Кой унищожи красивата фраза „вътрешнопартийна опозиция“?

 

Eдин от сериозните проблеми на българският политически живот е чудовищната инфлация на думите. Злоупотребата с тях доведе до буквалното унищожение на техния смисъл, а в много случаи дори и до пълна трансформация на значението. Вижте какво се случи с думата "реформа". Тя беше мачкана, политически изнасилвана, прилагана като екзекуция и днес голяма част от хората щом чуят за реформи се готвят за природно бедствие, катаклизми и бедност. Не стана ли същото с митичното съществително "Европа" - използвано като аргумент в безкрайни скандали, драми и тъпотии, днес за много от избирателите думата е изгубила своето значение или е разглеждана с омраза, фучене и ярост. Инфлацията на езика не е безопасен процес. Тя буквално взривява политическите стойности.

Покрай битките в БСП и неспиращите телевизионни рицари на словото и словоблудството напълно се обезцени пък думата "опозиция". Защото нали така трябваше да наричаме безкрайната върволица от хора, които с наслаждение се отадаваха на спорта да не спират да плюят собствената си партия - "вътрешнопартийна опозиция". Само че в идеалната вселена "опозицията" е нещо градивно. Тя не е перманентна вътрешна война, а идеен спор, дискусия за бъдещето, идейна алтернатива, която води до обогатяване на една партия, а не до нейното разложение. И това е проблемът на БСП в последните няколко години. Това не е "вътрешнопартийна опозиция", това е откровено враждебна сила, която с удоволствие работи срещу собствената си партия, разрушава нейната избирателна база, обслужва чужди политически проекти, а в края на този процес първа настоява за носенето на отговорност, оставки и конгреси. Умишлено не използвам имена. Защото тук е важен процесът, който приклещи БСП в своите лапи и не иска да я пусна. Последният пленум на партията стана знаков за това, което говоря.

Медиите отново надуха фанфарите и зажадуваха за кръв и отрязани глави, които се търкалят по стълбищата на "Позитано". Това е час от медийният тероризъм срещу левицата. Защото именно този наратив за БСП създадава атмосферата на нетърпимост и обществено смущение, която в крайна сметка е един от елементите за слабите резултати на партията в последните избори. Но какво се получи?

С очите си видях как отговорност, оставки и драми искат основно хора на които никой не им е видял дори и очите по време на избори. Защото това е основен момент в т.нар. „опозиция“ – когато дойде времето за върховно политическо изпитание, нито един от тях не се опитва да помогне. А една партия си личи в миговете в които трябва да се бори като колектив. Винаги има време за анализи на проблемите. Но преди избори всяка организация се нуждае от единствено, обща посока и усилия. Една от тях, Весела Лечева, дори си призна неучастието в изборите в прав текст – тя не участвала в изборите, защото нямала доверие в ръководството. Според мен след такова признание просто трябва да си вземеш чантата и да напуснеш залата, защото когато не си вложил усилие на вота с какви очи и съвест можеш да търсиш отговорност, а? Но предполагам, че задаването на такива въпроси веднага ще ме превърне в „корнелианец“, както обичат да говорят морално извисените търсачи на отговорност в БСП.

Лично на мен нещо друго ми направи впечатление по време на драматичния пленум. Винаги съм смятал, че добрата тактика за една „опозиция“ е да печели хората с идеи и диалог. А в залата на „Позитано“ видях насреща си безкрайна драма и скандал. Вместо опит за спечелване на душата на БСП чух едни мелодраматични прокурорски речи за това как всички сме виновни са състоянието на партията, един безкрайно размахан пръст срещу всеки, който има наглостта да не мисли като извисените съвести и трубадури на промяната.

Ами така не се печели вътрешнопартийна битка.

В крайна сметка аз лично така и не чух какво различно предлага за бъдещето на БСП „опозицията“, вън от смяната на Корнелия Нинова и бързият конгрес, ако може утре, ако не може, след две седмици.  Честно ви казвам от цялата истерия аз разбрах само едно – че бързият конгрес беше необходим, за да може уставът на БСП да бъде разпарчетосан и от него да бъде извадена така омразният за опозицията пряк избор на лидер.

За мен това е ключова реформа в БСП. Демократизацията на партията изисква не някакъв конклав от посветени да избира лидера, а за него да имат думата всички членове. Защото това е начинът левицата да стигне до своите избиратели и да ги ангажира в партийните процеси, а не да ги използва като крепостни селяни само по време на избори.

Ако тръгваш на поход за БСП, но първото нещо, което предлагаш е да я върнеш в миналото, за мен това е тежка политическа грешка и гаф. Ако тръгваш да говориш за промяна в БСП, но искаш да върнеш времето на шушукането по кулоарите в НДК, договорките и търговията с делегати, за мен това е червена линия, която не мога да прекрача. Смятам, че не съм единственият, който мисли така и гласуването на пленума го доказа.

По време на заседанието чух много викове, истерии, обвинения, накъсани монолози, но пак ще повторя – вече нямам никакво съмнение, че това не е битка за БСП. Да, те искат лидерското място, но не предлагат нищо за самата БСП. За нейното реално развитие напред. Което няма да попречи на цяла кохорта от морални съвести да направят поредното турне по телевизиите със сълзливи есета на тема „БСП умира и си отива“. Тъпото е, че го правят хора, една част от които буквално работеха за други партии по време на изборите. Е, как да им се довериш, че им пука за левицата?

Ето защо гледам с мъка на унищожаването на думата „опозиция“. БСП беше голяма, смислена и яка партия, когато имаше опозиция, която е несъгласна, но никога не я предаваше в чужди ръце. Опозиция, която се бореше за идейното богатство на левицата, а не изпадаше в елементарни личностни спорове и патологична персонална омраза. Това е изключително лоша основа на която да градиш някаква битка за партията, защото дори и да дойдеш на власт в окото на такова торнадо, не можеш да постигнеш нищо друго освен поредната буря.

Няма да съм човекът, който ще каже, че крайният резултат от вота е добър за левицата. Но, признавам си откровено, не мога да гледам как хора, които постоянно нанасяха удари с нож в гърба на партията, след изборите ми застават в морална позиция. Тази подлост води до загниване на партията. И така не може да продължи.

 

БСП има нужда от тежък разговор за самата себе си и своята промяна. Но този разговор не може да бъде воден с вдигнати пръсти, пръскани слюнки, викове, интриги и медиен картечен огън.

Тези, които го правят, не трябва да се учудват от крайния резултат.

И от това защо днес „вътрешнопартийна опозиция“ звучи като мръсна дума.  

 

Лабиринтът на безкрайните избори

 

Четвъртите парламентарни избори за последните две години дойдоха в нашия живот като метеоритът, който навремето се е появил, за да изчисти завинаги динозаврите от планетата. Никой не искаше избори, но точно като в мрачен роман целият сюжет най-накрая фатално финишира пред урните, но цялото това политическо шоу не донесе никакъв катарзис, изход или поне облекчение. Напротив - изборите вече са част от безкрайната буря на политическата криза, която се развихря като торнадо и най-вероятно няма да остави почти нищо след себе си. Заради това ми се струва, че е важно да направим бързо моментната снимка на състоянието на партиите след вота, защото иначе рискуваме да попаднем в следата на техните лъжи и измами за това, което се е случило.

Вероятно това е тъжно за ГЕРБ, но те продължават да са в капана на своята политическа токсичност. Два милиона политолога и социолога се изредиха да промиват мозъка на на отечеството и да твърдят, че рано или късно ПП ще клекне пред опасния чар на мускула на Борисов, но в нощта на вота Асен Василев и Кирил Петков обявиха, че резултатите им определят мястото на опозиция и деклариха курс: "никаква коалиция с ГЕРБ и ДПС". Това прави победата на Борисов кисела, защото за пореден път първото място се оказва въздух под налягане. Във фрагментиран политически модел като българския, който все повече се разпада на микрочасти и всяка една от тях с парламентарно представителство, очевидно не победата е най-важна за властта, а диалога. Това да си приет от всички останали. Точно в този капан е заклещен Бойко Борисов. Той продължава да бъде в политическа изолация и отказът му да хвърли оставка, да се оттегли в пенсия и да пише мемоари, обрича неговата партия на тотален ступор и маразъм. Едва ли има нещо по-лошо от това да спечелиш избори, а да не успееш да създадеш кабинет. В този смисъл ГЕРБ също не печелят от вота на безкрайното разочарование. Те са първа политическа сила, административно-командния вот е налице, но какво от това. Правителство на ГЕРБ изглежда така далечно като планетата Плутон. Не че те нямат задкулисни механизми за постигането на някакво управление, но то ще е нетрайно, крехко, скандално и моментално ще взриви гражданския мир.

"Продължаваме промяната" също нямат много поводи за отваряне на шампанско. Някой много жестоко ги заблуди, че предсрочните избори ще им донесат полза. Още в средата на годината беше ясно, че ПП се движи по пътя на камикадзето, а огънят в очите им не е огънят на идеите, а зловещия пламък на самоубиеца. Те така и не положиха достатъчно усилия да спасят управлението в рамките на предишния парламент, което беше повече от възможно, защото решиха, че в следващо Народно събрание ще смачкат всички и ще триумфират като в средностастически фентъзи-роман. Уви, това се оказа твърде далеч от истината. Войната, кризата, несигурността - всичко това бяха пробойни в техния политически имидж, солидно пюдлотен от безкрайни медийни камшици и постоянни интриги. Така те се оказаха втора политическа сила. Разбира се, не всичко в представяването им е за критика. Медийната бомбардировка на която бяха подложени упорито се опитваше да внуши, че ПП е партия в безкраен срив, че тя ще катастрофира в пропаста, че може да остане на 3-то, четвърто или пето място. Оказа се, че ПП не се е запътила към крах, а напротив - утвърждава се като фактор и въпреки на моменти сбърканата кампания, партията всъщност се закрепи, а не пропадна.

ДПС за втори пореден път се оказаха трета политическа сила. Което издава принципната слабост на всички партии под тях. Според някои анализатори дори ДПС спокойно са можели да станат втора сила, но това щеше да избухне в лицата им като алхимична колба и заради това политическите инженери на партията са дали пълна спирачка на гласуването. Не знам дали това е вярно, но е факт, че Движението се опитва за пореден път да заема ролята, която знае да прилага най-добре - на балансьра, на автентичния златен пръст, който осигурява стабилност на всяко едно управление. Вероятно заради това в драматичната нощ на вота Карадайъ заговори за това, че трябва да има помирение, диалог и разбирателство, за да се движи държавата напред. В речника на ДПС това може да бъде възприето освен като пожелание и като заплаха. Това са особеностите на такива партии.

И стигаме до "изненадата" - "Възраждане". В много отношения те сами са си виновни. "Възраждане" удвоят своя предишен резултат и всъщност това можеше да е нощ на триумф за тях. Вместо това върху гърбовете им се посипаха подигравки и ирония. Защото хората на Костадинов като папагали не спираха половин година да повтарят, че ще бъдат първа политическа сила и всички социологически проучвания са сбъркани, погрешни и манипулирани. Това им изяде главата. Хората обичат да слушат красиви лъжи, но едва ли вярват чак толкова дълбоко в тях, че да бъдат подведени. От един момент нататък "Възраждане" звучаха като пациент от психиатрия, който си говори сам и се смее на собствените си шеги. Заради това в групите на партията във ФБ беше леко тъжно в изборната нощ. Розовата приказка приключи и много възприеха това като трагедия.

Точно на обратния полюс можем да сложим БСП. Не ме разбирайте погрешно - БСП продължава да минава през най-голямата криза в своята история по време на прехода, а отливът на гласове, макар и по-малък този път се превръща в трайна тенденция. Но да не забравяме, че именно левицата беше основната сила на прицел по време на цялата кампания. Срещу нея бяха изсипани солидни медийни снаряди. Тя беше атакувана по всички направления и заради това съвсем лекото падане на резултата няма как да бъде тълкувано като драматичен погром. Което не означава, че БСП трябва да се самозатвори в своята кула от слонова кост и да не види реалността. В недалечното бъдеще по този път определено я дебне пълно заличаване и оставане в миналото, ако не вземе спешни мерки за реорганизация и промяна.

"Демократична България" тепърва ще трябва да определят за себе си - провал или победа е техния резултат. Защото погледнато отстрани партията е замръзнала, тя е като затворена в кристал. Самовъзпроизвежда се като парламентарна сила, но не успява да нарасне драматично, за да е наистина незаобиколим фактор. Очевидно лозунгите срещу Путин не вършат цялата политическа работа.

"Български възход" написаха истинската история в нощта на вота. Това беше партията, провела най-некадърната и тъпа кампания, която някога съм виждал. Но не приемайте това като обида - след като и с нея успяха да прескочат границата значи или, че наистина са добри или, че някой им преля гласове. Тепърва ще трябва да научаваме какво е това БВ. Защото лично аз не знам. И едва ли някой друг се досеща. "Възходът" е партия-зародиш, която или може да произведе нещо хубаво или да се превърне в поредния Франкенщайн на политическата система, който блясва за малко и се оттегля в безкрайния мрак на историята.

А ИТН е поводът за злорадство на вота и то независимо дали след окончателно преброяване партията ще се окаже в парламента. Само преди година тази формация беше кометата на българския политически небосклон - днес вече е като котката на Шрьодингер, тоест до последно социолозите ще се потят влиза ли тя в парламента или не. ИТН се оказа партия като ракова клетка, която убива политиката, а не е съживява за живот и поради честотата на изборите избирателите бързо схванаха нейната истинска природа. ИТН вече е ходещо зомби - мъртвец, който още си въобразява, че в него е останал някакъв живот. Не, не е останал.

И така като огледаме бомбардираният пейзаж на политиката виждаме, че изборите не само не са отговорили на основните въпроси, са продължили да изграждат някакъв непроходим лабиринт в който се намираме сега и не знаем къде и как ще излезем от него. Всъщност това е голямата трагедия на кризата днес. Тя не поразява толкова партиите, колкото избирателите и не е ясно докъде ще ги доведе. 

Но предстои да видим. 

И то бързо.

 

В турбуленция ли попадна политическият авиатор Румен Радев?

 

През 2021 година кандидатът за президент Анастас Герджиков направи фатална стратегическа грешка в телевизионния дебат със своя конкурент Румен Радев. Увлечен или от реално непознаване на българския народ или от недомислията на некадърни пиари, той реши ехидно да попита: "Чий е Крим?". Още тогава осъзнах нелепостта на поставения въпрос. Ако пък някой някъде е смятал това за капан, той той е трябвало спешно да отиде на психиатър. Радев с насмешка прескочи поставената мина: "Крим в момента е руски. Какъв да е?". И с това моментално стана герой на русофилския вот у нас, а той независимо от незаконните фантазии на Иво Инджев и другарчетата му по чашка, е доста по-голям отколкото се смята. Да не говорим и за друго - дори и Радев да не беше отговорил по този начин или да се беше опитал да изклинчи от конкретен отговор, Герджиков пак нямаше да натрупа никакви персонални точки. В онези бурни дни на президентската кампания нито един, дори и заблуден десен глас, нямаше да отиде при него. Така той се оказа в ситуация в която вдигна топката на конкуренцията така високо и удобно, че от нея се очакваше единствено с минимални усилия да забие ефектен гол. И независимо от опитите за създаване на скандал от репликата на Радев тя така и не се обърна срещу него или не го превърна в геополитически маргинал. Тоест този момент от телевизионната история трябва да бъде запомнен, защото рядко така един кандидат се е прострелвал в слабините пред очите на цялата политическа публика у нас.

Припомняме този случай, защото в последните няколко дни политическите позиции на президента Румен Радев бяха сериозно разклатени и то точно сред най-твърдото ядро от русофили. Повод за това станаха изявленията на държавния глава след съвещанието в президентството на което бяха обсъдени опасностите за България след обявената мобилизация от страна на руския президент Владимир Путин. Радев за първи път втвърди тона към Русия и обяви, че България няма да признае референдумите, които се провеждат в Донецк, Луганск, Запорожието и Херсон. И нека тук да оставим настрани логическите разсъждения на тема може или не може България да признава такива допитвания. Защото в очите на общественото мнение логиката играе много малка роля. Там водещи са буреносните виртуални емоции, които могат да бъдат забелязани до сега на официалната страница на президента във фейсбук, където има разтърсващи обвинения, че е предател, както и хиляди емоционални изповеди на фенове, които пишат, че се отказват от подкрепата си за него. Така държавният глава се озова в една особена зона на здрача - и последната сериозна група от хора, която го подкрепяше горещо официално вдигна ръце от него. 2021 година беше година на политически утопии и невъзможни неща. През 2022 година имаме криза, инфлация, ожесточаваща се война и геополитически земетресения. Тоест на Радев вече му е невъзможно да балансира между толкова разделените части на едно болно от скандали общество.

Вижте само колко интересно се получи. Радев вероятно е първият президент, издигнат от средите на левицата, който получи мощна дясна подкрепа на президентските избори. Това даже стана повод за вътрешни драми и скандали в самата градска либерална общност. Кандидът за президент Лозан Панов обяви своите съмишленици от ДБ, че са го подкрепяли само на думи, но на практика са направили всичко възможно Радев да спечели.

Веднага след падането на правителството на Кирил Петков обаче новият служебен кабинет, номиниран от президента обяви, че ще се опита да възстанови преговорите с "Газпром". И това беше достатъчно цялата градска десница да види в Радев новият сатана. Не напразно техните екзотични протести с които се опитаха да се събудят предизборно бяха събирани на фонтаните пред Президенството. Просто врагът вече имаше ново лице. А най-ироничното в цялата ситуация е, че служебното правителство в нито един момент не имало нито желание, нито е полагало усилия да търси "Газпром" за разговори. Показателно за това стана едно комично участие на министъра на икономиката Никола Стоянов в бТВ, където той каза, че май щели да се водят преговори, ама той лично нямал представа кой отговаря за тях и как точно ще ги прави. Изобщо темата за газа беше извадена на бял свят като опит за поредна медийна бомбардировка срещу БСП и персонално срещу Корнелия Нинова, без който й да е от министрите да си мърда пръста да направи нещо реално по темата. Но това беше достатъчно - десницата скочи в движение от президентския влак и се отдаде на любимото си занимание - дълги, разгромяващи, патетични и съскащи статуси във фейсбук.

Сега Радев беше напуснат от активната политическа група на русофилите, които едва ли са очаквали от него някаква позиция в защита на Русия, но със сигурност са искали да видят, че той отчита многовекторните емоциии на българското общество. Това не се случи. Да не говорим, че само ден преди тези изявления правителството гласува малко над 1,2 милиарда долара за нови 8 самолета F-16. Забележете - България още не е получила първата партида, а вече дава пари за втора. Уникална политикономия на съвремието. Маркс сигурно би се обърнал в гроба.

И така президентът се оказа в ситуация в която двете най-активни групи в българското общество му обърнаха гръб. Това е непознато усещане за Радев. Досега той винаги е бил на върха на популярността, винаги е имал отдадени фенове, които са се хвърляли в десетки битки, за да воюват за неговия имидж и публичен образ. Това обаче остана драматично в миналото.

Към всичко това трябва да добавим и скърцанията в самото служебно правителство. Не си спомням друг такъв случай например като със заместник-министъра на регионалното развитие Захари Христов. От два месеца насам медиите не спират да са занимават с неговия скандален образ, със съмненията за корупция заради които беше отстранен миналата година като заместник-министър, за близките му връзки с демоничното дуо състоящо се от президентския секретар Николай Копринков и мастития бизнесмен Георги Гергов. Тук говорим не за спорадични информации, а за водопад от съмнения. Хора застанаха с лицата си, за да твърдят, че Христов открито им е искал пари. И въпреки това тази тема отново и отново потъва в безкрайния поток от жълтини и интриги в който свикнахме да живеем. Но няма никаква реакция. Никаква. Сякаш някой е вдигнал чадър над един заместник-министър и го пази, независимо, че българското общество продължава да е свръхчувствително на тема корупция. Досега нито министърът на регионалното развитие, нито премиерът Гълъб Донев или президентът Румен Радев са взели отношение по този скандал, който не спира да се развива с нови и нови подробности.

Не знам дали Румен Радев наистина се е стремил към властта, както го обвиняват неговите противници. Но е факт, че в момента той не се справя качествено с нея. Най-малкото, защото служебното правителство няма никаква легитимност за стратегически решения и трайни реформи. И също така, защото самият Радев досега не е управлявал в ситуация на изострена политическа чувствителност, бушуваща война и криза. Цялата концентрация на власт в момента работи срещу него, защото той няма възможност да се оправдава или да върши това за което е избран - да бъде арбитър на политическия процес. В момента Радев управлява и върху него се трупат негативи, както стана ясно след последните му изявления. Властта в България може да бъде разяждаща субстанция, която прогаря и най-големите политически колоси. Но наистина е голям шлем да вбесиш двата края на политическия спектър. Защото това създава една особена турбуленция, която може да изненада всички социолози на изборите.