги сме били – политикани до безкрайност. Политиката е начин за емоционално съществуване на един човек, особено, ако е мазохист и вярва в идеите. Но пък не живееш ли емоционално, значи не живееш изобщо. Заради това реших да събера предизборното си творчество във Фейсбук на едно място, за да остане то като свидетелство за драматизма на епохата и за абсурдите на българския светоглед. Просто пред нас се появи едно правителство, което се опита да ни убеди, че живеем в нормална страна и трябва да се примиряваме с техните схеми, идеи и полицейска бруталност.

Гласът на протеста във Фейсбук беше силен. Чувствам известна гордост, че бях част от него. Както всяка полезно българското начинание обаче и това потъна в мрака, стъпкано безпощадната, съвсем невиртуална реалност. Българите за пореден път гласуваха като абсолютни аутсайдери, хора за които светът не съществува, като литературни герои, затворения в собствения им сън.

И тук трябва да опиша нещо за природата на политическата същества,  което не се разбира достатъчно добре. Когато всички си мислят, че едно политическо същество трябва да е отчаяно, разбито и немощно, точно тогава истинските идеи не страдат, а се възраждат. Политическото възприемане на света е особено: когато нямаш изход си най-силен, когато си загубил всъщност започваш да ставаш победител. Това е влудяващата природа на всеки процес по земята.

Дори и да е електронен и виртуален.

Понеже нямам какво да правя, реших да се замисля. Какво ли ще стане, ако един ден профилите във ФБ вече нямат нужда от нас, а развият самосъзнание и си направят религия? Сигурно на всяка стена ще има параклисче на св. Зукърбърг Мрежоносец, който създаде за нас целия свят :))) Ще водят спорове дали линковете са знак, че отвъд мрежата има нещо или е просто виртуална халюцинация. И всички ще вярват, че ако са добри профили и пускат готини статуси ден, отвъд ще ги чака Вечния Farmville, където няма спам и покани за нежелано приятелство, връзката е винаги добра, а РАМ-паметта на божествата няма предел...

Я да взема да кажа "Алелуя" докато профилът ми все още има нужда от мен :))

-------------------------------------------------

Има нещо, което не разбирам: Българската стопанска камара е излязла с остра декларация срещу увеличението на минималната работна заплата. Според тях нейното увеличение е прокризисна мярка...Тази велика работодателска логика никога няма да спре да ме удивлява. Когато хората се видят с повече пари - това увеличава кризата и води икономиката към хаос. Когато хората нямат пари за храна - това е знак, че се развиваме с много бързи темпове..:))) Милионер да си в този свят, ей :)

----------------------------------------------------

Аз и още 515 души сме гласували за общинската листа на комунистите в София. Според изследванията на ЦИК това са 0,13 % от гласоподавателите. Цифрата ме изпълва с възторг. 0,13 процента - че кой ти дава толкова съмишленици в тези мрачни времена?! 0,13 - че това си начало на поне половин революция :)))) Сега тръгвам да издирвам другите хора от тази цифра. На следващите избори, ако революцията не стане в София, поне в Подуене може да я вдигнем. И без това хората в кръчмите отдавна жадуват за народна власт и нисък акциз на алкохола :)))

--------------------------------------------------------

Днес се натрових със социологически анализи за това как се смаляват всички основна партии. Може би България става страна на малките партии и големите бюстове. Д-р Енчев е виновен! Колкото по-големи стават бюстовете, толкова по-малко хората се интересуват от политика :))

----------------------------------------------------

Четиримата останали костовисти в България подкрепят Плевнелиев на балотажа. Хаха, злополучните пиари на БСП от 2009 година бяха казали: "Гласуваш за Борисов - получаваш Костов". Неее, камарада, бъркали сте. Обратното е - гласуваш за Костов и получаваш кандидата на мутрата :)))))

-------------------------------------------------

Един нощен миг от вътрешния свят на класика: прибирах се към 4 и половина сутринта към скромната си подуенска обител - навън няма хора, само няколко бездомни кучета, странно големи звезди и улични лампи. Тогава схванах, че най-хубавото нещо на света е безсмисленото щастие - това щастие и веселост, което те озаряват, когато нямаш абсолютно никакъв повод за тях :))) Беше ми толкова безвъздушно леко, че по едно време се запитах дори дали да не прасна един кючек на тротоара в нощната София :))

--------------------------------------------------

Само жените ще спасят БСП! Вижте - добре, че са Перник и Смолян, за да отмият срама от челото! Където крачи социалистка - гербер не никне. Време е за женска революция в БСП! Аз казах "хау" :))))

--------------------------------------------------

Докъде ме докара тази шантава политика?!! Цял ден тъгувам, че резултатата на СДС е толкова нисък! Сериозно. Не е добре, че те изчезват. Десницата ни досега беше шантава, странна, объркана, ама поне си беше нашата десница. Нещо като кварталният луд, който ти е забавен. Защото тези, които сега минават за десница са кварталните побойници. В тях няма нищо смешно. Защо, защо, защо СДС, защо не се стегнахте?:)

---------------------------------------------

Поради големия интерес към класациите, книгите, мезетата, температурите, предлагам и своето меню за вота, меню за канибали:

1. Пържен милионер с черен хайвер и скариди

2. Социалист алангле с артистична гарнитура

3. Вегетарианска салата "Очилата Баба Яга"

4. Подлютен фашист на мустаката керемида

Останалото меню не е интересно, защото людоедите все пак имат граници на своя апетит :)))

---------------------------------------------

Пред урната всичко се оказа лесно: избираш или нормален човек или избранникът на мутрата :)))) Или гласуваш за революционна София или избираш котарак в пола! :))) Това е един плюс на изборите за който не се говори: правят така, че да си наясно със себе си :))))

------------------------------------------------

В Подуене има един крилат лаф: "Мириша на ракия, а не на простотия". И аз съм така, мама му стара: може ракията да говори, ама знайш ли кога ще ти гласувам с двойката - ни-ко-га! Подуене мрази милионерите. В тях просто няма нищо естествено. Пък и ги подозираме, че не могат да пият както трябва :)))

---------------------------------------------

Половин час трих куневистко-плевнелистки спам по стената си :))) Искам обаче да видите контраста: революционният социалист с чиста съвест поспа до 11 часа, защото е уверен, ако не в друго, то в светлото бъдеще и в правилната вселена. А тези, които заемат по-други, грешни и богословско неверни политически позиции сън не ги лови, защото знаят, че дори и да победят, победата ще бъде кратка като министерстване в кабинета на Бойко Борисов....:))))

---------------------------------------------

Таксиджията: "Баща ми, братле, казваше, че животът и театър и всички сме актьори, но единствената роля, която човек не бива да приема никога да играе е дървото върху, което главния герой пикае". Кратка въздишка и социален стон: "А виж ме мен - цял живот ме пикаят и аз дума не обелвам, какво ще кажа на баща ми като го видя на небето, направо не знам..."

Аз кимнах съчувствено, защото не знаех какво да кажа. После таксиджията започна да псува тези, които карат "Мерцедеси", защото си въобразявали, че светът е техен. Аз го подкрепих. Разделихме се с кротката идея, че имаме да се борим за изцяло нов свят :)))))

---------------------------------------

Знаете ли че ако се кръстосат Чък Норис и Бойко Борисов, ще се получи нов непобедим супер герой: Чък Борис :)))))))

-----------------------------------------

Виждам, че Фейсбук е подложен на нова масова психоза - куцо и сакато става фен на страница "Варненка взриви Фейсбук със секс дневника си". Хаха, когато в едно изречение поставиш "Варна" и "секс" винаги е интересно, но съм убеден, че това е поредният номер за ФБ-зайци, които не се ориентират правилно в еротиката. Но пък какви идеи ми дава това. Ще продавам заглавия на страници за заинтересовани за лов на балъци. Ето няколко идеи: "Столична мажоретка разплака майка си с признанията си за секс - вижте как". Или: "Перничанка показва как винкелът може да бъде еротичен". А вероятно и: "Учениците от Бургас престанаха да гледат порно заради снимките на тяхна съгражданка". А защо не й: "Росен Плевнелиев се отказа от изборите, заради влудяващите признания на млада тийнейджърка от "Надежда" :)))

------------------------------------------------

Бях на закриването на кампанията на Калфин и Данаилов. Но не за това искам да говоря. Най-накрая пуснаха стотици фойерверки. Сигурно десет минути гърмяха - светлините пробягваха по софийското небе и се пръскаха с красиви проблясъци. Изведнъж (да, знам, трябва да се обадя на личния си психиатър) се почувствах велик - все едно бяхме само аз и фойерверките, които изригваха в небето. Леле, толкова величествен миг: повярвах, че всичко е възможно - революцията, промяната, холивудското кино да се материализира и дори Памела Андерсън да получи "Оскар" за главна роля. Велико е да се чувстваш така...:))

-------------------------------------------------

Готин лаф: "Не си достатъчно изискан, ако хлебарките у вас не са D&G". А хлебарките вкъщи са толкова претенциозни, че са обявили гладна стачка докато не започна да ги храня с черен хайвер и френско шампанско :)))) И настояват, ако водя химическа война срещу тях да ги пръскам с парфюм на Булгари, че от другите отрови храносмилането им се разваляло :))))

--------------------------------------------------

Вече едно е сигурно: западната демокрация е най-добра в това да не допуска диктатори до международен съд :)))) Живите диктатори имат една неприятна особеност - могат да говорят....Мъртвите диктатори са идеални за демократичния ред във вселената - няма кой да си спомня, няма кой да приказва, няма човек, няма проблем....

----------------------------------------------------

Все пак открих, че съм демократ. Намерих гербаджия, който ме кефи - легендарният вече Ебазер Ебазер, кандидат за кмет на село Малък Поровец. Тези дни се замислих как ли му викат на галено - Еби или Баси :))) С име като като това човек си спестява необходимостта да критикува местната власт по майчина линия, а направо може да използва името на кмета докато се отдава на политическа опозиционност.

Ебазер за премиер! :)))))))

-----------------------------------------------------

‎"Зимата не ни изненада, просто тази година дойде неочаквано рано". Новата регионална министърка Лиляна Павлова. Гениално попълнение в кабинета :)))

------------------------------------------------------

‎"Човек най-трудно се отказва от навика си да обожествява някого". Салман Рушди. И сега, какво? Нима трябва да се откажа от параклиса на св. Памела Андерсън Силиконоизвадчица - геройски преодоляла демоните на пластичната хирургия? Или да скъсам плановете за църквата на св. Анджелина Джоли Антипапарашка, която геройски финтира папараците и си осинови поредното витнамче? А какво ще се случи с коледната меса, която композирах за св. 40 еротични мъченици, станали жертва на моето пиратство в интернет, без да платя официално правата за свалените снимки? :)))))

------------------------------------------------------

Днес установих, че съм политически романтик. Замислих се какъв балотаж на изборите искам да видя и стигнах до извода, че най-полезен за България ще е балотаж Ивайло Калфин - Румен Христов. Това щеше да е завръщане на здравия разум в политиката - ясна десница, ясна левица. А сега какво е - Росен Плевнелиев. Пфуу - това яде ли се, пие ли се, стреля ли се, от летяща чиния ли слиза? Меглена Кунева? Моля, с това име - тя със сигурност пие кръв и й растат косми в ушите. Волен Сидеров? Извинявайте, ама зомбитата трябва да си стоят в мрака....А сега дори не изпитвам гняв към СДС, което е необичайно за мен. Не може така - романтиката трябва да възтържествува!

-------------------------------------------------------

‎"Никога не съм се лакирал, а те явно се лакират, ходят по педикюри, така че ги разбират тези работи. Те са модерни хора". Точно с тези думи Б.Б отговори на обвиненията на Сергей Станишев, че лакирани дами от ГЕРБ могат да направят бюлетините недействителни.

Никога, ама никога, дори и в най-сюрреалистичните си фантазии не съм подозирал, че коафьорската лексика ще стане водеща в изборите. На миналия вот Станишев и Борисов си мереха прическите. На тези вече битката е за маникюра. Хей, стигне ли се до това да си мерят други части от телата, мисля, че ще изоставям политиката като свой интерес :)))

------------------------------------------------

Желанието за Фейсбук споделяне ме сблъска челно (като Искра Фидосова с шведска маса) със следната мисъл: "Романтичните филми унищожават връзки, защото заблуждават жените, че подобни неща се случват в истинския живот. Порното прави същото с мъжете..."

Абсолютно невярно! Всъщност, ако искаме да сме реалисти мисълта трябва да гласи следното: "Романтичните филми унищожават връзки, защото заблуждават жените, че подобни неща се случват в истинския живот. Същото правят кулинарните канали с мъжете" :)))))

------------------------------------------------

‎"Александровска болница открива кабинет за репродуктивно и сексуално здраве на мъжа" - заглавие на което налетях. Сега ще издам една тайна: основният проблем в репродуктивното и сексуално здраве на мъжете винаги е бил и винаги ще остане липсата на жени, които да искат да се събличат бързо :))) Не стреляйте по мен дори и да сте обзети от феминистки гняв: мъжете просто са обикновени същества - тоест и проблемите им никак не са сложни...:)))))

-----------------------------------------------

 Хаха, попаднах на велика новина в днешната преса. Земеделският министър Мирослав Найденов е обявил, че ще се отнема ловния билет на авджии, които са употребили алкохол. Новият закон също така задължавал ловците да носят светлоотразителни жилетки.

Хей, аз съм виждал пернишките ловци! Защо министърът не отиде при тях и да им каже, че им спира ракията и ги кара да се обличат като трансексуални танцьори? Нали сте чували за Радомирската република? Сега вече знам, че ще има втора такава. Ловците са революционна сила - имат пушки и много ракия. Тази власт ще бъде отнесена като бутилка ракия на селски събор :)))

------------------------------------------------

България е горда, мощна страна. Нямаме загубено знаме в битка. Божидар Димитров откри, че ракията е наше изобретение. Група учени стигнаха до извода, че първата маймуна е говорила на български. Всички знаем, че от Тибет до Албакърки са все древнобългарски територии. Мощна, силна страна с премиер, който може да ступа Чък Норис и да перне Рамбо зад врата. Мама му стара, как става така обаче, че есенният снежец поставя тази горда и мощна страна на колене, блокира я като окупаторска армия и превръща всичко в ебаси хаоса? Загадкааааа :)

Диктатурата на невежеството

Изборите в България са достойни за Книгата на Гинес. Те се превърнаха в някакъв политически и организационен кошмар, който бе предизвестен като наближаващо природно бедствие.

Невероятно слабата организация, абсолютната липса на опит в кадрите на ГЕРБ, умишленото усложняване на избория процес и протоколите станаха причина за безкрайни опашки пред изборните секции, за скандали и много отказали се избиратели.

А не беше ли точно това тайният замисъл?

Още откакто на дълги като магистрала "Тракия" заседания на Народното събрание ГЕРБ силовашки наложиха избирателен кодекс по техен маниер, всички знаеха, че те тъпчат с парламентарните ботуши, за да си гарантират служебната победа на вота. Но едва ли и в най-сюрреалистичните сънища на опозицията някой е очаквал изборната полицейщина да достигне такива размери.

Всъщност организационният хаос трябва да бъде тълкуван като умишлено посегателство срещу демокрацията. ГЕРБ напълниха изборните комисии с хора, които трудно си пишат дори имената и представа си нямат от целия процес. Това беше целенасочен саботаж на идеята за свободен вот.

И именно умишленото невежество, хората с полицейски ръце и ботуши станаха причина за нещо невиждано в историята на изборите досега - хора, които махат с ръка и се отказват да упражнят правото си на глас. Всички имаха усещането, че се опитват да ги накарат да играят в предварително нагласен филм, в чужда и неприятна игра, но с отказа си те само затвърдиха у режисьорите идеята, че могат да правят каквото си искат.

Това също е рекорд за черната версия на "Гинес". Защото, когато унищожиш идеята за свободни избори, можеш да кажеш сбогом на държавата изобщо.

В действията на ГЕРБ можем да разчетем самодоволството на разпасалия се хулиган, на самозабравилия се феодал, на хората, въобразили си, че никога няма да пуснат властта и, ако трябва, със сила, машинации, интриги и манипулации ще се държат на върха на вълната.

Но тази диктатура на невежеството и на ботушите не може да трае вечно. Защото злият умисъл срещу демокрацията няма вечен мандат. Защото въпреки отчаяните усилия на властта да се опитат да приклещят свободните хора в ъгъла и напълно да обезличат гласа им, те не успяха да пласират своя зализан кандидат още на първи тур. И заради това техните хвалби ще звучат фалшиво и нелепо. Защото победата с полицейски ботуши не е истинска победа. Това е временен триумф на самозабравилите се, но никога не може да бъде траен и спокоен.

С други думи, диктатурата на невежите не може да подсигури вечна власт. 

Може единствено да предизвика своето собствено самосрутване.

Те такова не е било

Те, такова нещо не е  било.

Били сме свидетели на огромни  разлики между социологически прогнози и резултати, били сме свидетели  на това, как социолози се държат като пиар  специалисти на дадена партия, но общо взето нещата са били в рамките на здравия разум. Тези дни обаче цялата възможна мистика ни се стовари на главите. В един и същ ден, една и съща агенция (МБМД), даде два процента за Плевнелиев - веднъж 33%, втори път - 43%.

След внимателно, почти лекарско вглеждане в ситуацията разбираме, че малкият процент изскача от социологическото изследване, а по-големият процент се процежда като лично мнение на човекът, който ръководи агенцията. Все едно е спасител на басейна да ти каже, че според замерванията дълбочината е два метра, но според личното му мнение е три метра. Все едно рентгеновата снимка да показва счупен крак, но хирургът да твърди, че вътрешното му усещане, че болката е от апандесит.

Ако социологията е наука, както се твърди, то социолозите трябва да се доверяват на хладните и безпристрастни резултати, а не на вътрешните усещания. Цифрите са обективни, а вътрешните усещания понякога могат да са предизвикани от нарушен метаболизъм, например.

Когато обаче институционализираш вътрешните си усещания, спокойно можеш да махнеш за сбогом на социологията. Тогава социолозите стават конкуренция на шаманите и врачките, които твърдят, че са всемирни спасители. А обществото колективно се превръща в психиатрична клиника в която хапчета за успокояване на нервите просто не са измислени.

Те това наистина никога не е било.  

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

„Фотошоп”-политика

20 години упражнения по политика в България със сигурност доведоха до две непреходни истини:

1. Абсолютно никой не вярва на социолози. Това е, защото социолозите успешно приравниха своята професия с тази на врачките, които се обявяват за всемирни спасители и контактьори със същества от далечни галактика и мистериозни измерения. И едните и другите постигнаха великолепна мистично-финансова симбиоза със заобикалящия ни свят, така че между политиката и спиритичните сеанси просто не остана никаква разлика.

2. Политическата реклама се обезцени напълно и подмени окончателно всеки истински смисъл в обществената дейност. Резултатът от това е комедиен: по време на избори бъдещите избиратели с настойчивостта на подлуден от мириса на кръв комар са атакувани от клиширани образи, безсмислени, но ефектни фрази и от манекенски пози без истински смисъл.

Покрай кампанията на местните и президентските избори напоследък се нагледах на плакати на кандидати за бъдещи управленци. Спестих си повечето телевизионни реклами, защото от две години насам съм доброволен емигрант от телевизията (а все още се кая, че направих изключение за два политическа дебата, които нанесоха непоправими опустошения в отвикналата ми от тв-истерия душевност).

Зачудих се как ли хората приемат тези плакати? Дали им въздействат по някакъв начин? Или пък цялата тази рекламна индустрия е някакъв постмодерен начин на политиците да си внушат, че извършват обществена дейност? Тоест всичко е някаква игра, която в определен момент си е въобразила, че е истински живот.

Обаче - не ви ли дразни ултраклишираната фантазия на фотографите на предизборни снимки? Нагледах се на снимки в които кандидатът се е ухилил така все едно мис „Плейбой” за юни си сваля сутиена. Не всъщност фразата трябва да е политически коректна – с усмивката бъдещият управленец иска да внуши, че е свестен образ на когото може да се разчита, че цялата му биография е като магистрала, която се строи прозрачно, че е верният избор в мрачните времена.

Само, че от толкова много усмивки ми се прииска поне един да беше застанал в различна поза. Поне един да беше нарушил пиар-канона и да излезе от схемата на задължителният начин за възприемане на света.

Политическите фотосесии са куриозно явление, защото в тях няма нищо, което да възпали въображението. Един човек, който иска да да бъде обществен лидер, не може да разчита единствено на визията си, за да успее да тръгне нагоре. Но понеже светът на българската политика е тесен, клаустрофобичен и всички си приличат като герои от абсурдистка пиеса, то плакатите им са единственият начин за политическо разграничение.

Така България успешно става държавата на политиците – манекенки. На управлението, което може да се живее единствено във фотографски блясък. На монументалната (пардон, на магистралната) пропаганда. Държавата на усмивките, която се раздира от мъка и тъга.  Политика на липсващия смисъл, запълнен с псевдо-крилати фрази.

За да не мислите, че говоря напразно ето ви два фотоса на двама конкуренти. В случая те са противници за кметската битка в Пловдив.

Първият е кандидатът на БСП Георги Търновалийски. Тук няма да коментираме политическата му качества и обществената му известност, а само ще хвърлим поглед върху снимката му.

Синята ризка, небрежна усмивка, ръката напред. Това е родило въображението на фотографа.

Следващата снимка е на конкурентът за същото място, но от ГЕРБ – Иван Тотев.

   

Виждаме, че фотографията е същата, с разбираемите разлики в костюмите и степента на усмивка. Все пак Търновалийски се кандидатира с идеята, че БСП (която е част от управлението на Пловдив) ще продължи да кара хората да се усмихват така. А Тотев, областен управител досега, но политическа опозиция в Пловдив, не може да си позволи толкова широка усмивка, защото иначе правоверните гербаджии ще се объркат в нуждата дали трябва да се гласува за него.

Най-интересното е, че дори абсолютно анонимни партии, които могат да си позволят да избягат от клишетата и да заложат на нещо нестандартно, изпадат в същата криза на повторяемост. Налетях на една странна и шантава партия – Движение за европейска интеграция (само по себе си името на формацията не означава абсолютно нищо понеже четири пети от партиите в България също са европейска интеграция). Та кандидатката на ДЕИ за кмет на Самоков Камелия Ангелова е направила палава фотосесия. Ето типична нейна предизборна снимка:

Дамата е застанала предизвикателно, но не мога да схвана как палавият поглед и ръката в джоба могат да намекват за нещо друго освен за това, че панталоните й бързо могат да бъдат свалени. В това, разбира се, няма нищо лошо.

Другите кандидатките на ДЕИ също в по-голямата си част са блондинки на средна възраст, които ползват изборите и плакатите като последен опит да се самоубедят, че още са млади и хващат погледите на избирателите. Когато обаче избирателят види палаво деколте, автоматичната му реакция никога не е да отиде и да хване бюлетината. Просто не се сеща за гласуване от изпадането в мечтания, които имат малко общо с политическата дейност. Или пък може и да имат – все пак непреходната връзка секс и политика винаги е убедителна на българска територия.

Кризата на образите обаче е криза на политическо въображение. Политиката става театър, защото не може да роди идеи. Управлението се превръща в пиар, когато не знае какво точно да прави. В този смисъл кампанията за избори 2011 година показа, че България е в абсолютен интелектуален застой. Все едно преходът мързеливо е спрял в някаква точка и чисто по пиарски си е въобразил, че историята окончателно е свършила, а политиката винаги ще бъде една безкрайна плакатна война в която избирателите ще мерят, кой кандидат по-готино си е метнал сакото на рамото или пък на кой от всичките бъдещи управленци „Фотошопът” е избелил най-добре зъбките.

Изобщо - „Фотошоп”-политика на изтърканите образи, подменени истини, кичозни битки и скучни речи.

Може би тази криза на идеи и нова визия нямаше да е толкова очевидна, ако не можехме да я съпоставим със събуждането на целия свят. Млади американци окупираха Уолстрийт и издигнаха лозунгите „Ние сме 99 процента” и „Стига капитализъм!”. Движението на възмутените заля западния свят като океанска вълна и предвещава промяна, която ще се случва в близките 20-30 години. Светът се буди от упойката на безвремието, но ние сме малко встрани и доста назад.

При нас светът съществува само като сън. Само като сянка, която май я има отвъд границите. Тук сме още в плен на скучните плакати, скучните дебати, скучните идеи и всеки политически купон е възможен единствено като индивидуален, а не като социален порив.

Но това не е песимистичен извод. Това е просто предчувствие, че и тук промяната ще дойде. Просто социологията умря, а плакатите вече не действат.

Рано или късно светът ще ни посети и улиците ще се оживят.  Това ще са времена, които си струва да се дочакат.

В цялата еднотипност на клишетата, все пак се появява и по нещо истинско и неочаквано. Така открих вероятно най-свежият кандидат за общински съветник – Милен Илиев. Неговите плакати са свежи, неочаквани и вълнуват. Да, не всички ще ги харесат. Със сигурност софийската десница (десница има само на жълтите павета и никъде другаде) ще ги заклейми, обругае и охули. Младежът е сниман пред паметник на партизани, с пистолет в ръката и с надпис: „Искаме социализъм”. Той е честен и истински. Заради това си струва да бъде запомнен. Революционните лидери винаги се появяват неочаквано.

А това е готино, нали?

Любовна политическа ода II

Музата на поезията рядко идва при мен, а по време на избори тя почти не се появява, точно както богът на мисленето заобикаля премиера от 100 километра. Но тези дни, изтощен от политическо напрежение, жълти интриги и очакване на резултати, усетих, че музата звъни на вратата, нахълтва вкъщи като отряд барети на ГДБОП, просва ме пред компютъра като случайна жертва на полицейско насилие и ме накара да сътворя тези възторжени редове:

Времената са мрачни и нелеки,

а съдбата е като Фидосова проклета.

Ти, любима, не си за всеки,

а аз, уви, не съм Росен Рушвета.

Но бъдещето ще е хубаво за всички,

вълшебен момент след вълшебен момент.

Само трябва да почакаме мъничко

другарят Ламбо да стане президент.

И трябва да те пазя от магия,

че Кунева дебне във мрака.

Ще трябва надалече да те скрия

като купен глас за партия "Атака".

Навън е бедност, Дянков, Баце,

криза в неопределен размер.

А пък аз се сънувам с мустаци

като великия Ебазер Ебазер.

Най-накрая просто ще те гепя

като земя за Бизнес-парк,

че ако искам да бия Рушвета

трябва да кеширам като цар.

И ще те отвлека на тайно място,

но не в ЦИК или във МВР.

Любима, ти спечели вота

за Резиденшъла на моето сърце :))))