Евроатлантическите ми терзания за "Южен поток"

Всяка сутрин ставам и правя пет поклона пред портрета на Жан-Клод Юнкер и съчинявам химн във възхвала на Европейската комисия и нейният неизтощим бюрократизъм. Вместо гимнастика - чета статия на български интелектуалец за евроатлантическите ценности и мислено, но достатъчно горещо подкрепям борбата на украинските бандеровци за еврофондове. Закуската ми се състои от въздишки за това кога най-накрая американците ще пратят ядрени ракети на българска територия, за да ни отърват един път завинаги от мракобесното русофилство, кървавият ботуш на диктатора Путин и от репресията на руската водка, която дори и десните интелигенти продажнически пият.

Точно заради това вчера бях изумен, потресен и разтърсен от изявлението на Росен Плевнелиев, който поръча на следващото правителство да строи "Южен поток". Сърцето ми се сви проатлантически, а душата ми изстена като десебар като чуе руския химн. Къде останаха нашите ценности? Всички знаем, че евтината руска газ покварява хората, защото им позволява да се топлят на ниски цени и така разваля отговорността им пред пазара? Нима президентът също мина в отбора на Путин и иска народът да стене под ботуша на порочната руска топлина? Кой е позволил на България да защитава собствени икономически интереси? Питали ли сме нашите биг-брадъри от Брюксел? Американската посланичка санкционирала ли е това изявление? Радан Кънев не се ли намръщи укорително като го чу? Иво Инджев не замисля ли публично самоубийство?

Отдавам геостратегическото предателство на присъствието до Плевнелиев на австрийския президент Хайнц Фишер. Австрия е държава по-малка от България е сред най-големите радетели на газопровода, ама това е, защото тия също са забравили изконните евроатлантически ценности, които предписват да стоиш на студено, но да се чувстваш горд и гладен. Сега усещам как страната пропада в евроатлантическата класация и сърцето ми се къса като на реформатор след реч на Бойко Борисов, че ще връща мандата. А, пусто, човек не може да си помечтае за рускиня, че току виж пожелае санкциите да паднат и така да влезе в разкол със себе си.

Колко е времетраенето на корпулентния ад?

Има едно култово есе на Борхес в което той формулира стряскащ въпрос - колко точно е времетраенето на ада. В него той разглежда различни философски и богословски хипотези, които са достатъчно интересни, за да намерите текста и да му отделите 5-6 минути, но искам да привлека внимането ви към друго. В послеписа към това есе аржентинецът описва един свой сън, който го е стреснал тревожно. Борхес сънува, че се събужда от сън в стая, която не познава. Помисля си "къде съм?" и разбира, че не знае. Опитве са да се сети кой е и не може да се разпознае. И тогава идва изумлението на ужаса и откровението, което е изразил със следната фраза: "това безутешно бодърстване е вече Адът, това бодърстване без предназначение ще бъде моята вечност".

Ако трябва да обобщим - истинският страх от ада идва не заради вечната мъка, а заради безсмисленото и безпаметно съществуване. Когато не знаеш кой си винаги си в ада.

Ето по такива литературни признаци можем да разпознаем адското състояние на това, което минава за политика в България. Размитите очертания, узаконеното лицемерие, перверзното лъготене - цялата страна стана свидетел на подобни неща по време на прословутите консултации на ГЕРБ. И е трагично, че най-голямата лъжа дойде от партията, която са самообяви за алтернатива на порочните модели - Реформаторския блок. От няколко дни насам съм свидетел на престорени виртуални изумления от поведението на ГЕРБ, костовисти от седмия ден цъкат език и праскат статуси за сделките на Борисов с ДПС все едно те са станали вчера и възмутено твърдят, че моделът "Кой" се завръщал. Изобщо нямам намерения да споря върху адската вечност на модела "кой". Това, което обаче трябва да се оспори е лъжата, че договорката между ГЕРБ и ДПС е лъснала сега.

Ако такава договорка не бе факт, а май десницата колективно си е промила мозъка и изпаднала в амнезия за прословутото пиене на кафе между Местан и Борисов в началото на пролетта на тази година, изобщо нямаше да има предсрочни избори. Последните месеци на 42-ото Народно събрание показаха истинското лице на понятието плаващо мнозинство, защото ДПС и ГЕРБ се разбраха да работят заедно и само грандиозното его на Борисов, наранено от гадните статуси във ФБ, не успя да издържи и той извади депутатите си от зала преди да бъде гласувана актуализацията на бюджета. Точно тогава се очерта призрачната сянка на скрития съюз и сега разбираме, че той през цялото време е бил основен фактор в политическите емоции и страсти наоколо. Основен, братче.

Днес, когато ГЕРБ извадиха окончателна оферта към реформаторите за двупартийно правителство със 107 депутати и плаващо мнозинство, произведено от Патриотичния фронт по конкретни идеи, на всички е ясно, че асото в ръкава на сакото се нарича ДПС. ДПС обещаха безусловна подкрепа, ако патриотите не са фактическа част от правителството и тази неразрешима задача получи своя отговор. Той е подъл и неистински, както повечето неща, които сме виждали в последните години, но май хората свикнаха подмяната да бъде част от пейзажа. Много ми е интересно как реформаторите ще приемат депутатът Делян Пеевски да гласува "за" кабинет на РБ и ГЕРБ? Нали си представяте какво означава тази корпулентна подкрепа? Как тя само в един миг ще разруши цялата лятна митология и ще я погребе в руините все едно е гръмнал барутен погреб? Дори и Пеевски стратегически да хване есенна хрема точно в деня на гласуването самата му подкрепа на всяка една инициатива на бъдещия кабинет ще бъде като паве хвърлено по череп. Именно това е ада - да не знаеш кой си, къде си и да не си наясно какво правиш. Този ад може да бъде вечен.

РБ са жертва на собствените си шамани, които ги тикаха в посока ГЕРБ, с идеята, че тигърът може да бъде усмирен, а зъбите му извадени. Опасявам се обаче, че през цялото време тигърът е чел кулинарни рецепти и вече си представя своите партньори с повечко варени картофки и копър. Защото, ако РБ не издържи на върховното изпитание на властта, от този съюз няма да остане нищо. Той ще се разлети из пространството като всяко дясно творение у нас, защото лъжите на собствените му псевдогероични наративи винаги са така грандомански, че се строшават като солети при сблъсъкът с реалността.

Виждам как шаманите отново се са размърдали, за да ни обясняват, че парламентарната подкрепа на ПФ не била като участие на ПФ в правителството. Това е интересен логичен казус, но да ходят да обяснят това на хората в Подуяне например. Такива тънки сметчици може и да стоят чудесно на хартия, но, когато народът коментира той премахва лицемерната подлост и назовава нещата със собствените им имена. Удивителното е, че този парламент и тези партии не успяха да създадат дясноцентристко правителство без да минат през подлите номера и големите лъжи. И това идва да ни покаже, че "алтернативата" всъщност е неизменна част от ада.

Заради това не оставяйте певците на стария протест днес отново да взимат горното "до" като трубадури на недоволството. Те докараха не само лъжата на власт, те дадоха на лъжата самочувствие. И когато певците от лятото сега пак се правят на дисиденти им припомнете всички им фалшиви лозунги и удари в гърдите, че няма да докарат ГЕРБ на власт. Докараха ги. Знаехме, че това ще стане. Знаехме, че адът може пак да почне. И тези, които лъжеха преди също са част от всеобщата мизерия на този политически живот. С други думи - адът ще продължи докато не разберем кой кой е. А това няма да стане докато слушаме красивите им лъжи. Умните и красивите изхарчиха своя шанс и станаха корпулентно глупави. Вижте ги дали партията им ще участва в кабинета. Ако се включи - изобщо не ги бройте за нещо.  Двупартийният ад ще е дълъг дори и да продължи една секунда. 

Психология на васала

Можете ли да си представите следната ситуация -  Сергей Станишев като лидер на ПЕС отива в италианския сенат и почва да командва Матео Ренци кого да кани в правителството и какви политики да следва?. Или пък нещо повече - Станишев да си намери стая в сградата на италианската законодателна власт, а лидерите на политическите партии да се редят на опашка да влязат при него, да му целуват ръка, а после да дават бодри интервюта как са се озарили от непреходен европейски блясък след тази среща.

Трудно ще е да си представите нещо такова, нито културата на Станишев, нито климатът в италианската политика ще позволи подобно отношение. Защото Италия може да има много проблеми, но политическият елит има ясното усещане за достойнство, независимост

И сега контрастът с посещението на лидерът на ЕНП Жозеф Дол тук. Посещение запомнило се с това, че френският политик даде акъл по всички теми на обществения живот, привика лидерите на основните партии на среща (а един от тях - Николай Бареков - се видя с Дол във ВИП-а на летището, защото бе пропуснал да му целуне ръка в парламента), а най-накрая дори пусна ръка и на столичната кметица Йорданка Фандъкова. И на никого не му дойде наум, че подобно поведение е политически неморално. Сякаш психологията на васала вече трайно е вкоренена в съзнанията на политиците и те дори не могат да видят как изглеждат отстрани.

Вместо това вестниците са пълни с интервюта на гаулайтера от ЕНП, който раздава акъл с пълни шепи и се държи като фактически господар на българската политика. Май нашите елити не могат да разберат, че това, че представят безпрекословното подчинение като абсолютна ценност и като цивилизационен избор всъщност завинаги провалят своята легитимност в очите на обикновените хора. Тук не опираме до фигурата на Дол, опираме до манталитетът на управленците у нас. Васалите никога не ги канят на голямата гощавка, а ги крият в по-малката стая. 

Това може би обяснява настоящото положение на България.

Дясноцентристкото коляно на Йорданка Фандъкова

Хиляди знайни и незнайни философи, новоизпечени анализатори и хейтъри на свободна практика посветиха десетки разсъждения за една снимка тези дни. На нея се виждаха изправените Меглена Кунева и Цецка Цачева по време на общата лидерска среща в парламента, докато всички лидери от мъжки пол бяха седнали и разположили бейски по диваните. Изляха се тонове разсъждения за провинциалния характер на нашите мъже, за това как жените били едва ли не само придатък на местната култура - изобщо хейтът беше на ниво, а глобалните разсъждения се срещаха по-често дори от билборд на Бареков по време на предизборната кампания.

Интересно обаче къде се стопи същото това възмущение и ярост при една много по-изобличителна снимка, която също стана обществено достояние тези дни. На нея ясно се вижда как шефът на ЕНП Жозеф Дол, тежък провинциален бюргер от Франция, е пуснал ръка на столичната кметица Йорданка Фандъкова и политически некоректно глади коляното й все едно тя му е някаква собственост. Не видях коментари какви простаци са французите и европейците, а този не е какъв да е французин, а политически елитен представител на десницата, тоест направо от най-високо качество. И какво се оказа - един французин вилнее в България като политически господар на политиката у нас, включително и на столичната местна власт. Това е само кратка забележка към всички, които толкова мразят народа си, че бързат да го оплюват при всеки възможен случай.

Но проблемът в снимката на Дол и неговата шареща ръка съвсем не е в кретиноидният мачизъм, който демонстрира господарят на Европейската народна партия. Много по-възмутително е мълчанието или по-скоро търпението на самата Фандъкова. Във всяка друга ситуация, при всеки друг опипващ вероятно тази дама би скочила бойно и би му вкарала едно кроше, но щом е европейският бей значи може да пипа където си иска. Още по-възмутителна е усмивката на Бойко Борисов, който също присъства на снимката. Той гледа и не реагира, защото големият началник може да бара, където си иска.

Изобщо фотото на опипваната Фандъкова и нейното многострадално дясноцентристко коляно е една удивително шокираща метафора за положението на цялата страна. Българската политика винаги се докарва до момента в който е готова телесно да предложи себе си, за да бъде доволен големия брат. Не са важни никакви принци, морал, идеи или история - важното е във всеки един момент поредният новодошъл средностатически комплексар с власт да гледа доволно и палаво да се подсмихва на фотографите. Името на дошлия може да се мени, но отношението на българските елити е удивително постоянно. Вечно отдаване докрай. Нещата винаги опират до една пейка и до една политически некоректна ръка там, където няма никаква работа.

Ранното кино на прехода роди няколко странни, мрачни и удивително болезнени филми за съпротивата на отделния човек срещу стягащият ред на тоталитаризма. В един от тях - "Маргарит и Маргарита" всевластието на номенклатурата бе показано чрез това, че висшият кадър чувстваше всяка влязла в кабинета му жена като потенциална любовница. Няколко много силни сцени във филма разкриват това отвратително отношение и безпомощността пред него.

Съжалявам за тежката аналогия, но поведението на Дол не е по-различно. Нито пък тишината на другите двама на пейката. Те търпят, за да е доволен госта.

От това непрестанно търпене България живее с усещането за радикално разпаднал се свят. Защото се опитват да ни представят постоянното подчинение като някаква ценност. Е точно тези ценности ни докарват до такива снимки. Партийният европейски бос с ръката на коляното на неговата подчинена.

Пък после българите били идиоти...

Плаващо мнозинство или множествен оргазъм?

Множественият оргазъм е една от постмодерните митологии на глобалната еротика. Лъскавите женски списания преследват този Моби Дик на секса от толкова много време, че е живо чудо как призракът на множественият оргазъм отдавна не пленен, подложен на задълбочен фройдистки анализ и накаран насила да участва в продължението на сериала "Сексът и градът: този път Кари успява да оправи и Ню Джърси".

Вероятно поради вроден цинизъм точно за множествен оргазъм се сетих, когато чух офертата на Бойко Борисов към Реформаторския блок за съставяне на правителство на малцинството. Простичко е ГЕРБ+РБ=107. Лидерът на ГЕРБ веднага обясни ексцентричното си предложение - правителството на малцинството щяло да търси плаващи мнозинства по отделни теми. От толкова много плаване народът като едното нищо още на първия месец може да хване морска болест, но очевидно творците на бъдещия кабинет са така запленени от идеята за управление, че изобщо не взимат предвид страничните щети и бедствия.

Ако погледнем чисто формално - Борисов има някакво основание да търси кабинет единствено с реформаторите. Те са му партийката-брат по европейска линия, а в очите на част от кадрите на РБ вече се чете такъв неистов глад за постове, че лидерът на ГЕРБ е наясно, че е спечелил в тяхно лице съюзник-талибан, който ще се хвърли дори и върху противопехотна мина, за да осигури мнозинство. Проблемът на РБ е шизофренията. Това е нещо, което трябва да мине за единен политически субект, но който говори поне с 10 гласа вътре в главата си. Видя се, че Радан Кънев и Меглена Кунева дори не успяха да се разберат кой от тях да прочете тържествената реч при началото на парламента и просто си поделиха времето. Междувременно двамата говориха съвсем различни и противоположни неща, но това очевидно е запазена марка за партията на "умните и красивите".

От друга страна плаващото мнозинство е една великолепна поетична лъжа. Това е просто поетичен начин да се каже, че Борисов ще разчита на гласовете на ДПС, които май са неговият автентичен партньор в сянка в този парламент. Правителство на РБ и ГЕРБ изобщо няма да е на малцинството, защото трябва да калкулираме в него и подкрепата на ДПС, която бе обещана от Лютви Местан. Плаващото мнозинство наистина е като множествен оргазъм тук, защото обещава парламентарно удоволствие подкрепено поне от 145 души, което си е като купон на яхта с разголени фотомодели.

И това е голямата въпросителна. Нима Борисов с неговите помпозни речи ще приеме подкрепата на ДПС? Кога точно е станала тихата уговорка между двете партии? Кой, кой, кой, кой извика отново от мрака корпулентната фигура на Делян Пеевски, а изпълнителят на мръсни поръчки на ГЕРБ Георги Близнашки дори отиде да се ръкува радостно и весело с него? Съвсем очевидно е, че правителството на малцинството е просто един евфемизъм на скрита тройна коалиция, модел, който по нищо не различава от много подли схеми от виновното минало. Само че сега ситуацията е още по-перверзна, защото ГЕРБ организираха нещо като театър на име "консултации", за да убедят малкото останали телевизионни балъци, че едва ли не са символ на прозрачност и примирение. Офертата на Борисов доказва, че всички консултации са била една димна завеса, докато скрит той е вършил своите фокуси и най-накрая роди голямата идея за "плаващите мнозинства".

Реформаторският блок като никога май усетиха заложеният капан и побързаха да изстрелят декларация, че настояват за трипартиен кабинет - ГЕРБ, РБ и Патриотичния фронт. Това донякъде ги спасява от големия позор, но все пак не отговаря на всичките въпроси. Като например - осъзнават ли реформаторите, че всички политически инженери, които са се налепили като паразити край тях и които неистово желаеха да ги набутат в коалиция с ГЕРБ, са една от основните причини за сегешната безизходна ситуация? Защото РБ не само бе принуден да преглътне Патриотичния фронт, но дори и да го припознае като нещо дясно или дясноцентристко, идея, която едва ли ще вдъхнови особено дори техните европейски ментори от ЕНП. На всичкото отгоре в декларацията на РБ не се дава отговор на най-важния въпрос - защо ще търпят ГЕРБ, една партия, която очевидно се е договорила с ДПС? Те срещу модела "Кой" ли са наистина? Или сега могат да приемат този модел като собствено въоръжение, особено, ако той ги изстреля обратно в министерските висини.

РБ дължат отговор на още много неизяснени въпроси. Те възникнаха като формация в огъня на летните протести, а трябва ли да припомним, че основен патос повечето протестиращи намираха в идеята, че те не сваляли Орешарски, за да връщат Борисов на власт. Но сега става точно така - те го върнаха. Не само го върнаха - точно като героиня, която жадува множествен оргазъм или плаващо мнозинство, те се готови да простят прегрешенията на Борисов с ДПС, стига той да се върне като блуден син у дома. Каква ще е тази коалиция, която ще започне с изначална подлост и уникална лъжа? Дали плаващото мнозинство не е объркало мозъците на всички.

След тези разиграни спектакли на подлостта става ясно само едно. От този парламент ще спечелят единствено партиите, които намерят силата да останат в опозиция, защото моделът "множествен оргазъм", ох, пардон, "плаващо мнозинство" е триумф на задкулисието. Или както каза една моя познат - то задкулисие вече няма, излязло е на светло и си е сложило маската на загрижено преговарящ. Единствено опозиционните партии ще могат да намерят морална сила и бряг в това море, което се тресе от мнозинства и оргазми, за да покажат, че понякога във времена на върховна лъжа и бесуваща измама, човек трябва да е последователен и истински, ако иска да не излъже своите избиратели.

Избирателите на останалите партии опасявам се ще получават единствено оргазъм след оргазъм. Множествен. Но по неприятния начин. С плаващо мнозинство.

Кючекът на интелектуалните плеймейтки

Трудно е да открием надежда за много светло бъдеше в страна в която най-интелектуалните умове по нищо не се отличават от мисловните процеси на плеймейтките. Знаете ги как са девойките, които кандидатстват за бърза слава. Те са готови всеки миг не само да си съблекат блузите, но и да дават интервюта наляво и надясно по произволна тема във вселената с надеждата, че някой мощен бизнесмен ще ги забележи, ще им наеме апартамент, а пък и дай боже току-виж ги е взел за втора или поне за трета жена. В крайна сметка в една държава, която така или иначе буксува насред нищото, това си е направо солиден план за бъдещето.

Проблемът е, че точно такава душевност започна да разкрива и средностатистическия български протестен интелектуалец. Никога няма да спре да бъде удивително това как мирисът на власт е в състояние успешно да свали всички маски, да изтрие завинаги лицемерните пози и да оголи истината брутално като фотосесия на млада девойка. Точно такова разголващо разкриване се случи в седмицата на консултации около съставянето на бъдещото правителство.

Според нагласеното разчитане на резултатите от изборите българите били гласували за дясноцентристко управление. Това твърдят десетки политологически врачки, а един от създателите на СДС Аспарух Панов направо написа: "Цяла България чака съставянето на дsсноцентристко правителство". България чака дясноцентристко правителство толкова, колкото тийнейджър гнойна пъпка преди среща със секси съученичка, но тази истина тала или иначе не намери място в дежурните по любов към ГЕРБ информационни агенции и телевизии. Но интересното е, че преговорите между двете партии, които трябваше да бъдат гръбначните прешлени на такова управление изведнъж зациклиха зловещо. ГЕРБ и Реформаторския блок изкараха над 6 часа в преговори, но така и не успяха да постигнат разбирателство. Партията на Борисов отчаяно не иска да зависи от коалиционни партньори, а пък самонареклата се "традиционна" десница е мощен пленник на медийната легенда за себе си, на яростните клетви, които изрече с цел да прилъже допълнителна бройка избиратели. И именно това се оказа спирачката на преговорите. Дясноцентристкото управление изведнъж започна да става леко нереално, да се отдалечава във времето и пространството и точно тогава интелектуалците-плеймейтки излязоха отново да сцената, за да ни демонстрират удивителните си способности да тръскат задни части като танцьорки на кючек. 

Най-удивителния пример за изнасилване на героичните си изявления от миналото даде един от "стожерите" на протеста, "интелектуалната съвест на нацията", както го наричаха неговите фенове - професор Александър Кьосев. Във фейсбук той написа своето мнение за сближаването на ГЕРБ и Реформаторския блок, а след това правоверните агенции разпространиха със светкавична скорост неговите крилати мисли, за да може електората да ги глътне като бонбончета и да спре да мисли завинаги. Според културолога не било особено важно дали Бойко Борисов е част от задкулисието или компромис между СИК и Европа. Трябвало обаче да се помни това, че "той е онази част от задкулисието, която е излязла - поне частично - на светло, в сферата на политическото, публичното и законността". Ако сте претръпнали от хрониката на българските идиотщини по време на прехода, нека да преведем - с едно-единствено изречение Кьосев опрощова тъмното минало на Борисов, дава му радикална индулгенция и дори бащински му разрешава да премиерства оттук до края на вечността, защото е пристъпил на светло. Нещо повече - изведнъж в света на интелектуалеца се намесват и други аргументи. За ГЕРБ били гласували около милион избиратели. Изведнъж тези милион души се оказват много мощен фактор за съобразяване с желанията на партията-победителка. Кьосев дори почва да говори като проповедник на социалния мир - хората на България обитавали общо пространство, имали равни права по закон, избирателите на ГЕРБ били наши съседи, роднини, съотечественици. Ако човек не се ощипе, за да се убеди, че това не е някакъв кошмарен сън изобщо няма да разпознае в тези изявление в стил "Майка Тереза се моли за лошия свят" човекът, който само преди години си мечтаеше протестът да бъде използван за точкови удари срещу журналисти, които не му харесват.

Тази позиция би трябвало да хвърли в шок всички, които са били натровени с протестните морализаторствания на Кьосев. Именно от него започна свръхупотребата на думата "морал", изстискана докрай като тубичка с паста за зъби от страна на културолога, за да може да придаде естетически блясък на посредствените си фантазии. Сега този морал стои захвърлен някъде в ъгъла, а на трона стои лицемерието получило статут на официална идеология. Именно в такива мигове си личи огромното отсъствие на критична журналистика у нас. Защото никъде другаде по света такава мелодраматична смяна на фокуса нямаше да остане безкритично приета. Интересно - защо само преди една година Кьосев приемаше така радостно виковете "червени боклуци" и в нито един момент не попита "момент, а какво правим с 900-те хиляди, които са гласували за БСП?". Очевидно в съзнанието на интелектуалната плеймейтка има някаква йерархия на избиратели. Тези, които гласуват за ГЕРБ са ценност и сгряват душата му, но тези, които гласуват за левицата са тъпи лузъри, заслужаващи ритници и презрение. Очевидно е друго - моралното възмущение може да съществува само в определени ситуации. Когато скачаш срещу Орешарски това е връх на протестната мисъл, но да протестираш срещу Бойко е толкова лузърско, защото не осъзнаваш социалните равновесия.

Тази позиция вероятно щеше да е само един политически парадокс, ако всъщност нямаше за цел да накара десният критичен електорат да преглътне Борисов като премиер. Което е пълен отказ именно от моралния заряд на вота за Реформаторския блок. И подобно мнение всъщност може да бъде сравнено с камшик - то се стоварва върху гърба на десния избирател, за да му покаже на практика, че партията за която е гласувал е била създадена единствено с цел да бъде присъдружна на ГЕРБ и нищо друго. Всякакви клетви, съдебни реформи, моралистични крясъци отиват на сметището на историята, защото интелектуалната шпицкоманда е пусната да разчиства терен за нечистия съюз. Това е политически фалит, който се замаскира с философски излияния, абсолютен крах на здравия разум. Безкритичното приемане на миналото на Борисов и приемането на такъв компромис на практика унищожава всичко светло, което летният протест роди. И даже разкрива, че битката в нито един момент не е била наистина срещу олигархията, а просто за попадането на традиционно десните в парламент, за да бъдат част от вечния управленски келепир, ако се върнем към речника на реформатор номер 1 в българската литература бай Ганьо.

Това, което Кьосев не забелязва е, че с позиция като тази, която е сътворил той унищожава големият патос на думите си изречени в течение на една година. През 2013 година той като черен пророк твърдеше, че протестът е на морално отвратените, на хората, които не искали да се примиряват с традиционната българска гадост. Само, че в светлина на случващото се днес, думите от миналото започват да избледняват. Интересно - защо моралното възмущение не избухна улично отново, когато служебният кабинет назначи 27-годишната Ива Йорданова за зам.-директор на Агенцията за българите в чужбина. Вероятно Йорданова е много способен млад човек, но уви засега в биографията й се появява основно заниманията й като танцьорка и това, че жената, която стана причина лидерът на СДС Божидар Лукарски да се развежда. Според половината летни протестъри обаче - атаката срещу Йорданова била проява на сексизъм. Ето това също е пълен култ. Когато са нашите хора назначението винаги е правилно, когато е чужд, това е нагла проява на олигархията. Къде останаха поривите по чистота? Кой, кой, кой сега е на страната на мрака?

Този институционализиран двоен стандарт в мисленето, действията и думите предизвика протестното гласуване на българите за цели 8 парламентарни партии. В очите на обикновения гласоподавател не само отдавна няма морал, но и всички политически сили са се превърнали в клоуни, които се мотаят безметежно по сцената като фолкпевици в творческа криза.

И вината за това отвращение в хората е именно в интелектуалните плеймейтки, които така и не успяха да формират у себе си някакъв модел за принципно поведение. Вместо последователност виждаме единствено някакво нечовешко желание за власт, за реванш, за потъпкване на здравия разум в името на това да се уредят кой със съветнически пост, кой като заместник-министър. И това, въпреки иронията, е кървяща рана в сърцето на държавата, защото когато тези, които трябва да морални ориентири започнат да се държат комерсиално като кол-гърли е ясно, че наистина държавата ни се намира пред някакъв пълен блокаж на политическата система.

Тази морализаторска подлост е симптом за всичко останало, което се случва. Забележете само как седмицата на консултациите за кабинет преобърна всички стойности. България без цензура побърза да се обясни в любов на ГЕРБ, но получи от тях шамар. Политиката ни роди националисти-евроатлантици, които така радостно побързаха да се разберат с Бойко Борисов, че страничния зрител със сигурност е изтървал логическата нишка. Дори болезненият поглед на Петър Москов от Реформаторския блок, когато чу как Цецка Цачева обявява, че може и да няма нови консултации с реформаторите, говори за абсолютен политически миш-маш.

И май във всичко описано се крие основния смисъл от летните протести. Те бяха поредната голяма лъжа, която пробутаха на гневните българи. Това прави пробуждането днес трудно и ядосано, но всяка стъпка към постигането на кристална яснота за положението в България е вид освобождение. Днес вече се освобождаваме от фалшивите морални авторитети. Време е интелектуалните плейметки да бъдат отметнати като част от големия списък на хората, които се опитват да вкарат в задънена улица колективното българско съзнание. Няма значение кое правителство управлява, нито кои са имената на министрите. Ако те овладеят властта през такава огромна лъжа, самите те ще се превърнат в плейметки, чието име никой няма да помни, когато омаята на еротиката отмине. Лицемерието може да печели гласове, но не се справя добре в управлението. И е тъжно, че такива като Кьосев никога няма да го признаят. Поне пред себе си. 

Изсъсканата война на Джордж Сорос

Джордж Сорос вече дори и да иска никога няма да успее да се отърве от черната сянка, която неговото име носи. Споменаването на името му е като магическо проклятие все едно герой на Хари Потър се е осмелил да спомене името на Волдемор, Този, чието име не бива да се произнася. Защото в момента в който го произнесеш хранениците на Сорос по цял свят ще се нахвърлят по теб с грозни викове и наточени томахавки, за да те изкарат вестител на световната конспирация, гадна останка от праисторическото минало, адепт на затвореното общество, където децата са лишени от шоколадови яйца и сладостната омая на глобалните анимационни филмчета. Черната славва на Сорос много готино е разкрил един руски фантаст Кирил Есков, който в своето хулиганско есе "Нашият отговор на Фукуяма" дава определение на магия като "влиянието на информационни над реални обекти" и твърди, че според тази идея Сорос е магьосник, некромансър с всички за целта атрибути. Сорос е финансов спекулант, мегаманипулатор, глобален продавач на илюзии, милиардер, обсебен от чувството за световна мисия. Той прилича направо на комикс-герой от някаква готическа история, който оттеглен в своя постмодерен замък от лъскави офиси и секретарки с минижуписе опитва да контролира бъдещето на планетата и да се смее демонично, когато пълнолунието огрява с призрачната си светлина сградата на борсата на Уолстрийт. 

Заради всичко описано си струва да следим мненията на Сорос, защото те могат да бъдат изключително успешен пътеводител в объркания свят на американското възприамане на света. Сорос е черен маг, но това съвсем не означава, че той не може да бъде пленник на своите илюзии. Това е капанът на свръхсилата - тя става небрежна, невежа и рухва, когато изглежда, че целият свят ще й принадлежи по право. Тези дни магнатът отново напомни за себе си чрез статия озаглавена помпозно: "Събуди се, Европо" целта на която е да очертае Русия като екзистенциална заплаха за Европейския съюз.

Трябва добре да огледаме фразата "екзистенциална заплаха". Русия вече е описана като антисвят на Европа. "Екзистенциалната заплаха" не е нещо с което може да се живее, а е нещо с което трябва да се воюва. Поне така разбирам аз думите на Сорос. ЕС е заплашен от изчезване, ако Русия вземе връх в тази световна неразбория. Горе-долу това се опитва да ни набие в мозъците милиардерът. Интересна е обаче логиката до която се стига до подобно твърдение. Значи Русия стана екзистенциална заплаха за ЕС в момента в който се противопостави на имперските амбиции на САЩ? Интересно разбиране, което удивително порочно се опитва да прехвърли конфликтът на ниво на което той принципно не съществува до този момент. Русия, и то когато бе притисната в ъгъла, оспори световната хегемония на САЩ, но в главата на Сорос това вече е политическа трагедия с невъобразим мащаб. Заради това темата веднага се пренася на полето на което милиардерът си въобразява, че е непобедим - ценностите. В неговата фантазия светът функционира така - Европа - територия на върховенството на закона и Русия - демоничното царство на грубата сила. Всеки може сам за себе си да приеме или не тезата на един милиардер. Циничното е друго - именно човекът, който натрупа парите си като погазваше правилата и законите като Годзила Манхатън сега да се изявява като певец на реда е меко казано цинично. Но текстът на Сорос изобщо не се заплита в морално самосъзерцание или поне миниатюрно осъждане. За него е важно да разкрие Русия като по-голяма заплаха от Ислямска държава, защото Русия е имала наглостта и силата да не се съобрази със световното геополитическо статукво и да преследва свой собствен интерес.

За да може да демонизира докрай Русия Сорос прибягва до старата тактита на "нашия кучи син". Задължително трябва да прочетете халюцинаторното му описание на настоящата украинска действителност, за да видите колко надалеч в облаците може да отплува ума на един човек, когато загуби ориентири сред собствените си видения: "Изненадващо тя (Сорос говори за "Нова Украйна" тоест държавата родена след Майдана) има подкрепата на много олигарси, начело с президента Порошенко. Има, разбира се, значителни различия в историята и езика между източните и западните части на Украйна, но държавата е по-обединена и по-европейски настроена откогато и да било". Само човек, който е виждал Украйна единствено на глобус може да сведе до едно изречение различията межзу Източна и Западна Украйна. Точно тези различия бяха раздути до непоносимост от крякащия политически елит на Майдана и това до толкова грандиоза пукнатина в тази държава, че очертаващата се на хоризонта Новорусия ще се окаже много по-голяма и грандиозна отколкото някой си е представял. "Нова Украйна", ако прибегнем до речника на милиардера, всъщност се опита да постигне Европа с учудващо неевропейски средства. Но образът на тази утопична държава, която никога няма да съществува в действителност е необходим на Сорос, за да може да се опита да спусне нова желязна завеса в своята визия между Русия и Европа. Това е гледната точка на типичен американски империалист и време да възкресим тази фраза от виновната пепел на миналото, защото наистина победителите пишат историята, но победените сърбат най-горчивите й плодове.

Сорос се опитва да насъска Европа срещу Русия, защото обратният вариант - постигане на споразумение, някаква форма на съгласие или мир, ще е кошмарен вариант за развитие на САЩ, които в момента са вперили доста алчен поглед в пазарите на ЕС като опит илюзията за евроатлантизма завинаги да бъде закрепена в някакъв икономически диктат.

И точно заради това в края на тази черна симфония на некромансъра се вади последното останало оръжие на тъмните магове - МВФ. Сорос е мащабен в мечтата си - МВФ трябва да отпусне, според него, 20 милиарда на Украйна, за да може тя да преодолее проблемите си. Той иска Украйна да бъде стабилизирина, за да бъде нещо като плацдарм за антируска пропаганда, атаки и източник на постоянна нестабилност. А много страни по този свят по трудния начин научиха, че когато МВФ отпуска пари, той после е в състояние да съдере и по пет кожи, за да си ги върне, тоест Сорос дава Украйна право в лапите на демоничните сили, за да може тя да бъда възпитана по образ и подобие на най-крайния капитализъм и хунтата да бъде отгледана по най-реакционен начин и да бъде вечно оръжие на САЩ в този регион.

Човек винаги трябва да се бои, когато черен маг предписва съвети за доброта, защото е ясно, че мъглите приказки имат далечна и съвсем друга стратегическа цел. Сорос съска на ЕС, защото е ядосан, че съюзът не иска да мине във военно състояние и така окончателно да осъществи кризисната утопия на САЩ. Очевидно е, е тази статия не израз на визионерство, тя е по-скоро белег на слабост. Когато искаш някой друг да води войната, която ти се харесва, това означава, че старите магове издишат, че май наистина зад цялата пушилка, мрак и геополитически съскания е възможен някакъв друг свят, който няма да е подчинен на диктата на една суперсила, а ще търси различни пътища към бъдещето в този прекрасен и гневен свят. Сорос е едно гневно старче, която знае, че светът, който се задава вероятно е в състояние да разруши делото на живота му. Сигурно е тъжно да носиш такова знание.

Улица „Георги Димитров” , някъде във Франция

За това колко лицемерно, комплексарско, порочно и тъпо е новото българско отношение към историята най-добре може да се научи, когато България бъде погледната отвън. Едва ли има друга страна в която една прослойка от луди така гласовито настоява за амнезия и подмяна, за да могат нейните представители да се чувстват като надрусани с мескалин пророци в северноамериканска пустиня под много беззвездно небе. Но ето една малка история от чужбина може да пропука схемите на историческата лъжа. Става дума за това, че жители на френския град Сен-Сир Л'Еко се възпротивиха на идеята на своя кмет Бернар Дьобан (десен, разбира се, тия всички си приличат по желанието да трият памет) да преименува улица, която се казва "Георги Димитров". Новината звучи така екзотично в ушите на българите, които свикнаха с терора на постоянната подмяна на табели в името на изгодното политическо и историческо статукво, че се появи по първите страници на повечето вестници у нас. Няма как да е по-друг начин. За българските уши подобно действие на съпротива от чужденци звучи като явление от алтернативна вселена.

Има един разказ на американският фантаст Фредерик Пол "Тунел под света". В него се разказва за един странен свят, където всяка нощ изтриват паметта на хората и на сутринта те се събуждат без да помнят нищо от предишния ден. Така постоянно живеят в налудничавия 15 юни, ден след ден, обречени да бъдат жертва на всякакви експерименти за това какви рекламни кампании най-добре могат да продават продуктите. Сюжетът започва, когато един човек случайно бива пропуснат в процеса на изтриване на спомени и той тръгва да търси истината за своя свят, защото вижда как другите се държат като зомбита. Мисля, че две трети от българският народ се чувстваха като героят на Пол по време на това, което иронично и поетично бе наречето "преход". Промяната в България започна да изразява в една безкрайна война срещу паметта на хората, в опита историята да бъде поднесена с нова дисидентска глазура, а неудобните факти за новото статукво да бъдат натикани дълбоко в блатото на вечната амнезия, за да могат новите политически елити да си измислят нови легитимности всеки път, когато им скимне. И една от първите фигури, която бе атакувана е тази на Георги Димитров. Дори няма да се опитвам да му давам оценка в този текст, но е факт, че героят от Лайпцигския процес е един от най-известните по света българи. Той е бил на върха на вълната на своето време и колкото и да стържат със зъби днешните му оплюватели си е извоювал място в българската история. Но как ли не се опитаха да водят война срещу него - изхвърляха го от учебници, взривиха мавзолея, преименуваха всяка улица, която носеше неговото име с някакъв мракобесен реваншизъм.

Да се опитваш да даваш настоящи политически оценки на историческите събития е занимание модно и интересно, но само, ако го правиш последователно. Тези, които толкова не харесваха да има улици на името на Димитров, изобщо не се противиха да издигнат паметник на Стамболов например. А Стамболов, уважаеми, никак не е пример за демократичен подход към опозицията си. Човек тъпкал с полиция всяко несъгласие едва ли може да бъде даван за пример като най-светлия държавник във вселената. И все пак - паметниците му трябва да стоят. Защото това е история. Здравословното отношение към нея е да я приемеш. Тя е нещо върху, което може да се спори, но не бива да се докосва с нечистите ръце на стотици изверги, които искат да измият с правоверен бяс своите нечисти съвести.

И една група от французи ни дадоха пример за това как трябва да се отнася човек към историята. Те си искат улица "Георги Димитров". Това е човек за когото целият свят знае, а който иска нека да си го оценява исторически. И аз не мога да приема, че цяла зала в СУ "Св. Климент Охридски" носи името на Богдан Филов, но смятам, че това е знак към хората, които го уважават, че България е страна, която се опитва да заличи историческите разделителни линии в себе си.

Компромис от другата страна обаче ние не сме видели. Те се опитаха да изкарат стотици палачи истински жертви и заради това ние сме твърде далече от всяко историческо изкупление.

Когато човек задълбае малко по-надълбоко обаче вижда, че политическата ярост на господарите на амнезията всъщност е монопол на една съвсем малка групичка. Наскоро изследване за Паметника на съветската армия показа, че една голяма част от дясно мислещите хора са срещу неговото премахване. Всъщност огънят на истерията се поддържа от някакви си 3-4 процента, които като в древна психиатрия са окупирали правото да говорят от името на всички ни. Защо ли част от десните са срещу това? Вероятно дори и на тях им е писнало от безкрайните експерименти с паметта и политиката. Човек не може да може да живее вечно в лудницата и рано или късно душата настоява за малко покой, защото без него няма да има никакво бъдеще. Именно с протеста на французите срещу преименуването можем да разберем защо те са по-напред като нация. Просто са постигнали някакво съгласие със себе си. Не живеят постоянно като истерици останали без антидепресанти. Разбрали са, че историята не може да променена по начинът описан от Оруел в "1984".

В разказа "Тунел под света" главният герой най-накрая разбира, че той дори не е истински - запазили са спомените, емоциите и преживяванията на един загинал във взрив човек и са ги поставили в главата на миниатюрна фигурка в свят, който е просто един макет на град. Това е много яка метафора за състоянието в което живя България. Една измислена държава, която се опита да остане без памет. Но фактът, че битката срещу историята бе толкова упорита, противна и гнусна, говори за нещо друго. Хората още не са се предали, толкова години се опитват да изтрият спомените им, а пък ето - фигурите от миналото живеят сред нас, все още има помнещи и това изпълва човек с един светъл оптимизъм все едно е французин от Сен-Сир Л'Екол, който се бори за името една малка уличка, за едно късче истинска история...

Танцуващата калинка на служебния кабинет

Оставката на назначената задкулисно и порочно Ива Йорданова като началник в Държавната агенция за българите в чужбина не само не дава отговор на въпроса: "Как? как? как се случи това?", но дори заплита цял кръг от нови въпросителни.

Ако ви остане време прочетете писмото, с което Йорданова се оттегля. В него няма да откриете грам разкаяние или осъзнаване. Точно обратното - то е пълно с пошъл нарцисизъм, напомпано самочувствие, моралистични клишета и откровени дивотии. Йорданова, екстанцьорка, която е на 27 години, живее с усещането, че ако утре я назначат за председател на земното кълбо, тя изобщо няма да се затрудни с неговото управление. Дамата подавала оставка, защото искала да се яви на конкурс, който да се излъчва в интернет, за да докажела на света, че е способна. Изобщо кадровата банка на служебната хунта Близнашки се оказа много шумна и нелепо патетична.

Йорданова дори се фука в оставката си с биографията на заслужил борец. "Подавам оставка, защото съм представител на протестиращите хора", казва тя, вероятно давайки знаци на приятелчетата си - протестърчета, да се хвърлят в нейна защита.

Отвъд това дебелоочие обаче зрее истинският проблем. Навремето протестърите обявиха, че оставката на Делян Пеевски от шефското място в ДАНС не е началото на изкупление, а въпрос, който трябва да получи отговор. Точно заради това кризисният пиар на Йорданова с оставката се проваля с гръм и трясък. Нали сега управляват небесните и неземните - защо задкулисните и порочни назначения продължиха? Това лицемерие е задушаващо. Нито една от крякащите "морални" съвести от миналата година не видя нищо лошо в скандалното назначение. Което означава, че сега на власт са дошли отново арогантните калинки, които са скачали от ужас, че тяхното управленско царство свърши. Злостта им няма край, каквито и морални трепети да имитират танцуващите калинки в своите писма. 

Кой? Кой? Кой излъга българите, че вие сте нещо различно, лицемери такива!

Сори, Ива! Ама оставката ти нищо не решава

Съжалявам за Ива Йорданова и за нейното патетично писмо с което обявява, че подава оставка. Това епистоларно творение е безумно, нарцистично и изобщо не си дава дори сметка за истинската стойност на проблема. Точно обратното - Йорданова прелива от самодоволство. Обявява, че тя отговаря на качествата, опита и образованието за поста, който заемаше по много подмолен начин и щяла да се яви на прозрачен конкурс, който да се излъчвал пряко, за да разсее всички съмнения. За това обаче е много късно. Нито оставката, нито разкаянието поправят нещо. Дори напротив - те ясно показват, че не само проблем има, но ще някакви огромни пиар-сили са впрегнати за заличаването на следите от тази драма.

Добре е Ива Йорданова да си припомни случаят с една корпулентна фигура от 14 юни 2013 година. С което изобщо не искам да кажа, че между двата случая има някаква аналогия. Не, тук вкарваме името на Пеевски, защото и той много бързо и ултрапатетично се оттегли от шефското място в ДАНС. И понеже Йорданова се обявява за част от протестиращите хора искам да я попитам - когато Пеевски се оттегли тогава, драга Ива, лично ти сметна ли, че това е достатъчно покаяние? Май беше точно обратното - всички започнаха да твърдят, че оставката е едва началото на проблема, защото разкрива порочния модел "Кой".

Ако онова беше моделът "Кой", то тук със сигурност имаме модел "Танцьорката". Защото големият проблем не е бързото оттегляне, а в това защо правителство създадено по образ и подобие на президента, приватизирало ангелогласното говорене в този порочен свят, бе способно на удивително непрозрачно и връзкарско назначение. Много е готино със задна дата да твърдиш, че си способен и квалифициран да заемаш поста, но проблемът никога не е бил в това. Проблемът е, че само щом се появиха на власт представителите на протестиращите хора продължиха задкулисието по абсолютно същия начин както преди. Дори сега е по-гадно, защото марионетките на задкулисието по цял ден ни надуват главата с бръмчене, че те са алтернатива, че те са победили, че техни са министерските кабинети оттук поне до края на програма Европа 2020.

Заради това изобщо не приемам фалшивата нотка на Йорданова, че разговорът за нейния личен живот е изцяло слухове и интриги. Защото, ако е вярно, че тя получава поста заради близостта си с шефа на СДС Божидар Лукарски това не е интрига, а цяло журналистическо разследване. Небесните са на власт. Такива неща не трябваше да има. Мислех, че това е останало далеч назад в миналото на сатаната Орешарски и нечистите демони тогава. Оттеглянето сега е маскировка на паническо бягство. Моделът на реакция на властта обаче е удивително един и същи като при случая "Пеевски". Премиерът Близнашки защити задкулисното назначение. Вицепремиерката Илияна Цанова, намерила време, когато не е заета да позира на фотографите как скромно се придвижва на колело до работа, също се обяви в защита на протежето си. Защо го направиха? Не беше ли очевидно, че това е някакъв дефект, абсолютно мръснишка работа? Нима ангелите изведнъж ослепяха за мрака?

Нека да повторим отново за тези, които умишлено ще изпаднат в слепота. Проблемът не е в липсата на качества у Йорданова, а във връзкарското и сенчесто назначение. Точно заради това тирадата на младата танцьорка, която звучи така: "не мога да допусна името ми да бъде свързано с каквито и да било твърдения за непрозрачни кадрови назначения" е безумна. Тя вече е свързана вовеки с непрозрачно назначение, ако пък сега я назначат отново чрез конкурс, това само ще докаже пиар-силите, които са впрегнати.

Заради това ми е жал за Ива. Тя стана жертва на своите хора. Тяхната некадърност, порочност и фалш я прецакаха. Оттук-нататък нейното име ще бъде разнасяно като знак и като емблема за това как лъжат протестърите на власт. Знам, че много хора ще скърцат със зъби докато четат това и ще обвиняват мен за написанот, но в този случай паветата трябва да летят по дуото Близнашки/Цанова, които уредиха и съчиниха този нечист спектакъл и го превърнаха бързо във фарс пред очите на всички.

Нека представителката на протестиращите хора да види кристално ясно кои са я оплели кои я пожертваха като агнец пред всевиждащото око на медиите.

Точно заради това, драга Ива, оставката ти нищо не решава. Сори. Кой, кой, кой, кой, кой, кой те назначи без конкурс? Кой реши, че ти си най-добрата? Кой те защитаваше въпреки явния фал? Кой показа, че нищо ново не е? И най-важното, ако си наистина представител на протестиращите, драга Ива, сега ти е времето да питаш - кой, кой, кой, кой, кой мълча за този скандал? Кой мълча като риба, когато всичко това ставаше и къде бяха приятелчетата ти от улицата, за да ти кажат какъв гаф е това. Ще повторя отново - сори. Но разплитането на истината започва едва сега.

Контрастите на държавния глава

Контрасти.

5 юли 2013 година: "Плевнелиев: Когато няма съгласие, изходът са избори".

20 октомври 2014 година: "Президентът изключи вариант поредни предсрочни избори. "За мен няма вариант нова избори", каза той".

Ето как само в рамките на една година обитателят на "Дондуков" 2 смени радикално позицията си. Когато неговите хора трябваше да идват на власт, а бизнес-приятелчетата му не бяха парламентерно представени, тогава той беше борец за избори до дупка. Днес, когато изборната лотария изстреля фаворитите му в добри позици, изведнъж президентът се превърна в пророк на статуквото и в проповедник на правителство на всяка цена.

Ами, ако няма съгласие за управление? От театралните консултации на ГЕРБ ясно се вижда, че тях ги е страх да заемат позиция. Изявленията на Бойко Борисов от вчера показват, че ГЕРБ са готови на всичко - да продължат преговорите, да съставят правителство на малцинството, даже и за нови избори. Тази неяснота след седмица на преговори идва да покаже, че политическият бульон в България съвсем не е готов да формира стабилно управление. След година и нещо на непрестанни протести обществото е объркано, разделено, ошашавено и заради това гласува за 8 партии, което е симптоматично.

Проблемът идва от другаде. Политологическите шамани, господарите на нищоговоренето все повече заприличват на предавател на разни частни интереси. Защото в друга държава - такава рязка смяна на позицията щеше да бъде върната като бумеранг към лицето на президента. Никой няма право да превръща своята непоследователност в мода. Анализаторите хищно са се втренчили в идеята за правителство, но пропускат да видят, че то ще е продукт на сделка по-нечиста от всичко, което сме виждали преди. Виждайки как се променят ролите, май-скоро всички колективно ще плачем за Орешарски. Тогава обаче президентът ще си мълчи.

Бъдете убедени.

Три причини за вечната политическа криза у нас

Идеята, че българската политика е в хронична криза няма да удиви никого. Това е факт банален като виц на Къци Вапцаров. Според един мой приятел дори тази криза е толкова постоянна и вечна, че е време да захвърлим на боклука сама идея за "преход". Защото преход като минимум означава, че вървим нанякъде, а според моя познат вечната криза на политиката у нас ще е трайно състояние от което няма да има излизане никога.

Аз все още не споделям този възглед, но има три мегапричини за политическото състояние на държавата и вървящия към абсолютен блокаж политически модел. Това са причини, които няма да чуете от "умните, красивите, блестящите и проспериращите", защото те са затворници на собствените си глупави клишета за света. Няма модел "Кой" в България. Ама наистина няма. Има мафия, а тя не е червена, синя, зелена или лилава. Мафията, която сега всички свързват с Пеевски, едно време се наричаше Славчо Христов и кръгът "Олимп". Тоест - червените боклуци са невинни, каквото и да обяснява Протестна мрежа в техния истеричен гняв. Всички са еднакво виновни и заради това вървим към огромен проблем, защото едната част от политическото пространство вечно се изкарва невинна като жрица на нощта, която иска да запише в манастир, за да забрави виновното си минало.

Кои са трите причини?

1. Партиите не съотвестват на своите етикети.

Мисля, че е време да признаем това като проблем. Имаме десница, която се опиянява докато цитира Айн Ранд и нейната възхвала на абсолютния егоизъм и пазарните механизми. Същевременно, когато стане дума за Русия същата тази десница реагира така идеологизирано и е готова така да потъпче пазарите, че все едно капитализъм никога не е съществувал. Тоест - те са пленник на фобия и комплекс, но това не може да бъде наречено политика.

Проблемът с левицата е абсолютно същия. Левица, която си мисли че социалните мерки на парче могат да заменят желанието за цялостен ляв проект е левица, която трябва да си провери пулса, за да види дали не е в прединфарктно състояние. В нашата левица няма механизмите, които да спрат левите да действат ортодоксално дясно. Няма механизми, които да подсигурят, че елитът на левицата наистина чува какво искат от нея обикновените симпатизанти. И резултатът се видя на този вот. Вотът вляво е почти сравним с този на ГЕРБ, но е разпилян вече в доста формации. Което е един от признаците за някаква криза. Да, роенето не е патент на десницата. Историята на левицата е пълна с разцепвания, но все пак това говори за лоша атмосфера.

Не на последно място имаме либерали, които са либерали колкото Азис е оперен певец. ДПС се оформя като някакъв Франкенщайн на прехода, единствената партия от началото на 90-те години, която трупа мощ, сила и ресурси, защото просто се превърна в корпорация, тоест стана надполитическо образувание, което не признава никакъв идеологически контрол върху себе си.

Българският политически модел успя да роди и други чудовища. Например националисти - русофоби, които възхваляват евроатлантическият вектор каквито са НФСБ и една партия на инстинктивната политика като "Атака", която от ксефобското дясно се придвижи в крайно ляво, което говори за удивителна приспособимост и абсолютна липса на последователност.

2. Абсолютен диктат на десните икономически решения

Тези дни чета, че моите любимци от психодясното пак възкресяват идеята за лустрация. Лустрацията в техните съзнания е нещо като любимо телевизионно лекарство, което с магическа пръчка ще отстрани всички тумори на нашият политически модел и едва ли не ще възцари някаква диктатура на абсолютните ангели. Лустрацията е просто начин за хвърлянето на прах в очите за това, че всъщност икономическата идеология на десницата бе осъществена по нашите земи и резултатът е плачевен. България е една деиндустриализирана страна, с икономически неравенства подходящи повече за бананова република, със шокиращи регионални неравновесия и абсолютно и изцяло под диктата на частните монополи.

Точно заради това лятната революция на софийските нарциси се издъни грандиозно. Вместо да искат промяна на системата, те почнаха да фантазират за някакъв идеален капитализъм. Това е все едно да умираш от цироза, но да твърдиш, че изпиването на още една бутилка с ракия ще те извади от гроба. Капитализмът е точно това - олигархичен, когато държавата е натикана в ъгъла, абсолютно безпощаден към бедните, когато кабинетът действа изцяло в услуга на монополите и дивашки, когато ресурсите се концентрират в ръцете на един бизнес-елит, който не мисли за развитие, а за нови силиконови гърди за любовниците си.

България е жертва на всички токсични идеи, които дясното можеше да предложи. Безумна приватизация, постоянният крясък, че държавата е лош стопанин, превръщането на образованието и здравеопазването в стока.

Нито една политическа партия не поиска да се възпротиви идеологически на този миш-маш от радиоактивни идеи. Нещо повече - десницата се опита да изпере своето прокълнато минало като стовари вината не върху техните решения, а върху митична олигархия в която все едно те не участват. Това е криза на политическите идеи. Абсолютната неспособност да се роди алтернатива на мракобесието, води до системно отчаяние на електората. Никой вече не вярва, че бъдещето ще бъде светло или по-добро от днес, а това е социален крах, абсолютна обществена дезинтеграция.

Чоран беше казал, че едно общество, което не може да роди утопия и да й се посвети изцяло е обречено на гибел. Нашата утопия спря през 2007 година при влизането в ЕС, а после се видя, че това съвсем не е някаква митична Аркадия, където дебне световния кеф, а икономическо пространство, където всеки дебне своят интерес. Отвъд това няма нищо.

3. Проблематичният ни избор за посока

Това, което ще кажа по тази точка може да прозвучи малко крайно, но българската политика катастрофира психологически днес, защото не си свърши работата преди 15 години. Европейският съюз ни бе внушен като безалтернативен избори, без да се проведе реален дебат по него.

Заради това ЕС и до днес изглежда нещо натрапено отгоре, което има малко общо с живота на обикновените българи. Заради това всяка истерична статия в която се обрисува крахът, който ще дойде, ако един ден, недай си боже, нещо се случи с ЕС, по-скоро работи срещу европейската кауза. Основният коз на европейският начин е добрият и свободен живот, но огледайте се наоколо и кажете дали България го е постигнала. Това е провал на елитите, не на обикновените българи, но ще бъде писан за сметка на народа още много време.

Второ - европейски път съвсем не означава на всяка цена и евроатлантически. Автоматичното пакетиране на ЕС и САЩ сигурно възбужда грантовата интелигенция, но също е удар по несъстоялия се дебат за това накъде да поемем в широкия и гневен свят. И поради тази причина дори само споменаването на "евроатлантически" ценности е парадоксално. Такива просто няма. Или поне трябва да ги търсим с фенер, за да ги открием. Те съществуват само в главите на най-яростните певци на статуквото, но иначе обикновен човек трудно ще ви напише есе по тази тема.

Именно тези премълчавания ни докараха политическата криза. И като гледам няма шанс скоро да излезем от нея, защото кризата е станала начин на живот. То, вероятно заради това, тези, които избягаха страхливо от страната си вече не са в състояние да я разберат. Трябва да си тук, за да знаеш.

Другият живот на русото създание от ББЦ

Първоначално изгледах интервюто на Диана Найденов с отцепницата от ББЦ Ана Баракова като пилотен епизод от нов ситком. Рядко друга фигура в българската политика ме е забавлявала толкова. От историята за това как се е опитала да обучи котенцето си на възпитание и принципи до откровението, че харесва София заради магазините за дрехи, защото е фен на модата, Баракова просто кърти мивки и кътници. В нея отсъства абсолютно политически пласт. А пък дори и да го има Диана Найденов съвсем не успя да стигне до него. Русото създание от Пловдив се ширна в цялата си прелест пред нас, пресъздавайки напълно убедително какво щеше да представлява Атанаска от Павликени, ако един ден вместо да прави видеоклипове в които да кряска за любовта си към фолкзвездите бе решила да прави политически коментари по актуални теми, а след това да потърси път към парламента.

Баракова обаче е невинна. Сега всички ще стоварят върху главата й три тона павета от ирония, но блондинестата дама наистина не носи вина. Тя е това, което е. Един продукт на всички виновни години на времето след 1989 година. Баракова е резултат на естествен подбор - създание от поколение, което знае, че шансът в проклетата България каца един път на рамото под формата 13/13 и е абсолютна грехота да го пропилееш с разни хълцания и размисли. Все пак това е България - страната, която съществува от ВИП-брадър до ВИП-брадър и с медийна атмосфера, която цени скандалът повече от всичко друго. Точно в тази разядена, отровена и отвратителна атмосфера русата дама се вписва перфектно, дори изглежда драматично невинно на фона на останалата порочност. Нейният грях се състои в абсолютното неосъзнаване, че трябва да смени ролите, както и в приемането на нелепия факт, че медиите са неин приятел. Нищо подобно. Медиите са неин режисьор и като такъв те държат да я покажат единствено от комерсиалната страна - тоест като някакво ходещо посмешище, което ще зададе настроение на народа в мрачните консултативни времена. Нямам никаква представа каква е истинската Ана Баракова, но медийният продукт Ана Баракова вече се оформя като сюрреалистичен герой на политиката и имам предчувствието, че историята за нейното котенце тепърва ще й бъде връщана в лицето, отново и отново, защото точно това ще се котира оттук поне до края на 43-ия парламент.

Изумително за мен беше друго. Попаднах на информация за това, че ръководството на ББ в Пловдив подава оставка, отвратено от действията на отцепницата. В своето възмущение те казват: "В същото време наблюдаваме как в очите на Баракова Народното събрание е принизено до моден подиум, а в съзнанието й липсват каквито и да е политически възгледи".

Когато прочетох това се превих от хилени и за малко щях да припадна от кикот. Очевидно и най-вярната констатация поставена в комедиен контекст може да звучи като ебаси култовия лаф. Някой от ББЦ обвинява друг, че няма политически възгледи. Това е вицът на сезона, братче. Все пак говорим за партията, чийто лидер само за седмица успя да забрави, че предизборният му лозунг беше: "България без цензура е България без ДПС и ГЕРБ" и се прероди като дясноцентристки политик, който на всяка цена желае да се коалира с Бойко Борисов. Един жокер за пловдивското ББЦ - това поведение на Бареков също не издава съдържание на политически възгледи. Да не говорим и за друго. Ако сега с възмущение разбират какво е попаднало в тяхната листа в задачата се пита - защо изобщо Баракова е попаднала там? Изобщо колкото повече наблюдавам Бареков, толкова повече Баракова ми изглежда симпатична.

От поне 10 години насам се знае, че рано или късно поколението на русата учителка по биология все пак ще попадне в политиката. Аз чаках с нетърпение този миг, защото съм наясно, че купонът тепърва предстои. Това е поколението, което е формирано вън от политиката, защото политиката е било нещо, което се е случвало по телевизията и заради това в очите на новата депутатка парламентът не е нещо свято, сакрално или почетно, а просто място, където можеш да взимаш добра заплата и да разходиш модерните рокли. Заради това трябва да се приеме закон Баракова да бъде доживотна депутатка - тя е ходещ пример за това докъде бе докарано българското общество. Най-лошото изобщо не е, че е затъпяването е повсеместно. Най-лошото е, че хората, които могат да разберат това стават все по-малко и по-малко. Най-накрая тези като Баракова ще минават за интелектуални титани. Има един филм "Идиокрация" в която процесът е описан достатъчно занимателно и комедийно.

Но пак ще повторя - русата учителка е невинна. Тя е странична жертва на един много сбъркан живот. И заради това има някаква справедливост в нейното попадане в парламента, както и нещо много холивудско. Все пак кинологиката на живота изисква в някакъв момент лузърът да получи своя реванш и да попадне сред елита, дори и за кратко, дори и във вид на комедия. Колкото да покаже, че тия другите са същите като нея, но просто са се научили да се преструват. Както се казва - сега това лесно може да се види.