2021 - годината на Румен Радев

 

Всеки любопитен наблюдател на политическите процеси у нас няма как да не е отбелязал един странен факт в главата си. Остават по-малко от два месеца до президентските избори на 14 ноември, а досега нито един кандидат с изключение на Румен Радев не е заявил своите претенции към креслото на "Дондуков" 2. Това е доста любопитен процес и дали той е симптом за предварителна обреченост на битката или е показателен за политическата криза у нас е трудно да се каже. Но фактът е факт - с изключение на екзотиката Цвета Кирилова (която мелодраматично се издъни на елементарен тест за обща интелигентност в тв 7/8) никой друг не е обявил официално, че ще участва в най-голямото политическо състезание за тази година. Ситуацията става още по-странна като вземем предвид и това, че президентските избори ще бъдат заедно с парламентарните, а това допълнително придава на всичко, което се случва един ореол на мистерия и загадъчност.

Истината е, че 2021 година е годината на Румен Радев. Това дори неговите политически врагове го признават след като са го превърнали в основна мишена на своите изявления, телевизионни участия, фейсбук-лайфове и мелодраматичните сценки от СевдаТВ. От 4 април насам ГЕРБ стават и лягат с името на президента. В последните си изяви Бойко Борисов вече дори говори за "авторитаризъм", за "едноличен режим", а дори и за "руменрадева зима". Това е грандиозно усилие всички наследени проблеми да бъдат стоварени върху президента и служебните правителства, които той беше принуден да прави заради невъзможността на два поредни парламента да постигнат съгласие за редовно управление. Всички парламентарни изяви на ГЕРБ бяха насочени по една-единствена линия - в яростна атака срещу Радев, разглеждан в тяхната черна космогония като основен демиург на хаоса в страната. Което, разбира се, е радикална подмяна на истината. След 12-годишното безвремие на Борисов дори и много по-развита институционално страна би влязла в криза, защото реалният смисъл на държавата беше похитен. Ние живеехме в абсолютно ненормална ситуация, която ни беше представяна като непроменяема и безалтернативна от колективния напън на медиите и придворните социолози. И когато промяната дойде тя дойде с много лица, с нови партии, със задъхани очаквания и на практика невъзможен диалог. Това вкара страната в политическа криза. Тя е продукт на Бойко Борисов и неговото най-голямо наследство.

Цялата реторика на ГЕРБ обаче прави действията им още по-необясними. В такава ситуация и след като си посочил Големият Злодей, те трябваше отдавна да имат кандидат за президент. И аналогиите с 2016 година са повече от смешни, нелепи, абсурдни и неработещи. През 2016 година ГЕРБ на 2 октомври посочиха своя кандидат Цецка Цачева, а изборите бяха на 6 ноември. Ситуацията обаче беше драматично различна. БСП беше издигнала Румен Радев, който тогава все още не беше сравнително непопулярна фигура, а ГЕРБ бяха в пика на своята сила. Много социолози и анализатори допълнително самоуспокояваха управляващата партия, че те пак се намират в ситуация в която дори и магаре да вържат, то ще бъде избрано за президент. И номинацията на Цачева беше почти сигурен залог - към онзи момент тя беше шеф на парламента, популярно лице, макар и не най-обичаната политическа фигура. Още повече, че на "Дондуков" 2 имаше президент от ГЕРБ в лицето на Росен Плевнелиев, който днес е деградирал до нивото на телевизионен анализатор за кризисни моменти. Тоест самата институция "президент" беше достатъчно обезличена, смазана и превърната просто в придатък на изпълнителната власт. Но Цачева загуби и с това започна агонията на ГЕРБ, която днес се вижда много ясно, напук на опитите на партията да демонстрира виталност.

С други думи - бездействието на Борисов е повече от странно. Самата партия също демонстрира противоречиви сигнали. Миналата седмица в един и същи ден Деница Сачева и Бойко Борисов влязоха в странно противоречие по отношения на действията за президентските избори. Сачева обяви, че номинациите на техните структури продължават и когато дойде времето ГЕРБ ще вземе своето окончателно решение. По същото време експремиера пък застреля медиите с твърдението, че ГЕРБ вече е избрал своя кандидат, но няма да го обявява още две седмици. Това е повече от странно поведение. Ако имаш познат, смислен, ярък и интересен кандидат, няма никакви причини да го държиш в гардероба, а трябва достатъчно рано да го обявиш пред публиката. Това противоречие на изявленията всъщност много по-ясно от всичко друго демонстрира, че ГЕРБ май имат проблем със своя кандидат. Подозирам, че никой не кипи от желание да влезе в предварително обречена битка с много изявен фаворит, който има всички шансове да грабне победата още на първи тур. Всъщност ГЕРБ се оплете в темата за свой кандидат още в началото на миналата година. Когато КОВИД-кризата започна и беше създаден Националният оперативан щаб, блесна звездата на генерал Венцеслав Мутафчийски. Още тогава редовните трубадури на Борисов ала Спас Гърневски започнаха да бият тъпаните, че това е техният кандидат за президент. Противопоставянето изглеждаше интересно. Генерал срещу генерал. После обаче дойдоха проблемите. Абсурдните мерки, тоталната импотентност на ГЕРБ да помогнат на икономическите страдания на населението, свалиха Мутафчийски от звездния трон и показаха, че тази работа с техния кандидат няма да е толкова лесна. Не напразно и досега из София вървят слуховете, че Бойко Борисов се е опитал да убеди Мутафчийски да влезе в битката, но е срещнал категоричен отказ.

Истината е, че ГЕРБ в момента са абсолютно капсулирана партия, която трудно може да се пребори за периферия. Социологическите проучвания им дават първото място, но то не се дължи на повишаване на доверието, а в следствия на провала на т.нар. "партии на протеста" да постигнат качествено ниво на диалог. ГЕРБ продължават да бъдат и токсични, тоест нито една формация не иска да сътрудничи с тях. СДС не ги броим. Политическите трупове не носят нищо добро в политиката. А срещу тях е Румен Радев, който се радва на огромно доверие и на симпатизанти, които далеч не се изчерпват с гласоподавателите на левицата. Тези дни това признание го чухме и от ген. Атанас Атанасов, който призна, че голяма част от избирателите на Демократична България ще гласуват за Радев, защото той е бил флагмана на промяната.

Какъвто е да е фона, той не работи в полза на ГЕРБ по абсолютно никакъв начин. В такава ситуация изходът е да намериш лице достатъчно рано, защото един или два месеца не стигат за качествена кампания. Нещо повече - разочарованието от партиите на протеста не се е прехвърлило върху Румен Радев и социологията много ясно отчита това. ГЕРБ вече са в цайтнот, а пък изпитания номер да хвърлиш в битката изцяло ново лице също няма да сработи, при хроничната липса на време. Тоест независимо от изявленията им, независимо от съскането на Борисов, независимо от пламенните телевизионни обвинения, ГЕРБ отиват на президентските избори с чувството на обреченост. Те не приличат на партия, която знае, че може да ги спечели. И тук аналогиите с Георги Първанов също не работят. Първанов също беше сочен за големия лузър от битката за "Дондуков" 2 през 2001 година, но той беше председател на своята партия, беше посочен достатъчно рано и знаеше как да направи неагресивна, смислена и подредена кампания. Което ни напомня, че единственият начин ГЕРБ да ни убедят, че искат да спечелят е самия Борисов да влезе в състезанието. Това обаче е много рискован ход, защото загуби ли, това завинаги ще срути неговата харизма на победител. И той вероятно ще дезертира от тази отговорност.

Казвайки това за ГЕРБ нека не разбираме, че останалите партии също с в цветущо състояние. БСП, която би трябвало да се носи на вятъра на победата за президентските избори, също не може да се възползва от тази ситуация. Най-вече заради възникването на политическия проект на Кирил Петков и Асен Василев, за който има тежки подозрения, че е бъдещата президентска партия, независимо от постоянното отричане по темата. Напрежението между левицата и Радев стана очевидно след серия от изяви на известни социалисти, които разказаха как емисари на новата партия са се опитвали да бракониерстват цели структури на БСП, а към това трябва да прибавим и опитите да бъде купена регистрацията на "Екогласност", традиционен партньор на левицата. От гледна точка на БСП такава ситуация е доста мъчна - от една страна партията вече е заявила своята подкрепа за Румен Радев, а от друга тя би се оказала в небрано лозе, ако държавният глава играе за друга партия. Това обаче е казус, който ще остане неразрешен, защото огромното количество на членовете на БСП са автентични фенове на Радев. Но е факт, че БСП влиза в президентските избори без ентусиазма, който имаше през 2016 година.

За останалите формации ситуацията също е странна. ДБ сигурно ще издигнат кандидат, но появата на нов политически субект удари най-вече тях. Част от техните избиратели също ще подкрепят Румен Радев, което прави всеки потенциален отделен кандидат предварително обречен. ИТН обявиха своята подкрепа за настоящия президент, но честно казано не е ясно дали не му правят лоша услуга с това. Днес вече почти никой не се интересува какво мисли и какво смята да прави ИТН. А останалите малки партийки, които ще се опитат да се закачат за един или друг отбор също вече изглеждат повече кресливи, отколкото пълни със смисъл.

И така отиваме към едни странни президентски и парламентарни избори. Което не е учудващо като видим каква шантава година преживяхме. Шантава година в шантава държава. Трябва ни някой абсурдист, за да може да опише литературно насред каква комедия се оказахме.

 

 

Заслуженият край на Кристалина Георгиева

 

Замъглени от очакването на поредното политическо чудо, което блесна на родните хоризонти като смъртоносна комета, потънали в наближаването на третите поредни парламентарни избори в рамките на една година, натровени от домашни парламентарни интриги и обвинения, не отделихме достатъчно време като общество на големият световен скандал в който бяха намесени имената на Кристалина Георгиева и Симеон Дянков. Даже известно време част от медиите се правеха, че такъв скандал не съществува, но настойчивостта с която започнаха да се появяват статии в най-големите световни издания, най-накрая и местните журналисти да си свършат работата.

Скандалът накратко: настоящата шефка на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева попадна под кръстосан журналистически огън за времето в което е била директор на Световната банка. Обвинението към нея твърди, че тя е упражнила напълно неправомерен натиск, за да може Китай да бъде качен на по-високо място в класацията "Doing business". Според методологията азиатският тигър е трябвало да бъде на 85-то място, а вместо това е качен на 78-мо. Само за няколко дни скандалът се разрастна, Световната банка обяви, че спира правенето на тази класация, а много икономисти се изказаха, че авторитетът на Георгиева вече е безвъзвратно сринат. Сама тя веднага отрече обвиненията, после ги отрече още веднъж, след това медиите разпространиха нейно изявление пред персонала на МВФ на които тя била казала: "Разберете, това просто не е вярно". Но в скандал като този кризисният пиар много трудно може да сработи, особено за човек като Георгиева, която се оказа на кръстопътя на икономическите, финансовите и геополитическите вихрушки.

Истината е, че покрай тези икономически класации винаги избухват скандали в които са намесени много пари, политическо влияние, тайни схеми и много интриги. Конкретната класация заради която е станал скандала например измерва колко е лесно да се прави бизнес в дадена страна. Това е въпрос за милиарди и заради това интересите от подобни класации са доста по-големи отколкото изглежда на пръв поглед. Да не говорим, че скандал около нея има още отпреди три години, когато бившият главен икономист на СБ Пол Ромър обяви, че класацията е била манипулирана в ущърб на леви правителства.

То заради това в световните финансови институции постоянно избират костюмирани безличия като Кристалина Георгиева - те са лесно заменяеми и са много удобни бушони, когато цялата нечистоплътност на рейтинги и класации бъде осветена. Тоест оттук-нататък на Георгиева й предстои да я пържат на много бавен огън, статиите ще излизат с постоянността на хеморагична треска и не е ясно дали тя ще успее да запази позицията си в МВФ. В момента се използва всяка възможност за битка срещу Китай и Кристалина Георгиева ще стане жертва на този фронт, който става все по-нагорещен и взривопасен.

В този текст обаче ще оставим настрани външнополитическите измерения на темата. Те ще стават все по-големи и шумни, така че няма как да ни подминат. Тук е по-добре да си поговорим за балонът "Кристалина Георгиева" и механизмите за неговото надуване до такава патологична степен.

Нека да ви припомня - звездата на почти неизвестната и безлична чиновничка в СБ изгря, когато в края на 2009 година кандидатурата на тогавашната външна министърка Румяна Желева за еврокомисар мелодраматично изгърмя. Георгиева беше спешно привикана и инсталирана буквално за ден в управленските висини на Европейския съюз. Абсолютно безлична, незапомняща се с нищо, типичен финансов чиновник с изравнен речник и липса на всякаква оригинална мисъл, Георгиева беше международният оргазъм на партия ГЕРБ. Тя трябваше да представлява напълно липсващото технократично лице на тази феодализирана престъпна група, която кой знае защо, ние тук наричаме "партия". И понеже медиите бързо паднаха под авторитарната кубинка на новата власт от всички тях започнаха да се леят литании и възхвали за скучната костюмарка, която биваша изрисувана като политически мениджър от най-добра реколта. Тези придихания се превърнаха в хор от песни, когато Кристалина Георгиева беше избрана и за заместник-председател на ЕК. И никой не се опита да чуе предупрежденията, които се задаваха от всички страни, че в лицето на Георгиева България не само няма силно лоби, но има потенциално цъкаща бомба, която ще се взриви, когато най-малко очакваме. И взривът не закъсня.

В средата на миналото десетилетие Ирина Бокова, известна с ефективната си работа като шеф на ЮНЕСКО, издигна своята кандидатура за генерален секретар на ООН. Ситуацията беше повече от идеална - кандидатката беше жена, от Източна Европа, с безукорна биография, а на всичкото отгоре и спечелила доверието на много световни лидери. България също уж беше подкрепила Бокова, но точно тук се намеси демоничната фигура на либерален шаман като Иван Кръстев и компания, които оказаха своето влияние върху Бойко Борисов и България буквално в 12 без 5 смени своята официална кандидатура с тази на Кристалина Георгиева. Редица професионални дипломати предупреждаваха, че това е самоубийство. Трубадурите на ГЕРБ и нас и вечните либерални гурута обаче не чуха нито едно от големите предупреждения. Дори напротив - обясняваха ни как Георгиева моментално ще бъде избрана, след като е посочена като кандидат на правителството. Резултатът от гласуването беше като юмрук в зъбите. Георгиева остава на безславното осмо място. Бокова, която се явява самостоятелно спечели трети резултат. Но генерален секретар на ООН стана португалецът Антонио Гутиереш.

Припомняме тази история, за да се види, че хора като Кристалина Георгиева обикновено остяват след себе си само изгорено поле и тръни. Защото след провала за ООН Георгиева остана в немилост в ЕК и заради това потърси пристан в МВФ, където да се спаси от политическите драми. Името й обаче е абонирано за тях. Защото хора като нея са най-голямото доказателство за подмяната в която живеем. Георгиева дълго време беше любимка на градските либерали и техните политически изповедници, но истината е, че реално тя няма нито едно самостоятелно постижение, а дори и в МВФ сенките от миналото я настигнаха по драматичен начин. Казвам го, защото политическите наследници на същите либерали днес отново се опитват да минат за чистоплътното начало в българската политика, за моралната компонента в целия хаос. И заради това не трябва да забравяме, че те бяха хората, които вдигаха Кристалина Георгиева като знаме. И заради тях и заради нея днес нямаме генерален секретар на ООН. За сметка на това се сдобиваме с поредното обвинение в корупция и то на най-високо финансово равнище. Там, където тя е практически неразличима от политическото интриганство и турбуленции.

Всъщност този скандал е логичен завършек на една безумна кариера, която ще се запомни освовно с интриги, лъжи и паяжина от политически технологии, без никакъв реален пълнеж. В този смисъл може би обвинението срещу Георгиева не е толкова лошо. То не е присъда срещу България. И никога няма да бъде. То е присъда срещу нейния политически кръжок, който още се опитва да се гаври с нашата страна.

 

 

Политическата агония на градското дясно

 

Кратките парламенти са пълни с екзотика, скандали, лудост и интриги. Мисля, че всички можем да си стиснем ръцете около този извод, особено след като имахме възможност от април насам да наблюдаваме два такива, а на всичкото отгоре да се запътваме с катастрофично усещане към трето Народно събрание за което никой не може да гарантира, че пак няма да е мъртвородено и в него виковете, обидите и драмите да преобладават мощно над здравия разум. В такава ситуация политиката се превръща в една перманентна предизборна кампания и това се вижда най-вече по формациите, които имат медийни ресурси да налагат темите си в обществото. Такава партия е Демократична България. Това е формация с монотематично съдържание, но мощна медийна подкрепа. И именно през медийните гърчове на нейните представители можем да си направим сметка за това как те си представят бъдещето развитие на страната. Поглед към тази алтернативна реалност тези дни получихме от серия от участия на представители на ДБ из медиите. От тях научихме, че те вече се изживяват като първа политическа сила, като бъдещ носител на отговорността за управлението и като политическия супергерой, който не спира да води битка с могъщата Суперпрокуратура и нейния аватар Иван Гешев. Научихме и и визията на градското дясно за бъдещето управление - те си представят коалиция между своята партия, Мая Манолова и бъдещета формация на Кирил Петков и Асен Василев. Което към този етап е все едно някой тийнеджър да си представя, че предлага брак на лейди Гага, а тя очарована веднага приема и му става булка. И да ви обърна внимание върху най-важното - в тази фантазия БСП отсъства. Авторите й или не искат да приемат съществуването на левицата у нас или си представят, че левицата може да бъде медийно подчинена и доброволно да приеме потенциално дясно управление, което безгласно ще подкрепя, за да бъде бичувана отново и отново като "партия на статуквото". Подобна фантазия се прокрадна отново и в в дългото заседание на парламента на което беше актуализиран бюджета на страната. От страна на ИТН Тошко Йорданов отново се опита да възкреси мита за "партиите на протеста" и обяви надеждата, че трите заедно ще стигнат до 121 гласа. ДБ си мълчаха по тази тема, но стана ясно, че в дясната част на залата има нещо системно сбъркано или медийно ошашавено.

Дотук описвахме фентъзи-света на градското дясно. А сега е време за истината. В България никаква смислена промяна не е възможна без участието на БСП. Дори и, когато беше тежко ударена от политическите ветрове и настроения левицата не само остана незаобиколим фактор, но дори успя да наложи темата за пенсиите като централна за политическия дебат у нас. Всъщност медийната атака срещу БСП, опитите левицата да бъде заобиколена и остракирана имат по-дълбоки причини отколкото елементарната жажда за власт. Всъщност единствено БСП беше трайна, последователна, упорита, дразнеща и сериозна опозиция на ГЕРБ. И това във времената, когато хората от ДБ бяха министри на Борисов, Мая Манолова сключваше сделки за постове с него, а Слави Трифонов изобщо не се беше открил като опозиция. Опитите БСП да бъде избутана встрани и вписана в партиите на статуквото всъщност е опит за пренаписване на миналото, за политическо инженерство, което да скрие истината от очите на избирателите. Точно заради това много медии се упражняваха по темата "партии на протеста" и се опитаха да ги опаковат заедно. Идеята беше по този начин да ги изстрелят в космическите висини на управлението, без да им се налага да се съобразяват с единствената реална и смислена партия в политическия живот у нас. Заради това сега пред очите си виждаме надуването на един огромен медиен балон - че Демократична България има всички шансове да бъде първа политическа сила и да предложи и наложи следващото управление у нас. Това е твърдение, което не се базира на нищо в реалността. И зад него стои титанично количество медийна дрога и политическо инженерство. Вероятно това са последните опити на Христо Иванов и неговата групичка да оцелеят в политиката, за да не бъдат пометени от политическото торнадо на Кирил Петков и Асен Василев, които са в състояние да ги занулят за отрицателно време. Ето защо напоследък от всяко излияние на представител на ДБ слушаме няколко опорни точки - следващият път ние ще вземем мандат и ще покажем какво нещо за преговорите, водим битка с Иван Гешев и Кирил Петков да заповяда при нас. Всъщност, ако се замислим реално - точно това са трите основни провала на ДБ в рамките на 46-ото Народно събрание. Те отказаха да се явят на разговори с БСП дори и само, за да демонстрират различен тип диалогично отношение. Битката им с Гешев се сведе само до стълкновения за Бюрото за защита на свидетели, но темата за махането на главния прокурор напълно изчезна от дневния ред, а създаването на нов политически проект ясно показва, че дясното пространство у нас е взето на абордаж и електоратът там вече ими психиката на консуматор, а не на запален фен. Те все гласуват за новичкото, лъскавкото, различното...

Заради това в стратегически план ДБ прави огромна грешка като се опитва да финтира БСП и да я заобиколи. Изобщо не искам да кажа, че двете партии трябва да правят коалиция, която ще е абсурдна, но ако ДБ искат да бъдат разпознати като партия на промяната, те трябва да я търсят наистина на всяка цена. Дотук виждаме точно обратното. ДБ буквално се отказа от съдебната реформа и в страната вече не остана балък, който да вярва, че те искат да я направят. Ако искаха още от първия ден щяха да бомбардират парламента със закони за промяна на механизма по който се избира ВСС. Вместо това градското дясно чака до последния възможен момент преди да се задейства и да влезе в своята любима поза на жертва. Невинната девица на демокрацията се опитвала да се бори, но безчестното статукво постоянно й влизало в гръб. Върхът на тази подлост стана опитът на ДБ да изкара БСП виновна за отлагането на част от законите заради отсъствието на двама представители на левицата (всеки от тях с изключително уважителни причини) от заседание на правна комисия.

Всъщност невъзможността на ДБ да води диалог с левицата и тяхното нежелание е за това е основният фактор, който извиква на бял свят необходимостта от нов политически проект. Точно разрушеният разговор между лявото и дясно прави фигури като Кирил Петков и Асен Василев възможни, защото те ще заемат точно нишата на посредник в тази голяма дискусия от която се нуждае България. Христо Иванов така и не разбра, че не талибанщината, а диалогичността може да го направи автентичен политически фактор. И колкото и заклинания за призоваване на Кирил Петков в ДБ да направят инфлуенсърите на градското дясно, те са обречени на титаничен провал. Всъщност телевизионната демонстрация на мускули, която виждаме днес от страна на ДБ е знак за тяхната немощ да водят истинска политика. Когато нямат такава, те се опитват да я заместят с медийни бомби, политическо пренебрежение и екскурзии в страната на фантазиите. А всъщност ДБ изживява последните си дни като реален политически фактор. На още едни избори ще ги видим като мощна формация, а след това техният залез ще почне. И това не е предсказание. Това е хладната логика, която ни показва, че десните формации у нас са като радиоактивен елемент. 

Силно бляскат, но разпадът им е неизбежен.