Грантовите пипала на "Америка за България" в културата

Темата за българската култура би трябвало да бъде невероятно консенсусна. В ситуация на духовна криза, която разтърсва държавата повече от две десетилетия е израз на инстинкт за самосъхранение да се прави политика в защита на националната култура и за нейна подкрепа. Това звучи брилянтно на хартия, но всъщност точно в полето на културата от години насам се води една тиха, ожесточена, злостна и подмолна война, чийто отблясъци от време на време стигат до медиите, колкото да ни подскажат, че бойните действия не спират нито за миг. Просто грантовата интелигенция води своя упорит и тъпашки кръстоносен поход срещу културата, без да подбира средства и подлости. От няколко години насам много хора започнаха да си задават въпроса дали чуждото финансиране не деградира основни морални стойности в нашата представа за света, но подобен разговор винаги се посреща с яростен вой, ирония и злоба от рецепиентите на грантове, защото за тях тази битка е на живот и смърт. И за да не бъдем голословни ще илюстрираме този военен сюжет с една медийна история, която ясно ще разкрие какъв подмолен трилър тече пред очите на всички ни.

Преди няколко години в българското интернет-пространство възникна един сайт на име "Площад Славейков", амбицирал се да бъде "зона, свободна от чалга" и медия, която пише единствено за проблемите на културата. Да, знам, това е мисия невъзможна по земите български, където властва тоталната диктатура на гери-николките и вероятно този процес е накарал сайта да се огледа жадно за някакво финансиране, което да му помогне да държи вода над главата. Тук в сюжета се намесва печално известната фондация "Америка за България", основен донор на няколко политчески субекта и на проекти за "култура", които кой знае защо винаги са максимално насочени към абсолютни тъпотии, но упорито политкоректни и глобалистко зализани. НПО-ото започна да финансира сайта, а това винаги означава коварна инжекция от антикомунизъм, снобария, лицемерие и високопарност. Така България се сдоби не със сайт за култура, а с поредната сектантска медия, която започна да се държи като моралистичен уличен проповедник, който се е събудил с внезапен и непоискан махмурлук. Изведнъж в духа на новото време сайтът прогласи, че "не публикува текстове на хора, съпричастни към ДС" все едно това е основен критерий за интелект, а и по страниците му започнаха да щъкат доста десни инсекти, опиянени от идеята, че някой наистина се е навил да даде трибуна на техните културни лудости и мании. Защото това е основен критерий за финансовата намеса на "Америка за България" - те спонсорират единствено и само десни издания и всеки, който иска да се сдобие с гранта трябва да скача според това въже.

Именно "Площад Славейков" например в духа на класическата соцпропаганда реши да разнищва Роджър Уотърс заради това, че на концерта си в София е казал, че не иска да се бие с руснаците. При това в опита за критика бяха привлечени не културни дейци, а откровени политически демогози като Огнян Минчев и Александър Кьосев, все едно тяхното мнение за музиката има стойност на откровение. Изобщо грантовите отпечатъци на местопрестъплението започнаха да си личат все повече. А линията на "Америка за България" е една - трябва да се унищожи самата идея, че е възможно национално изкуство, че един творец може да запази българския си корен и все пак да успее. Заради тази цел фабриката за колективни образи е изработила и модела за възхищение - Кристо. За него трябва да се пеят оди, да се бие чело в земята и да се слюноотделя, ако е възможно по пет пъти на ден. Кристо е идеалната глобална дъвка, творец, който напълно е изличил националната си идентичност, а следователно е като ходещ рекламен плакат на изкуството без ясни ценности и стойност, на зрелището само за себе си. Това е идеалният културен дискурс, защото е безобиден, комерсиален, звезден и става да се продава като висш порив на душата, без изобщо да има нещо общо с реалното осмисляне на света. Това е нещо като задължителното условие за следване, когато попаднеш в интелектуалната секта на снобската десница. Проблемът на тази групичка обаче дълго време беше, че не може да произведе нито един друг образ, който да става за масово смилане и продажба на колективното несъзнавано. Георги Господинов се провали в мисията си да стане глобален литературен хамбургер, независимо от измъчените му преводи на много езици. Проблемът на литературата е, че тя борави с език и контекст, и следователно трудно може да пробие комерсиалните граници, които пазарната диктатура е наложила. Най-накрая обаче колективните молитви на грантовия ум бяха чути - появи се някакъв аниматор на име тео ушев (изписваме го с малки букви, защото в предишна статия ясно обобщихме моралните му престъпления), който получи номинация за "Оскар" (любовен трепет в сърцето на главната редакторка на "Площад Славейков"), а след това и "Сезар" (тук главната редакторка вече е готова да се съблече гола). Около 5 на сто от населението на България е гледало нещо от ушев, но той бе канонизиран като официалния гений на "Площад Славейков", а фактът, че същия има кръчмарско ниво на русофобия и живее в Канада, дойде като приятен и мелодраматичен бонус. Изведнъж, без да го осъзнава България се сдоби с нов гений, направо потенциален нобелов лауреат, който веднага ще бъде удостоен с наградата щом тя почне да отличава и анимационните постижения. И всичко това може да бъде окачествено като експеримент, защото пак ще повторя - творческите достижения на ушев стоят в тайна за огромна част от българския народ. И тогава трилърът изведнъж помрачня. Светлин Русев почина, а тео ушев реши да изригне с един хейтърски пост, пълен с високомерие и патетика, нещо като танц върху тялото на един голям творец. И, разбира се, "Площад Славейков" веднага даде трибуна на това мародерство. То идеално се вписва в техните разбирания за култура - деградацията на духа трябва да се представя като висше културно достижение. Всеки опит за удар по националната култура трябва да бъде оргазмично изстенат и рекламиран. И съответно - всеки, който се опита да отрече това пипане с кални пръсти по паметта трябва да бъде изкаран до стената за разстрел. Ето как - грантовата паяжина се опита да ме вземе на прицел само, защото казах на едно заседание на Комисията по култура, но без да споменавам имена, че днес сме свидетели на една ужасяваща тенденция недоказани анонимници да задават тон на абсолютно неуважение към основни имена в нашата култура. При което изобщо нямам нищо против интелектуалния бунт, но смятам, че той трябва да се води в присъствието на жив опонент. Ако изчкаш противникът ти да умре и тогава да започнеш спора това не е доблест, това е страх, примесен с много лицемерие. И всъщност именно през даването на трибуна на подобно лицемерно съскане, грантовата медия най-ясно разкри себе си и показа истинските си цели. Заради това изобщо не слушах по-нататъшните обвинения към мен - заради това как не съм уважавал големите награди на ушев, а пък Светлин Русев бил културен апаратчик и всички социалисти мразели успелите хора. Всъщност критериите за успех много рядко се покриват с даването на големи награди. Уникалните творци на света рядко са оценени приживе, защото обикновено изпреварват времето си. Ако почнат да те оценят твърде много има голям шанс да си просто конюнктурчик. Не казвам, че е задължително, но твърде често именно това се подразбира.

Разказах ви предълго този банален случай, защото той е показател за процесите на загниване, които наблюдаваме в културен план. Много често ние не говорим за грантовата корупция, която раздира нашето общество, но тя е пред очите на всички. Това е една перфидна фабрика за производство на идеологически образи, които се налагат с упорита медийна диктатура. Защото повечето медии ни бълват представа за изкуство, сякаш излязла от конвейрите на "Америка за България". Големи поети, писатели и художници не помирисват с години медийно внимание, защото не се вписват в стерилните представи на грантовите кръстоносци за изкуство. И това е политически нетърпима ситуация, защото, когато хората търсят изкуство, те рядко посягат към пластмасовите буламачи и фалшификати, които медиите им набутват като лакомство. Те търсят автентичното изкуство, автентичната литература, автентичните автори. Именно това е светлината, която се вижда в края на тунела. Всякакви теоушевци са просто временна аномалия, предизвикана от чужди пари, но когато махмурлукът свърши от тях няма да има никаква следа. И казваме това, защото "Площад Славейков" няма да ви разкаже. Те са така обзети от страст към пари и модерни светила, че не им остава време за истинска култура.

Жалко за тях. 

Румен Радев между НАТО и Русия

Каквото й да прави човек май никога не може да угоди на дясната преса. Ако тя (дясната преса) беше човек май щеше да е хронично гневен чичак с разстроено храносмилане, от онези гадняри, които пукат топките на децата, ако попаднат на балконите им. След като година и половина изграждаха образа на Румен Радев като кандидат на Кремъл, Решетников, Путин и Мария Шарапова, сега изведнъж полулибералните сайтове със злорад и едва ли не изобличителен тон започнаха да разказват историята за това как държавният глава е подписал във Варшава декларация с настояване за повече НАТО в Източна Европа. В текста се настоява за по-засилено военно присъствие в противовес на тероризма и на Русия, а подпис под него освен Радев са постави президентите на Полша, Словакия, Унгария, Румъния, Латвия, Литва и Естония. Чешкият президент Милош Земан е бил достатъчно хитър и предвидлив да не се появява на този форум, а пратил там парламентарна делегация, така че неговият подпис отсъства многозначително. Десните сайтове, разбира се, акцентираха върху тази декларация не като опит да си признаят политическите грешки и манипулации, а с тайната надежда, че подобно действия ще повлияе сериозно върху авторитета на Радев сред неговата основна фен-база. То заради това и заглавията на „Медиапул“ по ирония напомняха късното "Работническо дело", но какво да се прави - историята винаги се повтаря като фарс. И още нещо важно - темата за тази декларация отново постави на дневен ред въпроса за българската външна политика, а много фейсбук геополитици започнаха да си задават въпроса: "Ама Радев обича ли наистина Русия? Защо е подписал този документ". И до сега социалните мрежи не могат да се успокоят и препирните по темата продължават. 

По този въпрос обаче трябва да се разсъждава трезво, прагматично и хладно, защото геополитическите размишления са удивително чужди на емоционалността. Тоест запалянковщината е хубаво качество, но трудно се вписва из стройните канони на дипломацията и на тънкото изкуство на международните отношения. Първо - образът на Радев като антинатовец е само една дясна илюзия и целенасочена медийна манипулация, за дресиране на десния електорат и за неговото поредно стрижене. В нито едно свое изявление или действие Радев не е дал да се разбере, че е срещу Северноатлантическия пакт. Все пак говорим за генерал, който се е вписал в системата на НАТО и е един от блестящите випускници на Военновъздушния колеж на Авиационния университет на Военновъздушните сили на САЩ. Тоест подписването на подобна декларация по никакъв начин не противоречи на неговите политически заявки. От друга страна обаче и фиксирането в текста от Варшава и превръщането му в инструмент за атака срещу Радев също е глупаво, защото политиката на държавния глава от ден номер едно е насочена към подобряването на отношенията с Русия. Още по време на предизборната кампания той се обяви за свалянето на санкциите срещу Руската федерация, а след това последователно, методично и упорито продължи да поставя темата на дневен ред, дори и когато това му е струвало страшно много медиен гърч. Именно заради неговата последователност в политическия дневен ред на страната отново влезе темата за подобряването на отношенията с Русия и точно Радев беше човекът, който понесе тежкия кръст да бъде първопроходец на затоплянето, въпреки, че беше наясно колко трудно и мъчно ще е това след близо 8 години пауза. Тоест едното действие (подписването на декларацията) съвсем не противоречи на другото (подобряването на отношенията с Русия). Моето лично мнение е, че текстът от Варшава е недообмислен, необективен, пристрастен и в крайна сметка ще остане поредното голословно твърдение, но върху мен не лежат висшите отговорности да бъда глас на международната политика на страната. Радев не може да си позволи чувства и пристрастия. Той трябва да търси баланс, да не отдалечава България от вече постигнатите съюзи, но и да е търси нови приятелства и сътрудничества. Точно заради това въпросът не опира до чувства, а до реални ползи и отношения. България си позволи да превърне своята дипломация в сапунен сериал и резултатът е катастрофален. Дори и Бойко Борисов в Москва призна, че не сме постигнали нищо, само се сме се отказали от изгодни проекти, но за съжаление отдавна вече е късно за късане на коси и публични опити за прегръдки. Радев е алтернатива на всичко това и до момента се справя повече от добре. Между другото - неговата политическа смелост си пролича и съвсем наскоро. Държавният глава не се отказа да посрещне своя македонски колега Георге Иванов и пред него да призове за диалог в Македония. За разлика от Радев Екатерина Захариева и Бойко Борисов бойкотираха срещата. Най-вероятно, защото така са им казали. Радев доказа, че е самостоятелен играч, човек със собствено мнение, амбиция и хъс. И точно такъв човек може да докаже, че членството в НАТО е съвместимо с добрите отношения с Русия. В цяла Европа идва нова вълна политици, които приемат зададената политическа рамка, но именно в нея искат да осъществят желаните геополитически промени. Тоест аз разглеждам действията на Радев не като враждебен акт към Русия, а просто като тактическа стъпка, като начин да даде знак на партньорите ни, че той е готов да подкрепи и техни идеи, но това му дава терен да не се отказва от своите. В дипломатическите процеси няма големи откровения, катарзиси и чудотворни финали. Всичко е въпрос на упорита работа и влудяваща методичност. Значи ние сме попаднали на точния човек да отпуши малко капанът в който сами се сме се вкарали.

Ветропоказателят Борисов

 

Когато чудесата край нас зачестят - това е признак или за наближаващия Ден на страшния съд или за навлизането на страната в мътния бързей на предизборните страсти. Аз днес пак станах свидетел на чудо - в рамките само на 2 седмици премиерът Бойко Борисов стъпи два пъти в парламента. Нищо не предсказваше тази мистична поява, нямаше пророчески видения и предсказания, ама ето на - човекът се появи. Материализира се от нищото, защото искал да даде информация (или показания) за това какви позиции ще заема на европейската среща за мигрантите в неделя. Стратегическият патос на речта му бе леко изненадващ. Още на първата минута обяви, че днес щял да се чуе с Виктор (Орбан). За да не би това да бъде подминато той го повтори още четири пъти в рамките на тирадата си. След това ни бе поднесено едно мащабно платно за състоянието в света. Трудно е то да бъде повторено в реален мащаб, но в в него бяха замесени тежкото колониално минало на Африка и демографския бум на този континент, вините на Тони Блеър за лъжата около Ирак, провалът в износа на демокрация за Близкия изток, катастрофиралата Арабска пролет (лирическият герой се ожали, че е понесъл своите страдания заради фразата: "Арабската пролет се превърна в европейска зима"), войната в Сирия и безцелното "метане" на умни и красиви ракети и страданията на младия Вертер, че трябвало да комуникира постоянно с Ердоган ("Ако мислите, че ми е най-приятното нещо да говоря с Ердоган, не ми е приятно"), описано като върховна жертва в името на спокойствието на нацията. Беше обявена основната ни теза - България щяла да настоява центровете за бежанци да се правят извън границите на ЕС. Изобщо реч издържана изцяло във вишеградска стилистика.

Аз не бих избързвал с ръкоплясканията, защото както винаги премиерът е верен на себе си и влиза в тотална опозиция на собствените си идеи. Само преди три години и то в окото на бурята пред Ангела Меркел той бе предложил точно обратното - България да отвори на своя територия приемен център за бежанци. Тогава решението му бе възхвалявано като страгическо действия, знак за лоялност към европейската линия. А всъщност си беше върховна наколенка пред водещата политическа линия в ЕС.  Пак с възторжен апломб към тази политика предишното правителство на Борисов прие и стратегия за заселването на обезлюдени села с мигранти. А дори и днес не е сигурно, че целият вишеградски патотос не е изсипан, за да скрие някаква чисто българска сделка с ЕС – ето ви пари, прибирайте бежанци…
Тоест - Борисов не трябва да бъде разглеждан като самостоятелен политик с автономни идеи. Той е един ветропоказател, който се върти по най-изгодния начин и според най-модния политически тренд. Което означава, че нещо на върха в ЕС се е променило и днес България бърза да се покаже като най-възторжения последовател на поредната маневра. И в това е опасността "Борисов" - идеите му не са израз на стратегия (добра или лоша, но все пак стратегия), а просто опит да се улучи актуалния мейнстрийм и да бъде яхнат политически. България се опитва не да защити собствен национален интерес, а просто да се впише в по-многолюдния отбор, нещо от което сме страдали постоянно в исторически план. Заради това красивите приказки при Борисов вече отдавна не работят. При него всичко е конюнктура. А това трябва да ни плаши.
Но нека да погледнем и позитивното. Ако приемем премиера за опитен ветропоказател, то може би трябва да заключим, че епохата "Меркел" в ЕС вече е на път да приключи. Нейният най-верен фен я спомена само веднъж и то леко изнасилено...
Мъка.

 

Заместник-министърката пред която всички дивеят

 

"Не мога да отговарям за билета, защото смятам, че не това е най-важното в момента, най-важното е, че изпълняваме правителствената програма".

Ето това е аргументът на заместник-министърката на социалната политика Росица Димитрова защо си е позволила да пътува до Ню Йорк с билет за първа класа на стойност 8300 лева. Ехаа, ама така ли? Интересно защо десетките майки и възмутени смятат точно обратното. Цената на билета е от ключово значение, защото показва, че тази власт е оперирана от срам, свян и всякаква почтеност.

Майките протестират от месеци насам, разпънаха палатка пред парламента,  държавата кипи в това социално недоволство, но гербаджийското цвете си хваща скъпия самолет, а после си прави селфита от някаква бюрократична конференция на друг континент. Това е цинизъм от различно измерение. Защото от години слушаме, че пари за социални дейности няма. За децата с увреждания никога няма средства, но за скъпи самолетни билети винаги се намират. Ето това е светът на ГЕРБ в който се пържим като котел в ада. Разбира се, че парите за билета са от ключово значение, защото това е показва истинското лице на водената политика. Тази политика се опиянява от воаяжите, от безсмислените конференции, които няма да решат проблемите на хората, които са на улиците. Проблемите на тези хора ще бъдат решени с повече пари, със средства, които трябва да бъдат разпределени правилно, а не да потъват в гербаджийските корпоративни паяжини. Защото всички виждаме как, когато ГЕРБ подхване нещо стойността му се учетворява. Така че е съвсем нормално гербаджийката да си мисли, че й се полага да лети в първа класа на държавни разноски. Така тя идеално се вписва в изградения античовешки модел.

И всички тези глупости дойдоха на фона на разпадащата се като картонен декор София, която при първия по-голям дъжд показа, че е само едно потьомкинско село, където цялата инфраструктура е просто привидност.

А откъде дойде другото твърдение просто не смея да мисля. Най-важното било, че изпълнявали правителствената програма??! Яко. Защо не отиде да извади същия аргумент пред палатката на протестиращите много ми е интересно? Защо не отиде да го каже на децата - трудно живеете, ама най-важното е, че изпълняваме правителствената програма.  Не е ли именно това програмата, която доведе нещата до тази криза и до това недоволство? Не знам защо, но съм почти сигурен, че и Менгеле с голяма степен на вероятност е изпълнявал правителствена програма. И това ли трябва да е аргумент в неговата защита?

Аз обаче съм потресен не само от наглостта. Тази жена говори на някакъв извънземен език, кух, безсъдържателен, подобен на пластмаса. Някакъв новговор все едно изваден от "1984". Давам ви пример. Преглътнете това: "Ние сме в диалог, аз много се надявам той да се превърне в конструктивен диалог, с конкретни предложения и решения, които да ни позволят да направим комплексна всеобхватна политика, ориентирана към индивидуалните възможности и потребности на всеки човек с увреждания".

Логично свързано изречение, много думи, нулево съдържание.

Или още по-култовото: "Най-вероятно е грешка, че съм се съгласила да тръгна, след като съм видяла цената".
Бил съм се бил напил...Лингвистичен и политически кошмар.

Потърсих госпожата в Гугъл и първата статия на която налетях метафорично прехвърли проблема и към медийната ситуация у нас. Попаднах на статия във вестник "Борба" за нея. Ще си позволя да ви цитирам само заглавието, защото то прекалено добре разкрива качествата на текста по-надолу: "Росица Димитрова, зам.-министърът, когото възрастните обожават, мъжете гледат с респект, а младите се дивят на енергията и красотата й".

Нямам какво да добавя!
И аз се дивя…

Вечно неудобният Георги Димитров

Тези дни, признавам си, се отдадох на любимото си забавление - четенето на български десни медии. А там попаднах на истинско торнадо от стонове, въздишки, плюнки и мелодраматични хълцания по адрес на БСП. Поведът беше, че Корнелия Нинова е казала, че делото на Георги Димитров е незаличимо, че Драгомир Стойнев е уважил празника в Ковачевци, а и че много социалисти из социалните мрежи пишели възхвали на Героя от Лайпциг. Неонацисткия сайт "Фактор", за който един мой познат проницателно отбеляза, че всичко различно от Адолф Хитлер за тях е комунизъм, дори се бе опитал да изкове присъда и тя звучеше така: "Днес БСП отново демонстрира нагледно, че не е мръднала и на милиметър от времето, когато се наричаше БКП". А под тези статии десните орки се бяха разкипели и изсипваха тонове словесна помия по паметта на един голям човек.

Откровено си казвам - тази злост не само не ме ядоса, но дори ми подейства вдъхновително. Георги Димитров продължава да е неудобен, а това е най-сигурният признак за политически живот. Той предизвиква кипеж, страсти и емоция, което показва със сигурност, че има още какво да търсим като символ, поуки и насоки в неговото дело, че има какво да даде на нашето поколение, а и на хората след нас. Политическите мъртъвци не предизвикват спорове, а останалите завинаги в миналото не вдигат обществения градус. Дори днес е точно обратното. Войната срещу Георги Димитров се ожесточава с всеки изминал ден и медийните изблици като описаните го доказват. Доказва го между другото и родната му къща. Живея на около 300 метра от нея и виждам как някоя злодейска и подла ръка постоянно се опитва да оцапа паметната плоча на Димитров, което е израз на маниакална ярост. А какво, ако не война с паметта беше и взривяването на Мавзолея, пърформанс, който се обърна срещу своите автори и разруши политическите им кариери?

И заради това днес, ако искаме да правим автентична равносметка на времето, ако искаме да бъдем истински социалисти трябва не да крием нашето преклонение пред Георги Димитров, а да се запитамe - какво в неговите идеи предизвиква толкова безсилна злоба, че е съвсем очевидно, че тя прикрива страх. С какво Димитров е страшен за обществената подлост на времето ни и за държавата ни, която от десет години е затънала в стабилност, "геополитически успехи" и политическо безвремие?

В образа на Димитров винаги ме е изумявала неговата огромна енергия, хъс и политическа харизма. Ние и до днес продължаваме да помним неговия подвиг на Лайпцигския процес, за това как битката му с Гьоринг се превръща в първото и единствено за много време след това поражение на нацизма, за неговите усилия като шеф на Коминтерна за създаването на народен фронт, за героичните му усилия за възстановяване на България след Втората световна война. Но ми се струва, че България бе върната назад в своето политическо и еволюционно развитие до такава степен, че днес трябва да се опитаме да възстановим и образа на Димитров като ръководител на стачки, като отдаден борец със социалната несправедливост, като непримирим водач на народното недоволство срещу бедността, неравенството, ниското заплащане. Нали именно Димитров е един от ръководителите на политическата стачка на транспортните работници през 1919 година, недоволство, което разтърсва тогавашна България и показва, че Комунистическата партия има изключително силно влияние сред работниците и е готова да води докрай битката за тяхната защита. Но тук има интересен детайл, който не трябва да изпускаме. Битката за социални права може да бъде истинска и автентична само, ако е част от проект за реална промяна на света. В противен случай левицата стига до днешната си ситуация - да вярва, че като сложи по пет лева към пенсиите отгоре това ще се брои за социална политика и ще бъде оценено на следващите избори.

Никога не става така.

Левият човек иска проект за бъдещето, да знае, че политическото действие има за цел да промени радикално страната, а няма да се впише в статуквото и в олигархичната мъглица, която задушава всичко наоколо. Точно този урок трябва да научим от Димитров и от комунистите от неговото време. Тяхната битка има спадове, обрати, конфликти, но е битка с ясна цел и смисъл.

Те искат социализъм и точка.

Точно това дава енергия на Димитров да напише една статия, която много обичам "Единен фронт или класово сътрудничество". В нея виждаме неговият истински образ - кипящ от енергия, политическа страст и стратегическа мисъл. Той формулира идеята за "единен фронт на труда" като начин за осъществяването на конкретни социални цели. Но този единен фронт не е вписване в системата, а е опит за нейното разтърсване. Той не е подчиняване на политическото статукво, а възможност на същото това статукво да бъде демонстрирано, че промяната идва с бързи стъпки.

Именно в този текст виждам онзи автентичен ляв пламък, който ни е така необходим днес, защото той представлява един манифест на непримиряването,  на постоянната съпротива. В него е описан механизмът на политическо въздействия на елитите и паническите им действия в ситуация на криза. Когато кризата почука на вратата същите тези елити бързат да се разтапят от красиви приказки и социални обещания. Точно така се случи през 2008 година, когато голямата световна криза дойде като наказание за годините на безмерна алчност. Спомнете си само какви прекрасни обещания бяха изсипани, но когато днес ситуацията се поправи всички светли приказки бяха забравени. Димитров си дава ясна сметка за този процес и заради това ненавижда до дъно Социалдемократическата партия в онзи миг, защото тя е формация, която е избрала колаборацията. А той прекрасно знае и вижда механизмите на експлоатацията. Богатите никога не отпускат доброволно социални привилегии. Те не подлежат на договаряне и преговори. За тях се стачкува. За тях се воюва.

Ние днес като общество сме забравили как сме постигнали малкото останали социални благини. Като правото на два почивни дни. Или на 8 часов работен ден. Като минималната работна заплата. Ако кажете на някой от десните градски лумпени, че дължи това и на Георги Димитров той сигурно ще изхърка възмутено, но историята обича да бъде иронична.

И нека не ви изглежда пресилено, но съм убеден, че част от битката срещу Димитров днес е именно опит за задушаването на всяка социална алтернатива в зародиш, опит за спиране напълно на социалистическото мислене  и изолиране на младите поколения от идеята за промяна. Вместо промяна днес им подхвърлят някакви изхабени дъвки за "капитализъм с правила", идеята, която би докарала Георги Димитров до смях. Правилата дойдоха в капитализма като функция на лявата борба. Иначе сам по себе си той е като отвързано чудовище, което премазва човешки съдби и точно заради това Димитров толкова настоява всички работници като един да излизат на улиците, за да се противопоставят.

Днес, уви, България е социално разгромена държава. От нея е изтръгнато дори елементарното усещане за солидарност. Отделни прослойки излизат на улиците, но гласовете им остават гласове в пустиня. Синдикатите са се превърнали в продължение на властта, а синдикалните лидери умират да се снимат с премиера и го предпочитат пред снимките с миньори или шофьори. Ето защо хора като Димитров са опасни в сегашната ситуация. Те разрушават идиличните представи за класовото сътрудничество и описват света, такъв какъвто е. Това е освобождаващо усещане. И ми се струва, че българската левица също не бива да се бои днес от този речник. Диагнозата трябва да се казва в лицето и то с истинските думи. БСП трябва отново да открие смисъла в острата социална битка, защото това е единственият начин левицата да върне доверието в себе си. Разбира се, прекрасно съзнавам, че преди да направим това трябва да се справим с класовите колаборационисти в нашите собствени редици, защото и до днес ми е трудно да повярвам, че един милионер знае как да се бори за правата на тези, които експлоатира.

Георги Димитров е опасен и за нововъзникващия фашизъм в страната, който статуквото определено толерира. Достатъчно е да видите кои са част от имената на Паметника на жертвите на комунизма, за да ви стане ясно каква държава е България днес и наследниците на кои се опитват да превземат учебниците по история на абордаж. Точно заради това пред очите ни се прави огромен опит Георги Димитров да бъде изчегъртан от историята или да присъства в нея единствено като карикатурен и зловещ образ. И технологията на това демонизиране е достатъчно ясна - автентичните мисли и трудове на Димитров са захвърлени в мазетата на библиотеките, а всякакви псевдоучени на грантова издръжка редовно се опитват да изнасилят историята. Това е протофашизъм и Димитров щеше да го знае най-добре. Защото той никога не е имал заблуда за автентичната природа на това социално зло, което беше на път да унищожи Европа. Винаги е схващал механизмите за действието му. И веднага давам пример - в един доклад на Димитров от 1935 година попаднах на описание на фашизма, което може да разтресе човек: "Фашизмът хвърля народа в лапите на най-корумпираните, продажни елементи, но говори пред тях, че искат „честна и неподкупна власт”. Спекулирайки с дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно негодува против корупцията..."

И само си помислете колко пъти напоследък сте слушали за битката с тази корупция и то от хора, които са потънали до ушите в афери и задкулисие. И това е интернационална схема. Нима в Украйна на власт на власт под булото на антикорупционна революция не се промъкнаха злодеи, които запалиха живи хора в Одеса?.

И казвам това, защото в името на Димитров днешната българска левица трябва да води битка за историята. Фактът, че БСП проспа историческия реваншизъм на 90-те години и до днес е най-голямата отворена рана на партията. А всъщност именно там се води истинската борба за смисъла от съществуването на България. И ние трябва да спрем попълзновението на този прикрит фашизъм, който днес се опитва да подпише реабилитацията на десетки чудовища от нашето минало и да им даде документи за ангели.

Това е другата част от нашето статукво, което няма как да приеме Димитров. Защото той им е направил рентгенова снимка.

Той ги е видял ясно.

И нещо повече - той вече един път ги е победил.

Те няма да забравят това и неговата победа ги ужасява.

Защото пътят на Димитров всъщност е пътят на една победа.

Призовавам ви никога да не забравяте това.

Къде е оставката на Валентин Радев? МВР – бръснарница или система за сигурност

Наскоро имах възможността да си поговоря с една португалска журналистка. Тя се интересуваше основно от отношенията между България и Русия, но по едно време сглупи да ме попита и какви са актуалните политически теми, които разтърсват нашето обществото. Разговорът ни беше само десетина дни след бягството на Владимир Пелов и Радослав Колев от затвора в София и аз се опитах да й разкажа за случката, както и за политическата колизия, която предизвиква у нас. Само че по едно време усетих, че колежката ме гледа с недоверие и лека форма на скептицизъм. Тогава осъзнах какво й разказвам - как двама изпечени криминални престъпници излизат от затвора почти като на разходка, без да срещнат отпор от охраната, преследвани единствено от случайна чистачка, която ги преследва почти до колата за бягството им. И за тази същата жена ден по-късно вътрешния министър Валентин Радев обяви, че тя не ги е преследвала, а просто искала да види какво ще стане. Не знам как това прави историята по-поносима. В крайна сметка португалката май не остави нищо от този разказ в интервюто. Разбирам я - историята звучи като продукт на комедийно шоу с абсурдистки елементи. Надявам се поне да е останала с позитивното впечатление, че източноевропейците са веселяци. 

Тези дни ужасно съжалявам, че нямам друга журналистка под ръка. От продължението на сагата с бягството всяка световна репортерка или би получила пристъп от смях или ледени тръпки по гърба от ужас, защото тази история съчетава комичното, ужасното, кървавото и гадното по начин достъпен единствено на грандиозна и мрачна творба. Държавата близо два месеца издирва Пелов и неговия съучастник. Ама се оказа, че тяхното намиране е непосилно. Междувременно беглецът написа предълго писмо в което се изкара невинна жертва на системата, прати го до медиите, но отново остана недосегаем за дългата ръка на закона. Най-накрая одисеята получи кървав край - Пелов беше убит в престрелка в центъра на Ботевград. Този, който го застреля пък няколко дни по-късно почина в болницата, така че вече няма живи свидетели, които да разкажат какво точно се е случило. Трябва да разчитаме на разказите на полицията, но едва ли вече има дори и заблуден и случаен зрител, който да вярва в нещата в които се опитват да го убедят. Най-екстремният пример за това, разбира се, е обяснението, че полицията е имала сигнали, че Пелов се намира в Ботевград, но тази гадина подло си бил пуснал брада и носел шапка и така заблудил органите на реда. Така и не стана ясно това някаква шапка-невидимка ли е, че така изкусно е скрила рецидивиста и го е направила неуловим. И второ - без да претендираме за голямо качество на експертизата дори и на първолак е ясно, че един беглец от затвора няма да запази стария си вид, така че полицията би трябвало по-старателно да оглежда заподозрените по улиците и особено внимателно тези с шапките. Би било налудничаво някой подготвен полицай да очаква, че беглец ще остане в стария си вид, за да може удобно да бъде заловен на първия ъгъл. Още по-безумно става и това, че Пелов се е укривал в апартамента на жена с която е имал връзка и тук веднага ни идва да се запитаме МВР изобщо действа ли в рамките на някаква логика или просто отбива дейност. Дори в най-архаичните криминални романи ченгетата първо отиват при близки и роднини на контролен разпит. Тук нищо подобно не е било сторено. И това е само една от пробойните в тази история. Останалите са още по-куриозни и смешни. МВР му правели засади, а Пелов се измъквал от тях. И, ако човек се замисли качествено върху полицейската версия направо ще се потресе - оказва се, че един рецидивист е бил в състояние да разиграва цялата полиция по начин, който може да вдъхнови всеки холивудски сценарист. Навремето култовата пънк група Клаш имаха една песен, чийто припев е много популярен: "I fought the law and the law won" (Борих се със закона и закона победи), само че у нас имаме обръщане на сюжета - злодеят побеждава закона и това е основната разтърсваща поука в цялата история.

Финален акорд на трагикомедията постави вътрешният министър Валентин Радев, който буквално обяви, че МВР за малко щяло да хване Пелов, но ги били изпреварили. Тези думи бяха обезсмъртени из социалните мрежи с толкова тежки коментари, че министър сигурно би хванал язва само от четенето им. Най-големите подозрения на виртуалното българско общество бяха да не се окаже, че основният ятак на бегълците е именно самият министър, защото изявления с такива логически пробойни може да даде единствено виновен човек. Или поне изключително нелеп управленец. И това в случая дори не е политическа оценка, политическите оценки можем да ги дадем по-надолу. Това е трезв прочит на всички изсипани глупости в които се опитват да ни накарат да повярваме. Между другото само преди около месец министърът тържествено беше обявил, че "рано или късно МВР ще хване Пелов" и е чудно дали и това трябва го броим в неизпълнените уверения на властта. Защото Пелов беше убит и то по начин, който хвърли цялата държава в съмнения за ролята на МВР в този случай. 

Жалко, че в България почти не остана разследваща журналистика, защото аферата "Пелов" си е крещящ случай за пълен анализ и вникване. Още от лекото бягство до странното ликвидиране на беглеца човек започва да се изпълва със съмнения, че това няма как да се случи без някаква форма на съучастие на органите за сигурност. Дали пък в последните си дни Пелов просто не е осъзнавал, че няма как да се измъкне от кървавия край? Това все още не се репортерски, а чисто литературни съмнения, но няма да се учудя, ако един ден се окажат с една идея по-адекватни от оплитането на МВР-шефове в собствените им нелепости.

МВР е любимата дъвка на властта. За органите винаги се намират допълнително пари и в началото на годината министерството получи 100 милиона лева допълнително. И, да, разбира се, че полицаите ги заслужават. Това, което полицаите не са заслужили е да бъдат ръководени от екип, който очевидно не знае къде се намира и трудно се ориентира с каква да прикрие следите на своята вина. Заради това лично аз с проследих медийните изяви на много бивши полицейски шефове, които с неприкрита ирония говореха за станалото, както и с доста голяма болка. Именно в окото на такава криминална буря обикновените зрители осъзнават, че сигурността им е илюзорна, а органите на реда са в окаяно състояние. Не журналисти, а разбирачи в сферата обясниха, че МВР е допуснала цяла серия от сериозни грешки и след тях всеки министър би трябвало да се събуди с едно-единствено вдъхновение - да напише оставка. Уви, оставка не видяхме. Вместо това ГЕРБ поразтърсиха експертната си торба, останала полупразна и изкараха от нея някакъв бивш шеф на Областната дирекция на МВР за София-област Николай Николов, който тръгна да говори как Михаил Миков през 2008 година и Пламен Орешарски през 2013 били разбили "системата". Това обяснение звучи като халюцинация, защото влиза в пряко противоречие с хвалбите на Цветанов как през 2009 година МВР внезапно е станало "отличник", но очевидно Николов бе решил, че ако публиката се е вързала за шапката-невидимка на Пелов тя вече е готова да се хване на всичко.

Цялата пролята кръв и всички изговорени лъжи не бива да ни отклоняват и от друг лъч на тази история - че вторият избягал затворник още не е открит. Всеки човек, който гледа как се развиват събитията обаче сигурно вече е обзет от подозрения, че и Колев ще намери края си в някоя случайна престрелка без да може да говори, без да остане нито един свидетел на мистериозното бягство и цялата одисея. Всъщност отвъд конкретната история и нейните парадоксални моменти можем да открием единствено една смразяваща истина. Системите за сигурност в България са разкапани напълно и дано това да не е необратим процес. Всяка нова история доказва, че ако приемем разказите на МВР тях дори една пусната брада може да ги обърка. А пък си мислех, че МВР би трябвало да може да вижда отвъд брадите, отвъд лъжите, отвъд всичко останало. И докато това не стана - полицията ще произвежда само истории, които стават за забавление пред чуждестранни журналистки, но ще предизвикват единствено тих ужас в гражданите на държавата, която ги преживява ежедневно. 

Държавата в която МВР аха да залови един престъпник, ама той се измъква, защото има шапка...