Защо "парламент" стана една от мръсните думи на прехода?

В началото на прехода, когато парламент все още не беше мръсна дума, а депутатите не бяха любима тема за псувни по трамваи, тролейбуси, автобуси квартални пейки, се появи една ексцентрична персона от СДС - народният представител Маргарит Мицев. Той беше избран в 36-ото Народно събрание (1991-1994), но стана национално известен със сълзливата история, която представи на народа. На въпрос, напълно логичен между другото, откъде има спестени 3 милиона лева (невероятни пари за онова време), Мицев отговори с разтърсваща мелодрама - пестял пари от закуски. Докато другите набивали банички, той стоял злояд и горд, но пък парите в банковата му сметка се увеличавали. Съдбата след това помете някъде този арогантен седесар. Той блесна десетина години след възхода си отново с новината, че сменя партията и отива в НДСВ, даже стана председател на софийската организация на жълтата формация, но след това отново се изгуби в мъглата на историята. Именно през историята за закуските хората в страната масово разбраха, че са били излъгани и, че това, което щеше да стане печално известно като преход, всъщност е политическо мошеничество в невероятен мащаб. Вместо промяна, дойдоха тези с "парите, спестени от закуски". Вместо визионери се появиха мишкуващи кариеристи от времето на комунизма, които ревнаха, че са новите морални стожери на демокрацията. Вместо държавници се появиха политически вампири, които си поставиха за цел да превърнат България в страна, която прилича на царство от тъмен фентъзи-роман. Започна тотална подмяна на стойности, системна деградация и диктатура на пълната безизходност. Новите елити решиха, че вече няма да се къпят в сиромахомилски страсти и, че трябва да могат да си извадят костюмите за по 5 хиляди евро, без да се налага постоянно да дават обяснения откъде са парите. От закуски бе, бунаци. То заради това елинпелиновия Андрешко бе припознат като злодея от историята. Андрешко е символ на дребния бунт на електоралната единица срещу мощта на държавата и нейните данъчни органи. Бунтуващият се социално избирател трябваше да бъде заклеймен, наритан, преследван и порицаван. Заради това "андрешковщината" стана презрителна дума. Една такава елитарна. Пестящите от закуски искаха да си осигурят несменяема власт. А властта в една бананова република, тоест в страна, която изцяло зависи от външни сили и процеси, може да бъде разклатена единствено от гладните, от недоволните, от съпротивляващите се, от тези, които имат силите да питат "защо вие имате, а ние нямаме". Това е травматичен въпрос, въпрос-табу. Днес вече никой не пита депутатите откъде имат парите си. За аксиома е прието, че едните са по-равни, разбирай, по-богати от другите. Без обяснения. 

На старта на 44-ото Народно събрание е добре да се обърнем с гняв назад, защото без осъзнаване на виновното минало, бъдещето винаги ще остане зад далечните хоризонти и никога няма да се появи. През годините парламента се превърна в дежурния виновник за провала, а депутатите за символ на упадъка на държавата. Можем да утре да си играем да търсим интелектуални аргументи, че това не е така. И тези аргументи ще бъдат верни. Но няма как да накараме хората да ги осмислят. Те са основателно озлобени и социално озлочестени и пред техния гняв може единствено да се мълчи. Това е голямата закана на повечето парламенти в историята на демоничния преход. Те започват с уверенията на изкачващия се по стълбата човек от "Приказка за стълбата" на Смирненски: "Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!" и все завършват с изумление как този глупав, тъп и досаден народ не разбира колко много за тяхното добруване е било свършено.

Това е вечният интелектуален парадокс на елитите. Те все гледат да работят за доброто на хората, а най-накрая, когато гневните тълпи ги поведат към ешафодите се чудят какво се е объркало. Ами това, че натрупахте несметни богатства. Това, че докато едни се чудят как да си платят сметките, други обикалят самодоволно света и пускат селфита пред световни забележителности. Заради това, че децата на едните се чудят как да си намерят работа за 800 лева, а децата на другите са с уредено бъдеще от първия си миг. Те (децата) учат в чужбина, а тези, които решат да се върнат все си намират работа в лъскави банки, просторни офиси и други такива екстри, където не им скърцат със зъби за всеки ден с болничен по болест или пък да ги глобяват за всяко извънредно ходене до тоалетната. Заради това, че едните си вдигнаха палати с високи огради, за да не правят публичен лукса си, а другите станаха клиенти на мафията на частните съдии-изпълнители, колекторските фирми и партийните активисти, превърнали се в нова държавна бюрокрация, непробиваема и трудно подвижна. Заради това, че едните започнаха да смучат грантове като алкохолик водка, а другите едвам дочакват до заплата и се налага да прибягват до бързите кредити, за да не стоят децата без хляб и ток.

Тези социални контрасти раздират България като невидими телени мрежи, впили са се в нейната обществена плът, но никога, ама никога не се превърнаха в централна тема за парламента. От гледна точка на отчаяния депутатите се занимават с пълни глупости, защото той не може да разпознае своя живот в техните думи, не открива себе си в решенията и заради това се гневи на всяка стотинка, която взимат и сумти пред техния брой. Това сумтене е огромно обвинение, но той май достигаше до ушите на костюмарите като пеене на химни и тържествени оди. Наистина, ако водим сериозен разговор, можем да кажем, че парламентът наистина умишлено е превърнат в съсредоточие на народния гняв и ярост, докато олигархичните елити на съвсем други места и пространства трупат дебелите си гуши. Но е факт и, че мицевщината, сектата на "спестителите от закуски" става все по-парламентарно представена. Това е социален конфликт в драматичен размер и, ако не се намери изход от този лабиринт на омразата, то любим спорт на народа ще стане нахлуването в Народното събрание. Но не като онези изнежени автори на пърфоманси от лятото на 2013 година, а от онези дивите, лошо гледащите и псуващи през зъби, защото това им е останало като последно политическо оръжие за борба с несправедливостта. 

И изходът е само един. 

Историята трябва да почне начисто. Но точно тук идват другите изнежени, които казват, че справедливостта не била гарантирана. Тя била илюзорно понятие. "Справедливостта е класово понятие и е недостижима", каза миналата седмица Владислав Горанов. Той също бе избран за депутат в 44-ия парламент. Но той влиза там с това върховно самопризнание. Значи в България има класи. Едната иска митичната справедливост, а целта на другата е никога да не я даде. Приказките за съдебна реформа, икономически растеж, стабилност, иновации - всичко това е технологичен речник, който трябва да маскира обществото на Вечната несправедливост. И тези - гневните и псуващите може и да нямат политическия речник, за да изразят своя протест и да опишат своето недоволство, но май подсъзнателно знаят и разглеждат нещата класово. Те са от класата, която няма да получи справедливост. И трябва да се примири, че в рамките на краткия си живот няма да види някакво качествено подобрение за себе си или за децата си. Един бивш министър на транспорта навремето бе казал, че е логично синът на министъра на транспорта да се занимава с транспорт. Което ще рече, че синът на таксиджията също цял живот трябва да върти геврека като баща си. Справедливостта е класово понятието. Не ви ли го казаха? Какво чакате още.

Но хората чакат. И това е големият смисъл на отговорността. Отчаяните все още имат надежда за промяна. Бедните, че ще дочакат по-добър живот, по-добра здравна система, образование за децата си. И то напук на наглеците в скъпите костюми, които са тръгнали на бегом по стълбата нагоре и вече чуват стоновете отдолу също като героя на Смирненски: "О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Напук на тях трябва да се участва в политиката и то безцеременно и класово, напук на тези, които приключиха с класите и си помислиха, че този марксистки кошмар повече няма да ги преследва. Това е отговорността пред всички депутати, които влизат с идеята, че справедливостта не е недостижима. Навремето в един парламент народните избранници в първия си работен ден получиха копие от "Приказка за стълбата". То не помогна. И това Народно събрание изчезна в историята обругано и хулено, защото не успя да чуе какво точно казват хората. Между другото малко хора знаят за тефтерчето на Смирненски. Той пише в него до момента на своята смърт, само на 25 година. Един от записите в него и покъртителен. Големият писател си играе с думата "лакеи". Тя получава свръхсмисъл в неговото литературно упражнение - "Мръсни лакейчета! Аристократични блюдолизчета!", а малко по-нататък потресаващите думи: "Лакеюшки! Лакейчонки! Ла - ла - ла! Ла - ла - ла! Лакейченченчета!"

Авторът на "Приказка за стълбата" е гледал в бъдещото, достижимо единствено за хора на прага на смъртта. Заради това всеки народен представител, а имам предвид и себе си, трябва да знае и за тези думи на Смирненски. Владислав Горанов сигурно ще ги презре. Костюмарите също. Но това е присъдата на Смирненски за тези, които са се качили на стълбата и се правят, че не виждат какво става долу.  Така, че, драги колеги, имайте срама, ако не от народа, то от един гениален поет. 

Поне от него.