Чиновническата чума, която покоси България

Едва ли някой е очаквал, че масовото евтанизиране на животни из ямболските и бургаските села ще предизвика такъв обществен отзвук и ще ангажира огромно обществено внимание, гняв, ще предизвика протести и ще разтърси управлението по много автентичен и сериозен начин. Само, че когато мургавите ветеринари облечени в бели гащеризони като извънземни тръгнаха из селата цяла България втренчи поглед в тази кървава процедура, проумяла, че нещо в ситуацията съвсем не е така както я описва властта. Дали има чума в село Шарково или не е въпрос, който трябва да изяснят експертите и целта на този текст съвсем не е да пита дали диагнозите са правилни или не. Но в окото на бурята се видя, че нещо в механизмите на държавата напълно зацикля и това ражда обществено недоволство в огромен размер. Всичко се превърна в проблем - от самото колене, през размера на обезщетението, през трагичните картини на селски стопани, които буквално плачат, разделяйки се с животните, до опитите на държавата постфактум да успокоява напрежението по абсолютно идиотски начин.

Село Шарково заприлича на нещо, което е извадено от апокалиптичен роман. В него се стекоха протестиращи, започнаха митинги, партийни лидери се събраха, за да видят проблема на място, камерите уловиха разтърсващи кадри. Все едно Кустурица е направил филм, когато е бил в депресия. Това беше усещането от мястото на събитието. Много рядко и медиите се сещат за селата, които са в това ужасяващо състояние и се сещат за тях в мигове само на такова върховни трагедии, но картините бяха разтърсващи. Все едно краят на света е дошъл и отвъд него живот няма. Цялата безчовечност и тъп инат на властта лъснаха ярко и показаха, че тази държава продължава да съществува в някакъв грешен коловоз на времето.

Къде са проблемите в това масово "евтанизиране"? Те не са малко и част от тях са много политически. Приемаме, че подобно действие наистина е било необходимо. Чумата е проклятие. Но къде беше разяснителната кампания за него? Как институциите не сметнаха за необходимо да разкажат на хората нормално и подредено какво ще правят. Съвсем бърза проверка показва, че Българската агенция за безопасност на храните и Министерството на земеделието имат медийни договори за минимум по 20 хиляди лева на медия. Защо са давани тези пари след като кампания нямаше? За да се стига до подобни безумия ли? В такъв миг човек разбира, че пред нас има наистина имитация на държава. Харчат се едни пари, но в ситуация на криза абсолютно нищо не се задейства адекватно. Къде бяха чиновниците, за да предупредят? Къде бяха големите шефове на БАБХ, за да подготвят населението? След пика на кризата те плъзнаха като хлебарки из медиите, но преди нея ги нямаше никакви. Те тънеха в анонимността си и не направиха абсолютно нищо.

Създадената паника, обществено недоволство и абсолютната липса на нормална комуникация доведе и до друг проблем. В засегнатите села масово се струпаха хора - някои да протестират, други просто да видят действието отблизо. Ако там наистина има зараза това струпване е огромна грешка и е опасно. Хората могат да станат приносители на заразата по родните си места, а това прави масовото унищожаване една хищна и безсмислена жестокост. Но вината не е в струпалите си, а в това, че държавата си нямаше никаква представа какво прави и как прави.

Друг проблем - ако животните са заразени тогава защо ги закопават в земята, а не ги изгарят? Ако има зараза това е идеалният начин тя да попадна в подпочвените води и така допълнително да засегне много повече региони. Ако приемем, че болест има, тогава просто виждаме отчайваща невъзможност държавата да реагира по адекватен начин. А това е по-страшно дори от чумата.

В ситуаиция на такъв обществен кипеж и негодувание веднага тръгват и слуховете, а това допълнително нагнетява ситуацията. Веднага се чу, че Европа дава по 1000 лева обезщетение за на глава, а засегнатите хора в региона ще получат само по 250 лева, обезщетение крайно недостатъчно и смешно. Нещо повече - експерти припомниха, че преди около два месеца на някои хора им платиха унищожени патици заради подозрения за "птичи грип" по 250 лева, а сега толкова дават на стопаните за една овца. "В региона май няма хора на ГЕРБ", изплака един от тях в социалните мрежи, възмутен, потресен от икономическата и моралната катастрофа.  

На целия този фон изплува и една много интересна и одиозна фигура - д-р Дамян Илиев, шефът на БАБХ, началникът издал заповедта за масовата евтанизация на животни. Първо - той е пенсионер от поне 3 години насам, но въпреки това го държат на поста, защото е удобен, конюнктурен и прилижен в превиването на гръбнак. Около него има и още по-интересна история. Новият му кариерен възход започна след като дъщеря му манекенката Таня Илиева се прояви като протестърка и влезе в ролята на Свободата на един от уличните пърформанси през 2013 година като заголи гърди в центъра на София. Нейните снимки станаха икононични, но очевидно бащата добре е захлебил от уличните акции на щерката, а сега кадровото безумие лъсна в целия му блясък. Всъщност целият хаос, паника, шок и ужас демонстрират единствено, че в България е напълно разрушена и деинституционализирана държава. Когато има функциониращи институции нещата става по по правила и планове. В България обаче имаме самодържец и всичко се осъществява по неговата воля. А там, където я няма следва само хаос, гневни хора и безпомощни медии.

Масовото избиване на животни в обезлюдена Странджа обаче поставя и другия проблем. И без това там хора вече почти не са останали, селата са станали призрачни, земите пустеят, а сега с мизерните обезщетения и насилствената евтаназия държавата прогонва и последните останали земеделски стопани от там. Репортажите от други села бяха показателни - там, където е играла брадвата и животни са били избивани в повечето случаи фермите се закриват, а техните стопани си натоварват багажа и бягат в чужбина. И след това ще е трудно да изкараме хората, които в социалните мрежи пишат, че това план за насилствено обезлюдаване на региона, за да могат там да бъдат настанени бежанци, конспиратори и параноици на свободна практика. Може и да няма нищо подобно. Но е трудно да го заобиколиш като подозрение. Нещо повече - след цялото това брутално избиване на животни тази теория вече ще стане неизменна част от българското мислене. След това либералните анализатори, ако искат до утре могат да пишат статии за тъпия български народ и неговата ксенофобия, но хората ще се убедени, че срещу тях има конспирация и тя има такава тъмна цел.

Особено перверзна стана картината, когато властта се опита след голямата драма да покрива следите и вината си. Пак започнаха по познатия начин - със спешни съвещания, кризисни щабове, костюмари със загрижени лица, които обясняват причини, следствия и какво ли още не. Но нито една от изречените думи на практика не даде обяснение за тази безсмислена жестокост. Никой не обясни откъде дойде провала на институциите, които не обясниха на хората какво ще правят, а дори и не си дадоха труда да се опитат да обяснят. И така метафората на Смирненски за двата свята, единият от които е излишен се материализира буквално. От едната страна беше старицата, която плачеше гушнала козата си, а от другата армия от скучни и сиви чиновници, които гледаха стреснато, че са попаднали в медийното полезрение и се чудеха каква ли лъжа ще мине пред народонаселението. Ето този сблъсък не ми дава мира. Това наистина са две държави, които научават за своето съществуване единствено по кризисен начин. Едните са истински хора, отрудени, работливи, отдадени, а другите са някакви ходещи имитации и по всичко им личи, че дори не изпитват адекватни чувства. И едната България е с пълно право да се съмнява в другата, защото вижда пред себе си само някакви оправдаващи се роботи. И не знам - може да се окаже вярно, че костюмарите искат да се отърват от всички неприятни истински хора. Така ще получат територията само за себе си. И за постоянните си евтаназии и експерименти. 

Да, завършваме тъжно този текст. Но след видяното - кой изобщо може да измисли нещо радостно и светло?

Държавата на успелите съпруги

Съвсем наскоро в специално организирано парламентарно риалити кабинетът се опита с гръм, трясък и медийни светкавици да отчете помпозно изминалото европредседателство на България. В шоуто особено ярко се отличи външната министърка и вицепремиер Екатерина Захариева за която остана усещането, че е объркала церемонията на която присъства. Речта й приличаше по-скоро на получаването на "Оскар", където актрисите се надпреварват да благодарят наляво и надясно, отколкото на политически отчет за свършеното и даване на реални аналитични оценки за последните 6 месеца и буреносните процеси, които се развиха. Честно казано много по-интересно за широката общественост щеше да бъде вицепремиерката да се опита да обясни как се случи така, че фирмата на нейния съпруг арх. Ангел Захариев спечели конкурса за развитие на района около Централна гара, замислен да бъде като втори градски център. Тази тема обаче отсъстваше от благодарностите на дипломат номер 1. Точно обратното е напоследък в социалните мрежи - новината се върти като информационна лавина, а гневът и подозренията на хората достигат до яростна точка на кипене. И това е съвсем разбираемо. Историята на последните 28 година може да бъде разкана през много такива лични историйки за "спечелени конкурси", благодарение на политическо влияние, известни роднини или твърде близки връзки с властта.

Нека да не бъдем разбрани погрешно. По никакъв начин не се съмнявам в професионалните качества на архитект Захариев, дори хора, които разбират са ми казвали, че той наистина е добър. Но колкото и да се опитва, колкото и темата да се неглижира, спечелилият конкурса никога няма да успее да избяга от темата за това коя е неговата съпруга и как стана така, че в мига на нейния политически пик той се уреди с толкова апетитна поръчка. Тя просто се вписва в един безкраен списък от истории, които са толкова аналогични, че нямат край. Трябва ли да припомняме например как бившият съпруг на Надежда Михайлова се уреди с гаража на БКП в София през 1998 година, точно докато жена му (каква ирония на съдбата) също беше външен министър. Още един пример - само преди около четири години медиите гръмнаха как бившия съпруг на Десислава Атанасова (настоящ депутат и бивш министър на здравеопазването) се е уредил с проект за 221 хиляди лева в община Враца.

Навремето един бивш министър от кабинета на Иван Костов Вилхелм Краус цинично беше заявил, че е съвсем нормално синът на министъра на транспорта да се занимава с транспорт. Това стана, когато медиите го приклещиха, за да го разбиват за транспортния бизнес на неговия наследник. Това е кошмарна и елитарна логика. Защото, ако я приложим докрай това означава, че синът на шофьора на такси може да стане единствено и само шофьор на такси. Ако казаното от Краус е вярно, то той ни описва едно общество със запушени шансове за успех, без никаква социална мобилност, без никакъв шанс за за тези, които са били ударени от живота. Краус по същество цинично призна за олигархизираната каста от "успели", които са завардили изходите на своя успех и допускат до него единствено своите биологични наследници. И историята на архитект Захариев се вписва в същия наратив. Семейството расте политически и веднага благосъстоянието му нараства. Политиката като шанс за благоденствие не на държавата, а на една отделна обществена клетка. Именно този циничен разгул е причината много българи да избират емиграцията. Българите ненавиждат неравенстното, особено, когато е реализирано през такъв политически произвол. И понеже не виждат начин да го променят с гласуването си, те махват с ръка, отказват се от битката и тръгват към Терминал 2.

Между другото - интересните факти около съпруга на външната министърка обаче не спират дотук. Кратка справка за него ни води до екзотична новина от 2015 година - тогава той обявява приходи за 2014 година в размер на 51 500 лева, което прави по 4291 лева на месец. Същевременно обаче Екатерина Захариева декларира, че мъжът й има 4 банкови депозити за общо 87 000 евро. Нещо повече семейството като цяло се справя много добре с живота си - те имат 4 имота в София, закупени в рамките само на 4 години на обща стойност 301 000 лева, както и земеделска земя в Гърция за сумата 105 114 лева. Дай боже всекиму, както се казва. Проблемът не е в просперитета на семейство Захариеви, а в това, че техният икономически възход е твърде преплетен с политическата кариера както на съпругата, така и с близките отношения на съпруга с бившия президент Росен Плевнелиев. Това срастване между бизнес и политика е онази отровна смес, която разяжда България и ражда безсилният гняв на хората, които виждат как някои отлитат в икономическата стратосфера, а други потъват в гадната тиня на бедността, без никакъв шанс да изплуват.

И заради това въпросът щеше ли архитект Захариев да спечели такъв проект, ако не си беше избрал успешна жена, тъне в мистерия. Ние никога няма да научим неговия отговор. Семейство Захариеви не ни оставят шанс да разберем тази истина. Факт е само едно - стърженето със зъби на избирателите, които за пореден път са изправени пред подмяната на живота им, пред подмяната на държавата им, пред мазния спектакъл, който се разиграва пред очите им. Тези, които нямат пари да пратят децата на училище и се чудят как да им купят учебници отново и отново гледат сапунения сериал за онези, чийто банкови сметки се препълват по мистериозен начин. И чувството е непоносимо. Проблемът е, че потъналите в охолство и проекти не си дават сметка, че този контраст ражда почти революционни страсти. Тези два свята трудно ще намерят съвместен живот, ако картината на разяждащата несправедливост продължи по този патологичен начин. Че един ден вместо проекти да не изникнат бесилки. 

И само за протокола - това е предупреждение, а не закана. 

Мая Манолова – вечно оцеляващата, неизменно скандалната

Когато през 2005 година дебютира в националната политика като депутат от БСП в Народното събрание едва ли някой някога е предполагал, че само 13 години по-късно Мая Манолова ще е една от най-популярните публични личности в страната, а името й ще се спряга за всичко възможно - от потенциален лидер на левицата до човек с амбиции да седне в президентското кресло и да остави своя траен отпечатък в историята. Тя попадна в 40-ото Народно събрание от Кюстендил и бързо успя да стане разпознаваема, да нахлуе в медиите като антициклон и да се утвърди като парламентарист, макар и със слава на скандалджийка, която е в състояние да се разхожда здраво по нервите на политическите противници.

Политическият път на Манолова показва много нейни качества и очевидни недостатъци. Илюзия е да очакваме от един човек абсолютно съвършенство, както и неспиращо злодейство. В реалния политически процес повечето хора вечно се намират на границата между бялото и черното и заради това, ако се задълбочим само в хубавото или се топнем единствено в лошото моментално ще направим класическа грешка. Само за няколко години настоящата омбудсманка успя да се превърне в един от най-разпознаваемите политици у нас. И нещо повече дори - в един от най-разпознаваемите опозиционни политици, защото реално звездата на Манолова разцъфтя в 41-ото Народно събрание, по време на първия мандат на Бойко Борисов, когато левицата мина в тежка опозиция, едва с 40 депутата. Мая Манолова и Корнелия Нинова бяха двете основни остриета на БСП в онзи момент, а те бяха увековечени и от култова реплика на премиера тогава. В едно от появяванията си на парламентарен контрол Борисов се обърна към лидера на левицата Сергей Станишев тогава и го призова да му пуска Манолова и Нинова "една по една". Тази шега всъщност добре описва ситуацията в 41-ия парламент - две амбициозни парламентаристки бяха обсадили Борисов и не изпускаха нито една възможност да го атакуват, когато се появи. Може би именно тогава между тях се е повило съперничеството за което масово се говори в медиите днес. Защото е очевидно, че Манолова и Нинова не са точно в конфликт, но помежду им със сигурност има напрежение и политически искри. Те си проличаха и през 2016 година, когато БСП все още търсеше кандидат за президент и не беше открила ген. Румен Радев. Една от възможните хипотези, която се въртеше беше именно за Мая Манолова, идея, която Нинова отхвърляше всеки път с достатъчно количество гняв. Двете се познават добре, знаят слабите и силни места и вероятно това е причината за хладните им отношения. Дали между тях ще се появи съперничество за лидерското място в БСП ще покаже само времето, защото едва ли някой може да го прогнозира със стопроцентова сигурност. Моето мнение е, че Манолова не се интересува от партийна кариера и би се впуснала към креслото на Нинова само, за да е сигурна, че ще си подсигури президентска номинация. Постът, който заема днес и даде възможност за първи път в нейната кариера да излезе от партийните ограничения и лимити и не мисля, че тя доброволно би надянала отново тази усмирителна риза.

Но да се върнем отново на опозиционната кариера на Манолова - само за кратко тя успя да се превърне в един от основните дразнители на ГЕРБ и то до степен до която битките й срещу управляващите изглеждаха като някакъв реванш. Това продължи и по време на 42-ия парламент, когато БСП и ДПС направиха коалиция, за да оставят ГЕРБ в опозиция. Звездата на Манолова вече заблестя напълно. Тя се превърна в парламентарен епицентър на повечето законодателни драми и прояви. Именно тогава бе приет и изборният кодекс "Манолова", който се прочу с неотчитането на факта, че може да се появи феномен като "15/15", изстрелял в Европарламента непознатият никому Момчил Неков и разклатил сериозно вътрешната стабилност на БСП. Манолова тогава беше неизтощима в дебатите, а прояви и железни нерви да се изправя срещу протестърите, които всекидневно обикаляха край парламента. От 2013 година е любимият ми епизод - Манолова съвсем необезпокоявано си върви по улица "Съборна" в София, когато я надушват протестиращите и я заобикалят. Вместо да се уплаши обаче тя влиза в диалог с тях. Труден, мъчен, но очевиден диалог. И се налага да се появи една от политкомисарките на протеста, която да истеризира обстановката, за да се стигне отново до конфронтация. Това го има на клипче и всеки може да го намери. В тази ситуация всъщност си проличава друга черта от нейния характер - железни нерви, а очевидно и воля. Много малко други политици биха издържали в такава ситуация, но Манолова не се пречупи. И дори успя да намери общ с език с хора, които се бяха обявили за нейни категорични противници. Тогава не знаехме, но именно това нейно качество щеше да й позволи разперване на крилата в по-голям мащаб.

43-ото Народно събрание беше белязано от промяна в БСП. Председател на партията стана Михаил Миков. По време на конгреса на който беше избран обаче той Манолова също беше един от кандидатите и успя да се представи доста добре. Вероятно поради тази причина отношенията между нея и Миков в нито един момент не потръгнаха и това си личеше. В крайна сметка лидерът реши да я махне от погледа си, но Манолова вече имаше достатъчно политически мускули и самочувствие, за да не може просто да бъде отстранена в изгнание. И така се стигна до идеята Мая Манолова да стане омбудсман. Още по-интересното е, че ГЕРБ вместо да се съпротивляват на тази идея и да ритат жестоко срещу един от най-големите си душмани, всъщност я подкрепиха и така започна нов етап в кариерата на устатата и немирна депутатка.

Днес Манолова е един от най-активните общественици в страната и няма място със социално напрежение, което да не е посетила или кауза, която да не е поставила в дневния си ред. Това много често й ражда не само обожатели, но и душмани, защото обвиненията в популизъм и подозренията в тайни амбиции се сипят като дъжд. Протестът на майките на деца с увреждания, който разтърси държавата също припозна Манолова като свой патрон, а това събуди доста тежки реакции от най-различни среди.

Оттук-нататък за амбициите на Манолова можем да говорим само в хипотетичен тон, защото дори и самата тя вероятно не е наясно накъде ще е задухат ветровете. Но е факт, че теренът пред Манолова съвсем не е толкова бляскав и безпроблемен колкото изглежда отстрани. Кандидат-президентските й амбциии, които личат отдалече, се сблъскват с другия фаворит на обществено мнение - ген. Румен Радев, който най-вероятно ще иска да повтори мандата си през 2021 година, а БСП трябва да е партия-камикадзе, за да не застане зад кандидата си. Това стеснява доста вариантите пред Манолова и именно този мрачен хоризонт може да я тласне към участие във вътрешнопартийни драми в в левицата. Ще сбърка всеки обаче, който смята, че тя лично ще влезе в тази битка. Потенциалните кандидат-президенти трябва да запазят надпартийната пудра и блясък. По-скоро Манолова ще си намери кандидат, който да тика напред, а познавайки пейзажа в левицата претенденти за това винаги ще се намерят. Има и един екзотичен вариант, който е по-скоро игра на ума, нещо като политическа хипотеза, която няма как да докажем, но ще я изложим, защото след като един път някой се е сетил за нея, значи и на друг ще му дойде на ума. През 2021 година ГЕРБ ще се намират в неприятна позиция покрай президентските избори. Мнозина смятат, че това е амбицията на самия Борисов, но дотогава има да изтече твърде много вода. Освен Борисов обаче ГЕРБ нямат друга възможност за кандидат. Минаха времената, когато тази партия можеше да избере дори и Плевнелиев за държавен глава. И само се замислете за варианта - Мая Манолова се явява на изборите като независим кандидат, а ГЕРБ я подкрепят. Това ще е силен удар и срещу БСП, а и ще е неочакван ход, който да постави в шах всички останали. И нека пак да повторя - това е само интелектуална игра, която не почива на факти, нито дори на някаква реална основа. Но пък кой можеше да предположи, че през 2016 година от всички възможни кандидати ГЕРБ ще се спрат точно на Цецка Цачева, а? Предполагай непредполагаемото е рецептата с която можем да уловим невидимия пласт на българското политическо задкулисие.

Мая Манолова е политик, която не е чужда на интригите и скандалността, но това често се оказва по-скоро плюс отколкото минус. Политик на идеите трудно щеше да оцелее в разядената политическа среда на страната. Оказа се, че Манолова с нейните инстинкти, повратливост и маневреност много по-добре се вписва в пейзажа и заради това всеки, който си мисли, че може да я отпише от политическото бъдеще на страната ще сбърка. Тя знае как да оцелява, а тази порода е практически безценна.

За добро или за лошо.

Еволюцията на депутатското кюфте

С години евтиното депутатско кюфте беше една от мрачните градски легенди на прехода. Още от самото начало на промените, когато стана ясно, че нищо от обещаното няма да се случи, че с думата "преход" се опитват да маскират един почти безкраен социален срив и безбожни кражби, кюфтето стана символ на това как една група от хора живеят като паразити на гърба на всички останали. Във времената, когато социализмът беше заклеймяван като върховното зло на света, в Народното събрание цените на кюфтетата си останаха твърде социалистически. Защото пропуснаха да ни обяснят, че социализмът съвсем не е толкова лош, просто той вече стана привилегия на малцина, на един елит от отбрани, а останалите трябваше да духат супата, както се изрази един футболен треньор навремето. Заради това гневът и яростта към "кюфтето" останаха. Те продължават да бъдат последната искра на съпротива, която е останала от българите, знак за клокочеща социална ярост, която във времена на абсурди и високи сметки за тока може да залее улиците като черна вълна, която иска възмездие. В този смисъл разговорът за привилегиите на малцината, за кюфтетата на отбраните е основен. Политиката започва след това. Депутатското кюфте стана мрачният символ на несправедливостта, която задуши нашето общество.

Тези дни обаче видяхме нов епизод от този безкраен сериал. Вместо кюфтетата обаче основен герой беше една торта. Тя се появи на рожденния ден на малкоизвестния депутат от ГЕРБ Георги Станков, избран от Хасковска област. Из нета със скоростта на зараза се разпространиха снимки на кулинарното произведениея, които бяха автентичен политически, а и естетически шок. Пищната торта със златиста глазура бе украсена със снимка на депутата на парламентарната трибуна, с точно захарно копие на депутатската му карта, а около нея бяха натрупани пачки от по 500 евро, вероятно направени от сладкарски материали. На фотото се вижда още как депутатът духа свещичките от тортата безгрижно и весело и нищо от символите по нея очевидно не го смущават. Символът на тази снимка е очевиден - пред нас имаме представител на управляващата класа, за който е съвсем нормално депутатската дейност да е свързана с натрупването на пачки. Те си ходят ръка за ръка като Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Картината е потресаваща. Ако човек не знае за политическия контекст като едното нищо би си помислил, че е кадър от филм на Кустурица. Кадрите действат като шамар по лицето на хората, като ритник в слабините им. А всичко започна с едни кюфтета. Днес арогантността на елита отдавна е минала границите на здравия разум и се материализирала в такива кичозни партита, където новобогаташите правят своите пирове по време на чума. Те честват успеха си самовлюбено и нарцистично, а вече дори и не крият финансовите си страсти.

У нас много често се коментира ниския рейтинг на парламента и анализатори често го обясняват с ниската ефективност на законодателството, с маловажните теми, които стават обект на дебати. Но не, не е това. Всъщност причината са именно хора като Станков, който демонстрират финансово благополучие и морален мрак през такова честване на рожденни дни. Тази снимка материализира моментално всички подозрения на хората, целият им гняв, цялато им разбиране, че животът им бе окраден, че бяха лишени от смисъл и бъдеще, за да могат такива сноби да триумфират.

Тази парвенющина, тази узаконена алчност, това разбиране за политиката като основен източник на доходи е всичко онова, което вбесява хорат. Именно с такова отношение политическият процес у нас бе разграден до интелектуалното ниво на ГЕРБ, които знаят да управляват единствено чрез създаването на паяжини от корупционни интереси и вампирско смучене на ресурси. В този смисъл можем да заподозрем сладкаря, който е направил тортата в автентично дисидентство, защато само с един продукт ни показа това тържество на кича, на душевната мизерия на управляващия елит, разобличи неговата алчност и абсолютна липса на естетитечски и морални сетива за околната действителност. Още по-грубо и грозно става от това, че Станков е народен представител от Хасково, а само преди половин година цялата страната ставаше и лягаше с грандиозните разкрития на Елена Йончева за модела "Кумгейт", който е изграден в цялата област. Тази снимка е естетическо доказателство за всички изречени обвинения. Ето имаме един абсолютно анонимен депутат, който се наслаждава на финансовия си просперитет, изобразен на една кичозна торта. Една снимка струва повече от милион думи и заради това фотото бе споделяно така френетично из социалните мрежи. В него няма нищо наказуемо. Но то предствлява реална присъда на всичко, което се случи в България. И всякакви извинения тук няма как да минат. Разделението в България вече не е само социално, не е само морално, но и естетитическо. Безкултурните и самодоволните напълно узурпираха върховете, а на останалите им остана единствено гнева като естествено състояние на живота.

Това е еволоцията на депутатското кюфте. Почна от едно парче месо на социалистически цени, за да стигне до новобогаташка торта, която символизира цял лайфстайл и жизнена философия. Отдавна не са само кюфтета, цяла България стана жертва на тази ненаситна алчност, на тази орда от костюмари, които се изгавриха с всичко, напълниха си гушите, а не осигуриха дори милиметър развитие. Магистралите им се разпадат, но тортите им остават след тях. И остават не само като културен факт на политическа наглост. 

Остават като присъда.