Ако трябваше да снимаме филм от историята, която ще
разкажем, вероятно щеше да наложи да търсим някакво кафкианско заглавие -
сблъсъкът на един обикновен сириец с тежките бюрократични процедури в България,
с политическото скудоумие на епохата и чудовищното безразличие на тези, които
иначе твърдят, че са приятели. Това щеше да е психологическо-конспиративен
трилър и вероятно публиката щеше ужасена да напусне киносалона, защото от един
момент нататък сюжетът сериозно заприличва на пиеса от Бекет и човек губи
логическите връзки, а след това даже да мисли за емиграция от това царство на
блатистата и бездушна бюрокрация.
Това е историята на обикновения сириец Мунир Билал, който
миналата година най-накрая не издържа на ситуацията в родната си страна и
решава да емигрира в България. Мунир е от град Ал Баб, място, което от няколко
години е терен на ожесточени боеве между Ислямска държава и Ал-Кайда от една
страна и Сирийската арабска армия, тоест войниците на Башар Ал-Асад. Този
февруари пък Ал-Баб бе взет под турски контрол, а пък Турция остави Сирийската
свободна армия да се разпорежда там. ССА е формирование, което се състои от
главорези и бандити, но това не пречи на Запада да ги нарича "умерена
опозиция", израз, който блести със своята мерзост и лъжа. Но това е
отделна тема - Ал Баб е възможно най-неподходящото място един човек да мисли за
бъдеще, за семейството и да е спокоет за тях. Заради това заедно с още 25 души
Мунир Билал бяга от там и пътищата на беглеца го довеждат до България. Ако е
знаел какво го чака тук сигурно ще е щял да избяга с пълна скорост към друга
страна.
Важно е да се отбележи, че Мунир не идва тук, за да чака
помощи и някой да го гледа. Той е оправен човек и веднага си намира работа в
сервиз. Двамата му синове, единият от които още няма 18 години също започват да
работят, така че семейството не иска нищо друго от България освен да му
позволят да остане тук. За целта сириецът трябва да подаде документи до
Агенцията за бежанците и ДАНС. И тук той удря на камък и то жестоко, защото
отказва да посочи в молбата си, че е преследван от режима на Асад. Мунир не е
човек, който заема политическа позиция с този отказ, той просто не бяга от
сирийското правителството, а от ордите на ИДИЛ и Ал-Кайда, които са наводнили
родния му град. Неговият проблем е с тях, а не с Асад. И тук идва големият удар
- оказва се, че това не е достатъчно на Агенцията на бежанците, а и на ДАНС. Те
не искат да приемат Ислямска държава за заплаха, която да даде право на
убежище. И заради това отказват да дадат право на убежище у нас на Мунир и
неговото семейство. Останалите 25 души, които са избягали със сириеца от Ал-Баб
очевидно са били по-хитри и гъвкави, защото до един пишат, че са жергви на
режима на Асад и получават право да останат у нас. Което е явно изнудване от
страна на българските институции, които дават убежище само срещу злепоставяне
на официалната сирийска власт.
А междувременно Ислямска държава не спи. Братът на Мунир
е убит от ИДИЛ в Ал-Баб само две седмици след като семейството се решава да
даде интервю пред телевизия BiT, където разкрива на какви ужаси е подложен
градът от ислямистите. Но за българските власти е по-важно да се говори срещу
Асад. В момента Мунир обжалва решението за екстрадация. Това са три отделни
дела - едно за него и за непълнолетния му син, едно за другото му, пораснало
вече, дете и едно за жена му. Ангажимент да ги защитят поемат адвокати от
Българския хелзинкски комитет. И тук следва другия удар. Адвокатите не се
явяват на на нито едно от трите дела. На нито едно. Уж са поели ангажимент, но
напълно го саботират. Семейството няма обяснение защо се е получило така. От
БХК пък мълчат. Но очевидно политическата линия по този случай не съвпада с
тяхната идеология. Виж, ако беше да се защитава жертва на Асад или пък някой
потенциален терорист, тогава от Хелзинския комитет сигурно щяха да пратят по
трима юристи. Сириецът Мунир Билал, жертва на Ислямска държава и Ал-Кайда,
бежанец заради фанатични ислямисти, не им е интересен.
И, за да не мислите, че преувеличавам за БХК и
терористите нека да ви припомня накратко ужасяващата случка с Ахмед Чатаев.
Това е човекът, който организира един от най-кървавите терористични атентати в
Турция на летище "Ататюрк" миналата година. Терорът тогава взе 45
жертви. Но се изясни и друго. През 2010 година Чатаев е бил задържан в България
и изправен пред съд по искане на Русия да й бъде предаден за тероризъм. Тогава
БХК си скъсват задниците от бачкане, за да спасят терориста. Те правят всичко
възможно да отърват кожата на Чатаев и то въпреки съмненията, че задържаният е
поддържал активни връзки с иракската групировка, отговорна за отвличането и
обезглавяването на двамата български шофьори Ивайло Кепов и Георги Лазов в Ирак
през 2004 година. В такива случаи БХК винаги е на линия. Мунир Билал обаче е
обикновен човек, който иска спокоен живот и да не обременява биографията с
лъжи. Напълно безинтересен за либералните съвести и вечно загрижените за
правата на мигрантите. На тях Ислямска държава не им пречи, нито Ал-Кайда, ама
пък иначе как знаят да се пенят за Асад. Ум да ви зайде.
Това е историята накратко.
Изоставено от БХК семейството
на Мунир Билал е заплашено с екстрадация от България само, защото не се вписа в
политическия дневен ред на външната ни политика. И защото бездушните институции
са готови да жертват четирима души без да им мигне окото. Къде точно е
записано, че България приема само бежанци от Асад? Въз основа на коя директива,
на кой закон, на кое разпореждане има такова изискване? Означава ли това, че
България не приема ИДИЛ за реална заплаха? Това са много въпроси, които остават
без отговор, защото бездушието на институциите остава все така кафкианско.
Историята на Мунир обаче може да получи още по-страховити
измерения, ако човек види действията дори и на служебния кабинет на Огнян
Герджиков. От Външно министерство миналата седмица побързаха да пуснат
одобрителна позиция за американските бомбардировки в Сирия. Очевидно Ради Найденов
е треперел да не би някой друг местен лакей да го изпревари в натягането пред
американците. От текста на позицията можем да разберем, че във външната ни
политика няма никаква промяна. Същият досаден слугинаж, същата нелепа
превзетост, същото падане на колене без повод и повод.
Парадоксалното е, че в тази позиция първия абзац е в
пряко противоречие с втория, но винаги се получава така в състезанието за
най-добър лакей на месеца. В първия абзац България отбелязва атаката с ракети
по военното летище в Шайрат, Сирия, военна база на силите на Асад. А във втория
вече се отбелязва, че е необходимо най-бързо да се открият "виновниците за
варварския акт" в град Хан Шейхун. Значи от една страна САЩ атакуват
силите на Асад, а от друга тепърва ще установяваме кой е пуснал химическите
оръжие. Ако не знаем виновника, но пък имаме нападение, не трябваше ли една
наистина свободна и демократична държава остро да осъди агресията и намесата по
този начин във вътрешните работи на една страна. Позицията на Външно е пълна с
абсурди и противоречия, но нима това не е най-добрата диагноза на нашата
страна? Абсурдът е автентично доказателство, че България на този етап не е в
състояние да формира самостоятелна политика и да защити националните си
интереси. Няма как да си като вентилатор и да можеш да изкажеш здравомислеща
позиция, насочена срещу безцелното използване на сила от страна на САЩ и като
начин за успокояване на вътрешнополитическото напрежение във Вашингтон. Ако
България бе самостоятелна държава можеше поне да отбележи, че американската
атака в този й вид подсилва ИДИЛ и Ал-Кайда или поне, най-малкото, че е в ярко
противоречие с всички заявки на Доналд Тръмп като кандидат за президент.
Изобщо Сирия се оказва нещо като трън в нашата пета,
постоянното доказателство, че България се контролира отвън и е марионетна
държава. Един министър бе поканил сирийската опозиция на среща у нас, а няколко
месеца по-късно като гръм от ясно небе ни дойде атентатът в Сарафово, ясно
доказателство, че България не съществува във вакуум, а също може да бъде жертва
на терор. Сега се оказа, че Асад продължава да ни е враг номер 1 и заради това
един обикновен сириец и неговото семейство са подложени на невиждат
бюрократичен тормоз. А с позицията на Външно тези дни България показва, че май
ще мине още много време докато страната ни е в състояние да претендира, че е
наистина независима.
No comments:
Post a Comment