Поезията е най-висшия литературен жанр и никога, никога, никога не бива да снижаваме критериите към нея. Защото, ако предадем поезията можем да захвърлим цялата литература на боклука, а космическият вятър да ни разпилее на прах.
Точно заради това с удивление видях на какво стихотворение е присъдена наградата на публиката на Славейковите награди за поезия. Няма да ви цитирам цялото стихотворение, но ще извадим подбрани части, за да се насладим на това посещение в ада на думите:
...но теб те няма вече на света,
сърцето ми във рани стана,
и плача вътрешно сега...
Вътрешният плач винаги ми е бил любимо занимание.
Няма графоман по тази земя, който да не плаче вътрешно, да не крещи умствено и да не е тъжен наужким.
"...живота идва и си отива без да очакваме,
не можем достатъчно да му се порадваме.
Казват, че времето лекува всички рани,
но минаха години и останаха неща неразбрани..."
"Рани-неразбрани" влиза в списъка на любимите ми рими. Ефектна е по-холивудски, а подозирам, че ако я изрека срещу стена, ще успея да сваля боята от нея.
"...не познавах още злото
и с годините си мислех, че вечно ще е доброто".
В колекцията си от рими слагам - "злото-доброто". Мисля, че с тази рима мога да избия насекомите в някоя овощна градина (в нощ незрима...)
Охх, тук се налага да продължа
под сенките на ужаса
в мрака на нощта
(съжалявам графоманията е заразителна)
но авторът не спира:
"Та нали животът е това,
да сме добри и и да правим по-добър света
растеш, съзряваш и помъдряваш
и нещичко от теб оставаш".
Този куплет е като мачете в черепа.
Баналността му е болезнена, графоманията влудяваща.
В него не просто няма оригиналност, ние стоим пред черна дупка, която всмуква целия свят в себе си. Убеден съм, че някъде в ада цялата вечност е посветена на създаването на такива куплети.
"...отиде си без да знам и да очаквам,
остана ми цял живот да те оплаквам..."
Пред нас стои академик на римите. Очаквам-оплаквам. Това е рима, която прогаря като киселина.
"...Обичах те и вечно ще те обичам,
обичта остава жива и знам,
че ще си някъде там, някъде там..."
Убеден съм, че лирическата героиня е избрала смъртта само и само да избяга от такова поетично торнадо, което й се е стоварвало като истинско бедствие в мозъка.
Аз се подигравам на графомана, но всъщност истинският обект на критика е публиката, която наистина е загубила сетива за поезията.
Вината не е нейна.
Убийството на литературната критика ни доведе до този бряг на китовете-самоубийци. Само в безкритична атмосфера могат да живеят поетите с "есен-песен" и Георги Господинов.
Критиката е основата на литературата, защото тя възпитава публиката и слага написаното в автентичен културен контекст. Но това трябва да е критика, която не капсулирана в главата на Амелия Личева и нейната компания, а критика подобна на Белински - която обхваща литературата, политиката, геополитиката и всичко важно, за да може да разположи и автентичната поезия някъде там и да я направи част от живота.
Иначе сме обречени до безкрай да възпроизвеждаме толкова тежка графомания, че направо
не знам как ще я караме,
нито как ще оцеляваме
крайно време е ужасите да спират
и да четем поезия без мозъчните ни клетки бавно да умират
Развалих ритъма модернистично, значи заслужавам поне втора награда на публиката.
No comments:
Post a Comment