ГЕРБ – активните лъжци за фалшивите новини

Боже, до какво доживяхме - клип на Азис да гони 50 милиона гледания в ю тюб и партия ГЕРБ пускала платформа, за да се бори с фалшивите новини. За мен това са новини от един и същи порядък. Повсеместен триумф на чалгата. ГЕРБ винаги са били аналога на Азис в политиката - вият фалцетно, въртят гюбеци, арогантно натрапчиви са, а и в момента в който им падне случай почват еднополови флиртове - я с традиционната десница, я с полупатриотите, важното е ритъмът на чалгата да не спира и кварталните кръчми да са отворени...

Темата за "фалшивите новини" отдавна привлича ГЕРБ със своята многозначителност. Тя им дава възможност напълно да отрекат реалността, където турбуленцията на управлението ги друса до повръщане и да я запишат в графата "fake news". Това е един мелодраматичен опит да се затвориш в собствената си измислена реалност, да хвърлиш ключа в морето и да си мислиш, че си защитен от завинаги от "дивашката опозиция". Важно е обаче да се уточни - стратегията с "фалшивите новини" е практически край за ГЕРБ, защото това е сценарий при който те не могат да търсят допълнително подкрепа отвън, а просто се опитват да запушат пробойните в кораба, за да не тече вода. Мантрата "атакуват ни с фалшиви новини" няма как да сработи сред измъчения електорат, който буквално се дави в безвремието на Борисов-3, това е заклинание, което трябва да топли съучениците, кумиците, братовчедите, приятелите и останалите близки лица, оплетени в корпоративно-мафиотските кръгове, за да не тръгне партията да се разпада като неуспешен лифтинг на фолкаджийка. Само забележете откога датира това пристрастяване към „фалшивите новини“ – откакто цялата партия беше сериозно разклатена в огъня на собствените им сигнали. За първи път в своята политическа биография партия ГЕРБ произвежда паникьорска опорна точка, което само по себе си е симптом за голяма криза. Тази криза става още по-очевидна, когато човек се разходи из виртуалната страничка на регистъра им, за да види какво според Партията е "фалшива новина". Човек веднага дочува ритмиката на Азис. А после с удивление виждам, че ГЕРБ са изтипосали на тази страничка и мен. По-точно един мой коментар със заглавие: "Учебници за бедни и богати - България вече официално е на две скорости". Това е сложено в рубриката "fake news". 

Тук ще се задълбочим, защото е важно. Кое точно е фалшива новина? Това, че предлагаха да има такива учебниците ли? Че самият шеф на издателството, което предложи да ги има оправда идеята с това, че целта била да се облекчат родители, които са "по-притеснени".

" Няма такива учебници, няма такива данни за бедност и неравенство", твърди Партията в своята виртуална лаборатория за лъжи. О, да, такива учебници няма, защото протестната вълна ги спря, защото възмущението се отприщи като цунами и можеше да помете ГЕРБ, тяхното управление и всички, които се опитват да превърнат неравенството в нещо естествено. Втората част от фразата обаче е още по-интересна - "няма такива данни за бедност и неравенство". Потърсих в текста си - аз никъде не давам данни. Целта ми не беше да давам цифри и статистика, а да изразя позиция. Но понеже Партията ме предизвика, нека да задълбаем в темата, за да видим как идеята за "фалшивите новини" ще рухне като Бойко Борисов след фал на футболен мач. Според официално европейско проучване, което получи гласност в само преди около две седмици 40,4 от хората в България са били изложени на риск от бедност или социално изключване през 2016 година. Именно това отново ни прати на последно място в ЕС. Средното ниво за Евросъюза е 17,7. 45,6 от децата живеят в бедни семейства. Още една статистика - България е с най-голямото неравенство на възнагражденията в ЕС. То стига до 14 пъти.  Оказва се, че не аз, а ГЕРБ лъжат. Лъжат жестоко. Лъжат като разпрани. Лъжат. Сега подкрепям твърденето си с данни. И, да, те не са с автор Антон Тодоров, а са от авторитетни проучвания.

Като споменахме за Мумията обаче се натъкваме на друг парадокс на разбивачите на фалшиви новини. Те са сложили на своята страничка и новини от 2009 година за Емилия Масларова и за Драгомир Стойнев от 2014 година. Всъщност не новини, а техни изявления. Интересно ми е обаче защо са спрели дотук, защо не са тръгнали да разбиват и бестселъра "Шайка". Четох го няколко пъти - там има такива твърдения и изобличения, че ако са верни Бойко Борисов трябва да стои в затвора поне още два живота напред. 

Всъщност, ако трябва да бъда честен - страничката на ГЕРБ много ме разочарова. Защото очаквах "фалшивите новини" да бъдат разгромени с линкове, данни, статистики. Простото заклеймяване като "Лъжа!" не върши никаква работа, защото то е фалшификат направено по този начин. 

Никой не може да накара отделен човек или партия да се съгласява с политическа позиция, но да се изкарва самата политическа позиция фалшива е израз на безсилие в колосален размер. Всъщност повечето неща постнати на страницата са точно това - позиции. Значи Партията няма проблем с "фалшивите новини", тя има проблем с наличието на опозиция. Дразни я, че някой не приема собствената й лъжа за света.

В още един от случаите обаче си струва да се намесим, за да видим нивото. ГЕРБ "разобличават" изявление на Румен Гечев, което гласи буквално следното: "Крачите към 20 милиарда дълг". Изобличението патетично гласи: "Няма приета финансова рамка нито пък необходимост от дълг, да не говорим за 20 милиарда...". Само да уточним - новината е от 9 юни 2016 година. Няма необходимост от дълг ли...Това го казва партията, която само година преди това си е разписала финансова рамка за взимане на 16 милиарда! И всеки, който прочете изявлението на проф. Гечев е наясно, че той има предвид точно това. Не само не е лъжа, не само не е fake, ами е пълно с болезнен реализъм. Но Партията отсича "лъжа". Казах ви - тия са точно като Азис, вярват безусловно в собствения си въображаем образ.

Не виждам какво повече може да се каже за поредния кьорфишек на ГЕРБ. От него виждаме образа на една изморена и изтощена партия, която даже не може да си даде сметка в каква карикатура се е превърнала. А може и да разчетем най-големият им страх. Че един ден цялото им управление, в трите му издания, ще бъде в раздела "fake news". 

Патриотичната дупка в българската сигурност

Още в първите си месеци във властта, вероятно опиянен от факта, че изпълни детската си мечта да стане вицепремиер, Валери Симеонов лирично определи стената по границата като "великата българска ограда", после реши да повиши в ранг строежа и го определи като "великата българска стена". След това добави, че е "тежко, сериозно, инженерно съоражение". Разбира се, това прозвуча като виц, защото в онези свободни дни, когато оградата още не бе обявена за стратегически обект, за да бъде скрита от общественото внимание, всеки можеше да намери снимки. Там, където ни обясняваха, че "великата българска ограда" е двуредова се виждаше нещо като разклатен плет на селски двор, отдавна изоставен от стопаните. Дори и сега, когато в знак на виртуално дисиденство много хора постват кадри на стената се вижда, че изпълнението е не само калпаво, то е безумно. На места под оградата има дупки през които може да мине, който си пожелае. Стената обаче е нещо като политическия венец на управлението на Бойко Борисов, фетишът на властта и не е случайно, че премиерът води там всеки от своите важни гости - било Орбан, било Камерън. Човекът иска да чува похвали, да му викат "конгратюлейшънс" и да го къпят с обещания за светло бъдеще и влизане в Шенген. Строежът на стената е нещо като българска политическа пирамида - трябва да се създава видимост за активни действия, за строго охранявана граница, нещо като пърфоманс в сферата на сигурността, за да могат европейците да отчитат постижения и да разтварят кесиите, че нали сме "външна граница"  и последен стожер на евроатлантическата стабилност, преди да бъде залята с море от мигранти. Важно е да изясним тези аксиоми, за да можем да си обясним паническите действия на властта от последните дни. 

Миналата седмица кабинетът засекрети "великата българска ограда" и я обяви за обект от стратегическо значение. Бившият служебен премиер Огнян Герджиков веднага след решението посъветва чисто юридически една телевизия да не показва съоръжението, защото то вече е обект на държавна тайна и може да има последствия. Интересно - как така великата гордост на премиера, как така обектът, който излиза толкова солено, че строежът му струва над 1 милион лева на километър, как така стената, която бе облетяна с хеликоптер, пълен с журналисти, изведнъж се оказа табу? Това е ключов въпрос, защото решението беше взето внезапно, без предварително оповестяване и без реална мотивация. Едва след това стана ясно, че Елена Йончева от три месеца снима филм за стената и за това колко лесно е да бъде преодоляна тя. Нещо повече - легендарната журналистка показа снимки как съоръжението бива преодоляно от група мигранти с помощта на една обикновена стълба. И всичко това се случва по времето, когато Бойко Борисов обяснява, че нямало вълна, нямало желаещи да влизат у нас и това се дължало на топлите му отношения с Ердоган. Опасявам се обаче, че тези красиви приказки се разпаднаха в мига в който стената беше засекретена и всеки журналист решил да изобличава някакви корупционни практики край нея е заплашен със съдебно преследване. Защото кадрите на Йончева показват едно друго лице на тази дейност. Че всъщност през страната ни минават засилени емигрантски потоци, а за да се случи това тихо и безмълвно, най-вероятно над процеса е опънат политически чадър. Стената е сложена като мюре, за да създава вътрешнополитическо спокойствие, а всъщност със съдействието на властта мигрантите биват пускани и ескортирани от наша територия. Това е само хипотеза засега, но е трудно да бъде опровергана в светлината на снимките на Йончева, а и на нейния предстоящ филм, който разкрива друга мрачна тайна - държавата на практита пази каналджиите, тя е наясно с каналджийските групи, но не взима никакви мерки срещу тях. Когато не арестуваш, то значи ти съучастваш. Изводът е повече от простичък.

Всъщност голямата гордост на Борисов-3 е външната политика, сигурността, геополитическите баланси. Все повече започвам да си мисля, че това е някаква димна завеса, за да скрие реалните процеси у нас. В България всичко е имитация. Политиката, храните, изкуството, даже и стената по границата. Тя е нещо като декор, политическа бутафория, която да скрие истинските занимания на властимащите и упражненията в трафик на бежанци и в какво ли още не.

Между другото тези дни стана ясно, че прокуратурата отказа да образува дело за досъдебно производство срещу Йончева по сигнал на Валери Симеонов. Той я обвиняваше, че тя е издала държавна тайна, но обвинението не прие неговите доводи. И в задачата се пита - не е ли това поредна издънка на вицепремиера, нов опит да заглуши свободата на словото чрез съдебни средства. Защото проблемът му с прозрачността започна с Йончева, а сагата в студиото на Нова телевизия и писмените ултиматуми бе просто пореден епизод от властовата истерия. Още тогава стана ясно, че нещо покрай стената е много притеснително, че тя крие мрачна тайна. Не знам дали в изясняването на мистерията ще ни помогне и дребния факт, че активистката на НФСБ, всъщност техния кандидат за кмет на Костинброд Анелия Велева, преди десетина дни буквално призна, че е съучастник в каналджийство и се размина с условна присъда. Този факт, който патриотите многозначително заобикалят, е твърде близо до сърцето на партията. И май е едно от доказателствата, че в националната сигурност на страната зее една патриотична дупка. Голяма като великата българска ограда.

Моделът „Фандъкова“ и фетишът към „европейското“

В България едно фетишистко прилагателно се употребява повече от всяко друго - "европейско". Върховната мантра, ултимативния политически оргазъм. Страната ни е шизофренично разкъсана между собствената си сюрреалистична реалност и върховните напъни всичко да е "европейско" и тази лудост става все по-очевидна след всеки нов сезон на безкрайната сапунка, наречена "Преход". И не възприемайте тази позиция като антиевропейска, о, не, тук целта е да посочим безобразията в езика, които вече се превръщат в реални обществени безобразия, когато се вгледаме отвъд блясъка на прилагателното. Този процес е особено очевиден в София, където екипът на Йорданка Фандъкова (според мнозина тя е просто усмихнатото лице на един модел, който бие с няколко обиколки всеки "Кумгейт" за който се сетите) постоянно се опитва да прави столицата "европейска", но с действия, които са толкова далече от Европа колкото Антон Тодоров от парламента. Един от примерите за това направи заглавия наскоро - ръководството на София покани известния датски архитект Ян Геел да направи анализ на публичните пространства на града и да даде своите препоръки. Геел е нещо като попзвезда в архитектурата, въпреки, че препоръките, които даде са толкова пожелателни, че се родеят с телевизионното врачуване. Но така и не стана ясно колко пари са платени за тези лъчезарни съвети. Защото по съвсем неевропейски навик Столична община не пусна обществена поръчка и така столичните данъкоплатци могат само да гадаят какви пари от бюджета на града са потънали в това действие. Това е диалектическо противоречие. От една страна се стремим към големите стандарти на света, а от друга ги потапяме в балкански шмекерии. Вероятно обаче за парите, които са дадени на Геел Столична община можеше да наеме дузина български архитекти, които щяха да дадат аналогични, а защо не и по-добри съвети, защото за разлика от датчанина те са наясно със специфичния управленски климат по тези географски ширини. 

На всички обаче им направи впечатление, че докладът бе поръчан основно за центъра на града. Центъра - туптящото сърце на София на Йорданка Фандъкова. Проблемът, разбира се, че центърът отдавна е достатъчно облагороден, а наливането на обществени ресурси единствено там или в богаташките квартали по никакъв начин не се вписва в идеята за "европейското". Но понеже Столична община вече трудно защитава тази политика трябваше да се появят и други знаци за "модернизация". Така изведнъж в последните две-три години градът бе залят с проекти за небостъргачи на обичайни и необичайни места. Само мога да подозирам в каква вътрешна драма е столичната кметица и какво ли си вика - "аз им давам небостъргачи, правя София европейска, а тия балкански селяни тръгват да протестират, да мрънкат, да се жалват и да се сополят, че небостъргачите не се вписвали в града!". Разбира се, именно протестиращите работят за европейското лице на столицата, защото недоволството от безумните решения и излизането на улиците срещу тях е автентичния дух на Стария континент. И хората сами, без политически партии, без неправителствените органазиции започнаха да се самоорганизират, за да спират "европейските" пориви на Столична община. С темповете с които работи има шанс до края на третия си мандат Фандъкова напълно да обедини София срещу себе си. А вероятно заради тези протести жената напълно се оплете в опитите си да модернизира града. Пред очите на всеки жител и гост на столицата е безумието едни и същи улици да се асфалтират по няколко пъти, а организацията на движението по време на ремонтите да прилича на фантазия на автор на хорър-трилъри. Между другото - това е опасно за управлението на София, защото ядосаните шофьори могат да се превърнат в спонтанна политическа сила и не е ясно когато ще се съберат в единен фронт. Наскоро един шофьор на такси ми сподели, че е готов да участва в нещо подобно, защото работата му от ден на ден ставала все по изнервена - от една страна клиентите го притискат да бърза, от друга страна "европейските" амбиции на общината го притискат като бяла мишка. Дори ми разказа виц, който се оказа брадат, но понеже го чух за първи път ще го споделя и тук: Фандъкова бързала за летището и й се наложило да хване такси, но горещо помолила шофьора да стигне до аеоропорта за 10 минути, ако може. Водачът се съгласил, но поставил условие: "Ще те карам, но само, ако си сложиш превръзка на очите". Кметицата се противила, но най-накрая приела условието. След точно девет минути таксито спряло, Фандъкова отворила очи и видяла, че е на летището. "Ооо, как стигна дотук толкова бързо, по кои улици?", възкликнала удивено тя. Шофьорът обаче я контрирал: "Да не съм луд, за да ти кажа, нали ще разкопаеш и тях". Народното творчество добре е схванало протеста на колективния ум. Повечето минувачи, били те шофьори или пешеходци, прекрасно съзнават, че ремонтите са привидни, че само след няколко месеца повечето от тях ще бъдат повторени, че това е част от спектакъла "Европа", който София се опитва да режисира с подръчни средства и нашенски схемички. 

Наскоро някой пусна снимка на ремонта в подлеза на НДК - колчетата по прясно ремонтирания тротоар бяха наредени по начин, който имитира походката на подуянски пиянка, когато се прибира вкъщи. Забравете за правите линии, в "Европата" на Фандъкова очевидно ценят неординерните форми.  А какво да кажем за самото пространство пред НДК – нали вече го ремонтираха пак преди една година. Сега пак го работят. Очевидно никога повече няма да го видим незаградено.  А спомняте ли си за дупката на бул. "Брюксел" (какво име само, а!) само няколко дни след края на поредния ремонт? Дупките в имитацията на "европейско" са толкова много, че могат да запълнят няколко тома. А какво да кажем и за неравномерното развитие на града?

Истината е, че няма нищо европейско в това да развиваш само центъра на един град. На практика София е жертва на жестоко класово разделение и това си личи, когато видиш периферията на града. Подобен начин на развитие вероятно би прилягал на латиноамериканска столица от средата на 60-те години на миналия век, но в "европейска" България това прилича на гноен зъб, който не се лекува по никакъв начин. Цели части от града са изоставени да се оправят сами и не е необходимо да имаш градоустройствени знания, за да го видиш. Най-големите столични комплекси, там, където живеят най-много хора на практика циклят в безвремието. И така политическата формула на "европейска" София се получава много яка - всички хора плащат данъци, но виждат инвестиции основно в центъра. Което означава, че жителите на периферните квартали са системно обирани, понеже това е институционална кражба в чист вид. Убеден съм, че жителите на "Надежда" биха искали да видят как парите им отиват за развитието на техния квартал, но са лишени от това обществено щастие. Между другото - в предизборната кампания през 2015 година в София темата за неравенството бе поставена за първи път, а тогава в нея се включи дори и Бойко Борисов, който за първи път в политическата си кариера се загрижи за крайните квартали и им обеща саниране. Разбира се, днес, вече две години по-късно от тези обещания няма и следа, но темата за буквалното класово разделение на София ще става все по-пареща, особено, ако бъде постоянно натиквана в ъгъла. Между другото наскоро в един материал на архитект Павел Попов във вестник "Култура" срещнах подобно разбиране за София, наречено там "класова несправедливост". Щом подобно наблюдение се прави от човек, който няма как да бъде причислен към социалистическите идеи, значи раната е отворена, остава да видим дали може да бъде излекувана.

В това класово деление на града наскоро взе участие и самия Бойко Борисов, който се отказа от образа си от 2015 година - на него му се привидя просперитет, защото кафенетата по "Витошка" били пълни. Първо, ако се беше заслушал в речта из тези кафенета сигурно щеше да види, че огромна част от посетителите там са чужденци, но дори и да е обратното - фактът, че от София избираш "Витошка" означава само едно - останалата част от града стои невидима за теб. На фона на такъв описан просперитет, на такава "европейщина", хората, които се справят трудно с живота очевидно трябва да стоят засрамени и да се чудят с какво са се провинили в предишен живот, че в този са захвърлени насред толкова "европейско" пространство, че им идва да вият като яки балкански върколаци...

Възкръсва ли от прахта психодясното?

И като започна едно ахкане, като тръгна едно мелодраматично кършене на пръсти, като се позачуха едни оргазмични стенания, едно подсмърчане на сополи от щастие и като се понесоха тези перверзни шумове от медия в медия, на човек цяла седмица му идва да си пъхне главата в печката и да пусне газта. Дясната журналистика пак изпадна в амок. И всичко това тръгна от едно телевизионно предаване, където един до друг били седнали св. Христо Иванов, любимец 16 на градската снобария и фентъзи-създанието, наречено ген. Атанан Атанасов. Фентъзи-създание е, защото иначе би ли носил прякора Гнома. Единият лидер на безуспешното корпоративно начинание "Дай, България", добре де, "Да, България", а другият председател на тъмната секта от фейсбук-хейтъри ДСБ, които се явиха на изборите с пряко плагиатство от "Междузвездни войни" - като коалиция "Нова република". Студиото в което ги бяха събрали беше кръстило рубриката си "Болка и обединение вдясно". Това за болката го разбирам - все пак, ако им се наложи да връщат грантовете заради това, че не влязоха в НС ще ги боли драматично, ама темата за обединението е така втръснала, че случайният зрител има усещането за кафкианско непомръдване на битието. Откакто се помня десницата все говори за обединение, а след това със страстта на градски пиянка, който е объркал броя на бутилките се фраска в уличния стълб и с кървящ нос се проска стенеща на политическия тротоар. И винаги е виновен някой друг. Виновен беше вътрешния враг (Филип Димитров), виновни бяха хората, че не са го разбрали (Костов), виновен беше Путин (Радан Кънев). Сега сигурно са виновни тъпите селяни, които не са оценили политическият блясък на десницата и нейните еротични възможности да заема тайната поза "исторически компромис". 

Може би трябва да припомним малко драмата, защото съм убедени, че повечето хора със здрав разум изобщо не я помнят. След като година и половина радостно близа кубинките на Бойко Борисов, Реформаторския блок (позабравеният Франкенщайн на дясното) се разпадна на няколко части с оргазмично удоволствие. ДСБ излязоха от властта, ама все пак останаха в нея. Да, знам, в изречението няма смисъл, но виновен за това по изключение не е автора, а българската действителност. ДСБ направиха точно това. Екслидерът Радан Кънев обяви, че излиза в опозиция, ама кадрите на партията останаха по топлите си държавни местенца. Единия от тях - здравният министър Петър Москов - Менгеле дори би шута на партията си, за да остане министър. Ето това е истински десничар - винаги като му падне възможност да плюе на принципите си. Изведнъж там, където уж беше единно се оказаха три политически микроба - единият се самонарече "Да, България", партия, създадена с упоритото акуширане на фондация "Америка за България", другият си остана ДСБ, което да не зъзне от самота си потърси още по-незначителни партии и най-накрая и останките от старото СДС плюс Кунева плюс Москов плюс "Глас народен", обединени от принципа, че ще се борят на изборите само и само да могат да влязат в коалиция с ГЕРБ.

Вероятно опиянен от грантове и външна подкрепа Христо Иванов тогава направи един необичаен жест - обяви, че няма да се коалира с ДСБ и ще търси самостоятелно явяване на изборите. В ушите на сектата това прозвуча като проклятие. Та нали сам Радан Кънев обясняваше като в притча как в дните след историческия компромис се обадил на Христо Иванов, тогава министър на правосъдието, за да му каже: "Копеле, не мога да повярвам, че стигнахме дотук". Ако се изчистим от медийната плесен може би трябва да оценим хода на Иванов като правилен. Той със сигурност е знаел, че коалиция с ДСБ е като влизане в свърталище на зомбита, без достатъчно амуниции и остри брадви. Човекът реши да разпери крила самостоятелно, а не му се получи, защото този народ толкова пъти бе лъган и прекарван от десницата, че е изградил железен имунитет срещу такива венерически болести. Иванов май се опита да изтръгне своята партия от традиционната русофобия на микродясното, но това му струва тежки обвинения, че е левичар. Дори хардкостоваците започнаха да говорят как задачата на "Да, България" била да се позиционира вляво. Днес виждаме, че тези опити са били захвърлени на боклука и партията на експравосъдния министър пак се отдаде на антипутинизъм в големи дози. Което, както и да го погледнем, е удрянето на една и съща лопата за пореден път. Десницата отновото и отново се опитва чрез такава русофобия да дойде на власт, а смешните й резултати показват колко импотентен е този опит. Което не пречи те пак да опитват номера. А нали знаете какво е истинското определение за идиот - човек, който всеки път прави едно и също, а очаква различен резултат. 

След корабокрушението на изборите обаче медиите не престанаха да ни занимават с десните драми, които отдавна са били по сълзолеене индийски сериал. Отново и отново трябваше да слушаме металическите нотки на Радан, отново и отново трябваше да преживяме мозъчната плява на десните шамани, които скучно и протяжно развиваха сценарии за реформаторската общност. Изобщо това е историческото проклятие на България. Страната ни трябва да гледа отново и отново как принцовете на тоталитарните фамилии се изживяват като десни и изпадат в краен антикомунизъм, за да заличат семийните си корени и обвързаности. Ако един ден се появи автентичен наблюдател на десницата, а не зомбиран неин подръжник ала Даниел Смилов, той трябва да отчете тази абсолютна арогантност. Принцовете от комунизма решиха да останат на политическата сцена с маскировката на реформаторска общност. Заради това май псувните им са люти, клетвите тежки, а поведението истерично. Все пак пак някой трябва да вдигне димна завеса за миналото им.

В тази дясна комедийна мелодрама обаче има един много сериозен елемент, който се нуждае от задълбочен анализ. И той е за ролята на медиите в постоянното натрапване на темата за дясното обединение. И двете партии останаха под чертата за входа на парламента. "Да, България" в тяхната коалиция със "Зелените" взеха 2,96 процента или 101 177 гласа. "Нова република" получи 2,54 процента или 86 984 гласа. Общо гласовете на двете партии са 188 161. Сега дайте да направим сметката набързо - според официалните данни на изборите тази година право на глас имаха 6 533 828 българи. Като преизчислим резултата за двете партии общо са гласували 2,8 на сто от избирателите. 2,8! А медиите ни натрапват информации до повръщане за тях все едно народът не може да си легне без да научи докъде са стигнали преговорите в десницата. Информация, която предизвиква тръпки в незначителен брой от населението ни се представя като мегаважна за бъдещето на България. Това е подмяна, класическа морална перверзия. Вместо да се занимава с автентичните проблеми на обществото, бг-журналистиката е втренчена като напушен с марихуана човек в дребнотемията. И отново и отново трябва да четем анализи на прокълнати десни шамани за обединението на десницата, за големите задачи пред "реформаторската общност". Тези хора наистина са като обсебени - повтарят същите тъпотии, които сипваха с черпака през 2014 година и си мислят, че някой отново им вярва. Но проблемът не е в тях. Проблемът е в свръхраздутото медийно внимание към мискроскопични партии, които знаят да живеят единствено в сутрешните блокове и на си показвали носа извън табелата, която посочва къде е краят на София. Този медиен балон се пука няколко пъти с неистова упоритост, защото се опитва да представи като алтернатива хора, които знаят единствено да обвиняват за всичко Путин, но когато се заговири за журналистически стандарти ми е чудно защо никой не поставя като проблем тази свръхраздутост на отразяването на десницата. При това повечето журналисти го правят не обективно, а се изживяват като политически инженери. И отново и отново ни натрапват картонените образи на десницата, опитват се упорито да ги изкарат някаква алтернатива и са умишлено слепи за структурния проблем на т.нар. "дясно". Няма как да си рефомартор след като в момента в който помирешеш власт започваш да подпикваш като свръхвъзбудена болонка. Няма как да си десен, когато единственото, което предлагаш е местенето на паметници. Няма как да ти видят за алтернатива след като занимаваш хората единствено със собственото си микроскопично обединение и го изкарваш най-важната тема. Това не е десница, това е фрийк-шоу. И всички знаем как ще приключи - пак със сълзи и раздели. Този сериал е толкова неоригинален, че хората вече изключват телевизиорите като чуят за дясно. Научиха си урока просто.