Дезертьорството на един контрачовек

За да живееш в България са ти необходими огромни запаси от чувство за хумор, защото иначе ще си като слепец в минно поле - никога няма да си наясно откъде ще дойде взрива, който ще те захвърли нагоре към небето с блясък подобен на спецефект от холивудски филм. Но човек дори и да е от стомана и да има нервите на закален фен на Буги Барабата, пак щеше да се потресе от арогантното и вманиачено поведение на контрачовекът Иван Портних, изжвяващ се като кмет на Варна. Когато в нощта на бедствието, докато все още дъждът плющеше по земята с невиждана ярост, го чух как с неадекватен глас се оплаква, че държавата я няма, ако бях наоколо щях да му перна един за врата. Абе, братче, държавата - това си ти. Хората заради това са гласували за тебе. Не, за да дефилираш като спиртосана миска от екран на екран, а, защото са ти поверили висшата отговорност да бъдеш първата защитна стена срещу всички проблеми, които имат. Това е ролята на кмета. Той е най-близкото лице на държавата и, когато видях как един псевдополитик реши да дезертира в ефир от поста си и то по време на бедствие, ми идваше направо да строша телевизора.

Никога няма да разбера защо нито един журналист не закова Портних с въпросите, които трябваше да му зададе. Едва ден по-късно, когато официално бе пусната хронограмата от това какви действия са предприети, стана ясно, че кметът не е бил на нито едно от важните места. Него все едно просто го е нямало. В най-важния си миг като град, Варна се оказа без градоначалник, защото той ги предаде пред лицето на трагедията. И това е тъжната истина. Всичко останало са заигравки по темата. Или пък бясно пръскащи интелектуални слюнки, които се опитват да защитят незащитимото. Да, вярно е, такава трагедия не трябва да се политизира. И всъщност ще се постарая да не го правя. Но предателството стои над политиката. То е толкова върховен акт на мерзост, че описвайки го ние не политизираме абсолютно нищо, а просто се стараем да обрисуваме моралния проблем.

Чак е чудно как нищо човешко не бе останало в кмета на Варна, който нито за миг, ама нито за миг не помисли, че първо трябва да си свърши работата, а след това да се оплаква и жали пред камерите. И всеки, който е тръгнал като Матросов с гърдите си да брани гледката на един неадекватен гербаджия в една луда и страшна нощ, просто трябва да си провери главата. Или да отиде да каже същото на пострадалите. Защото най-важния глас за това какво се случи в онази страшна нощ е на самите варненци, а те колективно усетиха, че бяха предадени от своята местна власт в лицето на Портних. Ако приемем, че това, което направи той е нормално, то означава да приемем, че от кметовете изобщо няма никаква нужда. Защото той избра да не реагира, избра да води телевизионен живот, избра да говори глупости и да не свърши никаква работа. неговите реплики за липсата на държава не само изумяват, те трябва да ви хвърлят в умопомрачение. Как така един кмет се разграничи от държавата? Той какво - същество от друго измерение ли? Да не би да е извънземно, случайно появило се на морския бряг?

Разбира се, че един кмет не е супергерой и когато бедствието се случи, той не може да го спре. Но можеше с поведението си да покаже, че е съпричастен към хората, а не към своето свръхего. Отвратително е да видиш как един човек търси начини за своето политическо оцеляване, когато вече са умрели хора и то по един удивително брутален начин. И за този начин местната власт има своята вина, защото с години е наблюдавала как алчността в името на застрояване, незаконна сеч и всякакви начини за печалба е взимала връх. Всички трябва да си спомняме за нощта в квартал "Аспарухово", когато следващият път позволим да си мислим, че алчността е добродетел. И всеки кмет, който е гледал спокойно всичко това е съучастник. Не изключвам разбира се и правителствата. Няма невинни.

Попитайте някой от старото поколение дали си спомня времена, когато дъждовете са били проблем. Не бяха. Най-тъжната диагноза на българския преход е, че днес едно предприятие като "Напоителни системи" например има за основна дейност нарязването на тръби от стари съоръжение. Същото се случва и с отводнителните системи. Ние сме поколението от идиоти, което наследи играчки, които не знае дори как да ползва. И бедствията се случват заради 25 години постоянна кражба и постоянна липса на мисъл за живота на обикновените хора. Заради това дори не си позволих да слушам телевизионните хълцания за лошото управление у нас, които някакви отправяха по телевизията. Разбира се, че управлението е лошо. Зададената система е лоша, тя просто смята, че печалбата е измерител за всичко, а където печалбата е издигната в ранг на божество, обикновените хора напълно изчезват. Ние сме жертви не само на олигархията, а на системата, която рано или късно произвежда олигархия. И заради това не слушам хълцукания. Никога не бих повярвал на никой, който иска да смени ръждясалата клетка с луксозна такава.

Една страна в която проливен дъжд може да се превърне в бедствие заради безкрайните години на егоизъм, кражба, престъпления и страст към бързо забогатяване, е трудно да бъде определена като държава. Смазващото е обаче всеки път са политическите приказки. Едни и същи. Това не е първото бедствие от дъжда, което преживява България в последните 10 години, но нищо, ама нищо, абсолютно нищо не е направено. Горите пак се изсичат, реките се оставят непочистени, шахтите са задръстени. Това е все едно играеш на руска рулетка с природата. Но ми е още по-тъжно като видя как едни и същи хора всеки път мелодраматично почват да кършат пръсти и да викат: "къде е държавата!". А, значи, когато трагедията се случи се сетихте, че държава трябва да има. Иначе държавата все е тикана в ъгъла, все е обвинявана, че пречи, все е удряна през пръстите, но когато стане драмата, изведнъж - къде е държавата. Ами няма я. Изчезна в мрака на прехода и в ненаситния стремеж към печалба.

Вечна памет на жертвите! Те са невинни. Поклон доземи за куража да останат в една страна, която не дава пет пари за тях.

Поклон пред паметта им!