Махмурлукът на вечната българска криза

 

Бюджет, който работещите не харесват, работодателите мразят, а дори самите му автори твърдят, че той не е идеален, а просто „реален“. Протестна готовност от всички страни – различните опозиции плашат с блокиране на парламента, щурм на учреждения, гневни тълпи на улицата, бунт на търсещите морал или просто отмъщение на гладните. Скандал след скандал разтърсват и съдебната система – сагата с Благомир Коцев заплашва да се превърне в сапунен сериал, и.д. главният прокурор Борислав Сарафов като извънземно създание се е поставил над закона, а цените в магазините скачат вече не през седмица, а през ден. Това е картината в България днес. Страната не прилича на политически шампион, който след около месец официално влиза в клуба на богатите, а на психиатрия, която е останала без хапчета и се тресе по шевовете като пациент изпаднал в хеморагична треска. И това захвърля по дяволите всички красиви приказки, че политическата криза си е тръгнала, че България най-накрая е изпила хапчето, което я води към подобрение. Може би заради това човек трябва да мисли с главата си, а не с телевизиите. Няколко стотин хиляди телевизионни шамана ни обясняваха, че редовно управление е равно на справяне с кризата. Всичко това се оказа приказка за идиоти.

Всъщност, когато говорим за криза трябва да си дадем сметка, че в нейните жестоки клещи се пържат не само партиите в управлението, а и опозицията. Всъщност ситуацията е толкова драматична, че дори не можем да говорим за „опозиция“, а за „опозициите“. За първи път от много години насам опозиционните политически сили не могат да постигнат единство по ключови въпроси, защото се тресат от измислени линии на разделение, гърчове по оста „изток-запад“. ПП/ДБ заплашиха с протести и блокиране на парламента, за да не допуснат приемането на бюджета, но след това отделни техни представители побързаха да се разграничат от „Възраждане“ и всички останали формации, защото те били „марионетки на Кремъл“. Това е токсична среда, която е симптом за много по-дълбока криза на политическото битие у нас, отколкото сме си представяли първоначално. Почваме с „опозициите“, защото там проблемът е много по-очевиден отколкото навсякъде другаде. Неспособността за единно политическо действие на партиите в опозицията досега много пъти спаси кожата на кабинета при кризите, които го разтърсваха и външните обстоятелства, които го спираха. А щом една формация не е в състояние да подаде ръка и да разбере всички недоволни и гневни, тогава каква е гаранцията, те ще знае как да управлява? ПП/ДБ се самоопиянават от пърформансчетата си всяка сряда, но отказват да забележат, че протестът им е изцяло партиен, ограничен е до около 3 хиляди души и колкото й да го снимат от всички възможни ъгли с дронове, фотоопарати или камери, резултатът е все така ограничен, а дори и нищожен. Всъщност неспособността опозицията да бъде единна е най-големият фактор за жизнеспособността на правителството. То не е толкова мощно, нито стабилно, нито така безалтернативно, но просто срещу него няма организация, а само няколко отделни истерии, които дори не са в хармония. Подобна ситуация трябва да влезе в политическата наука – когато сме в модел при който поредицата от безкрайни вотове на недоверие се оказаха по-голям проблем за „опозициите“ отколкото за правителството, значи сме изправени пред нови нива на лудост, безумие и безсмислие.

На този фон управлението се тресе от не по-малко кризи, но те са невидими, не така яростни и все още могат да бъдат натиквани под килима, което осигурява така нужния кислород на правителството. Всъщност кабинетът не страда толкова заради това, че ДПС-Ново начало го подкрепя. Това е удобна дъвка за либералните медии, но истината е, че подобна подкрепа не е прокризисен фактор. Всъщност правителството е заложник на много различните стратегически интереси, които са заложени в него, защото тези интереси трудно се припокриват и това си лича при раждането на бюджета, който прилича на недоносено бебе от което родителите моментално се отказват.

Три фактора на прокризисна треска измъчват кабинета „Желязков“. Първият от тях е свързан с ролята на ГЕРБ. За разлика от други упражнения, различни сглобки и алтернативни коалиционни формати, този път Борисов и компания не могат да играят ролята на случайни жертви на историята, които залагат телата си в името на велика битка за доброто. Точно този вампирски жертвен модел неумолимо прати в историята Реформаторския блок, след това НФСБ, „Атака“ и ВМРО, а даже и „Воля“, която беше страничен коалиционен партньор на третото правителство на Борисов. Това изсмукване на кръв беше възможно, защото „хлябът и ножът“ по безсмъртния израз на Ахмед Доган бяха в ръцете му, той разпределяше или делеше политическото влияние. Днес ГЕРБ са в много по-различна позиция. Независимо, че са първа политически сила те много често трябва да се обясняват за минали грешки, срещи и грехопадения, което поставя Борисов по-скоро в ролята на политически коментатор, отколкото на човек от който зависят политическите процеси. Това в ГЕРБ е другото име на катастрофата. Лидерът на партията се опита да се измие ръцете след изборите в Пазарджик пред една хипнотична политическа сценка, но след нея бързо му съобщиха няколко неща: 1. Промените в кабинета не зависят от него. 2. Има само един премиер и това е Росен Желязков. 3. Всяко преформатиране, пренареждане или преструктуриране на управлението минава през други механизма и процеси, а не през неговото его.

Борисов не е човек, който ще се примири с подобно състояние на нещата. Но поне до влизането на еврото се е примирил с това, че не той е моторът на процесите.

БСП е изправена пред не по-малки проблеми. Нека да не се водим обаче по социалните мрежи и обичайните хейтъри. Проблемът на партията не е свързан с нейното потенциално изчезване или това, че формацията се била подчинила на черния лорд Делян Пеевски. Всъщност политическата логика на следващата година подсказва, че БСП е длъжна да се яви на президентските избори със свой собствен, реален и харизматичен кандидат, а това означава, управлението да бъде разтърсено отвътре. Подобна ситуация ще постави БСП в много особена позиция – тя ще бъде принудена да се обяви срещу статуквото, да го разклати сериозно, въпреки, че самата тя е част от него. Това също е прокризисен процес за който БСП не е сляпа, нито нечувствителна. Точно това предопредели тихата битка на левицата за социалните вектори в бюджета, а те от своя страна предизвикаха работодателски слюнки, ярост, обвинения, обиди и заплахи, че страната ще потъне в стагфлация. Във всяка друга ситуация БСП само би спечелила от подобно нахвърляне на едрия бизнес срещу нея, защото то доказва изначалната й теза, че тя не е продала душата си срещу няколко министерски кресла, а се бори за интересите на своите избиратели.  От друга страна БСП е в управлението и днес не може да си позволи такъв класов и революционен конфликт и ето ви рецепта за една нова невидима криза при която левицата в миговете в които има възможност да отстоява публичния си образ не го прави, за да държи управлението стабилно. Казвам всичко това, защото според мнозина участието във властта е лесно, че това решение е било като разходка в парка и, че БСП, видите ли, го е взела за няколко секунди. Политическият живот изглежда много по-лесен, когато си зад клавиатурата, отколкото е в действителност.

И тук трябва да се опитаме да анализираме и положението на ДПС-Ново начало. Обикновено анализите за партията се оплитат в предположения за невидимо влияние, институции – бухалки и поредната порция кметове, която се снима с Пеевски пред герба в кабинета му. Истината е, че Пеевски също е пред ключов избор – докога и как да осигурява подкрепа за правителството и за трудната сглобка, която стои зад него. Пеевски не е безлимитен и безграничен. Неговият избор за подкрепа на управлението ще зависи пряко от това какви са плановете на Румен Радев да се появи на терен. Защото на България вероятно й предстои да види сблъсък Радев – Пеевски. Тук обаче лидерът на ДПС-Ново начало има леко предимство, защото той държи ключовете по отношение на следващия вот. По принцип редовни избори за НС би трябвало да има чак през 2028 година, а това е достатъчно далече във времето, за да може всеки нов политически проект на хоризонта да бъде обезмислен или поне обезсилен. Това е тактическа сила. Проблемът на Пеевски обаче е стратегически. Той се опитва да промени в движение своята партия, да я превърне в ляво-популистка, да заеме реторика на гнева и отмъщението, а това рано или късно, ако продължи като процес, също ще го сблъска с управлението. Логиката на трупането на пари изисква спокойствие. Логиката на политическата експанзия изисква революционност. Ето това е кризисната драма на Пеевски. И всичко описано в комбинация ражда картината, която имаме днес. 

Държава в гърчове, но с евро. 

Държава със зреещо недоволство, но пък горда членка на ЕС. 

Народ, потънал в гняв и съмнения, но същевременно отвратен от протестите. 

Ето този коктейл се нарича „криза“ и махмурлукът след нея ще е много по-дълъг. 

 

 

Унищожителите на протести

 

Един тъжен извод от българските протести. 

Те са деградирали до серия от аматьорски политически филмчета в които двете страни стоят с включени телефони и се плюят едни други. Това е кратката равносметка на поредната улична проява на градското дясно. Това не беше единен протест - той се разпадна на самостоятелни групи, които в името на кинодраматизма клатеха камионетки, катереха се по козирките, викаха прегракнало "Кой не скача е дебел" и си се самовъзхищаваха виртуално. Тук нямаме един народ, дори нямаме протест на митичната "средна класа", която иска капитализъм с правила и евро до втръсване. Имаме протест заради самия протест, който в крайна сметка се оказа, че не протестирал заради завладяната държава, а просто, за да изтръгне едно "оттегляме бюджета" от Бойко Борисов. После се оказа, че бюджетът само се замразява, ама кой ти гледа подробности. Кога десницата се е занимавала с тях? За нас е важно, че ни остават филмчетата в които демонстрираме какви врагове сме на Пеевски и колко силно можем да викаме. Това е деградация не само на протестното, а на политическото по принцип. България е доведена до състояние на разпаднал се диалог, патологична конфронтация и невъзможност за обща цел на обществото. Не че на някой истински му пука за това, проблемът е, че това е сигурен знак за отвратителна политическа криза, която няма да има скорошен край.

На този фон е време за няколко неприятни и вкиселяващи душата изводи. След всеки психодесен протест, след абсолютно всеки, Пеевски става все по-силен и незаобиколим. Това поне показва 12 годишния им танц с улицата. Той трябваше да бъде улучен смъртоносно още тогава, нали така? Ама две години по-късно - десницата го потърси за поредните промени в Конституцията, които минаха и заминаха без да променят абсолютно нищо.

През 2020 - пикът на надеждата за нещо различно - имаше кратък проблясък на друга възможна политика. 

Тя бе заровена дълбоко в подземието през 2023 година, когато именно днешните протестиращи не просто управляваха с Пеевски, а го превърнаха в автентичното смазочно масло на Сглобката. Той стана централна фигура, а те със страхопочитание му праскаха нежни есемеси: "Ехо, удобно ли е?". Тогава не си спомням някой да е протестирал. Напротив - сърцераздерателно пишеха, че Пеевски е обязден и, че вече е кротка евроатлантическа овчица.

Защото бруталната истина е, че Пеевски няма естествен враг в българската политическа система. Пеевски е маркетингов номер, политически трик, начин за ловене на душите на инфлуенсърките в градския мрак. ПП-ДБ ясно демонстрираха това и днешната им претенция, че са алтернатива е абсолютно нелепа. Те са най-прогнилата част от статуквото, защото постоянно се парфюмират с моралистични клетви, лозунги и тъпотии, а никога не са тяхната висота.

Всъщност деградацията на политиката започна именно от тази помпозност. За да се окажем днес на бряг в който думи като "мръшляк", "гей" и "завършен идиот" напълно сриват последното усещане за нормалност.

Презрение, само презрение заслужават тези, които унищожиха протеста като начин за истинска демокрация. 

 

 

 

Нелепости и откровена глупост

 

Проблемът с политическата криза у нас се корени основно във факта, че във всичките си публични проявление политическият процес прилича на лудница, която е вдигнала бунт. 

Най-елементарни политически неща в България се превръщат в епична истерия, шумен скандал, патетични изхвърляния и всичко това подлютено с вечната заплаха за невиждани протести, блокиране на парламента, улични недоволства и почти световна революция.

Ето един ден на българския парламент. Управляващите свикват бюджетна комисия по-рано от предвиденото време. 

На заседанието нахлува Асен Василев, драматично неподготвен какво точно да каже, за да задържи интереса, но горящ като уличен проповедник да прави риалити шоу. "Няма да се случи тази комисия по този начин", повтори той около 55 пъти в рамките на няколко минути с цел да саботира заседанието. Ролята на опозицията обаче е друга. Тя трябва да има аргументи, да е наясно какво атакува. Тук обаче имаме безкрайна игра с процедурите, танц върху тънкото въже на благоприличието, телевизионното желание всичко да бъде превърнато в политическа катастрофа за управлението без оглед на цената, менталното здраве на обществото и поне някаква визия за бъдещето. На този фон приказките, че кризата си е тръгнала звучат като стенд-ъп комедия. Кризата е тук, защото обществените отношения вече са безобразно разкапани...

В името на обективността трябва да признаем, че опасенията на опозицията са донякъде оправдани. 

Само преди около две седмици управляващите записаха в историята възможно най-краткото заседание на Комисията по енергетика, което за 29 секунди при промените около казуса с "Лукойл". Абсолютно ненужно, дори и нелепо. Нито имаше нужда от чак такова бързане, нито пък е необходимо опозицията да бъде натъпквана под килима по този начин.

А и ако трябва да бъдем честни докрай - опозицията, или по-скоро "опозициите", са достатъчно безплодни и карикатурни, за да могат да предизвикат нещо повече от бял шум.

Поведението на Асен Василев го доказва. Безкрайното повтаряне на едно и също не е аргумент, нито пък изразява политическа дълбочина. Това е едно елементарно, принизяващо политиката упражнение, което води след себе си единствено страхотното подозрение, че в България нищо не е такова, каквото трябва да бъде.

Още един пример. Десницата умира истерично да повтаря, че за първи път в историята на прехода работодателите не приемали бюджета и това било много скандално, направо отвратително. 

Сигурно звучи добре. 

Проблемът е, че не е вярно. 

Достатъчно е човек да се завърне назад в историята, за да види, че това е опашата лъжа. Или още по-лошо - непознаване на историята и политическите процеси. 

И въоръжени с тази лъжа правят от мухата слон, довеждат ситуацията до нейния пълен абсурд, за пореден път разкапват фината тъкан на обществото. Това води след себе си парламентарните циркове и безкрайната лудост. 

В такава ситуация дори и приемането на еврото няма как да е лекарство за проблема. 

Тук са необходими по-тежки хапчета. Но никой не знае дали те изобщо съществуват. 

 

 

За кожата на едно куче и съдбата на една прегазена старица

 

На 9 ноември един брутален, шокиращ и циничен инцидент уловен от камери разтърси българското общество със силата на земетресение от 9 по Рихтер. Става дума за скандалното видео с лекаря от Медицинска акедемия Ненад Цоневски, който прегази 16 годишното куче Мая, оставяйки я на произвола на съдбата. Животинчето оцеля след ужасяващата проява на жестокост, но поради изключително лошото си състояние, бе евтаназирано, защото беше в неспасяемо положение. Социалните мрежи прегряха от коментари, реакции, драми и възмущение. Няколко дни по-късно протест срещу поведението на лекаря пред Медицинска академия събра повече хора отколкото дори недоволството срещу проблемите в съдебната система. Нещо в жестокостта срещу животните резонира страховито с българската душа и недоволството наистина стана огромно. Медицинска академия отстрани Цоневски от работа, срещу него беше повдигнато обвинение, а лекарят избра най-позорното за себе си  - избяга в родната си Северна Македония, където обаче също не получи подкрепа, а солидно обществено презрение. В неговия град Делчево хората не възприеха призива за подкрепа на лекаря, а местните фейсбук групи го съсипаха от недоволството си.

Когато в България се случи нещо подобно, което като светкавица над тъмно блато осветява макар и за миг истинското положение на нещата, веднага се заражда сериозна обществена дискусия. Подобна беше ситуацията  и когато се разшумя случая с Габриела Сашова и Красимир Георгиев от Перник, който бяха уличени, че снимат срещу заплащане клипове с насилие над животни. В такива ситуации по отвратителен начин се разбира колко тежки са разсейките на жестокостта в нашето общество и как битките за по-добър живот, по-високи доходи, са всъщност незначителни на фона на тази бруталност, която се вижда навсякъде – от поведението на шофьорите по пътищата до най-дребните битови инциденти. Проф. Евгений Дайнов написа, че в битката срещу насилието над животни крайната спирка е цивилизацията. И за първи път през живота си съм склонен да се съглася с него, но е много важно да уточним нещо, което е ключово.

Цивилизацията означава преди всичко уважение към човека. Цивилизация има там, където хората могат да съществуват съвместно отчитайки интересите един на друг, преодолявайки различията и в крайна сметка помагайки си в кризисни ситуации. В България както винаги се опитваме да изпреварим целия процес и резултатът от това ще е банален като загуба на българския национален отбор по футбол – пълен провал на всички хуманни усилия.

Отношението към животното е ключов измерител за едно общество, но още по-важен критерий е отношението към ближния. В дните преди инцидента с кучето Мая, шофьор блъсна и влачи в Бургас 78 годишна възрастна жена. Камерите са запечатели момента в който водачът на автомобила спира, отваря вратата, оглежда и без да е ясно видял ли е какво е станало или не, след това продължава да се движи. Видеото е стъписващо и много медии съвсем целенасочено не го пуснаха, защото не е за хора със слаби нерви. Подобно отвратително поведение обаче не събра никаква обществена емоция. А ако се замислим случаят е още по-гаден и мизерен, защото тук говори за отношение на човек към човек – пълно незачитане на другия. Това е истинска цивилизационна катастрофа, но тя не е в състояние да засегне тънките струни на националната душа. Просто насилието към хора е така системно и ежедневно, че ние вече сме научили да не го забелязваме. Или, когато го забелязваме го отчитаме единствено като някаква статистика върху, която медиите шумят известно време, а след това случаят потъва в блатото на голямата амнезия в която съществуваме. Ако напишете в Гугъл изоставени старци ще видите цели информационни масиви за скандални случаи – забравени от роднините и държавата възрастни хора, оставени да се оправят както намерят за добре, затънали във вечна мизерия и ужасяваща бедност. Но нито една от тези драми не успя да стигне до колективната психика, да предизвика недоволство и да изкара хората по улицата. А това всъщност е истинското мерило за цивилизация. Трябва ли да припомняме и за нашумелите в случаи от началото на годината – превърнатите в индустрия отвратителни домове за възрастни хора, където те са държани сред опикани дюшеци и хлебарки, напълно забравени от своите най-близки, оставени да умират, натъпкани с успокоителни, далече от очите на обществото. Ето такава държава е България днес.

Заради това изригналата любов към животните е смущаваща. Защото много от хората, които излязоха с дълги мелодраматични постове по темата за Мая, които се появиха по улиците с плакати, всъщност пет пари не дават за хората. Ако даваха никой никога нямаше да позволи България да е страната на забравените старци, нали така? И тук има една върховна подмяна – любовта към животните не може и няма как да е заместител на отношението към другите хора. Върховен етап на цивилизацията е недопускането на жестокост към животните, но нейният фундамент е загрижеността за съдбата на ближния. А точно това абсолютно драматично и нелепо отсъства в нашата страна. В разгара на скандала с Мая видях дори и призиви кучето да бъде канонизирано, да се изгради негов паметник и какво ли още не. Това вече граници с абсолютната лудост и територия на която разумът умира в агония. Никой не подписва индулгенция на жестокия лекар, но много по-виновни пред всички нас са онези, които превърнаха обществото в равнодушно желе, което не е в състояние да се трогне от най-големите жестокости, които се стоварват върху другите хора. Лесно е да страдаме за едно куче, защото то е изначално невинно и към него не можем да приложим всички морални истини с които разполагаме. Много по-трудно е да съчувстваш на другия човек, който може да не отговори с благодарност на твоята добрина, който може да не я оцени или да има собствено мнение. Ние се проваляме като общество не в отношението си към животните, а в жестокостта към другите хора. Защото там сме изпъстрени с двойни стандарти, политическа жестокост, пълно пренебрежение и отвратително безразличие.

И всичко, което се случвай край нас го доказва по брутален начин. Ето в края на миналата седмица в медиите изтече контролирана информация, че синът на евродепутата Радан Кънев е заловен с 1 грам марихуана. По дяволите, за кого може да е новина това? Едва ли задържането на един тийнейджър, който си вреди пушейки лека дрога може да мине за автентична борба с престъпността. Това е елементарна, подла и гнусна интрига. Проблемът е, че тези, които се хвърлиха на амбразурата да пишат нещата, които пиша и аз, в други ситуации са се държали по коренно различен начин. Повечето от тях са били безмилостни към децата на Костадин Костадинов или Цончо Ганев например, при това без те да са извършили каквото й да е нарушение. Децата не трябва да плащат за действията на своите родители, но понеже обществото ни съществува в балони, които нямат никакви допирни точки, ние най-често ги пращаме на кладата на вечните български разделение. Пак същите танцуваха сатанинско хора върху някакво дребно прегрешение на сина на президента Румен Радев. Иначе, ако ги питате те ще ви кажат, че са загрижени граждани, които искат правов ред, справедливост и капитализъм с правила. А разяждащото усещане за двойни стандарти струи от тях като радиация, която напълно разкапва и здравия разум и всичко смислено, което сме постигнали като държава и общество.

Точно същото морално противоречие се забелязва в протестите за защита на животните. Те са смислена кауза, но тя трябва да надгражда една държава, която е уредила качествено поне отношението си към своите граждани. Защото днес е много подло – кучето Мая предизвиква състрадание, прегазената старица – не. Това е автентична шизофрения.

Подобни разделения не са новост, сега просто са оголени до край и докосват раздразнени нерви. Но драматичната разделителна линия се забеляза още през 2013 година. Тогава през зимата България бе разтърсена от сериозни социални протести, предизвикана от свръхраздутите сметки за ток. Градската интелигенция обаче не излезе, за да подкрепи своя народ. На тях социалните протести твърде много им миришат на социализъм, те ги дразнят, защото подобни каузи ги заобикалят, а и никога не са им били близки. След това през лятото умните и красивите започнаха да протестират не просто срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, а за „повече морал в политиката“. И те не получиха насрещна подкрепа. Защото моралът започва там, където едно общество заедно може да воюва срещу всички несправедливости, които ни се стоварват. Избирателният морал всъщност е залезът на цивилизацията и е погребал не една и две държави. Сега виждаме абсолютно същото изписано в съдбата на едно нещастно куче. Бедната Мая се превърна в знаме за търсенето на справедливост. Проблемът е, че ние никога няма да стигнем до нея докато не видим и прегазената старица, защото нейната забравена съдба е много по-голям проблем.