Четиригодишния виц на президентската институция

От миналата седмица едно странно цунами от десни анализатори заля медиите като библейско проклятие от скакалци, направо като знак за наближаващ апокалипсис и окончателен свършек на всички сутрешни блокове. И този легион от мозък се опитва да стори невъзможното - да изкарат Росен Плевнелиев последователен, мъдър и честен управленец, който храбро се бие за евроатлантическото бъдеще на отечеството и благо като истински баща наблюдава просперитета на народа си, като междувременно си позволява видения за това, че икономиката ни е сред 5-те най-развиващи се в Европа. Лично моят фаворит от всички раздавачи на акъл е политологът на име Стойчо Стойчев, който изплува от блатото на своята анонимност, за ни каже като пророк, че " извън всякакви съмнения е, че президентът Плевнелиев може би е най-ориентираният български президент в съвременната история". О, да. Човекът, който прати България в Скалистите планини и три пъти сбърка преди на налучка точното име на Чехия определено е най-ориентираният от държавните глави. Толкова ориентиран, че напомня на герой от онези еротични израелски комедии от началото на 80-те години, където отряд от войници се опитваше да се ориентира в Азия използвайки карта на Европа. Ясно е, че е била поставена задача. Навършиха се 4 години от встъпването в длъжност на най-безличния президент в нашата история и е трябвало да пуснат група от полупияни трубадури, които до го венцехвалят огнеметно и да му издигат самочувствието, та белким някоя политическа сила се престраши да издигне обитателят на "Дондуков" 2 за нов мандат. Антони Гълъбов пък се вписа в този хор обявявайки Плевнелиев за най-последователния политик у нас тези дни. Неведома е способността на фантаста да вижда невидими за другите неща.

Ако подобни фрази не звучаха като виц, може би щеше да си струва да ги анализираме наистина. Само че десните анализатори звучат по-скоро като фейлетонисти, отколкото като мъдреци. Проблемът е, че България никога не е имала по-смешна, карикатурна и объркана фигура от Плевнелиев, който прилича на човек случайно попаднал на своя пост и правещ всякакви хаотични движения да се задържи на ветровитото място.

Ако питате обикновените хора, прословутите български избиратели с какво ще запомнят този президент, отговорът ще е категоричен – с неговата безкрайна поредица от гафове. И е изключително подозрително, че нито един от десните шамани не спомена за тях. Какво ги плаши в конкретизирането на истината? Нима не е нормално една наистина обективна оценка за 4-те години на Росен Плевнелиев да минат и през оценка на неговите гафове и на това на какво се дължат?

Още от предизборната кампания през 2011 година, където кандидатът за президент тогава плахо сподели, че в предишния си живот е бил ирландска пастирка, мандатът на Плевнелиев е изпълнен с грешки, гафове, недоразумения, неадекватни изказвания, мракобесен антикомунизъм и нелепи опити за политическо инженерство. Само за 4 години държавният глава успя да докаже, че е политически зависим човек, който се опитва да играе ролята на геополитически ястреб в политиката срещу Русия. Резултатът от това беше соловата акция на президента на срещата на НАТО в Дъблин на която той е поел ангажимент не само за увеличаване на бюджета за отбрана, но и за разполагането на американска (не натовска, а само американска) военна техника у нас. Да припомня – тогава управляваше служебното правителство на Георги Близнашки, назначено от самия Плевнелиев и това решение така и не мина през парламентарен или граждански контрол.

Незабравими ще останат и опитите на президента да саботира правителството на Пламен Орешарски. Президентът не само наложи вето върху актуализацията на бюджета за 2013 година, направена, за да поправи грубите и некадърни грешки на Симеон Дянков, но и откровено се заигра с уличните протестъри, които като верни политически лакеи започнаха да ръкопляскат при всяко появяване на Плевнелиев на обществената сцена. Още тогава стана ясно, че държавният глава освен политически има и икономически зависимости за които тези, които уж се бореха за морал и правила никога не отвориха дума. Между другото – ролята на Плевнелиев в летните протести и до днес напомня, че уличните пърформанси бяха вид контрареволюция на олигархията, която се изплаши от социалните искания на зимните протести. През февруари, когато хората протестираха за високите сметки за тока Плевнелиев беше освиркван, осмян и изгонен от улицата, защото онези, които протестираха тогава прекрасно знаеха, че пред тях се явява ухиленото лице на българските богаташи, един милионер, който пет пари не дава за техния живот, а иска да си спаси кожата.

По време на своя мандат Плевнелиев се опита да се обвърже с крайните антикомунистически кръгове у нас, започна да прави поклони пред тях и дори си измисли биография на дисидент – бил на протест на 10 ноември 1989 година, въпреки, че такъв никога не е имало. Постоянната нелепост, която се излъчва от Плевнелиев е симптом за много тежка деградация на институциите у нас. Постоянните гафове не са просто проблем на отделната личност, това е системен провал на опитите на едни псевдополитици да си измислят нормална идентичност. Настоящият президент просто е метафора за маските, които много хора си сложиха по време на прехода, за да скрият истинската си същност.

Може да имаме много политически критики към Георги Първанов, но трябва да признаем, че неговият престой на „Дондуков” 2 зададе жалоните за това как президентството може да има политическа сила, влияние и авторитет. Плевнелиев унищожи всичко това. Той превърна институцията в посмешище. Избра да бъде лакей, а не държавник, марионетка, а не политик. Единствената последователна политика, която е провеждал всъщност е да се превърне в говорител на чужди интереси, в лобист на някакви външи геополитически стремления, които са изначално чужди на българския народ. Именно това отдалечаване на президентската институция от хората се превърна в най-трайния симптом за скъсването на връзката между избирателите и управлението. Дори и тези, които през 2011 година са дали своя глас за президента едва ли са очаквали от него той да заеме толкова крайни позиции, да стане глас на политическите инженери и да се забърка в толкова задкулисни политически сцени, че да се превърне в нещо като пиар на задкулисието си белите якички, говорител на зализаната олигархия, която е готова да смаже всеки, който постави под въпрос икономическото статукво и интересите на едрия капитал.

Не приемайте оценката ми като много крайна. В нея спестявам голяма част от фактите, защото те биха стигнали да се напише роман. В крайна сметка думите на Бойко Борисов „ и магаре да бяхме сложили и магаре щеше да бъде избрано за президент” се потвърдиха. Плевнелиев е един послушко, без гръбнак, който превърна мандата си в битка за оцеляване и от толкова люшкане на четвъртата година той май успя да остане без всякаква политическа подкрепа, а дори и собствената му партия ГЕРБ, на която той не е член, но все пак беше кандидат, се ослушва и вероятно няма да го номинира за нов мандат. Така приключват карикатурите. Те са смешни в началото и тъжни в своя край.

Единственото смислено нещо, което се чу откъм "Дондуков" 2 беше свързано не с Плевнелиев, а с вицепрезидентката Маргарита Попова. Лично за мен тя е голямото откритие за българската политика през тези години. От ден номер 1 Попова се опитва тихо в началото, а след това и по-шумно отчаяно да припомни на Плевнелиев, че той трябва да е надпартиен, независим и да не заема страна в политическото състезание. Отново и отново в редица интервюта тя се опита да очертае един различен прочит на институцията. Гласът й бе чут от мислещите хора, но, в такава ситуация, здравият разум веднага си печели омразата на фанатиците. Още в мига в който Попова се възпротиви срещу опитите Плевнелиев да инициира референдум с политически цели, тя си спечели прозвището "контравицепрезидент", а десните журналисти почнаха да пишат съскащи статии дали постът й бил необходим. Но именно вицепрезидентката беше истинският президент на страната. Не напразно в своята последна реч тя няколко пъти спомена за социална държава. За разликата от розовите фантазии на Плевнелиев, Прокопиев и сие, тя е е наясно, че бедността не е страничен проблем на страната или следствие от нещо друга, а най-голямата рана, която трябва да бъде затворена преди да се отдаваме на каквото й да е друго реформаторство. Нито един от десните анализатори не спомена дума за Попова, а това само по себе си е сертификат за истинско качество. На четвъртата година от мандата на Плевнелиев вече е време да мислим за президенството без него. Остава му още едно новогодишно поздравление и той ще изчезне от българската история като печатна грешка на прехода. Но следващият човек в сградата на "Дондуков" 2 ще има много тежка задача - той трябва да стабилизира институцията и да обърне поглед не към професионалните граждани, а към автентичните такива. Те стоят нечути, тихи и стават все по-ядосани. 

След досаден виц винаги е така.

Как БиБиСи възхвалява Путин?

Филмът "Тайното богатство на Путин", произведен от БиБиСи предизвика някои патетични реакции в психодясното. Иво Инджев например от своята стая с тапицирани стени и като върл бард на статуквото попита гръмовно дали БНТ ще излъчи този филм. А неизлъчването му, ясно е, щяло да бъде знак за това, че Путин коли и беси в България, а мрачната ръка на Кремъл е хванала за гърлото свободното слово.

Ако човек не е гледал този филм е трудно да обори иконата на психодясното. БиБиСи и до днес ни се натрапва като марка за качество, истинска журналистика и чест. Как да кажеш нещо срещу този блестящ етикет?

Ами да ви кажа - не е трудно да кажеш нещо против. "Тайното богатство на Путин" е пример за толкова елементарна пропаганда, че чак е болезнено да го гледаш. Филмът прилича повече на ситуационна комедия отколкото на разследване. Това е продукт дотолкова лишен от реални факти, че човек остава с усещането, че гледа някакво политическо фентъзи. Тоест - пълен боклук.

В този филм, на уж елитната БиБиСи няма нито едно доказателство, ама нито едно за корупция и несметни богатства на Путин. Твърденията за тези купища с пари, отклонени от бюджета и свити от залъка на бедния руски народ, са направени от хора, които не предоставят никакви доказателства за тях. Формулировките на всички отговори са от типа: "Всички знаят, че...", "Всеизвестно е...", "Твърди се, че...", "Казват, че..."

А венецът на цялата история е някакъв средностатистически американски чиновник на име Адам Шубин, който казва, че според него Путин е корумпиран.

Според мен пък мистър Шубин е хлебарка, която е навлякла човешка кожа, но качествената журналистика изисква преди да се прави филм за моите вътрешни усещания да предоставя поне някакво доказателство за тях. Доказателства във филма няма. Нито едно. Пак ще повторя - в "Тайното богатство на Путин" няма нито едно доказателство. Всичко са някакви недомлъвки, някакви разговори на трети хора, които говорят за някакъв Михал Иванич и твърдят, че той имал милиарди. Михаил Иванич, уверява ни автора на филма Ричард Билтън, бил самия Путин. Брех! Англичаните верно ни взеха за много тъпи. Ама за толкова тъпи, че даже не са се постарали да измислят по-добра версия на историята си. Защото Михаил Иванич е конспиративното име от великия филм "Диамантената ръка". По логиката на автора на филма Михаил Иванич може и да е Барак Обама. Защо да не е? Няма никакви доказателства, че е Путин. Защо да не е Обама тогава?

Още нещо - украинският журналист, който живее в Холандия Анатолий Шарий е уловил авторите на филма в една грандиозна лъжа, ама толкова голяма и абсурдна лъжа, че веднага разкрива елементарната пропаганда схема. Във филма се твърди, че Роман Абрамович е подарил изключително скъпа и модерна яхта на Путин през 2002 година. Самата яхта също е показана - лъскава, скъпа, комфортна, милиардерска. Герой от разследването казва, че е бил на тази яхта през 2002 година. Има го във филма - казва го. Само с няколко проверки в интернет обаче Шарий разкрива, че тази същата яхта е била произведена през 2014 година! През 2014 година! Въпреки това обаче във филма на БиБиСи се твърди, че тя е била в наличие през 2002 година - ех, тия руснаци бе, какви технологии от бъдещето са притежавали.

Ако филмът беше истинска журналистика авторът щеше да си направи труда да провери всичко, което събеседниците му говорят. Но той е карал през просото, защото задача изобщо не е да описва реалност. Той иска да сатанизира Путин. Путин трябва да бъде изкаран наглец, крадец, корумпиран тип с огромни палата, оял се плутократ, който пет пари не дава за народа си. И пак ще повторя - не дават нито едно доказателство за това. Нито едно! Всичко е построено на голословни твърдения, няма показан нито един реален документ, който да удоставерява кражбите, а когато авторът в името на запазването на някакви остатъци от съвест се опитва да пита откъде гостите му имат информацията, която споделят получава отговор: "Не ме карайте да ви казвам". Охаа, каква журналистика може да се прави по този начин. Направо да направим филм, че Путин е извънземно. И аз мога като БиБиСи - "ами очевидно е, че той има пипала и всички знаят, че яде радий на закуска, а е всеизвестен и факта, че Путин има летяща чиния в мазето".

Разследване за милиони.

Има и още нещо. Глас зад кадър обяснява как Путин имал вещи, които дори и най-големите милиардери на Запада не можели да си позволят. Пример за това бил спортният му екип за 3 хиляди долара. Даа, нито един милиардер не може да си го позволи. Ама никой...

Далеч съм от мисълта да смятам Путин за беден човек, който едвам свързва двата края и се чуди как да закърпи месеца. Но БиБиСи го обвинява в корупция, в кражби, в престъпления и то без да посочи нито едно доказателство. Така всъщност само му изписват очите. Във филма се казва, че Путин притежавал 40 милиарда. Информацията била от "тайни източници". Хохохохоо! С тайни източници можеха направо да му припишат 700 милиарда. Защо са се ограничили с 40?

Между другото, както отбелязва пак Шарий, във филма се показват някакви документи с цифри, но те все са замазани. Защо? Защо един документ не показаха както трябва, да видим и ние и да прочетем как Путин гепи кинти от руски бюджет? Тук отговор няма. Само мъгла.

След като филмът на БиБиСи се проваля на всички възможни нива, а и съдържа удивително крещяща лъжа вече можем да си обясним защо този опус не се споделя масово из мрежите. Дори най-отявлените хейтъри на Путин усещат, че това е калпава, долнокачествена, жълта пропаганда, която е толкова банална, елементарна и зле направена, че направо действа в полза на Путин. "Разследването" е така лишен от доказателства, че човек си казва, че щом нищо компроментиращо реално не може да бъде извадено за Путин, тогава той не е чак толкова лош човек, колкото го описват. Филмът не вади никакви ясни данни, никакви документи, никакви доказателства на които да се позовеш. Трябва само мистично да вярваш, че твърденията на някакъв американски чиновник са небесната и неоспорима истина.

Филмът е толкова зле, ама толкова зле, че ако с подобни прийоми, техники и "доказателства" бе направен филм за Плевнелиев например, тукашната евроатлантическа мисъл щеше да пуска слюнки до небето, че това е снаряд от хибридната война.

Но лично аз съм удивен. Очаквах англичаните да се свършат работата по-добре, а в този филм са я карали през просото. Това "разследване" е храчка върху имиджа на БиБиСи, която много трудно ще се изтрие. Толкова оборими тези, толкова нелепи твърдения - БиБиСи просто удари дъното. И това е поредната пукнатина в образа на западната журналистика, която ни беше давана като пример за професионализъм. Елементарни пропагандни клишенца и нищо.

После казват, че Кремъл дирижирал хибридната война в Европа. Това го казват и албионските хибридчици. Сигурно просто завиждат, че те не могат така. На тях им се получава като "Алиса в страната на чудесата". Сюрреалистично и смешно. 

И Михал Иванич като едното нищо се е посмял добре...

Лицемерието на поета-русофоб

За първи път попадам на едно тежко русофобско стихотворение, което очевидно се върти из психодясната част на нета като библейско откровение и старите реститутки си го четат със съскане, когато се събират на тайните сбирки на които се надяват, че Радан ще стане премиер и ще въведе тринайсти наем. Това стихотворение започва така:

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.

Помниш ли кагда пришол със танка?

Беше млад, но се държеше мъжки.

Зарази семейството ми с въшки...

Ухаа, какъв невероятен полет на поетичната мисъл. Какви симфонични рими все едно някой ти човърка с винкел по челюста. Много е готино с късна дата да ковеш по врага. Ама едно такова възвисяващо и лекокрило. Поезията обаче, драги ми Смехурко, е опасен жанр. Тя е като пързалка към най-големите бездни на подсъзнателното и следователно, когато лицемер се заиграе с нея, той винаги се издава. И това стихотворение го доказва. Защото както тече обвинителния стон към гадните рашки и комуняги изведнъж попадаме на мина:

Длъжен бях да те обичам, Ваня.

Даже кръстих дъщеря си Маня.

Ахааа, значи носителят на възмущението, лирическият герой, гневният оплювач е бил от безкрайната редичка от надъхани кариеристчета, които са кръщавали дъщерите си правоверно, а пък със задна дата реват какви жертви са били. Кръстил дъщеря си с руско име, за да се прави на примерен комсомолец, а сега реве колко го тормозили руснаците. Ето как едно тъпо и гнусарско стихче съдържа в себе си метафората за целия преход. Тия, които най-много виеха гръбнаци и кръщаваха дъщерите си Сталинка, Ленинка, Маня, сега първи реват как руснаците са ги тъпчели...

Не е виновен Ванка, май френдс, че най-тъпите лицемери днес се опитват да си поизтрият биографиите с псувни :))))

Хей, пролетарий с минимална заплата, ти записа ли се в средната класа!

Отдавна имам съмнения, че в Института за пазарна икономика прекаляват с незаконните субстанции, но най-накрая вече се появи и доказателство за това. Тези дни във фейсбук икономистът (всъщност кадрите на ИПИ не са икономисти, а дилъри на идеологически токсини) Петър Ганев пусна графика за доходите в България - колко са бедните, колко е средната класа, колко са богатите. И изведнъж като изстрел в челото те удря следния факт - средната класа у нас са 4,2 милиона души.

Ликуй, народе! Капитализмът успя! Преходът свърши! Половината народ вече е средна класа и живурка мързеливо в просперитата на блестящия глобален консуматорски рай! Отваряйте шампанското и организирайте спиритичен сеанс с призрака на Айн Ранд, за да й съобщите резултатите!

След това обаче празникът отминава и като досаден и особено тежък махмурлук върху теб се спуска лудостта на числата.

Според таблицата на политдилъра Ганев средната класа започва от хората с доходи от 286 лева. 286 лева?!!

Това е доход под минималната работна заплата за 2016 година, която е 420 лева. Представяте ли си каква държава е България - с минималната работна заплата ти направо се паркираш в средната част на средната класа. Ако пък взимаш средна работна заплата, която е 874 лева, отлиташ от средната класа и се топваш във финансовите висини на богаташите. Защото според ИПИ всички, които взимат над 801 лева са в категорията "лица с по-високи доходи".

Във виртуалното пространство започна тежка дискусия и защита на изнесените данни от страна на тежко зависимите от илюзиите си либертарианци. Средна класа било изписано с кавички, което означавало според тях, че от ИПИ си давали ясна сметка, че данните и изводите им са абсурдни.

Убеден съм, че това е начин за изплъзване от отговорност. ИПИ пуснаха бомбата с идеята, че някой ще се върже.

Вижте - десните икономисти имат един голям, радикален, влудяващ проблем от който не могат да избягат и отново и отново се самовзривяват в него като джихадисти в Рака. Те се опитват да обяснят на бедните лузъри, че живеят по-добре отколкото преди. А лузърите като истински болшевики отказват да приемат наготово това твърдение и започват да вадят едни данни за бедността и неравенството, извадени сякаш от роман на ужасите. Това вбесява десният идеологически работник на икономическия фронт. И той почва да вади едни смазващи икономически теории как бедността била субективно понятие. България сега живеела в своя рай, ама лузърите, които я обитават не можели да го схванат. Средната класа с доходи от 286 лева отказва да повярва, че е средна класа и това кара пазарния талибан да иска да се натряска с некачествен алкохол и да тръгне да протестира в защита на правото на хазяите за 13 наем.

И това е големият проблем - как да убедиш бедните, че всъщност са богати. Как да накараш бедните да зарежат мрънкането и да си лягат гладни и на студено, но да са доволни от живота. Това превръща ИПИ в нещо като лаборатория за фентъзи. Вижте само колко е голяма средната класа у нас - 4,2 милиона души живеят в охолство, качество и кеф и трябва да спрат да мрънкат.

ИПИ обаче са сбъркали. С таблица не можеш да накараш тия бедни лузъри да повярват на качествения живот. Трябва да почнат по-сериозна агитационна дейност. Например със стихчета ала Маяковски. В полза на великата правда на средната класа съм готов да помогна в този процес и сътворих дори първия от тях. Ето го:

Хей, пролетарий с минимална заплата,

ти записа ли се в средната класа!

А вчера в един виртуален спор един либертарианец на свободна практика се опита да ме убеди, че 560 лева е изключително сериозна заплата, която идеално стига за сам човек в провинцията. Това показва къде е дефекта на десния икономист. Един път трябва да излезе от скъпите барова в София и да разбере, че България съществува вън от жълтите павета. И се сетих, че в американските риалити телевизии навремето бяха направили едно шоу с Парис Хилтън, която да ходи да бачка във ферма. В нашите условия аз предлагам да спретнем едно риалити и да пратим либертарианец да живее с 560 лева в провинцията. 

Нека да си плати наема, сметките, задълженията и след това да видим в какъв среднокласов купон ще живее.

На кого пречи Паисий?

Изтънчените и изнежени "либерални" съвести на България много обичат да си се самовъзхищават като обясняват на всички сред какви идиоти живеят. И често колективно се присмиват на лековерните дебили, че вярват дори и най-измислените новини. Повод за такъв сардоничен присмех тези дни стана това, че много хора във фейсбук споделиха информацията, че Европейският съд по правата на човека забранява кръщенетата. Ех, колко ефектни иронии бяха изсипани, ама какви водопади от токсично презрение и морализаторски статуси на тема мозъчни клетки, хибридна война и количества изпит алкохол. Разбира се в тази драма бе пропуснат факта, че новината е създадена не от български, а италиански медии, а това предполага, че общото доверие в европейските институции по целия стар континент вече е драматично ниско. Тоест само брюкселският планктон и бюрократичните пиявици пазят някаква вяра в ЕС в този му вид, останалите хора очакват само най-лошото. Всъщност вярата в подобни новини доказва само едно - Европа започва да се дезинтегрира, защото, когато доверието си отиде, остава само хаосът. Но това са процеси, които тепърва ще набират сила и ще имаме цялото време на света да говорим за тях в окото на бурята.

Междувременно обаче една новина с български адрес лично на мен толкова много ми прозвуча като измислена, че половин ден не само не вярвах в нея, но и пуфтях срещу поредния опит да се събуждат елементарни патриотарски страсти и то все в истеричен порядък. Прочетох някъде, че от програмите за 6 клас отпада изучаването на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски и това моментално ми прозвуча като поредната измислица на някоя от полудивите жълти медии, които обитават виртуалната джунгла. По-късно разбрах, че този път здравият разум е напуснал не мен, а ръководството на Министерството на образованието, защото информацията се оказа истина. Вместо "Историята" в 6-ти клас щели да изучават "Робинзон Крузо", както и книгата на Джерард Даръл "Моето семейство и другите животни". И двете нови книги са леки, приятни за четене и е добре всеки шестокласник да се запознае и с тях, но защо, защо, по дволите, трябва да махат "История славянобългарска"? Ако има ключово четиво за българската идентичност това е именно този текст. Изучаването му има не само научна, но предимно нравствена стойност. Защото духът на този отдаден и пламенен монах и до днес е пример за това как един човек трябва да отстоява собствената си националност. В най-мрачните години на робството Паисий се заема с нелеката задача да открие българите в световната история, да намери бляскавата следа на забравеното царство, да прерови древните хроники, за да даде на своите съвременици увереност, че те не са дървета без корен, не са обречени да бъдат робски народ, че имат минало, което може да вдъхне сила, увереност и светлина.

Ако България съществува днес то една от най-огромните заслуги на това е на Паисий, човек, който можем да определим като духовен родоначалник на българското национално възраждане. Той пали искрата на духовността и осъзнаването, които разгарят огъня на освободителното движение, който води бунтовния дух на Левски, априлските въстаници и изгорените им къщи, а в крайна сметка и величавото опълчение дало своя огромен принос в Освобождението.

И като лишиш младите поколения от Паисий ти всъщност ги лишаваш не само от идентичност, ти им взимаш духа, кастрираш ги национално. Какво точно може да се цели с отпадането на "История славянобългарска", ако не това? Тук не говорим за някакъв дебел том, а за една тънка книжка, която на всичкото отгоре е и интересна за четене, защото това не е баналният исторически текст, а пламенен документ и за своя автор, който ни прави свидетели на своето вълнение, когато открива историческата диря на народа си. Опияняващо е днес да попаднеш в света на този монах, защото той по най-чист начин ни разкрива всеки факт до който се е добрал. Именно през неговия текст можем да обясним махането на тази книга от програмите. Защото очевидно още Паисий е бил свидетел на един демон в българския народ, който днес е получил нов живот. Вижте какво пише той: "Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език, а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език". Днес отцеругателите май са окупирали властта и постепенно се опитват да подменят онази памет, която е съхранила народа до днес. Народ без памет е лесно уязвим на всички бури, защото, когато оставиш дървото без корени първата светкавица го изпепелява. Нима една от мисиите на образованието е на само да даде знания на децата, но и да ги научи кои са те, да им даде кротката гордост от историята на техния народ и самоувереност, че те не са някакъв случаен израстък на битието.

Махането на Паисий от учебната програма става толкова по-тъмно, неясно и странно, особено, ако си припомним как през далечната 2012 година Росен Плевнелиев в своите карикатурни опити за пренаписване на историята обяви авторът на "История славянобългарска" едва ли не за родоначалник на Европейския съюз. Точно така го каза - че Паисий ни бил оставил завет да бъдем достойни българи и толерантни европейци. С първата част от фразата е трудно да не се съгласим, защото, ако днес имаме някакви идентичност в главата си голяма част от нея е родена в килията на Хилендарския монах. Но къде и как да открием завета да бъдем толерантни европейци. Това е мистерия в стил "шифърът на Ленонардо".

Ако отворите История славянобългарска" ще срещнете три или четири пъти споменаването на Европа. Думата "европеец" обаче абсолютно отсъства от текста. И това е съвсем нормално. Времената, в които твори Паисий, не са били времена на общностно осъзнаване на цял континент, а на яростна битка за запазване на национална идентичност. Паисий не би разбрал и приел думата "европеец", независимо какво може да си мисли по този повод Плевнелиев. Но няма никакво значение - Плевнелиев обаче дума не издума като коментар на смяната на учебните програми. Защо? Не можеше ли да се възмути, че махат родоначалникът на Европейския съюз? Не можеше ли поне веднъж да покаже, че съществува в тази реалност, а местожителството му не е в някаква алтернативна вселена.

През живота си успешно съм отбягнал вярата във всякакви конспирации, но в главата ми вече трайно съществува убеждението, че има план за умишленото затъпяване на българският народ. "Преди да ни направят бедни ще ни направят глупави", бе казал навремето проф. Андрей Пантев и неговата мисъл трябва да се разглежда като пътеводител към всичко лошо, което се случи в живота ни. Защото пред очите ни в последните 25 години има яростен план за подмяна на историческите истини. Започна се тихо и подмолно с идеята, че тук не е имало робство, а само османско присъствие. Така в учебниците се появиха текстове, че Османската империя е била една пъстра палитра от етноси, които си съжителствали в историческо бохемство и само от време на време били смущавани от някое и друго клане. Да, ама не. После дори кланетата се оказаха просто мит. Една псевдоисторичка Мартина Балева обяви Баташкото клане за измислица. И не само го обяви - тя получи солидни грантове за това си "открие", издадоха й книгата, обявиха я за нов пророк. После пак се почна атаката, че робството било някаква русофилска измислица, а българите цъфтели радостно под великолепните грижи на султана. Започнаха отдалече, за да стигнат по-наблизо. След като обявиха, че няма робство, стигнаха дотам, че обявяват част от българските политически чудовища и психопати за национални светци. Кръстиха аудитория на името на Богдан Филов в университета, без да отчитат факта, че по неговите ръце има повече кръв отколкото по ръцете на масов убиец. Почнаха да твърдят, че Александър Цанков, останал завинаги в историята с прозвището си Кръволока, всъщност бил голям държавник и патриот. Изкараха откровения нацист ген. Христо Луков национален герой. Възродиха призраците на толкова много фашаги и маниакални злодеи, за да ги изкарат жертва на комунистите, че границите между добро и зло просто бяха заличени. И до днес на паметника на жертвите на комунизма пред НДК стоят имената на хора, които биха били достойни герои на роман на ужасите. Призраците на този исторически реваншизъм обаче не са безопасни. Защото в началото танца с тях изглежда почти някакво дисиденство, докато най-накрая не се окаже, че си отворил вратата на ада и оттам са се изсипали повече демони отколкото можеш да си представиш. Това се случи с България за 25 години. И днес виждаме, че агентите на историческата забрава вече посягат с кървави пръсти и към основите на националната идентичност, защото, когато срутят тях няма да има точно българи. Ще има някакви глобални консуматори на световна идиотщина, хора без корени, без памет, призраци от Балканския полуостров за които едва ли ще се появи човек, който да напише нова история или поне една "Епопея на забравените". 

Опасявам се, че сме свидетели на някаква започваща трагедия, която може да приключи с изличаването на България от картата, ако точно сега и днес не започне съпротива срещу това торнадо на амнезията. 

Цената на голямото гълтане

"Преглъщал съм всичко...". С това странно и инфарктно признание тези дни лидерът на ДСБ даде да се разбере не това, че обича да носи рокли (това е гнусна манипулация, кой, кой, кой смее да се гаври с лидерът на умните, красивите, богатите, успелите и нежните), а, че цената на престоя му в управляващата коалиция била твърде висока. Тоест, ако трябва да преведем на подуянски, а това е единственият автентичен протестен език на пролетариата - на Радан гълтането вече му е дошло в повече и е решил като телевизионна врачка на турне от сутрешен блок на сутрешен блок да ни залива с декларации, че повече това няма да се повтори. Разбира се, има един малък проблем. Възможно ли е да се изчистиш с три интервюта след като една година си гълтал като жрица на любовта в крайпътни храсти (простете за сравнението, но то се налага от естеството на българската политика и всеки, който не го приеме всъщност предпочита да живее във фантазиите си, а не в грубата и жестока нетелевизионна реалност)? И да кажеш, че си преглъщал всичко в името на великата съдебна реформа, точно както направи Кънев, е все едно да слушаш как млада компаньонка разкрива вътрешната си душевност на своя колежка - че тя не е мръсница по природа, а се занимава с проституция с надеждата да открие своя рицар на бял кон, който да я спаси от мръсния свят и да я подисигури с вечно щастие. Тоест трябва да има някакви граници на търпимост, когато слушаме как потоп от лъжи ни залива ежедневно и то точно от тези, които твърдят, че са вестители на различното бъдеще и на утопичния капитализъм с правила, който така ще прилича на социализма, че всички ще са радостни от него, дебели и доволни. 

Турнето на Радан Кънев по телевизиите бе свързано с новият опит на това, което се нарича "традиционна десница" у нас да си купи индулгенция за невинност и да мимикрира като "нов десен опозиционен блок ала Саркози". Човек в България винага може да разчита на това, че десният политик ще се опита да избяга максимално далече от отговорността за каквото й да е, за да има ресурса да заложи на единственият резервоар от политическа енергия, който му е достъпен - яростното лицемерие. И понеже Радан очевидно се самоизживява вече като нов, лифтингиран лидер и кандидат за президент, той яростно се нуждае от оправдания заради това, че овласти Бойко Борисов с нов мандат и излъга избирателите си, че няма да гласува за него, ако той е кандидатът за премиер. Ето как на помощ ни идва легендата за гълтането. Лидерът на ДСБ просто гълтал в името на реформаторското бъдеще. И нито един журналист не го попита каква е цената на това гълтане и кае ли се за нея. В България темата за морала съществува единствено под формата на възторжени клишета, което е и големия проблем. Нито един политик досега не е бил наистина изпържен (в метафоричния смисъл) заради разминаването между красивите думи и обещания и реалните гълтачески действия.

Радан Кънев е наясно с едно. Неговият авторитет доста пострада от годината прекарана в гълтане, а потенциално това заплашва бъдещият десен проект да е поредната дясна миниатюра, която ще се появи. И започнаха да валят оправданията. Опорна точка номер 1 е особено поетична. Тази легенда гласи, че 9 декември 2015 година е вододел. Разбирай, че до тази дата Бойко Борисов бил един, а след нея веднага станал друг. Ако човек отвори профила на Радан Кънев във фейсбук ще види, че тази опорна точка е повтаряна толкова много, че веднага си личи как нейният автор е разчитал тънката сламка да може да се превърне в спасително въже. Нека да разширим логиката на тази опорка, защото иначе трудно ще разберем нейното величие. Това, че Бойко Борисов до 9 декември е бил един означава, че по време на първия си мандат като премиер той е бил вълнуващ, десен, идеен и е успял да подмами нежните реформатори в своята харизма. А на 9 декември изведнъж те с ужас проумяли, че той е чудовище, престъпник, женкар, изверг и политическа гадина. Нали се сещате какво точно стана на 9 декември? Тогава просто реформата в съдебната система, замислена да се осъществи през промени в Конституцията не бе приета по начина по който реформаторите искаха. И, ако приемем, че това поетично страдание им е отворило чакрите за злодействата на Борисов, то тогава трябва да ги върнем близо година назад, когато много анализатори, които не бяха замъглени от дясното шаманство, обясняваха, че в края на краищата ще се случи точно това - десните ще бъдат изсмукани и погълнати от чудовището ГЕРБ и заради това просто не си струва да плащат цената за участие във властта. Реформаторите обаче предпочетоха министерските кресла пред здравия разум. Капеха им сластни слюнки от желанието да управляват. И резултът днес се материализира не само под формата на шизофрения (едната част е на власт, а другата в опозиция), но и в самопризнанието за безкрайното гълтане.

Сега ви предстои да чуете много политически оправдания за преглъщането. Десните политолози, които навремето като съдържателка на публичен дом натикаха Реформаторския блок в похотливите лапи на ГЕРБ, сега се опитват да заличат следите от престъплението като почнаха да раждат някакви много налудничави текстове. Любимец ми е Евгений Дайнов, който в парадоксалното си качество на десен троцкист, се нуждае постоянно от адреналин, понеже иначе светът му изглежда сив и скучен. И резултът от това е, че новите му текстове пак преоткриха Грамши и започнаха да твърдят как "просветеното малцинство" е започнало своята битка за нормална държава. В тази политическа теория именно просветените малцинства са двигателят на движението напред и това не винаги е лошо, ако разбира се величавото твърдение не почиваше на лъжа. Защото десният шаман и либерален троцкист обяви в едно от безбройните си интервюта, че ДСБ били единствената опозиция на управлението. Да го кажеш при условие, че 2015 година за ДСБ мина под знака на голямото гълтане означава, че просто имаш политическа поръчка при инженерното изграждане на новият десен блок. Във всички жизнено важни за управлението въпроси, включително и за големият заем от 16 милиарда ДСБ бяха като парламентарни болонки на Борисов. В нито един момент те не застрашиха управлението, а дори и, когато решиха да се дръпнат от него, три-четвърти от Реформаторския блок се разсея да излезе от него, дори и хард-кадри на ДСБ. Това ли е опозицията? Опитът политическата ситуация в страната да бъде разказана като анимационен филм в който ДСБ са добрите зайчета е върховна подмяна на истината. Същите, които подсигуриха управлението на Борисов днес да бъдат изкарвани революционери е морална мерзост.

Другият десен шаман Даниел Смилов, който уви е твърде далеч дори от нивото на Дайнов и, който беше основен идеолог на коалицията ГЕРБ - РБ, а дори преглътна участието на АБВ и ПФ в нея, също се е развилнял тези дни, за да дава принос в българското психодясно, макар че някой наскоро измисли и термина "нанодясно", който е още по-поетичен. 

Очевидно е, че тече процеса по изграждане на поредния "Титаник" на десницата, дори и той да прилича само на модел на детско корабче. И, ако се съмнявате, че там има огромно задкулисие, което е впрегнато да работи на пълни обороти, време е да въведем още един сюжет от миналата седмица. Срещата на Радан Кънев с Лютви Местан, която протече на четири очи и при заключени врати. Но стигането до нея също приличаше на трилър. Тук ще трябва да въведем малко фактология.

Датата е 11.01. 2016 година. Радан Кънев гръмко обявява: "Местан вече няма място в политиката". Яко. Бомбастично. Звучно като нов десен опозиционен блок с крехка реформаторска душевност.

15.01. 2016 година. Радан Кънев и Лютви Местан се срещат на четири очи, за да обсъдят зимата, магистралите и това "какви огромни поколенчески различия" лежат между тях. Това за различията е продукт на бъдещия лидер на нано-Реформаторския опозиционен блок. Значи Местан няма място в политиката, ама срещите с него са окей, така ли? Щото няма никакво място в политиката. Да, разбрах.

Кой, или по-скоро ‪#‎КОЙ направи тази среща възможна? Как така от "няма място в политиката" стигнахме до разговор за магистралите. С тази скорост след още пет дни ще говорят за общо лидерство на бъдещият десен съюз ала Саркози. Тези, които правят кариера с разговор срещу задкулисието май си имат свое собствено задкулисие, което им дърпа конците. Как иначе да си обясним този внезапен флирт на четири очи. Внезапен като есе в "Дневник" написано на четири ракии. Някой се опитва да инвестира в Радан Кънев въпреки безкрайното гълтане. И точно заради това единствената съпротива среще подмяната днес е паметта.

Истината никога не трябва да бъде забравяна. Реформаторите клекнаха на Борисов. Днес той е на власт, защото те не само влязоха в кабинета му, не само преядоха с власт, но и му коленичиха покорно и започнаха да гълтат. И какво да ви кажа - днес да си борец срещу мафията, когато си бил в коалиция с нея, лично на мен ми идва нанагорно. И не, защото не вярвам в идеята за изкуплението и катарзиса. Напротив - вярвам. Не вярвам на реформаторчетата. Защото вече знам, че следващият път, когато мафията пак ги погледна похотливо, те ще й се отдадат. Защото постоянно го правят.

Гълтачи бе!

Медийната екзекуция на Калин Терзийски

 

Не познавам писателя Калин Терзийски. Започнах навремето "Алкохол", но книгата не ме грабна. Вероятно станах жертва на медийния шум. Толкова се шумя около тази книга, че никога не е имало начин тя да стигне до сърцето ми. Мъчих се, потих се до 50-ата страница, а след това реших, че животът е твърде кратък, за да си причинявам Калин Терзийски. И така окончателно се отървах от натрапената необходимост да се запознаваш с произведения за които медиите натрапчиво като наркотичен сън твърдят, че са незаобиколими и всички трябва да ги учат наизуст.

Не познавам и човека Калин Терзийски. Останах встрани от неговите телевизионни турнета и общо-взето единственият случай в който той ми се наби в погледа беше след един негов жалостив текст написан в маниера на меланхоличното хълцане, че го поканили във "Всяка неделя", ама времето не стигнало да го пуснат в ефир. След това Кеворк Кеворкян в безкомпромисен стил го накълца в друг текст, но тази битка не ми беше достатъчно интересна, за да проверя колко дълго продължи и до какви дълбочини е стигнала.

Казвам всичко това, за да напомня на скучаещата публика, че това, което ще напиша по-долу е само мое мнение, не е продиктувано от някакво фенство към Калин Терзийски, нито пък от някакъв модерен интелектуален хейт, който май е демонът на епохата в която живеем.

Не знам кога точно е станало, но бившият пияница Терзийски е започнал да пие отново. Преди няколко месеца за първи път ме осени това прозрение. Трябваше да участвам в едно предаване след него и ми са наложи за 15 минути да проследя какво говори. Той говореше трудно, бавно и най-важното доста глупаво. Някъде в това усилие проблясваха светли искри, имаше зачатъци на небални прозрения, но те умираха веднага, затрупани от налудничаво поведение, бавна и разкъсана мисъл и влудяващото усещане, че на този човек трябва да му вадиш думите от устата с ченгел. След това водещият на предаването ми сподели, че пет пъти се е препотил докато е интервюирал Терзийски, защото изобщо не е бил сигурен дали ще може да изкара интервюто докрай.

И тук започва трагедията. Медиите надушиха, че Калин Терзийски пак пие. И дали спряха да го канят? О, не, точно обратното - вероятно сега поканите към него са скочили двойно. В едно предаване на ТВ7, наречено "Революция" вероятно съвсем целенасочено бяха поканили Терзийски, знаейки, че той ще се яви пиян. Водещият реши да се гаври с писателя и според мен напълно успя в своята мисия. Терзийски беше неадекватен, бавен, меланхоличен и напълно вън от реалността. И да ви кажа - точно в това предаване той ми стана симпатичен. Не, защото е казал нещо мъдро или се е държал добре. Просто страстта в очите на водещия да унижи госта си беше толкова похотлива, че веднага започнах да симпатизирам на жертвата.

Тогава в главата ми се зароди странната идея, че в България медиите могат да служат като зареден пистолет срещу някой човек и напълно да го унищожат. Така навремето двама водещи преждевременно вкараха в гроба страшния чешит Васа Ганчева, защото я подложиха на толкова върховно унижени, че вероятно капилярите в сърцето й са се пръснали тогава.

Същата бавна отрова медиите впръскват и в Калин Терзийски. Алкохолизмът е болест. Вместо да бъде поощряван трябва да се направи опит един алкохолик да бъде спасен. На медиите днес обаче Терзийски вече не им върши работа трезвен. Те го искат точно такъв - пиян, неадекватен и смешен, защото така е идеален за лютивия вкус на нашенската медийна туршия. Вижте алкохолизираната маймуна, хахаха, посмейте се над пияния интелектуалец, моля, заповядайте, наритайте пийналия писател и играйте хоро с метални ботуши върху неговия гръбнак.

Дали изобщо на медийните персони им е хрумвало, че в такава ситуация могат да се опитат да бъдат солидарни, съпричастни, а не да влизат в ролята на медийна гилотина, която трябва да отсече главата на пияницата. Всъщност това е трагедията на Терзийски. Алкохолът не е никакъв бунт срещу удобството на статуквото. Пиянството е знак за разгром. То не е революция, а трагедия. Пиянството не е и начин на живот. Това е социален срив и в този случай медиите играят ролята на един воайор-хулиган, който извлича кеф от трагедията на някой друг.

Този текст вероятно щеше да си остане ненаписан, ако не бях попаднал в сайта "Егоист" на едно интервю с Терзийски, което ме порази. Авторът на интервюто приема пиянството за своеобразен житейски стил, за едва ли не някаква литературна норма, която Терзийски трябва да изпълни, защото така най-успешно ще се впише в клишето на пиещия писател, който се налива от сутрин до мрак, за да отравя в спирт вътрешните си демони. "Писането и пиенето имат своята кармична връзка", твърди авторът на интервюто вероятно с цел да оправдае опита си да героизира един човек с проблем. Да наблюдаваш срива на алкохолика и да му се кефиш и дори да не направищ опит да го спреш е най-грозната поза на обществото от воайори в което сме се превърнали. Това поведение с нищо не се отличава от поведението на хората във Враца, които са снимали с телефоните си побоя над Тодор, но без да се намесят и да се опитат да го спасят. Терзийски е в същото положение. Неговите демони го пребиват и смазват. Но медиите избират само да наблюдават и дори да се гаврят.

А Терзийски се разпада и това е очевидно от неговите отговори. И дори и да приемем, че в тях има една палава доза нарцисизъм и позьорство, то промяната в него е така очевидна, че някой трябва да я възприеме като зов за помощ, а не като измисляне на нови начини за гавра с един страдащ човек. В интервюто си Терзийски твърди, че вече е Кайо, неговото творческо алтер-его, а самият Калин Терзийски "си е ебал майката" (цитатът е съвсем дословен). Пак ще повторим - нека да приемем, че това е творческо позьорство, но не мислите ли, че скрит зад целия този водопад от измъчени думи, няма и някакъв тих писък за помощ. А дори и този вик да отсъства не е ли по-нормално и човешко медиите вместо да танцуват с лудостта да видят дали няма начин тя просто да бъде излекувана, а известният писател да бъде изваден от тази черна крепост на алкохола, която си е изградил.

А, ако приемем, че всичко това е театър, то медиите пак носят вина, че съучастват в налудничави пърформанси. Според мен обаче това второто е по-невероятно като версия. Ако беше пърформанс едва ли щеше да има журналисти, които така безпощадно да се гаврят.

Наскоро челно се сблъсках с едно стихотворение на Терзийски. Признавам си - неговата поезия ми изглежда като поезията на вогоните. Това стихотоворение също:

Аз умирам

а хората ходят до била

за да си купят нещо

аз умирам и ги гледам

наблюдавам ги

и знам

колко ще ми е мъчно без тях

те ходят,

те купуват хляб и яйца

майонеза и соев сос

а аз умирам

чуйте:

никой не се оплаква

само казва

аз умирам

и няма да мога да ходя

с другите хора във била

за да сме заедно

Четох го два дни, мразих го два дни, но на третия го харесах. Струва ми се, че отвъд тежката лексика, то е някакъв стон. Ох, още щом го написах пръстите ми затрепериха от баналността на тази фраза. Друго щеше да е измъдря нещо като авторът в "Егоист" - "Пукни се на парчета, тяло; душата пак е свободна". Каква свобода на душата точно е алкохола? Това е решетката през която можеш да викаш колкото си искаш в Българи, защото вече е очевидно, че няма да има кой да те чуе.

Медиите избраха да съучастват в разрушаването на един човек, а не в неговото спасяване. И на мен ми е тъжно от това. Честно, тъжно ми е. Не познавам писателят и човека Терзийски, не знам кой е Кайо, но е ужасно да гледаш как в това кошмарно медийно риалити го разкъсват на части. Дори и тези, които го романтизират го убиват. Калин Терзийски не получи утешението на обикновените пиянки да си пият в самота и анонимност. Неговият проблем стана свръхпубличен, но чрез съпричастност, а чрез унижение. 

И не съм наясно къде може да свърши това.

Призракът на Виктория Нюланд

Едва ли има друга държава по света, където посещението на треторазредна чиновничка на Държавния департамент да минава като събитие номер 1, а грантовите медии да слюноотделят трепетно и да преразказват нейните срещи все едно свише ни е спусната някаква небесна мъдрост. В България обаче визитата на Виктория Нюланд се оказа ключово събитие, защото тя обиколи всички институции в пълно медийно затъмнение. След разговорите й ние научихме какво са казали президент, премиер, министър на отбраната, но никъде не се процеди дори и малко информация какво точно е казала Нюланд и каква е била целта на нейните срещи. Посещението й тук мина под знака и на известна ирония - ден след него от "Газпром" обявиха окончателното разтрогване на договора за "Южен поток". Това навя едни мили спомени за времето, когато трима американски сенатори у нас на спешна среща с Пламен Орешарски успяха да му извият ръцете и да го накарат да замрази проекта. Да не би пък Нюланд или нейните шефове да са се изплашили, че България може пак поиска участие в този газопровод? Това ще е остане една от мистериите на тези срещи.

От официалното прессъобщение на Министерския съвет разбрахме, че по време на разговора си Борисов и Нюланд говорили за: икономическото сътрудничество, енергийната диверсификаци, важните промени в конституцията, закона за съдебната власт, антикорупционния закон, законът за борба с тероризма, газовият хъб "Балкан" и какво ли още не.

В случая изобилието от подхвърлени теми обаче е просто информационна мъгла. Темите наистина са важни, но защо те трябва да бъдат обсъждани в такъв спешен порядък с една чиновничка, чиято официална длъжност е "помощник държавен секретар на САЩ за Европа и Евразия".

Подобен е и случаят за срещата й с президента. Ако вярваме на прессъобщението на "Дондуков" 2 през американската чиновничка Плевнелиев се е клел във вярност на САЩ поне до първото пришествие. Аз лично по този начин си превеждан осуканата мисъл на държавния глава за това, че "стратегическото партньорство между България и Съединените американски щати е от изключителна важност не само за страната ни, но и за региона".

Именно пред Нюланд Плевнелиев отново е изтъкнал като перла в неговата управленска корона това, че без да е оторизиран от никого е поел тежки ангажименти на срещата на НАТО в Уелс миналата година и най-вече, че се е съгласил на територията на страната да бъде разположена американска, даже не натовска, а конкретно американска военна техника.

Никъде обаче няма нито една дума за това какво е говорила американката. Сякаш нейните думи старателно са били изтрити, за да може българската публика да е наясно в детайли какво толкова е казала тя. Това отсъствие на думите на Нюланд от съобщенията за нейните срещи създава едно особено сюрреалистично усещане. Все едно тя е някакъв безплътен и ням призрак. Фигурата й витае в съобщенията, виждаме я на снимките, но никой не може да каже какво е споделила, казала, анализирала, препоръчала...

Тоест днес можем да коментираме основно лакейското поведение на българската власт и единствено да изпадаме в догадки за намеренията на САЩ и Нюланд. Но покрай отсъствието на нейните думи се вижда един кристално ясен факт - оказа се, че една обикновена чиновничка (нека за пореден път да подчертаем нейната бюрократична невзрачност, защото това, че е момиче за мръсни поръчки съвсем не я прави йерархично извисена) е фактическият началник на нашата държава. Защото няма как иначе да си обясним това, че цялото правителство й дава отчет за свършената работа. Подобни подробни сводки човек дава единствено на шефа си и на никого другиго.

След като човек види как са протекли тези среща веднага започва да се отнася иронично към твърденията, че България води независима политика. Присъствието и поведението на Нюланд у нас е най-яркото доказателство, че България е страна на къса каишка, а перверзията е в това, че ни ръководи треторазредна чиновничка. Следващият път могат да пратят портиера на Държавния департамент, за да събере лакейските целувки и това пак ще е тема номер 1 за медиите, а за десните анализатори непоколебимо доказателство, че евротатлантическите ценности тържествуват. Веднага след такива срещи си личи кой задава генералната линия в българската политика.

Защото, мислите ли си, че Нюланд не е поставила въпроса за ползването на български летища за удари в Сирия или пък за продължаване на участието на България в блокадата на Русия? За пореден път хората не получават адекватна информация какво точно прави Нюланд у нас, а след това наричаме това демокрация, така ли?

Виктория Нюланд, нека да припомним, стана световно известна от един телефонен разговор. Разговор между нея и посланикът на САЩ в Украйна Джефри Пайет от началото на 2014 година. Именно в него тя произнесе легендарната си реплика "Fuck EU", която нашите евротлантически медии преведоха изключително сдържано и на практика невярно като "майната му на ЕС". Буквалният и автентичният превод на тази фраза гласи - "да му го начукам на ЕС". Съжалявам за цинизма, но тук цинична е не толкова репликата, не толкова изтърваните нерви, а политическото отношение. При това политическото отношение в тази фраза е изключително честно и правдиво, понеже Нюланд не е имала откъде да знае, че разговорът се подслушва. И само още една подробност - именно в него тя на практика нарежда бъдещият кабинет на Украйна, а именно това, че Арсений Яценюк трябва да стане премиер. Още едно доказателство за това как САЩ изобщо, ама изобщо не се меси във вътрешните работи на други страни, а им оказва само "безвъзмездна съюзническа" помощ. Това, разбира се, е в кръга на шегата. Фактът обаче си е факт - именно Нюланд и сие дадоха зелена светлина на хунтата, именно те подсигуриха властта на най-озверялата част от украинските националисти и цената за това политическо инженерство в глобален мащаб днес се плаща от обикновените украинци, които са обречени да живеят на ръба на мизерията и постепенно се връщат към разменната търговия.

Но нима не е същото в България? Момичето за мръсни поръчки на Държавния департамент държи на своя повод знайни и незнайни протестъри, които всеки път като компаньонки на повикване се използват и биват пускани по улиците за защита на американските интереси. Защото американците май много държат да покажат, че в България не бива да се появява елит, който да не е верен и послушен на Вашингтон.

Заради това са и медийните пируети на знайни и незнайни шамани по сутрешните блокове и вестниците. В България много хора искат да се пенсионират с тезата, че Кремъл коли и беси у нас, а Путин всяка сутрин си чертае карта на България и обмисля дълги и коварни планове как да я превземе. Това е маскиране на реалността. Прикритие на факта, че България вече отдавна е лишена от привилегията да има самостоятелна политика, а й е отказано дори правото да има собствени национални интереси.

Нима колениченето пред една американска чиновничка може да бъде наречено държавническо поведение?

Нима обожателното гледане на Нюланд в очите показва изящна премиерска мъдрост или президентски кураж?

Кой доведе България до това състояние, че медиите като кучето на Павлов да се разтреперват от обожание всеки път, когато поредното американско лелче идва от нас пълна с безумни напътствия и неясни схеми?

Нека обаче да бъдем честни. Целият този позор си личи най-много у нас, защото тук липсва дори елементарната държавност, но самия факт, че Нюланд все още прави совалки е позор за самия Европейски съюз. Европейският съюз е прегънал гръбнак пред американските интереси. Ако ЕС имаше кураж и смелост да се възпротиви на елементарния цинизъм на Нюланд, изразен през репликата "Fuck EU", вероятно Европа щеше да е различен континент и нямаше толкова лесно да гълта вода при всяка геополитическа буря, която го разтърси. Американците обаче са наясно, че в Европа няма кой да навдигне глас срещу този политически диктат скрит в изящната мъгла на изтърканата до безумие фраза "евроатлантически ценности". 

И вестителите на тези ценности обикалят от страна на страна и получават отчети от послушните правителства и докато трае това Европа ще пие отново и отново от горчивата чаша на грешките. 

Адът на българската стабилност

България отдавна е пристрастена към политическият адреналин. Това е особена зависимост на колективния национален организъм. Животът ни се е превърнал в перманентен скандал и това чувство е станало всеобхватно. Точно, когато стабилността у нас тряваше да тържествува, изведнъж България се разтърси като пациент с епилепсия и страната пак заживя в сюрреалистично време. Само погледнете какво се случи в последните няколко месеца - пак имаше опит за убийство с гранатомет, малка част от Реформаторския блок излезе в опозиция, другата остана във властта, в рамките на два дни бяха извършени две поръчкови убийства, двама старци умряха от студ в ловошко село, а нещастната им дъщеря отложила обявяването на смъртта им, за да може да пристигнат пенсиите им и тя да има пари с които да ги погребе, пребиха до смърт ученик във Враца след пътен инцидент, а нелепите действия на съдебната система отприщиха редица от протести. Междувременно шефът на ВКС започна да развява есемеси от премиера, премиера нахлу на заседание на ВСС, от нищото отново се появи Яне Янев, пребиха журналист в Поморие, известен със статии срещу местните дерибеи...Колко още може да понесе здравия разум на отечеството, а?

В страната с бавни крачки се завърна призрака на виновното минало, мъглата на онези мътни 90-те години на миналия век, които никой не иска да си спомня, защото те бяха тежкия махмурлук на прехода. Когато страната живее с поетичното усещане, че всичко се разпада, единствено криминалните типове тържествуват, защото това е тяхната хранителна среда. Те могат да съществуват единствено в такъв политически полумрак в който няма добри и лоши, а всички са зли. Но все пак един въпрос остава без отговор. Откъде дойде цялата ескалация на това напрежение? Как стана така, че само за нялко месеца страната пак се плъзна към пропастта?

Отговорите са много и то един са кошмарни като голо селфи на Радан Кънев (да, знаем, това гнусна, жълта и нагла провокация срещу моралния лидер на умните, красивите, богатите и известните и сърцето ни трепери от възмущение срещу нея все едно сме на щат в империята на Прокопиев). Всичко идва от грешното целеполагане и от разкапващият се климат на българската политика. Стабилността не може да е отговор на проблемите на страната, защото стабилност в мизерията всъщност е другото име на ада. Блестяща със своята налудничава неадекватност в тази ситуация отново стана и Румяна Бъчварова. Тя зае позата на щрауса и си скри главата не в земята, а в облаците като избяга в далечен Китай, когато всички чакаха от нея отговори. Връщането й бе белязано с нова порция политически ужас. Като садо-мазо господарка Бъчварова се опита да парири всяка критика срещу нея с идеята, че който говорел срещу МВР всъщност подривал националната сигурност. Ето я - божеството на стабилността. Вътрешната министърка на нашата миниатюрна психиатрия, сама заразена от демоничната мъгла на параноята. Нали се сещате какво щеше да стане в друга държава, ако при такава криминална вълна вътрешният министър реши да се държи по този нелеп начин. Щеше отдавна да е отлетял не само от кабинета, но и от политиката, а даже и от съответната държава, защото тълпа разгневени граждани щяха да му търсят сметка за тази фанатична арогантност и опит да наложи цензура върху журналистиката. И само един въпрос - някой да си спомня успешна акция на Бъчварова, да сте чули МВР да е свършило нещо полезно под нейно ръководство? Няма и да чуете занапред. Бъчварова показва желание да командва, но уви капацитетът й е колкото на чалга-певица да пее опера.

Като заговорихме за чалга май е необходимо да бръкнем с пръст и в дружгата голяма рана на народа. Много хора бяха ужасени, че докато двамата автоджамбази са пребивали Тодор във Враца наоколо е имало много народ, който е снимал с телефоните, но не се е намесил да помогне. Така имаме запечатени последните мигове на младежа на снимки, но нямаме грам реално съпричастие. Кой е виновен за това смъртоносно воайорство? Кой деградира националният характер до такива нива, че да преживяваме дори и смъртта на друг като шоу. Отговорът е повече от банален - това е екстремното проявление на чалга-културата. Тя превръща масите в обикновени потребители единствено на кеф. Щракане с пръсти и романтизиране на насилието. Резултатът от 25 години такава обработка са именно воайорите, които дори не осмислят идеята, че могат да бъдат солидарни реално с някого и да се притекат на помощ. А и от толкова много години чалгата романтизира образа на мутрите, които с юмруци си пробиват път напред в обществото, че имаме пълна парализа на ценностната система на общество. А циничното е, че основният романтизатор на мутрите, бащата на чалга-културата като масов феномен Слави Трифонов днес е тръгнал да се прави на поредния политически месия, който ще спасява нацията и ще обучава младите хора на активна политическа дейност. Това е все едно Ханибал Лектър да преподава уроци по етикеция в обществото. Авторите на това безмилостно общество днес се опитват да се представят за алтернатива. Такова паразитиране върху опита за измъкване от блатото натоварва страната с усещането за безнадеждност. Чалга-културата е в пълен ход, славитрифоновщината пълзи като морален СПИН, Румяна Бъчварова съска срещу журналисти, избщо стабилност та чак дрънка. Това е нашият български "Сървайвър", който преживяваме като собствено риалити всеки ден отново и отново. И понякога си мисля, че самият факт, че оцеляваме, със стиснати зъби, с псувни на уста, на инат срещу всички дивотии, като контра на безумието, които не сервират все пак е повод за някакъв оптимизъм. Други народи са потъвали в мрака на историята, когато са си вярвали, че са постигнали върха. Ние още не смеем да мечтаем за върховете, но все пак сме тук и още носим протестни въздишки в гърдите си. 

Не е малко, по дяволите. Не е малко.

Трагедията на десния пролетарий

Пак излязоха данните на неправителствената британска организация Оксфам. Данните са като изстрел в челото - единият процент най-богати жители на планетата притежават повече от останалите 99 процента. 62 богаташи държат 1,76 трилиона долара. Междувременно горе-долу толкова пари са загубили бедните по цялото земно кълбо. 62 души са колкото половината човечество. Това е кошмарната новина, която трябва да предизвика ледени тръпки по гърба ви. Неравенството все повече се задълбочава. Богатите стават все по-богати. Бедните стават все по-бедни.

Разбира се автентичният пазарен талибан, който най-вероятно и за един ден през живота си не е виждал реална икономика, а е попил цялата си мъдрост от психиатричните изблици на Айн Ранд, ще се опитва да ви убеди оттук до новата световна криза, че няма пряка зависимост между надебеляването на световните милиардери и умиращите от глад, което, разбира се, е драматично лицемерие.

Данните на Оксфам разкриват нещо много важно. В целия свят през последната година се е водила политика единствено и само в полза на финансовите елити. Като прочетох новината за това тя по естествен начин се свърза с един мрачен вагнеров извод на Валентин Вацев, който прочетох наскоро: "Пред очите ни се разгръща мрачната мистерия на Блестящия нов свят, в който истинският фашизъм - това е фашизмът на неразтревожения германски индустриалец, а на тържествуващия глобален транснационален, но и трансхуманистичен финансов капитал. Той е силата, от която фонтанира истинският фашизъм, защото той няма намерение да споделя земята не само със някаква средна класа, а просто с Човечеството".

Изследването на Оксфам показва и краха на друга утопия - това, че богатството на най-богатите се просмуква към по-бедните слоеве и те живително се устремяват към небесата на просперитета. Това не е вярно. Богатите вече са изградили непристъпна стена около своето богатство. И вместо просмукване на средства имаме изсмукване на такива. Финансовият елит се дразни, когато го сравнявят с вампир, но изправен пред хладната реалност на нещата, няма къде да бяга...

И знаете ли кое е най-страшното в тези данни и това страшно сигурно го има нявсякъде по света, но аз усетих българския му привкус?

В българските форуми винаги ще се намери някой бесен десен, който едвам събира пари за хляб до края на седмицата, който не само не вижда нищо нередно в това състояние на света, ами и настоява, че това статукво трябва да бъде запазено, защото бедните са търтеи, които нямат никакъв принос в увеличаването на богатството на света. Изчетох десетки мнения на хора, които сигурно се гърчат как да си платят кредитите или да помогнат на родителите си с техните пенсии, но въпреки всичко пръскат отровни слюнки и либертарианстват противно. Това е някакъв нов феномен. Десният пролетариат, чийто промит мозък вече дори не му позволява да постави реално въпроса за собственото му състояние. Заради това се увеличава неравенството. Защото тези от които смучат са закачени на тръбичка към отровната идеологическа храна на ежедневното консуматорство и произвеждат антимисли. Само така можем да си обясним как един беден човек, който не само няма шанс да преуспее, но и никога няма да го получи, стои и ражда ослюнчен десен икономически реваншизъм и е готов до утре да рита виртуално бедните си събратя по съдба.

Финансовите капиталисти и техните платени лакеи са си свършили работата. Заразили са най-бедните с псевдознание. Нямало пряка връзка между увеличаването богатстото на богатите и намялаване доходите на бедните. Хахаха. Истината е, че появата на милиардер в този свят означава, че един милион души със сигурност са прецакани. Моментално. С диалектическа неизбежност.

Трагедията на деснеещия пролетариат, че той не може да види това. На него са му внушили, че въвежднето на митичните правила в капитализма ще направят капитализма от разярен звяр просто едно палаво кученце. Десният пролетарий, изолиран, атомизиран, надъхан срещу всички останали е най-голямата жертва на политическата лъжа в която е повярвал, защото е обречен на вечна мизерия. Той винаги ще е от грешната страна на историческата барикада и ще трябва да приема трохите от трапезата на богатите като признак за бъдещ просперитет.

И в това е неговата трагедия. Той вече няма очи да види въжето, което е стегнато около гърлото. И няма достатъчно знания, за да разбере, че има смисъл да се бори за промяна. Десният пролетарий е еблемата на разпада на света - жертвата, която става обвинител на другите жертви, прецаканият, който иска всички да са прецаканият, озлобеният, който смята, че неговите брята по съдба са враговете му.

Този типаж винаги ще лее сладострастни слюнки по попкапитализма, такъв, какъвто е представен в лъскавите списания и какъвто всъщност никога не е в действителност. Зад лъскавината на част от съвременния свят винаги се крие чудовището на неравенството. Лъскавите молове в САЩ крият зад себе си непълнолетните роби в Индонезия, които бачкат за по 10 цента на час. И десният пролетарий не е в състояние да осъзнае себе си като елемент от същата тази потосмукачна система, която не само не осигурява развитие, а прави богатите вампири по богати. Да се радваш, че си добитък за тези, които са ти промили мозъка. 

Това е политическата трагедия за която тепърва ще трябва да си говорим...