Кръвожадният хуморист на дясната политология

Чета един анализ на "звездата" на дясната политология Даниел Смилов, защото си търсех нещо хумористично преди лягане. Не сбърках в преценката. Смилов е Удхаус, но с научни претенции и евроатлантическо мрънкане. От време на време обаче в текста му има нотки на хорър. Вижте блясъкът на тази мисъл в един малко по-дълъг пасаж:

"100% доказателства за криминално престъпление се приемат единствено от съд. Това отнема доста време - понякога години. Политическите решения са нещо различно и те се вземат в реално време на базата на съществуващата информация и на доверието в преценката на институции и съюзници. Така както България се довери на НАТО в казуса Косово и си отвори път за членство в тази организация..."

Интересен пример е избрал хумористът. Косово? Силно.

Интересно защо ли не е дал по-близкия по време и аналогия пример - Ирак. България се довери на своите съюзници, влезе в коалицията на желаещите и плати с българска кръв лъжите и грешките на своите съюзници. Уверяваха ни, че един ден в Багдад ще има булевард "България". Не съм чувал за подобна инициатива. Знам само че онова доверие взе реални човешки животи и почерни реални съдби на българи. Хумористите са големи майстори на реториката, когато трябва да залагат чужди съдби и да вият правоверно гръбнак пред политическо фентъзи. Ами, ако съюзниците ни пак бъркат със своята преценка? Така де - това не е прецедент, нали? Според дясната хумористична политология обаче няма такава опция. Великобритания е права дори, когато съгреши. 

Такова доверие не проявява дори и садо-мазо героинята на "50 нюанса сиво", но пък знае ли човек - подозирам, че Смилов именно от такива четива черпи вдъхновението са своите политическо-хумористични видения...