Обречени на живот

В романа "Бесове" от Достоевски има едно много странна и интересна сцена. Един от главните герои Кирилов се самоубива. Той стига до решението след цяла серия от размисли, който са влудяващи, защото отварят поле за доста мислене.

Кирилов разсъждава за вярата.

Бог, казва той, е необходим и заради това трябва да го има. После обаче изпълнен със знанието, че небето е празно, че там може да има единствено пустота, Кирилов започва да търси бог в себе си. Щом няма бог - значи, аз съм бог, убеден е той. И после започва да разсъждава за нещо, което не ми дава мира от първия път в който го прочетох.

Един път натоварен с отговорностите на Бог, на човекобог, Кирилов смята, че има атрибут на своята божественост и това е неговото своеволие. И именно, защото не иска да понесе тази страшна свобода - героят на Достоевски се самоубива. Кирилов поема това страдание върху собствените си рамене и се самонаказва заради него.

Нямам намерение да разсъждавам върху "Бесове" по принцип. Това е роман като лабиринт. Върху него вероятно и изписана стотици пъти повече литература от собствения му обем. Защото пътешествието в бездната на душата може да бъде разказано по много начини.

Но се чудя за нещо, което самият Достоевски никога не би пожелал да изслуша. Дали пък наистина оставено само на себе си едно божество не би стигнало до самоубийство. Свободата може да бъде наистина стршна, когато си творец на всичко наоколо. Отражението на небето в душата на един човек се проява като желание да станеш Бог, но единствено със смъртта си.

Всъщност въпросът "Съществува ли Бог?" не може и няма как да получи еднозначен отговор. Защото, ако Бог има, той може би отдавна се чуди как да понесе своята страшна свобода.

Според Камю (който много разсъждава за Достоевски) Бог би отговорил на героите на Достоевски по следния начин: "Съществуването е лъжливо и вечно". Стената с която се сблъскват те е твърде голяма и при всички случаи ужасно абсурдна.

И сега вече, встрани от Достоевски и Камю, се питам - не е ли всичко описано дотук причината хората да носят само частичка от божествената природа в себе си. Защото свят от божества ще е свят от постоянни самоубийци. Свят на най-страшната свобода и на постоянното своеволие.

В краят на Кирилов обаче можем да разчетем малко оптимизъм, защото природата на свободата на думите не е страшна, напротив - тя отваря врати към различни светове. В крайна сметка в миговете в които човек се отказва от непостижимата тежест на това да бъде Бог, той бива възнаграден с живот. И това е светлината в тунела, която Кирилов не иска да види, това е дупката в стената, която героите на Достоевски не могат да намерят.

Ние сме хора, тоест - обречени сме на живот!