"Може би един ден историците ще говорят за
"Златния Симеонов век на България". С подобно религиозно придихание и
царедворско озарение тези дни на екрана се появи Соломон Паси, за да ни
демонстрира за пореден път, че България наистина тъне в някакво интелектуално
средновековие. Защото той изобщо не визираше великият Симеон при който България
наистина достига до първия си Златен век, а говореше за Симеон Сакскобургготски
и неговото досадно премиерстване в периода 2001-2005 година. Период запомнен с
катастрофиралото обещание за 800-те дни, които му трябвали да оправи България,
с леко налудничавото "Вервайте ми" и с онова драматично откровение за
българите, които трябвало да се сменят чипа. И, да, разбира се, че
омаловажавам, защото това са чисто естетическите недоразумения около
управлението на Симеон. Сред другите, вече олигархичните, трябва да припомним
това, че той ни натресе една банда от юпита-костюмари, чиято първа работа беше
да врътнат сделка с дълга, за да се облажат, да пуснат британската фирма "Краун
ейджънтс" в митниците ни (за девет години тия се обогатиха с 80 милиона
лева, а може и много повече), да приватизира енергоразпределителните дружестна,
да ни натресе за много години Бойко Борисов, да вкара в политиката Делян
Пеевски и какво ли още не...Точно заради това по никакъв начин не очаквах
светската шумотевица, както и парадът на царедворците, който за няколко дни
мина през екраните на телевизиите. В крайна сметка времената на царя съвсем не
бяха толкова далече, че да не помним какво точно представляха те. Но очевидно в
България да помниш моментално те превръща в някакъв лузър. Заради това медиите
бяха превзети от персони, които си чупеха китките да въздишат драматично заради
това каква следа е оставил Симеон Сакскобургготски в българската история, да
пускат слюнки относно неговата 80-годишнина.
Опитах се да прегледам няколко
репортажа за честванията на самото събитие - те са нетърпими. То бяха едни
описания за това как "елитът" (елитът, боже мой, представете си)
стоял на опашка няколко часа, за да има шанса да стисне ръката на царя. Едни
снимки на светски и политически персони в луксозни тоалети. Суматохата очевидно
стигна до сюрреалистични висини. Центърът на София бе затворен, за да може
Величеството да посети "Александър Невски", където да изслуша цяла
служба, посветена на себе си. Кметицата на София Йорданка Фандъкова пък реши да
не скъпи средства, изсмукани от джобовете на софиянци, и да озелени за сметка
на общината паркът "Враня". Едва ли някой царедворец би протестирал
срещу подобно пилеене на средства, за тях вероятно това е нормално. Все пак
споменатият по-горе Паси обяви, че на Симеон му викали "Мистър
Европа" и тогава той (дали е било със сълзи на очи?) прозрял за голямата
роля на личността в политиката.
А личността в политиката, нека да припомним, се сведе до
едно гениално заглавие на вестник "Сега" от онези години, които днес
много хора си спомнят с розовата мараня на илюзията "Премиерът върна на
Царя резиденция "Враня". И, разбира се, премиерът и царя бяха едно и
също лице. Симеон дойде тук като средностатистически дребен бизнесмен от Мадрид
и приключи като един от най-богатите българи. И на всеки един етап от този
процес имаше цяла сюрия от царедворци, които умилително го гледаха в ръцете и
си мислеха, че и за тях ще има по нещо.
И, да, не можем да отречем и част от добрите неща.
Партийният натиск върху бизнеса, така зловещ по времето на Костов бе премахнат,
но държавата потъна в едно политическо безвремие, което за малко щеше да убие
всеки обществен смисъл от съпротива. Мнозина социолози тогава патетично
обявиха, че преходът е свършил, защото, видите ли, порочният двуполюсен модел
бил останал в историята. Симеон се опита да направи нещо като софт-монархия.
Един премиер, който не искаше да говори пред българските медии, обезличен
парламент и спарен политически климат, където избуяват всякакви олигархични
плевели. Именно заради това, че той се изживяваше като монарх НДСВ никога не
стана партия. Царете нямат нужда от партийти структури. И така в мига в който
НДСВ престана да бъде основен политически фактор, цялата партия колективно се
пресели в отвъдното. И според мен стълпотворението на рожденния ден на Симеон
припомни на много хора именно онези времена, припомни и атмосферата, която роди
огромна част от проблемите, които ни тъпчат и задушават днес. Може би това е и
причината изведнъж менискуса на Бойко Борисов спешно за се зануждае от
операция, та премиерът да не може да присъства на цялото това светско събиране.
Усетът на Борисов този път не го подведе. Той нямаше да има никаква политическа
полза от появята си на едно и също място със своя политически създател.
Много е важно да отбележим и един друг момент, защото там
също доста хора се опитват да минат метър поради липсата на памет. Днес
представителите на снобското, градско и психарско дясно пишат язвителни статуси
за Кобурга, правят се на интелектуална опозиция на светското безумие, дращят и
громят, но май това се дължи на желанието им никой да не напомня в тяхното
съучастие в конструирането на мита за Симеон. Още от началото на 90-те години
дясната преса у нас започна да лее тамян за цялата династия на Кобургите, да
пише елейни слова за Борис Трети и да настоява, че Симеон е отговорът на всички
проблеми. Всичко това стигна своя пик с едно писмо на 101-интелектуалци, които
царедворски пратиха текст в Мадрид, за да леят сълзи за това как Величеството
трябвало да се включи в българския национален дебат. Написано с едни
коленопреклонни фрази, това писмо трябва да бъде изучавано, за да можем да
разберем как всяко едно поколение ражда поредното си котило царедворци.
"На България е необходимо общонационално усилие и личност, която да го
олицетвори. Смятайте настоящето обръщение като призив и покана за Ваше
посещение в страната в удобно за Вас време". Това е само едно от
изреченията. В него има оргазмичен порив за монархия и беше част от лудостта на
времето. След това през 1996 година Величеството се появи в София. Никога няма
да забравя как дясна София се блъскаше по улиците, за да целува обувките на
монарха и да лее радостни сълзи, че Той, лично Той ги е ощастливил с
присъствието си. Посрещнаха го с хляб и сол на Орлов мост. После го натовариха
на влак (ах, тази коварна алюзия с Борис), за да може да се движи из страната,
а кандидат-поданици да тичат след возилото и да пръскат любов и щастие. Мнозина
от тези, които днес се обявяват за граждани всъщност бяха готови да бъдат
поданици. Именно градското дясно е това, което превърна Симеон в мит, в легенда
и направиха така, че през 2001 година той да бъде обречен да победи на
изборите. Да, в идеалната България царят щеше да бъде кандидат за президент, но
машинациите на Костов в последната минута го лишиха от това право и така Симеон
стана премиер. Един известен български философ след това написа марксистката
книга "17 юни на Симеон Сакскобургготски", закачка с известният текст
на Маркс "18 брюмер на Луи Бонапарт". Та именно тези, които днес
пишат за "Сакса" бяха в основата на неговото социално обожествяване,
ако не те, то родителите им със сигурност. Заради това ми е повече от смешно да
чета как хора, които бяха готови да подата сиви-та за царедворци моментално,
ако монархията беше върната, днес се пенят, че царят, видите ли, спрял гордите
костови реформи и станал мотор за унищоването на Костов. О, не. Десницата сама
се погреба. Тя извика своят Франкещайн от Мадрид, а именно от него започна и
нейната политическа импотентност, защото самото му идване тук обезмисли
десницата за години напред.
Така че за помпозната пищност на този медиен юбилей вина
имат повече хора отколкото са склонни да признаят. А тези, които са стоели пред
телевизорите, за да се любуват на шоуто почти сигурно са псували наред. Защото
днес лъжата за 800-те дни изглежда почти невинна...
А събраният елит е
доказателство, че още много лъжи предстоят.
No comments:
Post a Comment