Избори 2011: Големият шлем на БСП

Защо левицата не успя да разбере какво се случи на вота?

През 1992 година на първите президентски избори с пряко допитване до хората, подкрепената от БСП двойка – Велко Вълканов и Румен Воденичаров събират на 1 тур 1 549 970 гласа, които на втория, когато вече е пряката битка с кандидата на СДС Желю Желев, стигат до космическите днес 2 443 434.

През 1996 година, когато популярността на БСП започва рязко да спада заради развихрящата се криза, високата инфлация, кризата със зърното и фалитът на банките, левицата чрез своята двойка Иван Маразов и Ирина Бокова успява да се пребори за 1 158 204 гласа на първи тур и да постигне резултат от 1 687 242 на втория тур. Нека отново да припомним – това е резултат, който БСП получава в началото на най-жестоката си политическа криза в последните 20 години, когато СДС дори да бяха се вдъхновили да издигнат маймунка с елече, пак щяха да спечелят изборите.

През 2001 година, когато никой не вярва, че левицата е стъпила на краката си, лидерът на БСП Георги Първанов шокиращо повежда на първия тур на президентския вот с 1 032 665 гласа и успява да затвърди своята победа с 2 043 443 седмица след това. Пет-години по-късно Първанов е просто неудържим - 1 780 119 гласа на първия тур, които са над 64 % от подадените гласове, но поради изискването на президентски вот да има активност от 50 на сто на първия тур, левият кандидат трябва да се яви и на втори, където мачка противника си Волен Сидеров с 2 050 488.

Така стигаме до днешната 2011 година, когато на първия тур на изборите двойката Ивайло Калфин и Стефан Данаилов получи едва 974 300 гласа. Съвсем ясно се вижда, че това е своеобразно електорално дъно за левицата на президентски избори. Толкова слаб резултат на първи тур за държавен глава досега БСП никога не е получавала. Ясно е, че леко спекулативно да се сравняват резултатите в течение на толкова години и при толкова различни ситуации, но погледнати отстрани те разкриват тенденция, която се задълбочава. Това е тенденцията в последните две години БСП да поставя негативни рекорди в своя политически живот.

Само преди две години социалистическата партия удари друго дъно – на парламентарните избори на 5 юли 2009 година тя получи 748 147 гласа, мизерен резултат, незапомнен в новата история на левицата.

Като капак на всичко на изборите за местна власт, които вървяха в комплект с президентските тази години, БСП отново постави негативен рекорд – тя никога не е взимала толкова малко гласове.

Резултатът може да обобщи с една черна шега: Сергей Станишев постигна Големия шлем като лидер – три рекордни загуби за БСП. Като черешка на тортата и като връх в политическата и поетичната ирония трябва да цитираме думите на председателя на левицата, който в нощта на изборите вместо да размаха оставка, сподели с аудиторията от изморени журналисти и разтревожени активисти с лица, изобразяващи загриженост по артистичен начин: „На национално ниво още на първи тур Ивайло Калфин и Стефан Данаилов като кандидати на Българската социалистическа партия получиха подкрепата на близо един милион избиратели. Това е действително много сериозен пробив по сравнение с резултатите на парламентарните избори преди две години”

Да сравняваш резултати от парламентарни и президентски избори е като да сравняваш дължината на магистрала с обема на гръдната обиколка на порноактриса – има нещо литературно в идеята да го направиш, но познавателната стойност е нулева. Което не попречи на Станишев да направи още една крачка напред в сюрреалистичния си анализ: „Убеден, че сме на правия път, защото за две години последователна постигнахме немалко промяна в отношението към БСП и в доверието към нашата партия”.

Ако изборите бяха роман от Достоевски, а Станишев някаква реинкарнация на прословутия критик Белински, това негово мнение щеше да има политическа стойност. Но пред хладната логика на числата, анализът на соцлидера издиша като балонче на първокласник.

Резултатите на БСП последователно показват загуба на влияние, регионализация на партията и забележим срив на доверие. Левицата обаче е като боксьор, който е проснат в тежък нокдаун, но си халюцинира, че съдията му вдига ръката за победа и му дава златен медал на първенец. Безмилостната ярост на изборните резултати обаче е добър повод да напуснем земята на съня и да се завърнем в отрезвителната реалност.

От 2009 година насам БСП е затворена в своята лоша реалност и, за да избяга от нея, тя се потопи в едно безвремие, което я накара да повярва, че възстановява своите сили. Левицата се окопити на парламентарно ниво, атаките срещу ГЕРБ се засилиха, БСП успя да извоюва няколко политически победи в Народното събрание, но това, което не стана ясно, че тези успехи имаха общо-взето нулева чуваемост в обществото.

Това се дължи на една особеност на съзнанието на хората. Промяната може да бъде припозната единствено чрез някаква символична жертва. За да повярват в нейната необратимост хората се нуждаят не само от думи, а от действия. Пред подобен проблем навремето са се изправили революционерите във Франция от 1789 година. Така се стига до най-емблематичната ситуация на онази революция – гилотинирането на Луи XVI.  Това е изчистен символизъм – след като вземеш главата на краля, даваш ясен знак, че всичко вече е необратимо. Небесната власт е взривена, идва властта на народа.

Политиката отчаяно се нуждае от подобни знаци, ако иска да стига до сърцата на хората. Заради това БСП през 2011 година стана жертва на БСП от 2009 г.  В кошмарно топлата нощ на 5 юли 2009 година Сергей Станишев направи един повърхностен анализ на разгрома и не произнесе ключовата дума „оставка”. Така той без да разбира последиците от това действие, трайно остави БСП в миналото и не и даде възможност да продължи напред.

Изборите през 2011 година бяха загубени от БСП 2009. В партията промяната дойде единствено на думи, остана на ниво декларации, а единственият нов елемент към конструкцията бе добавянето към уравнението на едно Младежко обединение тромаво и неподвижно във времето като самата БСП.

Партиите от миналото не могат да печелят изборите от бъдещето.

През 2009 година хората казаха „не” на Сергей Станишев. Оценката им със сигурност не беше много справедлива. Но хората, именно хората, са върховният суверен на властта, тя произтича от тях и се упражнява в тяхно име. А лидерът на БСП реши, че ще може да се закрепи срещу вълната и, че тя някакси ще забрави за него и няма да го помете като цунами. Не стана така. Дори две години по-късно хората още не искат да предпочетат Станишев и то пред най-некадърното правителство, което България някога е имало, кабинет с пъти по-слаб от кабинета, който ръководеше лидерът на БСП. Но историческата справедливост има много малко общо със справедливостта на днешния ден. Днес хората не искат да видят БСП, защото я свързват основно с лидера от миналото, който си въобрази, че може да бъде промяната.  

И резултатът беше безпощаден. БСП не успя да спечели президентските избори дори и тогава, когато управлението на ГЕРБ не е друго освен гаф след гаф, изцепка след изцепка и фашистката физиономия на Дянков. Нещо повече – слабостта на БСП позволи на ГЕРБ да се утвърди трайно в региони в които до вчера тяхната партия беше само нещо като градска легенда. ГЕРБ не са политическа организация, те наистина са групировка, но точно, защото са легализирана форма на мафиотски клан прекрасно знаят да надушват слабостта на противниците си. И те разбраха, че БСП няма как да е в кондиция, защото левицата не може да роди нови идеи, след като безпощадно е закотвена в миналото и впримчена в реваншисткия комплекс на своя лидер.

Ироничното е, че в изборната нощ журналистите дори не се решиха да питат отново Станишев по въпроса за оставката. След две години в безплодни усилия да измъкнат някаква конкретика от него, те вече с ужас установиха, че тази тема е като мъртвата зона на БСП – когато се повдигне челото на лидера се изопва, младите кадри гледат лошо, а близкото обкръжение на Станишев гледа лошо и сумти подозрително като агент на ДАНС пред предадената му за анализ флашка.

Въпросът за оставката е безобразно закъснял, защото оттеглянето на Станишев вече няма да реши проблемите автоматично. Не е сигурно дори дали би стартирало оздравителен процес или ще даде старт на безкрайна позиционна война с много димки и заклинания. И тук е шаманският параграф 22, който болезнено цъка днес – без Станишев сигурно ще е лошо, но с него бъдеще няма. Избори 2011 доказаха, че политика не може да се прави със сляпа вяра, нелеп мистицизъм и промяна на думи. Лидерът на БСП не намери енергия в себе си за две години да скъса 300 чифта подметки, да обиколи организациите на партиите по места, да нарита задниците на окопалите се фюрерчета, да намери нови хора с хъс и идеи, да разплете заплитаните с години интриги.

Резултатът от тази безпомощност се видя в нощта на вота.

ГЕРБ си помогнаха много и направиха всичко възможно да решат вота служебно в своя полза. Тепърва ще трябва да анализираме видяното по времето на двата тура и зловредният организационен хаос, който бе създаден умишлено, както и организираните мутренски групи за купуване на гласове. Но този проблем не дава отговор на другия – „Защо хората не припознаха в БСП алтернативата?”

Хората гласуваха със сърцата си и заради това левицата успя да се представи донякъде добре. Те гласуваха мажоритарно и добре, че БСП имаше в ръкава си Стефан Данаилов – най-доброто, което това ръководство можеше да пусне по пързалката и да се надява, че колективното съзнание ще одобри бате Серго, станал после симпатичният бизнесмен Касабов и по силата на телевизионната магия победата ще стане факт. Стефан Данаилов просто не може да бъде вечната ракета носител на една партия, която е останала без идеи и все още пролива сълзи през 2009 година.

Вотът показа и нещо друго. Ако погледнете картата на България ще видите какво имам предвид – БСП печели в бедните части на страната, там, където хората не са забелязвани от властта, където са останали без надежда и сигурност, където на практика бъдещето не съществува.  Един мастит политолог като Огнян Минчев самодоволно и с блясък в очите обяви България за парадоксална страна – за БСП, каза той, гласували консервативните части от обществото, а пък за десницата и ГЕРБ глас давали агентите на промяната.

Медийната слепота не е ново явление на нашия полуостров, но това не намалява степента на нейната тъпота. БСП е партия на отчаяните хора, които в миговете на абсолютен социален апокалипсис за тях, в дните в които властта фетишистки се самозадоволява с насипването само на асфалт, се обръщат към левицата, защото няма в кой друг да насочат своята надежда. Днес БСП започва да става истински лява партия като електорат, партия именно на унижените, оскърбените, на онези, които са оставени без шанс, които не са консервативни, а просто тъжни.

Днес има две Българии и не е ясно как те живеят съвместно, защото имат много малко общо помежду си.  Разделението не беше по оста демокрация / диктатура на което заложи БСП, а по остта самодоволни / отчаяни.

Това беше още един знак, че ръководството на БСП дори не успя да опознае тези, които гласуваха за тях. А изтощените и бедни хора се нуждаят от истинско представителство. От различна партия. От партия, която може да печели избори и да управлява не с олигарси, а в името на това България да стане една.

Дали някой разбра това?

И как да го набиеш в главите на някои хора?

Как?