Политическият сезон свърши, но агонията продължава

Малко след края на политическия сезон, вероятно изтощен от жега, медийно внимание, африканска чума и хакерски атаки, премиерът Бойко Борисов реши да се изявява като виден конспиролог. "Някой умишлено иска да сваля правителството", обяви той пред журналисти, което явно го поставя в клуба на запалените читатели на Антон Тодоров и други видни представители на страстната любов към властта. Нито един, ама наистина нито един журналист не се осмели да го поразпита по темата, да се задълбочи в това политическо страдание, да се опита поне да изтръгне имена, организатори, спящи клетки и други подробности. В държавата на Бойко Борисов твърденията на премиера не се оспорват. Медиите ги поглъщат като най-луксозно политическо гурме. Така политическият сезон получи и мелодраматични измерения. Добрият министър-председател и лошите сенчести фигури, които искат да го свалят. Това си е направо сюжет за бурлеска. Но именно този страх на Борисов може да бъде превърнат в мощна метафора за това какво преживяхме в последните месеци. Защото той издава, че министър-председателят не е научил нищо от всички кризи, скандали, драми и политическите земетресения, които държавата преживя от началото на годината насам. Има една легендарна мисъл на Пелевин: "Заговор срещу Русия, разбира се, има. Проблемът е, че в него участват всички пълнолетни руснаци". Подарявам я на Бойко Борисов. Защото някой наистина иска да свали правителството. Името му е Бойко Борисов...

Всъщност това е проблемът с дълголетието във властта. ГЕРБ са власт вече една трета от целия преход. И подобен срок на престой по върховете на държавата позволява да видим как те стават отрицание на самите себе си. Как Бойко Борисов едно по едно унищожава с бездействие, празни приказки или с обикновено съучастие всичко онова с което се гордееше. През 2012 година в София на площада пред парламента свиневъдите обявиха лидера на ГЕРБ за свой кръстник и с горещи сълзи му се клеха във вярност. Седем години по-късно правителството на същия този Борисов унищожава систематично целият отрасъл. И само за протокола - това не е политизиране на проблема (любимата дъвка на политологическите кол-гърли и другиятн обслужващ персонал). Това е реално диагностициране на ситуацията, защото за чумата се знае от няколко години насам, а кабинета не си мръдна пръста, за да вземе някакви мерки. Миналата година построиха някаква смешна стена за много пари, но нищо друго не беше направено. Тоест - кабинетът на Борисов носи пряка отговорност заради това, че чумата се разпростря из цялата страна. Иронично е за един "кръстник на свиневъдите", но историята обича да се държи като кучка. Същото е положението и във всички останали сфери. Пророкът на стабилността се изяви като адепт на постоянния хаос. Балканският Бисмарк се скъса от геополитически наколенки. Отмъстителят за прехода затъна до ушите в евтини апартаменти, огромни тераси, корпоративни схеми, феодални зависимости, къщи за гости и откровени кражби. Борисов днес е изтощен, изморен и се опитва да изчисти партията си от всички неудобни свидетели за провала и от всички, които могат да опетнят медийната му аура. Само, че този процес закъсня. И премиерът добре го знае. Точно заради това се родиха приказките за свалянето от власт. Той спешно се нуждае от обяснение за нестабилността в държавата, а друго просто няма по ръка.

Всъщност няма как да не забележим, че ГЕРБ нещо не успяват да се насладят на своя успех на европейските избори. В негово име бяха впрегнати много ресурси, много политическа енергия, но успехът нагарча, защото след такова дълголетие във властта, той просто не решава проблемите. Няма как да твърдиш, че народната любов те е озарила с доверие при смешната активност от 30 процента (най-слабата в целия ЕС). Няма как да твърдиш, че успехът е зашеметителен, когато реално си загубил гласове в сравнение с изборите отпреди 5 години. Точно заради това ГЕРБ се измъкнаха от една криза, за да затънат в блатото на друга. Защото, когато пушилката от евровота мина, "Апартаментгейт" отново попадна във водещите новини, този път обогатен с информациите за хакването на НАП, за чумата по прасетата и безбожно скъпите американски самолети, които никой не знае кога ще получим и дали ще получим изобщо. Тоест равносметката на ГЕРБ за този сезон не само не звучи триумфално, но и изглежда като симптом за много тежка проказа с предстоящ фатален край. Защото партията, която се опита да си постави стабилността като орден днес може да произвежда единствено кризи. Няма общество, което да е в състояние да пребива толкова дълго в шизофренията на една партия, която не знае накъде да върви и какво да прави. И към всичко това още едно лакомство - малката коалицията на патриотите се разпадна като малкоизвестен радиоктивен елемент. Трите партии вероятно ще продължат да гравитират около мускула на Бойко Борисов, но постоянното създаване на плаващи мнозинства може да бъде любим спорт единствено в спокойна геополитическа ситуация. Сега то ще представлява поредния зъбобол за министър-председателя, а за такава болка хапчета все още няма открити.

В името на обективността сме длъжни да кажем, че положението в БСП също не е цветущо. Левицата не успя да спечели европейските избори, въпреки, че заложи всичко на тази карта. В името на победата социалистите предприеха наистина смели и нестандартни действия, които обаче не им се изплатиха качествено. Напускането на парламента за три месеца в крайна сметка се оказа високорисков ход, но без достатъчна възвращаемост. И въпреки, че реалните резултати не бяха за подценяване - БСП единствена увеличи гласовете за себе си с 50 хиляди и получи един евродепутат повече, медийните пирани се нахвърлиха върху левицата като побеснели. В рамките на 10 дни никой не говореше за ГЕРБ и тяхната "победа". Цялата злост на писанията бе концентрирана върху БСП и лично върху Корнелия Нинова. Говореше се за "разгром", "поражение", "ужасяваща загуба", за "смазването на БСП" и какво ли още не. Всъщност именно непремерената злост спаси БСП от влизането в нокдаун. Защото злобата на оценките бе така пресилена, така демонично изкривена, че това принуди социалистите да останат в кондиция. Тя си пролича на събора на Бузлуджа, където близо 40 хиляди души извикаха "Победа" в мига в който чуха призива на Нинова: "Изправете се и те ще паднат". И заради това, уви, разрешението на българската политическа драма съвсем не се очертава на хоризонта. Следващият голям сблъсък ще е на местните избори, но опасявам се, че дори и те ще бъдат разглеждани просто като голяма прелюдия към ярък парламентарен сблъсък. А там за старта вече загрява Слави Трифонов и поредното лабораторно българско чудо. Тоест оставихме в историята един политически сезон, който не донесе отговори, който не разплете мистерии и който просто купи още малко време на политическата агония. Човек обаче е странно създание. Докато живее - той се надява, че най-доброто предстои, макар и вселената да му дава постоянно знаци за обратното. Тоест - надеждата за златна есен този път е не само емоционално състояние. Това си е направо политическа нагласа и то с дисидентски привкус. 

Ами не е малко. 

Бузлуджа отвъд кебапчетата и медийните видения

Медиите имат изключително еднообразен и банално еднотипен модел за отразяване на грандиозните събори на Бузлуджа. Обикновено репортерка от произволна телевизия влиза в кадър и задъхано все едно обобщава вселенска мъдрост казва: "И тази година на събора на левицата се продаваха кебапчета, бира, чаши с образа на Корнелия Нинова и магнитчета със снимки на всички председатели на БСП досега". След това започва една разходка из лицата на хората на Историческата поляна като се акцентира най-вече върху възрастните, които седят на тревата. Идеята винаги е една и съща - да се покаже, че левицата живее с време назаем и утре най-накрая ще освободи държавата от своето присъствие. Факсирани в битови детайли обикновено медиите пропускат основния идеен смисъл на събора и значението, което има той за редовия социалист. В една обществена среда, където все повече виждаме диктатура на пиар-триковете над идеите, такъв политически поход изглежда екзотичен, неразбираем и странен, особено на по-младите журналисти, които са свикнали цялата политика да се изчерпва с вицовета на Бойко Борисов. БСП обаче е най-старата партия в България, което е гордост и проклятие, сила и ахилесова пета, източник на мощ, но и на умора. Цялата тази сплав от противоположни емоции обаче превръща левицата в най-автентичния политически фактор в нашето общество. И заради това е често явление в социалните мрежи дори и хора, които иначе пращат БСП в Сибир поне по три пъти на месец като стане обществена криза да се питат като шекспирови герои: "Къде е позицията на левицата? Къдееее?". Разбира се, за да откриете каквото й да е за БСП ще трябва да си търсите алтернативни източници, защото по телевизиите ще видите само димящи скари и дребни сувенирчета.

В медийната пушилка от кебапчета, интриги, злост, високомерие и солидна доза лакейско презрениe, мнозина изтърваха основните политически акценти на събитието. А както винаги именно те бяха интересните, защото разкриват доста за политическите действия на опозицията в битката наесен за местната власт. Най-интересния акцент на събора, без да преувеличаваме или да надуваме фанфари, беше речта на Корнелия Нинова. Последният път в който съм чувал хората активно да коментират така реч на председател беше през 2005 година. Тогава, само да ви припомня, Бузлуджа се проведе в особена ситуация. БСП се беше опитала да направи правителство, но то така и не бе гласувано. След това започнаха едни дълги 40 дни на преговори между БСП, НДСВ и ДПС и никой не беше наясно накъде вървят нещата. Точно тогава Бузлуджа беше особено вълнуваща, а и до днес смятам, че именно тя беше върховният политически миг на Станишев. Ще се върнем към неговата фигура малко по-надолу в текста, но в онзи миг хората на върха усетиха речта му като много лична, смислена и незаобиколима като послания. В подобна ситуация днес се оказа и Корнелия Нинова. Ще нахвърлям грубо точно в каква ситуация се оказа БСП преди своя празник. В началото на годината левицата в продължение на три месеца и половина бойкотира работата на парламента. Левицата заложи всичко на картата на местните избори с идеята, че резултатът от тях ще разтърси българското политическо блато и ще започне процес на прочистване и промяна на статуквото на безвремието. Не смятам, че този залог беше високорисков или халюцинаторен, както днес твърдят някои самозвани специалисти, майстори в дисциплината, че със задна дата миналото все им е безкрайно ясно. Грешката на БСП не беше, че излезе от парламента, нито, че продължи бойкота толкова дълго. БСП сбърка, че това излизане не се превърна в по-мащабна акция, не получи протестни измерения, които да активизират по-истински гражданската енергия. Смятам, че моят анализ може да бъде открит в речта на Нинова. Тя се обърна към хората за съдействие. Обяви, че Борисов стои на власт не, защото управлява добре, а защото управлението му е потопило страната в апатия. Това си пролича и по активността на евровота у нас - най-ниската в целия европейски съюз. Силата на ГЕРБ не е в тяхната корпоративна мрежа, в паяжината от дрийм-тиймове и феодални зависимости, а в постепенното обезсмисляне на институциите. Разграждането на държавността, което всички виждат делегитимира изборния процес. Хората вече са отчаяни и не смятат, че гласуването може да разреши основните им проблеми. Идеята, че няма алтернатива не идва от това, че опозицията е бездейна, а че никой не може да си представи коя партия след ГЕРБ ще може отново да възстанови държавата след техните безобразия. Точно заради това в речта на председателката се появи ключовата реплика: "Изправете се и те ще паднат!". И това не е послание насочено единствено към БСП. Това беше послание към всички, които искат промяна. Отделен въпрос е ще бъде ли чуто то, но идеята е, че ако всички се изправят срещу ГЕРБ, всесилните велможи и костюмари на Борисов изведнъж ще се окажат малцинство. Това подсказва много за тактиката на левицата наесен. БСП тръгва към местната власт не с партиен егоизъм, а с идеята да бъдат демонтирани монолитните корупционни схеми на ГЕРБ. Очевидно е, че това е задача, която изисква усилието на повече от една партия. Другата част от речта на Нинова беше потвърждение на курса, който е поела и заявката, че тя няма да се отклони от него. Хората на поляната разчетоха веднага посланието, а то не е било прикривано зад някакви метафори. Председателката на БСП не прие идеята, че БСП е разцепена и разделена, както внушават много хора. Нито пък се съгласи, че БСП е била разгромена на европейските избори. Между другото - емоцията на Бузлуджа тази година се дължеше и на това. Властовата пропаганда просто пресоли манджата. В дните след изборите слушахме, че БСП е разгромена, унищожена, унижена, съкрушена. А истината е, че резултатите показват нещо съвършено различно - скок на гласовете и един евродепутат повече. Тази медийна манипулация можеше да разкърти левицата, ако беше проведена както трябва. Предозирането на пропагандатата обаче имаше обратен ефект. Виковете на върха го доказаха. Нинова инжектира адреналин на членската си маса, което беше от жизнено значение за изборите.

Разбира се, няма как да избягаме от въпроса за разделението в БСП. Дори и ние да се направим на слепи, то медиите ще го поставят отново и отново. Сергей Станишев, поне според мен, направи огромна политическа грешка, че не се появи на Бузлуджа. Нито пък някой от т.нар. "вътрешна опозиция" (нали те самите протестират, че им слагат този етикет). Няколко дни преди Бузлуджа президентът на ПЕС пусна една "програмна" статия във вестник "Дума", наречена почти като у Чернишевски "Докъде ще стигнем". Текстът е леко коварен, защото започва като проповед на майка Тереза за диалог, единение и сплотеност, а най-накрая завършва като злостна оратория за действията на досегашното ръководство и атаките срещу отделни лидери на партията по места. Далеч съм от мисълта, че Корнелия Нинова е безгрешна или, че не може да бъде критикувана, но както винаги фигурата на критика е от ключово значение при оценката на посланията. Тоест Сергей Станишев трудно може да бъде привидян като ангел на доброто или на изборните успехи. Това не е заяждане на дребно, а просто признаване на болезнената фактология - помним изборните загуби, за които е необходимо човек да има три ръце, за да ги изброи адекватно. Нещо повече - предишният председател няма как да бъде видян и като човек на диалога, смирението и единението, защото именно при него АБВ се отцепи от БСП. Разбира се, на всеки първановист мога да кажа: "хареса ли ви в пазвата на Бойко Борисов, а?", но всички ясно помним, че в онзи миг Станишев не само не избра диалога, а точно обратното - заложи на твърдия тон и радикалните действия. Тоест в статията си той иска от Корнелия Нинова да не се държи като него. А това е форма на политическа подлост. Но след като сложил маската на вестител на диалога и протегнатите ръце, то задължително би трябвало да тестваш политическите си послания в реална обществена среда. Точно поради тази причина Станишев трябваше да изкачи историческия връх и да се появи сред хората. Когато имаш претенции за бъдещето на партията, тогава трябва да имаш силите да погледеш избирателите си в очите. Вътрешната опозиция орева света, че Станишев е получил близо 30 хиляди преференции, което доказвало неговата популярност. Ако този резултат е наистина така значим, то значи президентът на ПЕС би могъл да се появи на историческата поляна без страх от освирквания, викове и презрение. В крайна сметка - съборът на Бузлуджа доказа, че разделението в БСП е само виртуално, то е една измислица. БСП се променя, БСП търси свой нов образ, който да отговаря на предизвикателствата на 21 век, а има хора, които просто не искат да се разделят с миналото. Всяка промяна е болезнена, но БСП поне е доказала, че знае как да се променя. Във времена на безвремие това си е безценно предимство.

Слави Трифонов - политиката като маане и умението да хвърляш гюбеци

"Ера 3", Йоло Денев, "Български орел", "Български бизнесблок", "България без цензура", "Воля"...Замисляли ли сте се някога, че целият безкраен преход у нас може да бъде разказан не през политическия мейнстрийм, а през историята на политекзотиките, които са озвучавали общественото пространство като дразнеща чалга песен. Сега вече съвсем спокойно в това фрийк-шоу можем да наредим и анонсираната нова партия на Слави Трифонов "Няма такава държава". Най-накрая цялата чалга култура, цялата спарена атмосфера на обществената ни мизерия получи своята върховна реализация. Поредното политическо чудо бе сготвено в лабораторията за обществени гадости. Сега всеки чалгар по душа вече може да е доволен - несъзнателният му политически порив получи плът. Време е за чака-рака. Време е за "седем-осем и ще си паднала, седем-осем и ще си легнала". Телевизионната бутафория на пълни обороти. Заради това е съвсем нормално, че има хора, които отварят шампанско от радост. Роди се поредното ГМО, поредната мухоловка за заблудени електорални души. Само, че този път има нещо ново, нещо различно. Плът получи не просто поредната еднодневка в политическия пейзаж, плът получиха най-долните страсти, автентичната простотия, кичът издигнат до нивото на култ. Това е политика на щракането с пръсти, политика на хвърлянето на гюбеци, най-мазното маане, което можем да си представим. Точно заради това няма нито един фен на Слави, който да може сподели какви точно идеи споделя техния кумир. Кога поне веднъж е изразявал социална загриженост за нещо и се хвърлял в ярка и значима кауза. Слави Трифонов - това е танц на маса, адреналин за потни тийнейджърки, оргазъм за нечетящи. А сега вече и с партиен аромат.

От поне три години насам всички знаем, че Трифонов ще се хвърли в политиката като кол-гърла към нов адрес на клиент. Отдавна се виждаше, че телевизионното шоу е тясно за мозъчните му експлозии и политически дръзновения. От поне три години Дългия и сценаристите му се държат като обидени на живота улични проповедници, които вместо да забавляват размахват пръсти от малкия екран, наставляват, дават акъл и пръскат популистки слюнки с идеята, че това изглежда невероятно привлекателно за средностастическия избирател. Проблемът е, че те твърде много удължиха любовната игра, твърде дълго слушахме импровизациите на тема "влизам/не влизам в политиката", твърде дълго ставахме свидетели на някакви нечувани телевизионни импровизации от типа "кастинг за политици", емоционални стриптийзи за здравето на Слави и какво ли още не. Всичко това беше увенчано с една опашата лъжа, разбира се. Слави Трифонов публично декларира, че няма намерение да влиза в политиката. После се оказа, че това е просто пиратка, нагла измама. Най-лошото е, че всички знаеха, че лъже докато произнасяше неистината пред журналисти. Но трябва да приемем това като принцип. Чалгата не се вълнува от последователност, не се вълнува от истината - там всичко опира до кючека и късането на салфетки. В тази редичка от феномени трябва да наредим и идеята за провеждането на референдум в който буквално нямаше нито една ключова за дневния ред на страната идея, а беше пълен с елементарни заигравки със здравия разум. Просто на някои хора телевизията им действа като кокаин - кара ги да вярват, че са всесилни, всемогъщи, най-морални, най-отдадени, най-хуманни и най-човеколюбиви. Точно както чалга-иконите на съвремието си вярват, че раждат автентично изкуство. От шоуто последователно бяха изчистени всички забавни моменти докато то не заприлича на някаква пиянска сбирка на ядосани от живота квартални чичковци. Така Слави и компания си повярваха, че са кръстоносците на българското обществено мнение, че са супергероите, които ще отмъстят за целия преход. Ако си спомняте преди около година именно заради подобно усещане интервюто на Дългия с Бойко Борисов беше чакано с такова нетърпение. Куцо и сакато си мислеше, че Слави Трифонов ще блесне като градски бунтар, че ще накара властта да се черви, гърчи и обяснява. Така фиаското стана само още по-оглушително. Там, където трябваше да видим рицар видяхме един застаряващ шоумен, който срича въпросите, който не може да реагира, който дори не знае как да подходи към реалните политически теми. Наистина няма такава държава.

Сега вече сме в нова ситуация. Всички говорят за поредното ГМО, но забелязвате ли, че никой не коментира политическа програма, идеи, визия и други дребни и досадни подробности. За партията на Слави се говори като поредния чалга-албум на годината. Ясно е, че когато пред теб е песен за гюбек няма да тръгваш да ровиш за философски дълбочини и екзистенциални тревоги. Пред нас възниква нова фаза на политиката на потните космати гърди, на разголените бедра на танцьорките. Аз поради тази причина не приемам и аналогиите между украинския президент Зеленски и Слави Трифонов. Зеленски пак е телевизионно явление, но поне изгря с един много смислен, интересен и забавен сериал. Трифонов и сие не се способни на такъв интелектуален подвиг. Тяхната сила е в псувнята под мустак, в наглото дебелоочие, че умението да разказваш вицове моментално ще се трансформира в политическа харизма и очарование. Самият факт, че Трифонов кръщава лабораторното си явление на своя песен е метафоричен (ако Азис направи партия дали ще я кръсти "Напипай го"). Представяте ли си как ще изглежда превода на новата партия на английски? Какво ли ще си кажат чужденците за този пик на родните недорузамения: "аз съм няматакавадържавист". Между другото - отсега мога да ви кажа, че съдбата на политическия проект ще е мрачна. В чалгата няма нищо по-важно от поредния нов хит. Песните от миналата година се забравят с космическа скорост. А и Трифонов действа като проказа към всяка политическа кауза до която се добре. Беше певец на СДС, СДС оттече в канализацията на историята. Беше пръв приятел на Борисов, ама после го изритаха като мръсно коте. Тръгна да свири с фанфари на Меглена Кунева, а днес вече дори и закалените политически журналисти не се сещат коя точно беше тази. Сега Слави Трифонов е решил да става певец на самия себе си. Този цирк сме го гледали. До безобразие.

А най-лошото от всичко е, както сочи историята на политекзотиката на прехода, е че Трифонов може и да влезе в парламента. След БББ, НДСВ, ГЕРБ, "България без цензура" и "Воля" вече можем да очакваме всичко. След 30 години безвремие хората вече гласуват като камикадзета. И така като едното нищо ще видим Кръстника на чалгата в парламента. Така вече преходът окончателно ще е свършил. Кръчмарската политика ще е получила своя окончателен разцвет. Това е постапокалиптична реалност, където вече не е останало нищо за спасяване. 

Политическите грубияни ги детронират, нали?

В началото на юли се проведе една неочаквана среща. Собствениците на Лудогорец, Левски и ЦСКА бяха привикани при Бойко Борисов, заедно с шефа на БФС Борислав Михайлов. Разговорът едва ли щеше да предизвика такъв медиен шум, ако не стана ясно, че на срещата са поканени още вътрешният министър Младен Маринов и главният прокурор Сотир Цацаров. Така и не стана ясно каква е била целта на срещата, нито в какъв тон е проведена. За темата знаем от кратко прессъобщение на Министерския съвет, което гласи, че на нея е било взето важно решение - "клубовете в Първа лига да играят феърплей и футболните ръководители да не притискат съдиите". Как се осигурява феърплей единствено с административен натиск продължава да бъде мистерия дори и за най-философски настроените мислители, но така или иначе не научихме нищо допълнително. Футболните босове не бяха много слоохотливи след срещата, само Гриша Ганчев неохотно сподели, че се били договорили да не купуват мачове. Език мой, враг мой. Защото това обяснение официализира тъмното подозрение на много футболни фенове (още в зората на демокрацията се изчистих от футболната зараза и сега следя само международни турнири основно заради геополитическата тръпка и заради искрометното удоволствие винаги да викам за по-слабите), че българското първенство е проядено от задкулисни договорки, схеми, корупция, нагласени мачове и тъмни афери. Вероятно заради това нашите грандове са източник на постоянно изумление и изненада, когато започнат да губят от аматьорски клубове от други страни. Да си българин понякога е мъка.

Дори и само това схематично описание обаче натрапва едно огромно и доста банално сравнение, което е изтъркано от злоупотреба, но това не го прави по-малко валидно. А не е ли същото в политиката? Хванете произволен гражданин на улицата и той ще ви опише политическата ситуация със същите думи на огорчение, гняв, лека тъга и бунтовност с които описва футболните си страсти и неприятни изненади. Българската политика отдавна съществува на сенчестата територия на задкулисието, геополитическите поклони и договорки, в корупционното блато и кал и след всичко това е повече от естествено и болезнено, че страната ни е на последното място по доходи в ЕС. Значи въпросът за феърплея в политиката е повече от актуален. Имам опасения обаче, че Бойко Борисов никога няма да свика среща по темата. Защото той и неговата партия превърнаха политическото поле в кално, мръсно и почти гнусно място. Място, пълно с долни трикове, елементарни манипулации, медийни фойерверки, пиар-пиратки и нарцистични изхвърляния. И няма нужда да се връщаме много назад, за да открием доказателства за тази дееволюция. Достатъчно е да прехвърлим набързо последните месеци.

Започваме с партийната субсидия. През 2016 година на референдум 2,5 милиона души обявиха, че искат държавното финансиране за партиите да е 1 лев за получен глас. Необходимо е да припомним, че въпреки солидния брой на гласувалите, те все пак не бяха достатъчни резултатът от допитването да стане задължителен. Минаха три години без никаква реакция. И изведнъж преди няколко седмици след като стана ясно, че Министерството на финансите е допуснало фрапантен и ужасен гаф като разпределя повече пари за партийните формации, кресливите трубадури на ГЕРБ решиха, че е време да чуят гласа на хората. Три години по късно. 36 месеца след гласуването. Целта обаче съвсем не беше да се събразят с избирателите, а да притиснат опозицията до стената, да я обезкървят финансово и изкормят преди местните избори със садистично наслаждение. Нещо повече - единствената опозиционна партия БСП беше притисната и да връща надвзетите пари (вероятно така трябва), но така се получи двойна подсечка. В тази пушилка изведнъж стана ясно, че ГЕРБ имат на влог над 30 милиона лева. Твърденията, че това са спестени пари от разумни фискални харчове са опашата, гръмка и смазваща лъжа. И най-малкото означава, че най-голямата формация у нас не е водила никакъв реален партиен живот. Всеки, който се е занимавал с политика знае колк ресурсоемка е тя - наеми на офиси, наеми на зали за големи срещи, заплати за местни координатори, смазващи разходи по кампания и медийни участия. Цялата тази драма показа едно - че ГЕРБ през цялото време са имали други източници за покриване на своите разходи, но у нас медийната среда не обича да поставя този въпрос. Той може да доведе до неприятни последици. Спектакалът обаче показа, че управляващите искат да са сигурни, че опозицията ще тръгне към местните избори на един крак, куцаща и предварително изморена и олюляваща се. Антифеърплей отвсякъде. При това цялото шоу със субсидиите бе въведено по средата на годината, което е все едно да бутнеш подкуп на футболен съдия, за да си затваря очите за грубияните в твоя отбор и да не свири нито една дузпа за противника. Следва и черешката на тортата - ГЕРБ и ДПС се съюзиха в съюз от стомана и пари и махнаха ограниченията за даренията. Гарантирам ви - след местните избори ще се окаже, че знайни и незнайни фирми са били удивително щедри и запленени от идеите точно на тези две партии. Всяко футболно първенство знае какво е това - когато дойде някой милиардер и си купи отбор, който напълва със звезди от целия свят. Заменете "звезди" с "пари" и ще получите картина на тотална олигархична корупция, официално пусната като раков тумор в политическите процеси. Самият Бойко Борисов още в началото обяви, че знае какво ще се случи и пусна лафа, че бизнесмените ще почнат да притежават партиите. Това не е случайно самопризнание. Тази реплика бе пусната като алиби, защото когато нещата се вгорчат до втръсване, когато корупцията стане очевидна, той винаги може да си измие ръцете, че е предупреждавал за всичко, което ще се случи. Но е факт, че действията на ГЕРБ са пример за пълното отрицание на феърплея в политиката. И всичко накуп издава някакъв страх, на моменти дори патологичен, че цялата сила, която платените анализатори твърдят, че Борисов излъчва и внушава, може да се окаже напълно илюзорна пред гнева на хората, натровени от безвремие и медийни балони. Трудно е да повярваш, че живееш добре, когато цените скачат, цели сектори в икономиката биват буквално затрити, а хакери се разхождат през личните ти данни като туристи в градски парк.

Политиката е процес на диалог, намирането на адекватни и балансирани решения сред десетки аргументи и принципи. Само че ГЕРБ действат антиполитически. Те не разговарят, те налагат. Те не обясняват, те гласуват като андроиди. Точно заради този автоматизъм не съм необходими експерти, опитни хора или смислени такива. Достатъчно е просто да имаш диплома, както показа новоизбраната членка на СЕМ, завършила агроикономика във Враца, със среден успех 3,89. Точно тази арагантност на неграмотника ражда антифеърплея в политиката. Феърплейът освен въпрос на правила, е въпрос и на вътрешен морал, на строен етичен кодекс, който напълно отсъства в ГЕРБ. Но въпреки това - не бива да се губи надежда. Футболът и политиката често стават експериментално поле за различни чудеса. Нали знаете - винаги се появява някой аутсайдер, който отнася и най-добре платените фаворите. Защото отвъд машинациите, схемите, корупцията, аферите, задкулисието и феодалните подчинености, съществува светлата земя на идеите. А в България не са много партиите, които имат достъп до нея. Идейните партии оцеляват и в буря, и във вихър, и във времена на изпитания и липса на какъвто й да е феърплей. Така че ГЕРБ трябва да се страхуват. Защото фаворите постоянно ги детронират. Болезнено. Тежко. Зрелищно. Така феърплейят, дори и в политика, все пак тържествува.