Обикновеният зрител на обществените процеси у нас едва ли
е в състояние да следи драмите сред политически микроорганизми, освен, ако не е
закален почитател на литературата на Леополд фон Мазох и не проявява нездрав
интерес към самобичуването на мозъчни клетки. Въпреки това предупреждение обаче
си струва от време на време да надничаме в това миниатюрно пространство, просто
за да разберем дали енциклопедията на психиатричните заболявания не се е обогатила
с някое ново явление. И така - изненада! - оказа се, че имаме успех в това
начинание. Миналата седмица изпадналата от парламента партия "Да,
България" излезе с политическа декларация, която трудно може да бъде
преразкана дори и на закален почитател на сериала "Туин Пийкс".
Вътрешно противоречива, сюрреалистично безумна, патетично екзалтирана, тази
декларация представлява палав коктейл от всички клишета на психодясното,
превърнати в буламач, който може да бъде консумиран единствено от обитатели на София-център
и от никой друг в тази безкрайна вселена. Централната тема в текста пак е,
разбира се, съдебната система, основната фиксация на градското микродясно,
защото все им се ще да имат власт, ама без да минават през избори. "Дай,
България" се обявява за алтернатива на "негативните тенденции" и
техните основни носители ГЕРБ, БСП, ДПС И ПФ. Точно тези партии са посочени в
документа. Всички до една парламентарни. Но момент, една парламентарна партия
все пак отсъства от текста. Става дума за "Воля" на Веселин Марешки.
Език мой, враг мой! Очевидно Христо Иванов и компания чувстват някакво
политическо родство с него, иначе щяха ли да го премълчат в своя хейтърски
текст, а? Христо Иванов и Веселин Марешки? Не знам за вас, ама на мен ми звучи
коалиционно. Но дори и това не е новината в декларацията. Очевидно тази любов е
отложена за светлото политическо бъдеще. Друго, друго е това, което хваща
окото. "Дай, България" вече са настроени за дясно единство и щели да
го търсят като млада девойка принца на бял кон. Разбира се, чисто по дясному, в
текста това е изразено с много повече и по-кухи думи: "Ще работим активно
за политическо единство на демократичната общност чрез поредица от съвместни
действия за сближение на партиите, движенията и обществените сили със сходни
ценности, принципи и цели, призвани да я представляват политически. Крайната
цел е всички заедно да спрем опасната ерозия на българската демокрация, на
която сме свидетели напоследък".
Подобен завой на 360 градуса удиви дори и закалените като
мен в менталния стриптийз на десницата. Всъщност именно заради нежеланието на
"Да, България" да влиза в коалиционни взаимодействия, десницата се
яви на цели три части на последните парламентарни избори. И знаете ли какво,
дръжте се за столовете, защото ще кажа няколко хубави думи за Христо Иванов -
позицията му беше много правилна. Ако един начинаещ десен субект наистина иска
да намери автентични основи на своите действия и различен електорат, той трябва
да се пази като от чума от всички стари десни партии, до една прогнили,
лицемерни, кухи и крякащи, част от злостната фауна на прехода. Опитът на Иванов
да не влезе в отровната прегръдка на Радан Кънев беше най-симпатичната част от
него като политик. Понеже издаваше някаква принципност насред голямото блато и
човек дори можеше да си позволи благосклонно кимване. После обаче излязоха едни
тайни стенограми, от едни още по-високопарни и мелодраматични разговори за
основаването на единен десен проект, тогава под кодовото име АРГО, и веднага се
оказа, че принципността е илюзия, а опитът за последователност медийна измама.
Настоящата декларация на "Да, България" го доказва. Там, където преди
се опитваха да имитират принципност, днес има протегната ръка за коалиция, но
единствено и само за попадането в следващ парламента и нищо друго. Баналните
приказки за нов дневен ред на държавата и реформи са дъвки за около 100 хиляди
наивници в България, които продължават да се връзват на тази реторика. Ако
лидерът на "Дай, България" не бе съучастник в историческия компромис
по съдебната реформа, където подписите на Радан Кънев и Делян Пеевски стояха
почти един до друг, вероятно някой можеше и да си каже, че тия имат светли
идеи, но политиката днес отдавна е повече въпрос на биография, отколкото на
красиви приказки. А биографията на Иванов съдържа в себе си министерстване при
така омразния му днес Бойко Борисов, тоест да го слушаме днес да се изявава по
основните въпроси на държавността е все едно да слушаме лекия по морал от Джак
Изкормвача.
Най-интересното обаче е, че градското дясно, разтроенно,
но не в християнския, а в шизофренния смисъл на думата, наистина винаги търси
начини да излъже своите избиратели. Ето само допреди няколко месеца Иванов и
дума не даваше да се издума за коалиция, защото искал да даде "ясно и ново
начало", а няколко седмици по-късно вече бием барабана на обединението все
едно цял живот сме били проповедници на единството. Не знам обаче как
десебистите (това не е партия, а колективен мозък, съществуващ на базата на
общи фобии, а не идеи) ще приемат тази протегната ръка. Защото в началото
хардкор-костовистите приветстваха "Да, България" и пълнеха с
патетични размисли за светостта на Христо Иванов своите стени във фейсбук. След
това дойде махмурлука. Тяхното момче отказа на Радан. И изведнъж мнозина
костовисти от последния ден заподозряха, че "Да, България" е таен
план на олигархията, пипало на Пеевски, което иска да купи душите на
девствените им дъщери. Сега да тръгнат да го обичат пак ще им струва немалко
усилия. Изобщо в десницата има един много интересен процес, който обаче
анализаторите по сутрешните блокове никак не обичат да разглеждаг. Те (десните
партии) уж все имат еднакви идеи, уж се борят за едно и също, уж имат сходен
дневен ред, уж всеки от тях ляга и става с идеята кой да измисли по-тежко
сравнение за Цацаров, а пък в края на деня вечно се държат като махмурлийска
компания, която се гледа подозрително заради болки в задните части. Което
означава само едно - за тях идеите не означават абсолютно нищо. Други фактори
ги спират от обединение, а това издава или нарцистични спазми или тежко
задкулисие, или някаква комбинация от предните две. Неспособността за единно
действие означава, че за тези лидери нито една от поставените задачи не е
достатъчно важна, за да преодолее егото му. И това води до тежко изкривяване на
дясното пространство, което е задръстено с лидеромания, възприемана от сектата
като едва ли не знак за божественост.
Подадената ръка от "Дай, България" обаче като
едното нищо ще увисне в пространството, защото междувременно ДСБ си избра нов
лидер - ген. Атанас Атанасов. Дори се появи нещо като фб-виц - че е нормално за
партия с миниатюрен резултат да си избере за лидер човек с прякор Гнома.
Атанасов обаче е изразител на крайното психокрило на политическия
микроорганизъм и вероятно поставянето му там е знак не за отваряне на
десницата, а за нейното желание да се взре в своя пъп и за пореден път да се
обяви за съвършена пред целия свят. Атанасов вече направи първото си медийно
турне като лидер и, разбира се, моментално изваде мачетето, за да насече Христо
Иванов. Той (Христо Иванов) бил излъгал Радан Кънев и сега новият водач на
костовистите с ръмжене се опита да подскаже, че пред него тези номера няма да
минат. Което може и да е истина, но има голяма вероятност и да е лъжа. Ако
България се окаже във внезапна предизборна обстоновка (с вицепремиер като
Валери Симеонов това е като Дамоклев меч), никой няма да се учуди, ако десните
отломки заровят томахавките и пак тръгнат да градят някакво подобие на
Реформаторския блок. Тогава пак ще има клетви за вярност, закани за
самозапалване в името на реформите, фб-талибани за нова съдебна система и
целият този порив ще завърши, когато се създаде малко предизборно съюзче, което
като болонка да подскача край ГЕРБ. Защото, дайте да не се лъжем, градското
дясно винаги започва наперено, яростно и бойно, а приключва като като
присъдружна партия, използвана като заместител на чучелото, което трябва да
риташ като се събере твърде много политическо напрежение. Казваме всичко това,
защото и до днес телевизиите ни занимават с тези микродрами вдясно, което е
абсолютно безполезно. Политическата съдба на идеите за обединение винаги е една
и съща. Предсказуема е като поредна декларация на "Да, България".
Това е една самозатворена кофти реалност от която десният мозък не може да избяга
и е обречен да се блъска в стената като хамстер, който не разбира, че живее в
стъклен аквариум. Щеше да е жалко, но е повече смешно.
Ама наистина смешно.
No comments:
Post a Comment