Новият месия на светлото бъдеще

Българското бъдеще има една основна особеност – то никога не идва. Това е странен факт, особено като се вземе предвид, че през годините на прехода рекламните кампании за светлото бъдеще, което ни очаква надминават по интензивност дори промоцията на клиповете на звездите на „Пайнер”.

Целият купон за бъдещето започна с окончателната приватизация на времето през 1991 година, когато СДС обяви, че то минава изцяло в тяхна собственост, без да обясни дали е купено на борсата или просто свито през някоя тъмна нощ. Тогава беше обявено, че бъдещето идва на минутата, защото освен за собственик на времето, сините се обявиха за тяхна собственост и абсолютната вечност („бием с малко, но завинаги”). Бъдещето продължи, колкото да унищожат завинаги селското стопанство и да покажат, че лудостта не познава граници на своята обществена експанзия.

Същият номер, но леко рефрешнат и вече с неолиберален месиански дух го игра и Иван Костов. През 1997 година на власт пак дойде абсолютното бъдеще. Есхатологичният замах на онази власт също беше очевиден. Те се самообявиха за реформатори и въобще не се опитаха да обяснят как така „реформите” винаги са във вреда на мнозинството от българите.

След като светлото бъдеще отново се изгуби някъде сред пиратската приватазация и изплувалата като праисторическо чудовище от океана корупция, дойде нов вестител на абсолютното време. Симеон Сакскобургготски се появи от западните хоризонти и с треперещ глас, странен акцент и примигващи очи обеща, че само след 800 дни слънцето ще започне да грее по нов начин, а България ще се преобрази като участничка в шоу за радикална пластична хирургия. Хората гласуваха за бъдещето, а получиха отново от същото. 800-те дни дойдоха и заминаха, а бъдещето се криеше като рок-звезда снимана от папараци да смърка кокаин.

После през 2009 година дойде нов вестител на светлите времена. Този път той обеща да накаже всички, които не са докарали бъдещето у нас, да се саморазправи с тях като Рамбо с шепа виетнамски комуняги и завинаги да установи над България добротата на своята телевизионна власт.

Оказа се обаче, че бъдещето не иска да идва, а страната е принудена да живее в досадното настояще в което не се случва нищо друго освен постоянно обедняване, тотална милиционеризация на държавата и безкраен тв-купон.

В крайна сметка обаче видяхме, че идеята за светлото бъдеще продължава да стои актуална и непреходна, просто чакаше своя нов месия да се появи от мрака и да отвлече в своя дворец на „Дондуков” 2.

Росен Плевнелиев от когото досега никой никога не бе чувал нещо повече от истории за успешен бизнес, оправдания за подкупи и драматични изповеди за минали животи, се упражни успешно по темата бъдеще в близо 40-минутна реч при своето официално заклеване като президент. Очевидно новият държавен глава си е взел поука от месиите от близкото минало и заради това подходи предпазливо по темата – отложи светлото бъдеще чак за 2020 година.

Но пък каква 2020 година ще бъде това! Доходите почти ще приближат европейските, правото и редът ще царуват като в идилия, Европа ще се учи от българския пример, а конкуретноспособността ни ще разбива останалите страни като тийнейджър съучениците си на играта „World of Warcraft”. 8 години търпение и народът ще бъде възнаграден богато като в народна приказка.

Новият държавен глава трябва да бъде поощрен за опита си да наложи в обществените дебати някаква дългосрочна визия за страната. Това е нещо от което ГЕРБ панически бяга в последните 2 години, защото те нито знаят накъде водят страната, нито имат идея какво да правят, за да осъществят някаква що-годе поносима цел. В този смисъл речта на Плевнелиев може да бъде разчетена дори като опит за шамар на кабинета, защото думите, които прознесе той, трябваше да бъдат произнесени от премиера през 2009 година. По средата на пътя тази власт се усети, че няма карта, а да не говорим, че междувременно светът стана шантав и непредсказуем.

Проблемът в пожелателното мислене на новия президент идва от другаде – от принадлежността му към кабинета, който смрачи всички хоризонти на страната и я превърна в посмешище в цяла Европа. Плевнелиев е органична част от ГЕРБ, независимо от липсата на формално членство и опитите му за промяна на сгрешения курс на този етап могат да бъдат единствено палиативни и смешни.

Речта му със своите умилителни и дразнещи черти (умилителните заради опита му да представи идилията на 2020 година и дразнеща, защото проклетият президент няма никакви правомощия да осъществи дори една петдесета от казаното) е ясен знак, че на „Дондуков” 2 влиза човек, който още не е наясно какво иска да прави, а в момента няма енергията и подкрепата да се изрепчи на изпълнителната власт. Заради това трябваше да слушаме дългата литания на безкрайните пожелания и светлото бъдеще и да се чудим какво точно иска да каже новия държавен глава и дали изобщо осъзнава какви ги дърдори. Защото посланията му, особено в областите, където няма никакви права, не бяха слаби и имаха смисъл, но пък точно там, където президентът има влияние, Плевнелиев предпочете да говори с клишета и да не казва нищо.

Веднага давам пример. Европа в речта на президента отново се появява като единно и едва ли не неделимо понятие, като някаква далечна свръхсила, която стои отстрани и към която по някакъв начин ние не трябва да взимаме отношение. Много ми беше чудно дали новият президент ще развие някаква визия за кризата в Европа, за пътят на България там, за позициите, които страната трябва да поддържа, за политиката ни в хаоса, който предстои. Нито дума за това.

Да говориш за ЕС без да говориш за кризата там е все едно да описваш къща като постоянно пропускаш, че покрива й гори. В този смисъл освен триумф на пожелателното мислене, речта на Плевнелиев бе и апотеоз на слепотата. 2020 година ще дойде при всички положения, но България няма да може да отлепи и на сантиметър, ако драматичната криза на ЕС не получи правилно разрешение и то по начин, който не ощетява малките държави, превръщайки ги трайно в гето на Стария континент.

Речта на новия президент показа, че властта в България е в идеологическа криза. Преди да започнете да хвърляте торти по автора нека да уточним – една власт може известно време да замества липсата на цели с безкраен разказ за лошите в света, но рано или късно, трябва да се пробуди за факта, че финансовата стабилност сама по себе си не означава абсолютно нищо. Плевнелиев направи интересен опит да запали мотора в движение, да се опита да даде вятър в платната, но фактът, че Бойко Борисов предпочиташе да праща есемеси по време на неговото изказване, а не да го слуша, още отсега предсказва драматично нечуване между институциите. И тук идва другата слабост на Плевнелиев. Силата на президента идва от неговата политическа биография. Заради това двамата силни президенти в нашата история бяха Желев и Първанов. Единият успя да свали кабинета на Филип Димитров, а другият успя да си изкара втори мандат. Но зад тях стояха годините им на политически опит, със своите негативи, позитиви, възторзи и отвращения. И сега няма как да не забележим цикълът, който ни поднася историята – силен президент (Желев), слаб президент (Стоянов), силен президент (Първанов).... и някъде в тази редичка трябва да се впише новият държавен глава. Обаче има ли с какво? Кой е Росен Плевнелиев? Човекът, който не може да накара дори собствения му премиер да го слуша, той ли?

Заради това битката в ГЕРБ е неизбежна. И тук дори не става въпрос за еманципация на Плевнелиев от Борисов, а става дума за това, че Борисов вече трайно ще бъде наистина лошото ченге в държавата. Усмивката на Плевнелиев е запленила отсега журналистките, очевидно премиерът ще трябва да бъде в лошата роля, а това е бъдеще заредено с взрив.

Наистина смятам, че някой ще направи услуга на Плевнелиев, ако публикува речта му и я пусне в книжарниците на щанда за фентъзи. Президентът на измислената 2020 година се нуждае от спешно изтрезняване. Държавният глава е принуден да бъде мечтател по конституция, но преди да мечтаеш трябва да знаеш в каква държава го правиш и да си изясниш точно хоризонтите. Именно нещата, които спести ме карат да бъда скептичен към новия държавен глава.

Усмивката сама по себе си не е политика. А просто театър.

Вероятно заради това през цялото време докато слушах новия президент се питах едно-единствено нещо:

- Абе, този пич дали осъзнава, че тук не е Ирландия?

Но пък може би това не е важно за Плевнелиев. Той беше опиянен от идеята, че отново предлага светлото бъдеще на хората.

Да, но, ако историята се повтаря като фарс, то почти сигурно е, че бъдещето винаги се повтаря като торнадо.

Например през 2016 година. На президентските избори.