Monday, March 18, 2013

Маститите идиоти на епохата




Напоследък все по-често попадам на мнения и статии, чийто основен морален дискурс е следния - "българите са абсолютни идиоти, тотално сбъркани хора, за абсолютно нищо не стават, никакво решение не могат да вземат и понеже са толкова тъпи, неграмотни, прости, абе направо абсолютни идиоти, все правят грешки и глупости и наказват с тях останалото високоинтелектуално малцинство".

Подобна теза се разпространява като модерна зараза из необятните виртуални пространство и служи за обяснение на всички политически демони на които сме се натъквали в последните години. Авторите на универсалното обяснение "българите са абсолютни идиоти" общо-взето са от един типаж - еснафски представители на полуинтелигенцията, тоест на най-опасните хора в тази част на Слънчевата галактика. Интелектуалните претенции, неподплътени с книги и снобската поза на елитаризъм са като коктейл "Молотов" за несвикналото съзнание.
Навремето Карл Попър дефинира като един от основните принципи на "псевдознанието" способността на нещо да обяснява целия свят. "Българите са идиоти и тъпанари" - работи във всякакъв случай - с него еднакво добре могат да бъдат обяснени изборните резултати или произволен списък на покупки в столичен мол. Следователно подобно обяснение е във висша степен неистинско. Казано по-точно - то не е обяснение изобщо. Фиксираната тъпота на определен обект не е абсолютно обяснение за неговите действие както фактът, че един човек диша не може да го опише по пълен начин.
Но когато една псевдотеза, която емпирично е дори незащитима, но пък е морално съвършена понеже в мига в който я изречеш ти се самопоставяш в горен клас от вида "хомо сапиенс", стане толкова масова, това вече говори за някакъв интелектуален синдром или по-скоро за интелектуален дефицит, който дори не иска да осъзнание себе си като проблем.



Тезата "българите са идиоти" срещнах наскоро в едно интервю на Бисера Йосифова. Нека да припомним - Йосифова има дълга кариера в културните среди, медийна снобка, надъхана изкуствоведка, която в момента е шеф на Музея на социалистическото изкуство. В това интервю пред вестник "Сега" обаче тя не може да издържи на старата българска интелектуална страст да предпише рецепти на света и да се накара на вселената. И изведнъж пред нас блесва една словесна перла взета всяка от средновековна проповед срещу плътския грах, но в случая е насочена в друга посока:


"Огромна част от бедите на българското общество идват от необразованост. Вижте ги тези протести на улицата. Абсолютно правилно протестират гражданите, в това спор няма. Но точно в екзалтираните моменти, когато всички сме побеснели, в екстремната ситуация, тогава най-много личи простотията. Страшно невеж народ сме. Лъснаха проблемите на образователната система на демокрацията. Хората не могат да се изразяват, искат нещо да направят, но не могат да го ословесят."



Ако понякога се чудите защо хората на улицата се отнасят със стихийно недоворие към интелигенцията, а представители на интелигенцията на практика отсъстват от народното недоволство, просто не се върнете към тези думи на Йосифова. Застанала на пиедестала на своя абсолютен снобизъм, културтрегерката вече говори за хората като за някакви микроби без грам политически разум. Това е авторитарно мислене скрито зад псевдоинтелектуална загриженост. В границите на затвореното общество на мозъка на Йософива никой друг освен нея очевидно няма право на културна претенция, а тя е еталон за образованост и култура. И именно заради тази узаконена еснафщина на съзнанието се появява следващата фраза-камшик:



„Може би е време отново да започнем да се делим на елит и простолюдие, както винаги е било.”


Опиянително. Небесният престол на елита е запазен като ВИП-сепаре в чалга бар за една интелектуалка с две мозъчни клетки, а останалите идиоти имат смисъл само, ако признаят статута си на простолюдие.
Разбира се, подобна конструкция на света рухва и без да се вглеждаме в биографията на Йосифова, въпреки че биографията е силно оръжие за анализ на подобно нелепици, а дори и само, ако отчетем факта, че интелектуалката се изживява единствено и само като страничен зрител на света, който кипи от политически страсти и обществена енергия. Но, залагам цялата си колекция от списания "Плейбой", че Йосифова дори и за миг не си е подала носа навън, докато онези, които тя смята за неграмотно простолюдие излязоха, за да поставят своите искания и да променят света в който живеят. Очевидно обаче самопровъзгласилият се елит стои високо в облаците, недосегаем за реалност и за неграмотни микроби.



От такава халюцинирана висота е лесно да раздаваш оценки за това, че българите са неграмотни простаци. Но дори и, ако приемем, за миг, че Йосифова е права, а в случая тя просто символизира целия си протоинтелектуален вид, това, което зее като ужасяваща пропаст в нейните разсъждения е - кой е виновен за това падение на народа. Къде бяха интелектуалците, когато хората имаха нужда от тях? Къде беше интелигенцията, когато някой трябваше да се противопоставя на няколко психопатични опита за управление на страната? Къде бяха високообразованите и културните, когато хората затъваха в отчайваща бедност?
Знаем къде бяха - самоизолирани в многостайните си апартаменти, раздадени им при социализма, тъжно въздишащи за времето в което бяха любимци на властта, размахващи хищни пръсти от страниците на вестниците, че страната оскотява. Тези, които твърдят, че хората са идиоти първи предадоха същите тези хора и са голямата липса на прехода. Скатаваха се и ближеха ботушите на поредната власт. Те са свикнали да говорят с речника на властта, защото са неспособни да бъдат като нормалните хора. Това е голямата перверзия на прехода и, когато някой днес тръгне да сочи с осъдителен пръст към другите, нека да припомни собствената си биография на богоизбрано чедо и елитарна гъска.
И понеже ги нямаше никакви на площадите, днес просто трябва да мълчат, поне един път да замълчат виновно, за да може историята да си почине за малко от техните претенции, пози и върховен егоизъм.


И най-накрая една история, която днес може да звучи като черна меса или като оглушителна притча. Една от градските легенди на Октомврийската революция твърди, че веднъж Троцки попитал един червеноармеец дали няма да му е жал да разруши Петербург. "За какво да ми е жал?", попитал червеноармеецът. Често съм слушал тази история да се разказва с патетични плюнки на уста и интелектуално хълцане колко може да пропадне един човек.
Аз обаче си мисля, че отговорът на войника е бил невероятен. Културата е най-великото достижение на всяка една цивилизация, но нашата памет за нея не може да се съизмерва със закостенялото хленчене, че всичко трябва да бъде запазено. Мисля, че червеноармеецът всъщност казва на Троцки, че няма за какво да му е жал, защото една култура трябва да се променя с ветровете на времето. И, когато някой се опитва да използва тази култура като спирачка на историята, тогава културата самичка си е подписала смъртната присъда.
Може би изсилвам малко. Може би не трябва да се разсъждава така крайно.
Но в миговете на исторически ексцес обикновените хора са тези, които постигат културните дълбини.
А маститите пазители на културата всъщност стават идиотите на епохата.
Ама това винаги се разбира много по-късно.

1 comment:

Margarita Martinova said...

ПОНЯКОГА ТВОИТЕ ЛАБОРАТОРНИ ОПИТИ МНОГО МИ ДОПАДАТ. ДРУГ ПЪТ НЕ МЕ ВПЕЧАТЛЯВАТ. НО ТОВА С КУЛТУРАТА, С ПОМИТАНЕТО, И Т. Н. Е С НАТАМАНЕНИ ИЗВОДИ. ВЪРНИ СЕ МАЛКО НАЗАД В ПУБЛИКАЦИЯТА СИ И СЕ ОПИТАЙ ДА ГИ ИЗВЕДЕШ ОТНОВО ЗАКЛЮЧЕНИЯТА. НАВЯРНО ЩЕ СТАНЕ ПО-ДОБРЕ, И НАЙ-ВАЖНОТО - ПО-ТОЧНО.