Войната на успоредките

Само с едно превъртане на лост президентът Румен Радев успя да направи това, което цяла година не му се отдаваше напълно - да изземе изцяло медийното внимание, да подсече журналистическата аура на Бойко Борисов и да накара две дузини банални политически анализатори да се чешат по главите в отчаян опит да си обяснят всичко, което се случва. В този смисъл се оказа, че спортната гимнастика е по-полезна за политиката от познание върху обществените процеси. Защото Радев до момента се държи като компетентен, амбициран и подготвен политик, но демонстрира ясна мощ в мига в който показа, че не е загубил физическата си форма. Най-вдъхновените неща стават случайно. Вероятно именно случайно държавният глава уцели основната емоция на народа в тези дни и виждаме, че ефектът е налице - вече 10 дни всички говорят за коремното възвисяване или превъртане на Радев, което си е за "Гинес" в претръпнало от скандали, интриги, калинки и гинки българско общество. Не напразно из фейсбук се нароиха много коментари, групи и идеи. Лично аз харесах предизвикателството спортният или военният министър да се опитат да повторят номера на Радев. Да, злобно е, но това ни остана като утешение. Социалните мрежи за шизофреничната съвест на обществото и щом там има буря, тогава в политиката наближава торнадо. 

За моя изненада - коремното превъртане на Радев роди много журналистическо творчество. Всички се опитаха да погледнат отвъд този физкултурен жест, да потърсят някакъв скрит смисъл или да открият симптом за политическа и идейна криза. Българската журналистика обича моралистичните обобщения. И, да, повечето от тях са верни, но проблемът съвсем не е в това, че двете основни фигури на българския медиен живот си въобразиха, че той е нещо като олимпиада по гимнастика и мускули. Всъщност забиването ни в темата за успоредките, за щангите, тениса, ритането на топка и цъкането на белот издава безвремието в което е заседнала държавата, безвремието на плаващите пясъци, които не позволяват да си поставим дългосрочни хоризонти и цели. И понеже няма идеи се появиха мускулите. И понеже няма визии дойдоха лостовете. И понеже няма как да формулираме стратегически приоритет се нахвърлихме със страст на темата за спорта като политически допинг.

Ще ми позволите да направя една аналогия, защото нещата се виждат най-добре в контраст. Съвсем наскоро имах големият шанс да бъда наблюдател на президентските избори в Русия. Русия е страна загадка за българския ум. Чух някакви хора по медиите, българи, съвсем сериозно да твърдят, че Русия заслужавала демокрация. Далеч съм от мисълта да оспорвам това твърдение, но в епохата на ГЕРБ е добре някой да каже, че България също заслужава демокрация. Но това е странично заяждане. Преизбраният Путин също обича да се заиграва с идеята за добрата си физическа форма и заради това нетът е пълен с негови снимки как плува, язди, ловува или тренира джудо. Но при него това е само компонент от образа, както и само компонент от политическото му тяло. Няма да давам оценка на резултата (не това е целта на текста), но проследих няколко диспута между кандидатите за креслото в Кремъл. И там имаше скандали, медийни циркове и глупости, но стратегически погледното битката все пак се сведе до цялостна визия за Русия в прекрасния и гневен свят, ако използваме този великолепен израз на Платонов. Руското общество минава през своите кризи, но една от големите му спойки, за която никой не говори, че на него му е предложена визия, конкретен план за мястото на държавата му в геополитическата архитектура и това се оказва достатъчно за много хора да изтърпят трудностите и да стиснат зъби, а това съвсем не е лека задача. Тоест, когато предложиш идеи, път и визия, хората са склонни да застават зад тебе. Когато ги нямаш разчиташ само на ефекта от превъртането на лоста или от "случайно" изпусната снимка как тренираш на лежанка. У нас проблемът не е в спортния пиар и двубоят на мускулите, а в това, че освен него няма нищо друго. България тепърва трябва да става суверенна държава със собствен глас, ако някога изобщо стане, а междувременно скуката се запълва от акробатически номерца и медийна патетика.

Искам да бъда разбран правилно - мен надпреварата по този пиар начин не ме дразни толкова. Дори ме забавлява факта колко нервно реагираха дежурните по любов медии на премиера Бойко Борисов. От техните полуистерични реакции можем да разсъдим, че всъщност коремното възнасяне на Радев май свърши повече работа по покосяването на самочувствието на противника дори от произволно вето върху лобистки закон.

Всъщност първопроходец в тази сфера е именно Бойко Борисов. И до днес не знам дали е било интуиция, коварен план или обикновена случайност един странно успешен ход в предизборната кампания от 2009 година, когато възходът на ГЕРБ към властта стартира експлозивно. Тогава Борисов просто не взе участие в кампанията. Потъна вдън Банкя, но пресцентърът на партията се постара да изясни казуса - лидерът си бил навехнал крака на футболен мач. Кракът на Борисов беше медийно обожествен. Появиха се анализи за състоянието и мъченически снимки как той трябва да понася болките. Всъщност темата на кампанията беше изместена от политическата сфера, където кандидатът тогава не се справяше кой знае колко успешно и се прехвърли изцяло върху фантазията за физическото състояние и спортната мощ. Някой май беше усетил, че е естествен народен порив да се търси физически мощен водач, особено при нация натровена от кофти преход, корупция и тотална бедност. Бойко Борисов играеше ролята на отмъстител, който е временно изкаран от терена с кофти финт, но когато се върне ще въздаде справедливост. И сега, оказа се, го биха в неговата игра. Защото, и това е голямото коварство на спорта, рано или късно идва някой по-подготвен, по-мотивиран, в по-добра спортна форма и ти изнася показно в играта, която си мислил, че владееш напълно. В този смисъл Борисов щеше да изтърпи политическо поражения, може би щеше да преживее всичко друго, но не и загуба в сферата в която мислеше, че е е назаменим. Пак ще повторя - това е метафоричен сблъсък, който е пълен с тъга, защото не носи визия и стратегия, а показва нашето собствено самоограничение като общество и държава.

Тоест ние днес сме принудени да запълваме съзнанията си плява, да търсим скрит подтекст в едно кълбо на лост, да изстискваме докрай идеята за спортната гимнастика като метафора за жестокостта на политиката, но това се дължи на другите липси, които не се очертава да бъдат запълнени скоро. И докато чакаме отнякъде да дойде спасението се задоволяваме със спортната гимнастика. Оказа се, че това помага. Не за по-добър живот, а просто ей-така за шоуто. 

Но и това не е малко.