Новоизпеченият идеолог, лидер и пропагандатор на
"професорското" движение "Кан Кубрат", най-запаленият фен
на Бойко Борисов, медийната звезда на историческото фентъзи, самопроизвелият се
в политически анализатор бивш шеф на Националния исторически музей Божидар
Димитров нахлу в медиите с една много необичайна и същевременно банална новина
за епохата в която живеем. Оказа се, че като шеф на НИМ през 2015 година той в
абсолютно нарушение на закона е сключил два договора с фирмата на дъщеря си,
което си е абсолютен конфликт на интереси. Информацията за него дойде не от
някой жълт вестник, а от Комисията за противодействие на корупцията и за
отнемане на незаконно придобитото имущество. В такива случаи обикновено се
мълчи виновно и се мига на парцали в опит публиката да бъде омилостивена, а
обществото укротено. Но това е твърде далеч от публичния стил на проф.
Димитров, ярка смесица от цветисти фрази, размахани пръсти и теории на
конспирацията. Ето защо отговорът на бившия шеф на НИМ не ме разочарова ни
най-малко. "Чакам обвинение за незаконнородени деца и че съм изчукал
всички ученички и студентки, на които съм преподавал", изригна той и
заподозря, че го ритат в политическите слабини, защото си мислят, че основава
партия. Професорът обаче така и не детайлизира от кого идва поръчката и чия ли
политическа вода толкова е размътил с обществените си действия. Коя ли е тази
могъща сила, която е решила да го изправи пред стената за морален разстрел? Защото,
ако човек прегледа политическото пространство в момента лесно ще стигне до
извода, че ако поръчение има то може да дойде само от едно място, но как да го
посочим с пръст като знаем в какви топли, емоционални и уютни отношения е
професорът с него. Така или иначе стана ясно, че едни 40 хиляди лева са
попаднали в ръцете на дъщеря му встрани от закона. И вместо покаяние или
признание получихме арогантното: "Оставете дъщеря ми. Но какво ще стане -
айде да ме уволнят, аз съм пенсионер". Според това разбиране в мига в
който вече си пенсионер значи не подлежиш на никаква законова отговорност.
Култово.
В литературната версия на Димитров има смислови пробойни
с размера на пукнатината на "Титаник". Той дал поръчката на фирмата
на дъщеря си, защото била много спешна, но дружеството я изпълнило едва след
половин година. Това е всичко друго, но не и висока скорост. Аферата е повече
от позорна - говорим за дребен тарикатлък, за елементарна злоупотреба със
служебно положение, която обижда, защото дори е направена без замах. И, да,
знам, че звучи парадоксално. Но фактът си е факт - свидетели сме на елементарна
шуробаджанащина, която арогантно си търси оправдания без да има такива.
Смешното в случая е контрастът между високите идеали,
които Божидар Димитров винаги е твърдял, че носи в сърцето и душата си и
абсолютно кокошкарското топване на ръцете в меда. Защото тук има класическо
облажване, което все едно е взето директно от фейлетон на Алеко Константинов.
Злоупотреба на дребно, което я прави още по-гадна и позорна и два пъти
по-метафорична. Не е ясно как става така, но всички гравитиращи около ГЕРБ рано
или късно падат в капана на корпоративните схеми или дребните кражби. Сякаш
властта в България е като дрога, която те освобождава от нуждата да бъдеш
морален, почтен и последователен. И Божидар Димитров трябва да е наясно, че
този конфликт на интереси в който се е оплел унищожава цялото му историческо и
медийно творчество. Защото оттук-нататък всяка негова дума, проект или идея ще
бъде прекарвана пред безмилостната мелачка на това, че е дал пари под масата на
своята дъщеря. И това може да го паркира в учебниците по история, но не в
частта на визионерите, на онези, които са гледали към далечните хоризонти и са
раждали идеали, а в позорните глави, където ще четем за аферите
"Суджук", "Кумгейт", а вече и за семейството на Божидар
Димитров. Защото с поведението си той доказва само едно - ГЕРБ не е партия,
ГЕРБ е схема. И никой не може да ме убеди, че той е част от различна общност,
защото в България едва ли се е раждал друг такъв певец на това управление и
персонален бард на Бойко Борисов. Имал съм възможността да гледам не едно и две
интервюта на професора. И отдавна ми е правило впечатление, че той е от
породата хора, които се респектират от властта. Но не в интелектуалния, а в
чисто практичния смисъл на думата. Близостта до властта означава влияние.
Пиенето на кафе с премиера е начин за въздействие. Медийното турне във възхвала
на правителството е възможност да осигуриш на себе си поле за огромно действие.
И сега разбираме, че всички тези пируети, каскади и любовни трели са водели към
момента в който да уредим едни бързи пари за щерщката. Направо да ти потече
кръв от пръстите докато го пишеш. Толкова е банално и гадно. Ето защо въпросът
за винавата на Димитров минава на друга плоскост. Това не е голяма вина в
законов смисъл. Тя става престъпна в моралното си измерение. Защото
интелигенцията съществува за други дела. Тя трябва да бъде коректив,
безмилостен критик на всяка власт, паралелен център на влияние, морален вектор
на една нация, потънала в ужасяващ преход и безизходна бедност. А вместо да
прави това нашата медийна интелигенция се умилква като болонка около
институциите, чурулика на ухото на властта, а дори и пуска и любовен език. И
всичко това, за да уредим щерките, кумиците, съучениците. Това е контурът на
вечния български кошмар.
И като заговорихме по темата нека да припомним нещо,
което май отдавна се е заличило от медийната памет на България. В края на 2104
година Божидар Димитров блесна с един разказ-пророчество за България през 2020
година в традициите на Иван Вазов. Там Бойко Борисов се будеше като държавен
глава в президентска република с цял куп впечатляващи ангажименти в новото си
битие. В разтърсващия текст бяха описани интересни детайли - Красимир
Каракачанов бе произведен не във вицепремиер, а в областен управител на
Охридска област. В онази политическа фантазия нямаше никакви "душевни
граници" на Ердоган, а точно обратното - през 2018 година според нея към
България се бяха присъединили Македония, Западните покрайнини, Одрин и какво ли
още не. Красиво и поетично. Валери Симеонов в текста също не фигурираше като
вицепремиер, а като посланик във Франция, където скандализирал местната публика
с острия си език (eдинственото качествено пророчество в литературния полет на
съзнанието). Прочетох няколко пъти творческите инвенции на Димитров, но никъде
не открих самопризнание за конфликта на интереси и сключените договори с дъщеря
му. Професорът очевидно е разчитал литературата да прикрие тъмните петна в
собствената му биография. Не се получи. И това е добрата новина в случая.
Реалността победи слагаческият фейлетонизъм.
А това все пак е повод за
оптимизъм.
No comments:
Post a Comment