На 1 август 2017 година българският премиер Бойко Борисов и македонският му колега Зоран Заев подписаха договор за добросъседство между България и Македония в Скопие. Документът беше посрещнат с фанфари в София от официалните власти и управляващото мнозинство. Преди официалната ратификация на договора на 18 януари 2018 година българският парламент излезе със специална декларация с която да поощри търсенето на официален компромис между двете страни. И ратификацията, и предшестващата декларация бяха приети с пълно мнозинство от Народното събрание, въпреки, че имаше гласове от опозицията, които казваха, че интересите на страната не са защитени както трябва. На такива центрове на самотно недоволство моментално скачаха момчетата за мокри поръчки на властта от ВМРО, които казваха, че всеки, който върни срещу тази договорка е национален предател и исторически нихилист. Точно заради този стил на работа и водене на дискусия българското общество така и не успя да разбере за какво точно се договорят България и Македония. Всички опити за поставяне на конкретни въпроси и съмнения бяха премазахи от колективния оргазъм на медии и управляващи.
Необходимо беше да припопним всичко това, за да можем малко да намалим медийната патетика около общо взето първото донякъде национално-отговорно решение на ГЕРБ във външната политика на страната - обявяването, че България ще спре преговорите за европейското членство на Северна Македония. Днес виждаме как патриотичните страсти тресат управлението като внезапен приток на адреналин, но точно предисторията на това решение кара много хора да се питат тревожно: "Дали пък Борисов няма да предаде българските интереси под натиска на ЕС? Дали премиерът няма да клекне пред европейския, а и световния натиск?". Това не са банални въпроси. Виждаме реакциите в ЕС, видяхме позицията на американците, които моментално изразиха съжаление за действията на България. Тоест можем да предполагаме, че в следващите дни натискът ще става все по-голям и плътен, а марката "Борисов" на световната сцена не се отличава с мускули и устойчивост, а с станалата култова фраза: "Правим каквото кажат началниците".
Заради това нека да забравим за момент медийната пушилка. Всъщност всички проблеми на България днес със Северна Македония се дължат на факта, че Борисов и ГЕРБ един път вече клекнаха. Действията им днес са просто отчаян опит да поправят грешките от миналото, но историята обича да бъде безмилостна и буквално не прощава такива неща. Още, когато договорът за добросъседски отношения между България и Македония беше в процес на обсъждане, много експерти предупреждаваха, че страната ни е на път да направи стратегическа грешка. България през 1999 година подписва една декларация с Македония с формулировката, че се парафира на официалните езици на двете страни. Много хора смятат, че това е отстъпление от националните интереси на България, защото се отваря вратичка за признаването на македонски език. Тази неяснота вместо да бъде изчистена, ама наистина премахната от вече официалния договор всъщност беше оставана там. Така страната ни пропусна реална възможност наистина да пресече всякакви македонски посегателства върху нашата история и идентичност. Ние направихме точно обратното - пуснахме се по пързалката на красивите думи и уверения и попаднахме в капан, който за съжаление беше заложен точно от това управление. Признаването на език винаги означава и признаване на идентичност. И един път допуснато това признаване, то много трудно може да се върне назад. Външната министърка Екатерина Захариева, която днес твърдо тропа по масата и прави категорични заявления, че Македония трябва да признае своите български корени и заради което стана жертва на всички прелести на македонския национализъм, само преди три години в едно интервю беше обявила, че страната ни трябва да признае македонския език. Точно такива колебания в позицията ни се усещат изключително много и правят днешните действия на България доста закъснели, макар и политически правдиви.
Тази оценка можеше да не е толкова тежка, ако нямахме пред себе си пример на страна, която трайно, последователно, устойчиво, упорито и инатливо защити своите интереси точно по отношение на Македония. Става дума за Гърция. Гърците подписаха съвсем различен договор от нашия. В него те настояха детайлно да се опишат техните претенции към Македония, дори до ниво промяна на Конституцията им, за да подсигурят това, че македонците никога повече няма да претендират дори за късче от тяхната история. Или пък за "македонско малцинство". На всичкото отгоре в светлината на новия казус стана, че България буквално е проспала последните години поне, за да разясни своята теза на международната общност. Излезе информация, че Македония е дала 5 милиона долара за публикации в световни медии за разясняването на тахната истина. България - нито един. Всъщност единственият ни възможен лост, а именно блокирането на преговорите с Македония като едното нищо може да се обърне срещу нас, защото сега е моментът да започнем да остояваме своята историческа истина. А това е битка, която се нуждае от международно поле. В противен случай наистина връх ще вземат гласовете на всякакви полулиберални професори и назначени експерти, които мразят дори дефиницията за "български интерес". И вече започват да превземат медиите. Всъщност истината е, че ГЕРБ съвсем доскоро бяха на тяхна страна. Няма да си го признаят, но бяха на тяхна страна.
В казуса "Македония" се вижда отражението на един траен проблем на българската политика. В течение на 30 години страната ни не съумя реално да формулира и защити собствен национален интерес. Историята на прехода буквално може да бъде разказана през всички случаи в които извиването на ръце, за да приемем вредни за нашата страна решения е било представяно като връх на дипломатическите усилия. Като започнем със затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй", минавайки през рязането на ракетите СС-23, през пращането на контингенти в Ирак, до подприсването на договора с Македония. И всеки път има солидно оправдание - правим го в името на членството на България в ЕС, в името на евроатлантическата солидарност, в името на международното разбирателство. Тези фрази се превърнаха в обтекаема форма на подлост. И точно това ни доведе до момента в който имахме шанс да защитим своите интереси пред Македония и света, но напълно пропиляхме възможността. Едва в последния момент, когато камбаната почти удари на умряло, правителството реши да направи нещо. Всъщност дори и в тази ситуация обаче си пролича, че формулата "Борисов" може и да носи точки в националните избори, но на територията на международната политика тя е сигурна рецепта за катастрофа. Никой така и не успя да разбере какво точно изисква днес България от Македония. Да се намали езика на омразата? Окей, но как точно става това? Нови учебници ли да пишат? Нови журналисти ли да си внесат? Нови политически елити? Подобно изискване трудно се инструментализира по пътя на подобен натиск. То изисква дълга, упорита и трайна работа. А това очевидно е голямата липса днес. И точно заради това аз донякъде разбирам македонските реакции. Не ги приемам, но ги разбирам. Те за първи път виждат България в опит да защити свой интерес.
Пълна екзотика.
Дано това да е едно добро начало.
No comments:
Post a Comment